Пени Джордан
И в радост, и в беда (13)

Дванадесета глава

Ник бе в добро настроение. Когато Фърн се прибра, го чу да си тананика безгрижно. Тя влезе в хола. Когато я видя, съпругът й спря да тананика и се намръщи.

Стомахът й се сви на топка. Откакто онзи ден Лора Уелс бе подметнала „невинно“ в супермаркета, че завижда на Венис за възможността й да зареже ей така всичко и да тръгне импровизирано на пазар в Лондон винаги, когато пожелае, Фърн разбра, че интересът на Ник към Венис и на Венис към Ник не е само плод въображението й.

Съвпадението, че и двамата бяха в Лондон по едно и също време, фактът, че Ник не остави на жена си никакъв телефон, на който тя би могла да се свърже с него, както и приповдигнатото му настроение преди заминаването, бяха добре познати на Фърн знаци.

Прииска й се да се заяде с него за това — не би могла да премълчи и да се престори, че нищо не се е случило.

Неведнъж бе слушала как лорд Стантън говори за Юджиния с любов, което изпълваше Фърн с чувството за някаква празнота и безвъзвратна загуба — между нея и Ник никога не бе имало здрава връзка, да не говорим за приятелство…

Опита да си представи какво би било, ако не се бяха оженили и не бяха установили с болезнена безнадеждност, че помежду им никога не е съществувало даже взаимното привличане. Дори нямаха общи щастливи спомени, които да ценят и които да ги свързват.

Без значение бяха твърденията му, че държи на нея и че я обича, след като не желаеше да обсъдят състоянието на брака им.

Фърн пристъпи към Ник, но се спря, защото той заговори грубо и цинично:

— За бога, Фърн! Не можеш ли да направиш нещо за себе си? — Сви устни надменно. — Изглеждаш поне на четиридесет години, а не почти на тридесет. Защо не смениш прическата си или не сложиш малко грим?

— Като Венис ли? — каза Фърн с треперещ от унижение глас.

Думите сами се изплъзнаха от устата й. Цялата се сви, защото знаеше, че е предизвикала гнева на съпруга си.

— Точно така! Като Венис! Но ти не можеш да изглеждаш като нея и след милион години! — Беше вбесен и целеше да я нарани.

— Не бих и искала да изглеждам като Венис — позволи си да му възрази тя. Дълбоко пое дъх и предприе атака, преди да е загубила смелостта си: — Ник, ти видя ли се с нея в Лондон?

— Кого да видя? — направи се на ударен той и се обърна настрани.

Фърн стисна зъби. Ник, разбира се, много добре знаеше за кого става дума!

— Венис — отвърна тя, като гордо вдигна глава. После добави предизвикателно: — Изглежда, че е била в Лондон по същото време, когато и ти.

Ник се извърна към нея със стиснати устни и присвити очи, ала не посмя да я погледне в очите. Сетне се обърна и се заизкачва по стълбите към спалнята. По средата се спря и процеди през стиснати зъби:

— Скъпа моя Фърн, фактът, че Лондон е многомилионен град, вероятно се е изплъзнал от вниманието ти. И не, не съм се срещал с Венис там. Между другото, откъде знаеш, че е била в Лондон? Адам ли ти каза?

Думите му я шибнаха през лицето.

— Не… Аз… — заекна тя. — Лора Уелс ми спомена случайно…

— Тя е клюкарка, която непрекъснато си пъха носа в чуждите работи! Стара мома на нейната възраст… Вероятно тъкмо това е причината да злобее по нечий адрес…

Фърн се обърна с гръб към него. Ненавиждаше това нагло и грубо поведение на Ник, което я караше да се държи така, сякаш бе виновна за нещо. Още като се ожениха, той й се надсмиваше за тази нейна реакция, като я наричаше „предвзето скромна“.

Твърдеше, че истинските мъже се държали като него.

Обикновено тя се чувстваше толкова унизена, че не възразяваше, макар да имаше какво да каже.

— Какво има, Фърн? — извика от стълбите съпругът й. — Не ти ли харесва да чуеш истината?

— Аз съм твоя жена, Ник — напомни му спокойно. — А не за първи път ти си нечестен с мен.

