Пени Джордан
И в радост, и в беда (20)

Деветнадесета глава

Кой знае защо летищата и болниците миришеха навсякъде еднакво, отбеляза разсеяно Елинор, когато се насочи към изхода на Марсилското летище. Излезе навън и рязко спря, замаяна от ярката, почти ослепителна светлина на провансалското слънце. Опияняващият ефект се засилваше от особената миризма на въздуха — горещ и прашен, и въпреки това, сякаш напоен с ухание на топлота и нещо много земно.

„Ще изпратя някой да ви посрещне на летището“, й беше казал Пиер Колбер, когато се свързаха по телефона.

Очите на Елинор посвикнаха с ярката светлината и тя се заоглежда за някой с табелка с името й. Нямаше такъв човек. В този момент вниманието й привлече мъж, който слизаше от открита спортна кола. Висок и тъмнокос — типичен французин, а небрежното му спортно облекло несъмнено носеше етикетите на най-реномираните фирми за мъжка мода. Беше горе-долу на нейната възраст, може би с няколко години по-млад, и определено изглеждаше страхотно… Май прекалено…

Елинор се изчерви леко, когато той обърна глава и забеляза, че го гледа. Преди да успее да отмести поглед, мъжът й се усмихна и се запъти към нея. Елинор се наруга наум за дебелашката си нетактичност, готова да тръгне нанякъде, но в този момент непознатият приближи до нея и й се представи:

— Здравейте, аз съм Андре. Чичо ме помоли да ви посрещна на летището. Описа ви съвсем точно, както виждам. Каза, че сте изключително красива и изключително интелигентна жена. А аз, да ви призная, съм много чувствителен към красивите и умни жени. — Засмя се с подкупващ смях сякаш я канеше да сподели безгрижното му настроение и безобидния флирт.

За своя огромна изненада Елинор чу собствения си смях — ведър чистосърдечен смях. Струваше й се, че от години не се бе смяла така. Кога за последен път се беше чувствала тъй безпричинно весела, завладяна от някакво особено безгрижие, граничещо с лекомислие?

През следващите два дни многократно си зададе същия въпрос, макар че рядко й оставаше време за размисли. Когато привършеха разговорите с чичо му, Андре настояваше да й покаже околности на Ърл.

Всъщност Андре не беше неин тип. Красивите, но прекалено нахакани и себични мъже, определено не бяха нейна слабост. Но фактът, че се подаваше на дръзките му комплименти и явното флиртуване, само й показваше колко дълбоко бе зейнала пукнатината между нея и Маркъс.

Не че се опасяваше от възможността да го приеме сериозно, но несъмнено оказаното внимание й доставяше удоволствие, чувстваше се желана, ценена като жена. Градусът на настроението й съвсем подскочи, когато след продължителните разговори с Пиер Колбер стана ясно, че той иска да й възложи голяма част от преводите на своята фирма. Довечера, по време на вечерята, щяха да уточнят последните подробности по клаузите на договора. Утре сутринта летеше за Англия.

 

 

Маркъс гледаше втренчено отворената папка на бюрото си. В стаята беше някак потискащо задушно. Стана и отвори прозореца. В същия момент чу да се отваря входната врата, после се разнесе топъл и звънлив женски глас.

— Хей, Маркъс, върнахме се!

След секунда Ванеса, Саша и Сондра нахълтаха в кабинета.

Обикновено прибраните на кок коси на Сондра падаха свободно върху раменете й сякаш примамваха мъжа да протегне ръка и да ги докосне. Свежото ухание на кожата й, дяволитата усмивка в ъгълчетата на устните, предизвикателните пламъчета в искрящите очи го приканваха, изпълваха го с трепетна възбуда.

Маркъс рязко изви глава и прикова поглед в снимката на Елинор върху бюрото. Елинор… Права беше да се съмнява, че сам ще се оправи с момичетата. Ако Сондра не беше наминала да вземе онези документи…

Маркъс се намръщи, като си припомни сцената, на която Сондра неволно стана свидетел. Ванеса наежено твърдеше, че е достатъчно голяма, за да се разпорежда сама с живота си.

— В твоите очи може би, но не и пред закона! — възрази Маркъс. — Категоричен съм, Ванеса! Още си малка да се разтакаваш сама по разни нощни клубове…

— Но аз няма да съм сама, ще бъда със Саша — прекъсна го разгорещено тя.

— Не! — отсече непреклонно и доста рязко той.