— И кого, по дяволите, да виня за това? — настоя той агресивно и се спусна обратно по стълбите. — Ако не беше спала с брат ми…

Фърн пребледня като платно, а тялото й болезнено се напрегна, когато Ник я сграбчи за ръката я рязко я обърна с лице към себе си.

— Ти си малка лицемерна развратница, прикриваща се под маската на благопристойност! Нямаш ни най-малка представа какво значи да си истинска жена! А Адам не знае какво да прави с такава като теб!

— Не съм Венис, ако имаш това предвид — прошепна пребледняла тя.

Защо не беше достатъчно твърда, за да премълчи гордо, вместо да предизвиква злобата на мъжа си? А по този начин му напомни индиректно за вината си и той я обърна в оръжие срещу самата нея.

— Какво прави, когато беше с Адам, Фърн? — продължи той с изкривено от омраза лице, като пренебрегна забележката й за Венис. Очите му бяха придобили стъклен блясък. — Беше ли така студена и скучна с него, както си с мен? Или той те накара да стенеш в екстаз? Молеше ли го да те целува, да те люби? Направи ли това, Фърн, а? Направи ли го?!

В гърлото й отново бе заседнала познатата ледена буца, тялото й трепереше от обида и не бе в състояние да отвърне нищо, за да се защити…

Как можеше да й говори така, разбунтува се тя, а после си напомни, че вината за неговото лошо държание си е само нейна…

— За бога! — чу го да промърморва под носа си, докато я пускаше.

Ник се обърна и се качи по стълбите. Чу го да влиза в спалнята.

Фърн не можеше да помръдне от мястото си. Стоеше, хваната за облегалката на стола, за да не се свлече на пода. Защо не намери сили да предприеме нещо, да му каже какво мисли? Или… Може би наистина не е бил с Венис? Какво безумие, стресна се тя.

Постепенно здравият й разум се възвръщаше. Той й напомни, че съпругът й още миришеше на парфюма на Венис…

Това като че ли й вдъхна някаква сила, почерпена от чувството й за справедливост. Фърн отиде в кухнята и се отпусна върху един стол.

По едно време чу как Ник слиза по стълбите и го видя да излиза, без дори да й каже „довиждане“. Той постъпваше така винаги, когато двамата се караха. А когато се върнеше, щеше да й напомни колко силно го е засегнала, как тя, жената, която е издигнал на пиедестал, го е предала, изневерила му е и то — с доведения му брат.

Усети невероятна слабост. В същото време в съзнанието й се трупаха безброй спомени, неканени мисли и натрапчиви въпроси.

Не биваше да се омъжва за Ник. Тя не го обичаше и още от самото начало подозираше, че и той не я обича, макар да й се кълнеше в обратното. Бракът им бе една голяма грешка, лъжа, измама…

А Фърн бе не само наивна, но и страхлива. Докато родителите й още бяха живи, тя си казваше, че не може да ги разстройва с истината за чувствата си към Ник. А и бе твърде слаба да го накара да разбере, че бракът им трябва да бъде разтрогнат…

Не беше ли най-лесно да избяга от него, просто да се махне? Обви ръце около раменете си, все още потръпвайки от болката и унижението.

Но нали опитах, спомни си тя. Беше потресена от факта за изневярата на Ник… А бягството й бе довело до грехопадение… Ако тогава Адам не я бе видял да се скита без цел и посока по улицата и не бе настоял да я отведе в дома си…

Адам едва ли се досещаше, че Фърн е на прага да напусне брат му, не само защото Ник й бе изневерил, а и просто защото тя не го обичаше, както и той нея…

Ако тогава бе напуснала мъжа си, Адам щеше да реши, че решението й е продиктувано от внезапната страст, избухнала помежду им, и цял живот щеше да се чувства отговорен и виновен за провала на брака й с Ник…

Всъщност, даде си сметка тя, това бе основната причина да се върне при съпруга си. Освен това Адам не бе виновен, че се поддаде на физическото си желание, което Фърн умишлено предизвика. Тя беше инициаторката на прелюбодеянието им, както го наричаше пред себе си, самообвинявайки се за всичко. Да, именно тя беше подбудителката, тя беше причината и двамата да се срамуват от себе си…

Споменът за това какво беше казала на Адам, за това как се бе държала като развратница я връхлетя. Страните й пламнаха.

Никога не би посмяла да прави подобни неща с Ник в леглото. И той сигурно имаше пълно право да я кори за хладината и безчувствеността й. Тялото й не реагираше на умелите му ласки, не се поддаваше на опитността му в леглото, за каквато той претендираше. Фърн не можеше да разбере защо винаги, когато се любеше със съпруга си, беше студена и неподвижна и се молеше всичко да свърши колкото може по-скоро…

Отначало искаше да му бъде равностойна в леглото, да отвръща на милувките му, да изпита насладата, която бе преживяла само веднъж с Адам…

Дори при едно пътуване до Лондон бе купила специализирана книга по тези въпроси, като се надяваше да открие в нея нещо, което да даде обяснение за студенината й спрямо Ник. Но това, което прочете, само засили объркването и накърни самочувствието й.

Когато веднъж се опита да говори със съпруга си за това, той се отдръпна отегчен и раздразнен и й бе отвърнал, че само лошият му късмет е бил причина да се ожени за фригидна жена…

С времето той все по-рядко проявяваше желание да я люби, а проникванията му ставаха все по-кратки и груби. А след като всичко свършеше, й обръщаше гръб и заспиваше, оставайки я да се мята неспокойно и да се самоизтезава с мисълта, че е виновна за това състояние на нещата…

Вероятно тъкмо нейната неспособност да бъде интересна в леглото бе довела до изневерите му и до разпадането на брака им.

Но гласът на здравия разум й напомни, че времената, през които жената не е могла да предприеме нищо, за да се спаси от нещастен брак, отдавна бяха отминали. В края на краищата бе здрава интелигентна жена на двайсет и седем години, която със сигурност би могла да се справи с финансовите трудности и да заживее самостоятелно. Е, може би беше малко късно да започва перспективна кариера, ала все още можеше да изкара пари за прехраната си.

Откакто беше омъжена за Ник, никак не й харесваше, че е финансово зависима от него, макар че родителите й бяха подкрепили решението му Фърн да не работи, като се поддадоха на старомодните си разбирания за традиционните роли на мъжа и жената в брака.

Изправена срещу обединеното единство в мисленето по този въпрос на родителите си и Ник, тя сметна, че е по-лесно да приеме да си стои вкъщи, отколкото да води битка, която не знаеше дали ще спечели.

Взря се навън през прозореца с невиждащ поглед. В съзнанието й изплуваха спомени…

— Не искам да те спирам да правиш собствена кариера — й бе казал Ник, — но моята работа изисква доста време и никак не би ми било приятно да се прибирам вкъщи след изнурителен ден, а теб да те няма. Разбира се, ако се страхуваш, че няма да съм състояние да те издържам или че ще стана някой нещастен несретник, държащ жена си без пукната пара…

Фърн веднага го увери, че не мисли така. Сега си даваше сметка, че наистина не е оставала без пари за домакинството, но съпругът й никога не бе проявявал щедрост. Кога ли бе започнала да внимава как харчи парите му? Изобщо не ставаше дума за дребни удоволствия за нея самата. Не, имаше предвид висококачествените продукти за готвене, извънсезонните плодове, сладкишите. Ник обичаше вкусната и качествена храна, но винаги отбелязваше, че всичко това е твърде скъпо, за да си го позволяват.

Що се отнасяше до луксозните неща, на които Венис се радваше — фирмени впечатляващи дрехи, скъпи прически и изискан маникюр, спортуване — всичко това би било смехотворно за Фърн, която никога не би си позволила да насочи вниманието на всички към себе си.

Не парите, осъзна тя, бяха причината да се разведе с него. Никога не би предявила финансов иск. Нямаха и деца. Изобщо, нямаше нищо, което да я задържа при него. Тогава защо просто не го напусне?