В този момент влезе Сондра. Маркъс й се извини и побърза да я отведе в кабинета си.

— О, няма нищо — рече тя усмихната. — Не беше толкова отдавна, когато и аз имах доста сериозни „пререкания“ с татко. Докато не помъдрях достатъчно, за да проумея, че той не се мъчи нарочно да ми разваля настроението. Естествено, после осъзнах, че го е правил от бащинска загриженост и днес повече от всичко на света ценя съветите му. Сигурна съм, че много скоро двамата с Ванеса ще се разбирате чудесно.

Маркъс имаше още малко работа по материалите, които трябваше да вземе Сондра, затова й предложи да пият по едно кафе, докато го изчака да ги довърши. Как така кафето стана „следобеден чай“, с всичките му табиети, Маркъс изобщо не разбра. Междувременно Ванеса и Саша се бяха присламчили към тях. И как така заряза работата си, за да „отскочат“ четиримата до близката пицария, пак не му стана много ясно. После „се нави“ да пусне момичета със Сондра във фитнес центъра, а след това без много-много уговорки склони да придружат младата американка, която бе решила да си вземе два дни отпуска и да обиколи забележителностите на града.

Тази сутрин Сондра пристигна раничко, подбра момичетата и трите изчезнаха сред възбудена гълчава. Най-сетне в къщата възцари спокойствие и тишина и Маркъс имаше възможност да се съсредоточи върху работата си. Вместо това обаче… той се загледа в снимката на Елинор. Чакаше я да се върне утре.

Внезапно страшно му се прииска да е с нея, далеч от тази опасно очарователна жена момиче, която съвсем недвусмислено му даваше аванси, не криеше, че го харесва. Защо? Защото младата американка не го интересуваше или напротив, защото се боеше от изкушението?

 

 

Сондра не скри разочарованието си, когато той й каза, че иска веднага да замине за Франция и я помоли, ако е възможно, да пренощува с момичетата. Все пак се съгласи, но му предложи да отложи пътуването за следващата сутрин.

— Жена ти сигурно ще е на вечеря със своите партньори и едва ли тази вечер ще ти обърне голямо внимание — каза тя, като го гледаше многозначително изпод дългите си мигли. — Защо не си направим тук четиримата една вечеря? Можеш да летиш и утре сутринта.

— Вече проверих, само тази вечер има полет. Чаках да се върнете, за да потвърдя резервацията — излъга Маркъс.

— Завиждам на жена ти! — усмихна се Сондра. — Какво не бих дала да липсвам толкова на някой мъж!

Усмивката й обаче не можеше да го заблуди за посоката на мислите й. При нормални обстоятелства навярно държанието й би го забавлявало. Всъщност не за първи път се сблъскваше с дръзкото предизвикателство на жени, които не криеха, че го харесват. Боеше се от друго, че тази съвсем естествена мъжка податливост на онова, което му предлагаше една красива млада жена, по-скоро се дължеше на раздразнението му към Елинор.

Какво чак толкова го ядосваше? Може би повече от всичко фактът, че тя беше прекалено заета със собствените си проблеми, за да забележи, че при него също не всичко вървеше гладко и спокойно…

 

 

Елинор грижливо се приготви за вечерята с Пиер Колбер. Реши да сложи роклята от копринено жарсе, купена от една колекция на Донна Карън преди няколко години, която продължаваше да бъде една от любимите й дрехи. Наситеният цвят отиваше на тена на лицето й, а кройката дискретно подчертаваше елегантната женственост на стройното й тяло. Накратко, тази рокля повдигаше самочувствието й като жена и несъмнено ласкаеше честолюбието на кавалера, който и да беше той, показвайки му красноречиво, че дамата, която; придружава, държи да изглежда добре заради него.

Естествено, в това нямаше и следа от сексуален намек. Доста скоро след пристигането си, Елинор установи, че тук, на родна почва, господин Колбер бе твърде чувствителен към мнението на другите. Домът му — неголяма вила в най-престижния район в околността, от чиято изящна елегантност навяваше студенина — само затвърди това впечатление. Както и съпругата му, с която се запозна, когато я поканиха да им гостува. Дребничката тъмнокоса бивша парижанка беше в екстравагантен тоалет, несъмнено носещ етикета на някой от корифеите на модата. Ако беше тук Джейд, разбира се, веднага би уточнила името му. Мадам Колбер разведе Елинор из къщата и не пропусна да й обясни, че е построена по проект на един от най-известните френски архитекти, а вътрешното й оформление било поверено на италианец — прочут дизайнер. Изящното съвършенство на вилата не можеше да не направи впечатление на Елинор, но в себе си призна, че предпочита старинните, не толкова елегантни провансалски къщи с искрящи белосани стени и широко отворените порти към дворовете, потънали в зеленина, изпъстрена с ярките петна на цъфнали мушката.

Неподправената прелест и очарование на Ърл и околностите му я заплениха, но Провансал бе място, отредено от природата за влюбените, а не за самотни делови жени. Все пак би предпочела да бъде не в луксозния, но някак си безличен, хотел, в който Пиер Колбер й беше резервирал стая, а в някое от живописните местни хотелчета, излъчващи неповторимата атмосфера на френския юг.

„Каква неблагодарност!“, нахока се сама, докато оправяше грима и прическата си. Както Андре деликатно бе намекнал, беше настанена в най-скъпия хотел на Ърл.

— Несъмнено чичо ви цени изключително високо — бе подхвърлил той. — Започвам да го разбирам. Има нещо невероятно съблазнително в една красива и интелигентна жена — добави тихо, като я гледаше право в очите.

Имаше нещо твърде съблазнително и в един изискан, много привлекателен, флиртуващ мъж, призна си Елинор. Виж, ако Андре бе само един красив плейбой… Не беше нужно много време, за да установи, че той притежава не само остър ум и делова находчивост като чичо си. Нещо повече, Елинор подозираше, че именно на него се дължеше бързият просперитет и внимателно планираното разширяване на дейността на сравнително скромната в началото фирма на Пиер Колбер.

Елинор беше много изненадана, когато Андре за първи път й спомена, че е завършил бизнес факултета на Харвардския университет.

— Баща ми е родом от малко градче, недалеч от френско-италианската граница — усмихнат й каза той. — Имаме роднини в Америка. И докато чичо ми се смята за чист французин, аз предпочитам да се считам гражданин на света.

Слава богу, че господин Колбер реши да организира тази вечеря за окончателното скрепяване на договора помежду им, си каза Елинор, като взе чантата си, хвърли последен поглед в огледалото и се запъти към вратата. И толкова по-добре, че Андре нямаше да присъства…

Излизайки от асансьора, първия човек, когото забеляза във фоайето, беше Андре. Той веднага се насочи към нея, усмихнат едва забележимо.

— Изненада, нали? Надявам се да не е неприятна. Успях да убедя чичо да ме покани на вечерята, сега обаче ще изпълнявам задълженията на твой шофьор.

Докато говореше, Андре не пропусна да я огледа, съвсем; дискретно, разбира се. Елинор вече съжаляваше, че не е облякла друга рокля. Едно беше да поласкаеш мъжкото самолюбие на деловия си партньор, съвсем друго да си облечена така в компанията на мъж, който не криеше очевидното си желание за една необвързваща любовна авантюра.

 

 

Ресторантът, в който трябваше да се състои деловата вечеря с господин Колбер, надмина очакванията на Елинор с претенциозния си лукс. Кухнята обаче бе приятна изненада. Главният готвач, преминал като младеж отличната професионална школа на парижките майстори готвачи, бе съумял великолепно да адаптира наученото в Париж към най-доброто на местната кухня.

Ястията, виното и непринудените разговори, насочвани дискретно от Андре, май успяха да й замаят главата, си каза Елинор, когато се готвеха да си тръгват. Забеляза, че стои почти приканващо близо до Андре, който трябваше да я придружи до хотела, и побърза да се отдръпне. Благодари на Пиер Колбер за прекрасната вечеря и обеща да му изпрати подписания договор веднага щом адвокатът й го прегледа.

Условията на договора, за които се споразумяха, макар и строги, безспорно бяха по-благоприятни от онова, на което се надяваше. Договореното заплащане на преводите бе по-щедро от очакваното. Клаузите за сроковете за малко да се окажат препъникамък, но накрая Пиер Колбер се съгласи с възраженията на Елинор и прие да бъдат леко изменени.

— Не е нужно да ме караш до хотела, ще си взема такси — помъчи се да отклони тя настояването на Андре да я откара обратно до хотела.

— Но аз искам да те откарам — отвърна той усмихнат и стисна леко ръката й.

Начинът, по който реагира тялото й, накара мозъкът й да забръмчи тревожно и предупредително.

— Не е ли още много рано? — рече подкупващо Андре, когато бяха вече в колата. — Недалеч оттук има едно селце. Каменната чешма на площада е строена от римляните, но се е запазила и до днес. Не искаш ли да я видиш?