Знаеше отговора. Защото щеше да я обвини, че е виновна за проваления им брак. Че тя и Адам…

Самата мисъл за него й причини неописуема болка, която постепенно завладя цялото й тяло. Какво Адам, сепна се тя. Та той не я обичаше и никога не я е обичал. Да, разбира се, винаги беше мил и внимателен с нея, винаги беше готов да й помогне. Но той се държеше така с всички…

 

 

Фърн се запозна първо с Адам, а после — с Ник. Беше пристигнала в Евъндейл, за да разгледа историческите забележителности, за които й бе разказал неин състудент. Интереса си към историята и архитектурата тя дължеше на баща си. Влюби се в града от пръв поглед.

А в Адам? Дори да беше така, тогава едва ли го осъзнаваше.

Запознаха се на площада, където бе застанала и разглеждаше църквата. Отстъпи крачка назад, без да се огледа и се блъсна в един мъж. Това беше Адам. Фърн се изчерви и се извини.

По онова време тя се обличаше много консервативно — носеше тъмни блузи и дълги плисирани поли, заради които обикновено се превръщаше в прицел на подигравки от страна на състудентите си.

В онзи паметен ден Адам бе облечен с безукорен тъмен костюм, с ослепителнобяла риза и елегантна вратовръзка. Когато погледът й се спря за пръв път върху него, си помисли, че е преуспяващ бизнесмен. Ала мускулестото му тяло и небрежно сресаната му коса противоречаха на тази й представа. А сивите очи и суровото изражение на лицето му я смутиха до дъното на душата й…

Като се проклинаше за непохватността, Фърн се обърна да си върви, ала я спря гласът му:

— Интересува ли ви църквата?

Топлината в гласа му я накара да го погледне, а когато той й се усмихна искрено, напрежението й мигновено се стопи. Обясни му, че се интересува от архитектурата на града. Тогава Адам се представи и предложи да й покаже забележителностите.

Фърн срамежливо прие, като се довери на инстинкта си, че с този мъж няма да й се случи нищо лошо. Той се държеше съвсем естествено, беше добър събеседник и скоро тя установи, че разговаря с него съвсем свободно, сякаш двамата се познаваха от години.

Привечер, когато наближи време да си заминава за Бристол, Фърн почувства странна привързаност към него.

Десетина дни по-късно Адам й се обади по телефона и каза, че е в Бристол по работа. Попита я дали иска да обядват заедно? Тя се съгласи, защото инстинктивно усещаше, че той няма да й досажда, както правеха състудентите й.

Знаеше, че неслучайно си е спечелила прякора „Ледената девственица“. Но колкото и да бе странно, момичетата от курса, които познаваха затворения й и срамежлив характер, всячески я защитаваха от невъздържаните претенции на мъжете, които по-скоро се перчеха пред останалите, отколкото да я задяват, защото наистина им харесваше.

Адам я заведе в италиански ресторант — очевидно беше запомнил, че много обича италианската кухня. Непринудената атмосфера в заведението, доброто обслужване, вкусната храна и безгрижният приятен разговор я накараха да се отпусне и да се почувства като у дома.

Адам се оказа добър компаньон и бързо я предразположи към откровеност, като разтопи леда на първоначалната й неувереност и плахост. Фърн отговаряше на въпросите му изчерпателно и споделяше с него неща, които не беше казвала пред никой друг. Обичайната й сдържаност и хладина бяха отстъпили място на доверчивостта и откровението.

Много преди края на обеда Адам успя да научи всичко за семейството, интересите, влеченията й. А когато сподели с него, че още не е решила какво ще прави, когато се дипломира, той предположи:

— Може би ще се захванеш с консултантска работа, която би била полезна и за другите.

Фърн остана изненадана от прозорливостта му. Леко се изчерви, когато Адам допълни предположението си, че вероятно най-много би харесала работа, с която да помага на хората.

По време на целия обед той дори не намекна нито с дума, нито с жест, че изпитва чувствено влечение към нея.

И странно — вместо да е благодарна, че той не проявява сексуален интерес към нея, Фърн се почувства пренебрегната, обидена, засегната, почти унизена.

Съвсем различно се държеше Ник с нея, след като двамата се запознаха. Той открито флиртуваше, правеше й комплименти, умишлено заставаше твърде близо до нея и й шепнеше в ухото красиви думи, а топлият му дъх предизвикваше сладостни вълни, които се разливаха по младото й, недокоснато от мъж, тяло. Цялото му същество излъчваше чувственост и желание да я притежава.