— Как ще я видя? Нали е тъмно? — възрази Елинор и изумена установи, че се смее.

Господи, от колко време не се бе чувствала така? Безгрижна, необременена от проблеми и тревоги, защо не даже и малко лекомислена? Компанията на Андре й беше тъй забавна, приятно й бе да я ухажва, макар че знаеше прекрасно, че с мъж като него никога не би желала да има постоянна, сериозна връзка.

Дали пък точно това не хвърляше сянка върху отношенията й с Маркъс? Че и двамата бяха станали прекалено сериозни, че сякаш бяха забравили да се веселят? В последно време Маркъс й се струваше някак отчужден, затворен в себе си, като че ли вечно недоволен от нещо или от нея. Дразнеше се лесно, избухваше. За съжаление, невинаги това бе свързано с Ванеса…

Завладяна отново от нерадостните мисли, Елинор не забеляза кога Андре бе свил от главния път. Обърна се към него, за да протестира, но той й се усмихна й рече тихо:

— Има пълнолуние, тъй че ще можем да се полюбуваме на чешмата. — Усмивката му стана дяволита и добави прозаично: — Освен това, за улеснение на туристите, площадът и църквата са осветени нощем.

Елинор се засмя, ала поклати отрицателно глава.

— Не, Андре, трябва да се прибирам. Полетът ми е рано сутринта, а още не съм си събрала нещата. Моля те, завий обратно.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

Елинор се взираше втренчено в него. Андре бе прав за луната — осветяваше достатъчно, за да открои в сумрака красивия мъжествен профил и най-чувствените мъжки устни, които някога бе виждала. За миг си позволи фриволността да си представи, че тези устни я целуваха…

Само за части от секундата. Извърна глава и рече твърдо:

— Да, искам да се връщаме.

Андре не се опита да я разубеждава. Зави обратно и подкара към хотела. Докато пътуваха, умело скри разочарованието си с непринуден разговор за бизнеса на чичо си и своето участие във фирмата.

Андре я придружи до входа на хотела. Елинор спря пред вратата и му протегна усмихната ръка:

— Да се сбогуваме, не е нужно да ме изпращаш до стаята.

— Сигурна ли си? — попита тихо той, като се взираше в нея.

— Да, сигурна съм! — отвърна тя.

Имаше един момент, докато пътуваха с колата, когато бе готова да се поддаде на изкушението, но този момент отмина. Изведнъж й се прииска да изтича в стаята си и да се обади вкъщи, нищо, че утре щеше да си у дома. Изгаряше от нетърпение да чуе гласа на Маркъс, да поговори с него, да се убеди, че му е толкова скъпа, колкото и той на нея.

Забърза към асансьора и изведнъж спря изумена, когато го видя във фоайето. Взираше се ококорена, сякаш не можеше да повярва на очите си, после се втурна сияеща към него.

— Маркъс! Какво търсиш тук?

— Исках да съм с теб — простичко отвърна той. Беше самата истина, независимо от първоначалната причина, която го накара да остави Лондон. Сега най-важното бе, че е с Елинор, в чиито очи, замрежени от сълзите, грееше безкрайна обич. Внезапно изпита болезнено желание да се любят както някога, в онези щастливи безметежни дни в началото на връзката им.

— О, Маркъс! Мили мой… — чу той задъхания шепот на Елинор, когато я прегърна.

 

 

Прекараха два невероятни дни. Едва когато полетяха обратно към Лондон, Елинор си даде сметка, че тия щастливи дни, да, доказаха й, че Маркъс все още я желае силно, ала не й помогнаха с нищо да разреши проблемите, които я тревожеха, да се освободи от страховете си.

Чувстваше, че има нужда да поговори за всичко с Маркъс, но като че ли нещо я възпираше, почти се страхуваше от този разговор. Например снощи понечи да сподели своите тревоги около ремонта на новата къща, но той я прекъсна нетърпеливо:

— Точно сега ли трябва да обсъждаме това, Нел? Нима е толкова важно?

След това веднага й се извини, ала реакцията му остави неприятна горчивина в душата й.

Нямаше никой, когато влязоха вкъщи. Странна, непривична тишина цареше в стаите, установи Елинор. Би трябвало да се зарадва, защото й спестяваше един евентуален сблъсък с Ванеса веднага след завръщането. Влизайки обаче в кухнята, искряща от чистота и ред, усети как по гърба й запъплиха студени тръпки.

Сякаш домът й мирише различно, си каза тя озадачена, но чак по-късно, когато Сондра и двете момичета се върнаха, разбра причината. Уханието на чужд парфюм — парфюма на младата американка, беше подразнило обонянието й, осъзна тя, потръпвайки от отвращение.

По дяволите, какво й ставаше? Нямаше никакви причини да не харесва Сондра… Дали по-точното название на нейната реакция не беше ревност, зададе си сама въпроса, докато слушаше мълчаливо закачките, които си разменяха Сондра, Саша и Ванеса.

— Изглеждаш чудесно, Маркъс! — чу тя Сондра да казва на мъжа й. — Успял си дори да почернееш. Тази сутрин изпекохме с момичетата шоколадени бисквити — добави тя. — Няма ли да ги опиташ?

На масата, докато вечеряха, Елинор имаше чувството, че е чуждо тяло в тази весела безгрижна групичка — чувстваше се като натрапник в собствения си дом.

Минаха близо три часа, когато най-сетне Сондра се сбогува и си тръгна. Елинор броеше всяка една от мъчително бавно изнизващите се минути, особено последните шестдесет, които прекара в спалнята си. Извини се, че е уморена и се качи горе, след като разбира, че повече не можеше да издържи театъра, който се разиграваше в нейната кухня, в нейния дом, с нейния съпруг, без да издаде чувствата си.

Щом влезе в спалнята, Маркъс веднага забеляза напрегнато й лице.

— Какво има? Не си ли добре? — попита той.

— Добре съм, разбира се, но никак не ми е приятно да се чувствам натрапница в собствения ми дом! — троснато отвърна тя.

Маркъс я изгледа озадачен. Той обаче не може да не си дава сметка за авансите на онази американка, помисли Елинор вбесена. Та тя дори не се опитваше да скрие интереса си към нейния съпруг! Наистина не страдаше от болезнена ревнивост, но едва ли някоя жена би търпяла спокойно подобно откровено сваляне. И най-лошото от всичко беше, че Маркъс не правеше абсолютно нищо, за да пресече мераците й. Даже Саша и Ванеса очевидно бяха разбрали какво ставаше. Ненапразно Ванеса й хвърли онзи злорадстващ победоносен поглед и нищо чудно, че бе приела така добре американката. Ванеса би приела с разтворени обятия всеки, който се опита да измести омразната й мащеха от живота на баща й, заключи мрачно Елинор. Обърна гръб на Маркъс и се загледа през прозореца.

— Нел?

Елинор се завъртя рязко и го стрелна с гневен поглед.

— Защо я остави тук, Маркъс?

Маркъс се намръщи, сякаш не разбра въпроса, после прекара нервно пръсти през перчема си и отвърна:

— Знаеш защо. Някой трябваше да се грижи за Ванеса.

— Може би след като се е погрижила за теб…

Шокирана и отвратена от себе си, чу обвинението да се изплъзва от устните й, преди да успее да го спре. Лицето на Маркъс отразяваше като огледало собствените й чувства. Искаше й се да млъкне, да онемее, но в нея се бе вселила някаква несвойствена за нейния характер сила, готова да руши, да унищожава, която я накара да попита:

— Защо дойде във Франция, Маркъс? Каза, че си искал да си с мен. Защо? Защото ме обичаш и ме желаеш, или защото си искал да ме сравниш с нея? Е, какво? Може ли да има някакво сравнение? Не, нали? Попитай, ако искаш, и Ванеса!

Маркъс се взираше в нея. В душата му се бореха гняв и чувство за вина. С нищо не бе заслужил тези обвинения, напротив, направи всичко, за да устои на изкушението. Но Елинор го обвиняваше, осъждаше го за нещо, което не беше сторил.

— Между нас няма нищо, ако това е скритият подтекст на упреците ти. Дори не съм си и помислял…

— Тя обаче си го мисли — прекъсна го ожесточено Елинор. — И хич не си прави труда да ме увещаваш, че не го знаеш, Маркъс! Затова не трябваше да я допускаш в нашия дом! — Беше готова да избухне в сълзи.

Гневът й се стопи, изместен от гнетяща болка. Навярно Маркъс не беше спал със Сондра, но пък и не бе направил нищо, за да охлади дръзките й аванси. Ако го бе направил, американката едва ли би продължила да флиртува открито с него, да се държи така, сякаш тя, Елинор, изобщо не съществуваше.

По-късно, когато Маркъс си легна до нея в леглото, тя се престори на заспала.