Адам никога не се бе държал с нея по подобен начин. Тогава тя с дълбоко разочарование реши, че той не проявява никакъв интерес към нея като към жена… А това я обиждаше, смущаваше, караше я инстинктивно да се отдръпва от него. Чувстваше се недорасла и неспособна да го попита за намеренията му спрямо нея или да поиска обяснение…

Спомни си как се изненада, когато Адам я запозна с доведения си брат. Беше й се обадил по телефона, че е в Бристол и си уговориха среща. За първи път, откакто го познаваше, Адам закъсня.

Ник го извини, че е закъснял заради него и бързо обясни, че искал да се види с приятели, ала колата му се развалила и затова Адам го докарал дотук.

— Адам постъпи по братски, като ме взе със себе си. Но е адски неприятно да си зависим от друг човек… — бе пояснил Ник с многозначително разперване на ръцете, а Фърн забеляза как Адам се намръщи.

Фърн веднага помисли, че е направила нещо не както трябва. Това усещане се засили по-късно, когато остана насаме с него, защото той бе необичайно мълчалив.

Тя се помъчи да разсее напрегнатото мълчание и го попита за Ник — не защото наистина се интересуваше от брат му, а просто за да каже нещо.

Отговори й кратко — само обясни, че Ник му е доведен брат. През целия следобед на онзи ден Адам се държа дистанцирано и когато си тръгваше, очите на Фърн бяха пълни с едва сдържани сълзи на обида.

Спомни си как го погледна, осъзнала чувствата си към него, и неговото явно безразличие към тях. В този миг погледът й се прикова към устните му и тя не можа да издържи на греховната съблазън да го целуне…

Усети топлината и мекотата им, ала когато учуденият Адам пристъпи към нея и протегна ръце да я прегърне, ужасена от постъпката си, както и от реакцията на своето тяло, тя се обърна и избяга…

След този случай отношенията им коренно се промениха. Адам все повече се отдалечаваше от нея.

При една тяхна среща той мрачно й предаде устно съобщение от Ник — че уж имал среща с нея, на която тя не отишла. Несигурността и колебанието как да постъпи, как да се оправдае — въпреки че просто нямаше за какво — не й позволиха да намери подходящ отговор.

Фърн не си спомняше Ник да я е канил да излязат заедно. Или, угрижена от странното поведение на Адам, просто бе забравила за срещата с брат му?

Но най-лошо от всичко беше подхвърленото от Ник съобщение, че по-големият му брат не се интересува от нея изобщо, а дори имал любовница, с която живеел.

Отначало Фърн изпита безпомощна ревност, а после се почувства засегната, пренебрегната, изоставена, макар Адам никога да не й бе давал повод да помисли, че я желае физически. Напротив, той винаги подчертаваше приятелското си отношение към нея — винаги беше любезен, отзивчив… Само понякога отмяташе някой немирен кичур коса, паднал върху челото й, или леко докосваше ръката й — все неща, които всеки приятел би правил.

— Надявам се, че не си увлечена по Адам — сякаш между другото й бе казал Ник. — Защото, ако си влюбена в него, съм длъжен да те предупредя, че само си губиш времето…

 

 

Губеше си времето… По същия начин, по който сега губеше живота си с Ник.

Цялата потрепери. Защо, за бога, тогава не бе проявила достатъчно смелост да погледне истината в очите, да осъзнае, че е влюбена в Адам, вместо да крие чувствата към него дълбоко в себе си?

Ако беше честна докрай, щеше ли да се самозалъгва, че обича брат му?

— Желая те, Фърн — заяви й Ник. — И искам да ме обичаш. А ти ще ме обикнеш, разбираш ли?

Фърн бе кимнала, като просто прие и повярва в казаното от него.

Всичко това е моя грешка, помисли тя. И за всичко трябваше да обвинява себе си, а не другиго.

Може би Ник беше прав, като твърдеше, че именно тя го е накарала да я лъже. Но през онези първи отминали дни след сватбата им, Фърн яростно се придържаше към убеждението, внушено от родителите й и от самия Ник, че обича него.

Не Адам…