Пени Джордан
И в радост, и в беда (10)

Девета глава

— Успя ли да си вземеш отпуска? — попита загрижено Зоуи, когато Бен влезе.

Той кимна, ала леко се намръщи.

— На Алдо не му хареса, разбира се, но ми дължи няколко дни отпуска от миналата година, така че…

— Той те използва, Бен — поклати глава тя. — Ти си душата на ресторанта, без теб…

— Аз съм само шефът. Или поне Алдо вижда нещата така — напомни й Бен. — А шефове в наше време — с лопата да ги ринеш.

— Но не и такива като теб — възрази Зоуи. Да не мислиш, че той би те…

— Не — прекъсна я Бен. — Ако искаше, досега щеше да ме отстрани.

Радостната й възбуда изчезна от лицето. Той знаеше, че Зоуи го смята за твърде голям песимист, задето я бе помолил да не се увлича толкова силно по идеята за новия ресторант. В действителност обаче Бен бе изпълнен с много повече очаквания и надежди за ресторанта от нея… В края на краищата, тази възможност — да имат собствено заведение — бе най-съкровеното му желание.

Но за разлика от Зоуи, той не вярваше в щастливата съдба, защото реалността бе твърде сурова. И все пак досега животът бе великодушен към него.

Като момче единственият му интерес към храненето се състоеше в това да усети стомаха си пълен — храната бе необходимост, за да оцелее, а не удоволствие.

Майка му не беше добра готвачка, нито пък го хранеше както трябва. Бен познаваше единствено вкуса на евтини полуфабрикати и на бързо забъркани манджи — до деня, в който влезе в къщата на Дейвид Бърнстайн…

В Манчестър имаше няколко големи еврейски квартала, ала в квартала, в който живееше Бен, нямаше нито един евреин.

Дейвид Бърнстайн беше слабо астматично момче, което стърчеше с една глава над съучениците си, за което непрекъснато му се присмиваха.

Бен нито го харесваше, нито го мразеше, тъй като имаше прекалено много грижи, които занимаваха съзнанието му. Като например да вземе бебето от бавачката след училище и да следи да не й се плаща повече от изработеното време.

Бен имаше много проблеми, които трябваше да решава. Постепенно свикна да поема отговорности и да се грижи за другите. Това се бе превърнало в негов подсъзнателен навик, който не бе в състояние да контролира.

Затова когато видя плачещия Дейвид Бърнстайн с раздрани дрехи и разкървавено коляно, подаващо се под скъсаните и мръсни джинси — иначе винаги чисти и изгладени до входа на училищния двор — Бен изпита и съжаление, и раздразнение. Беше му жал за момчето, а в същото време изпитваше яд, задето Дейвид се е оставил да го подредят така.

Със същата безцеремонна твърдост, каквато проявяваше към близките си, Бен му нареди да спре да плаче, защото не се е случило нещо кой знае какво.

Дейвид обаче мислеше по-различно. През сълзи отвърна, че го е страх да се прибере вкъщи, за да не го нападнат отново по пътя. Без да се колебае, Бен реши да го изпрати, още повече, че нямаше да се отклони кой знае колко от своя път.

Дейвид живееше не в малък апартамент като Бен, а в истинска къща с веранда. Къщата се намираше на една от малкото улици, останали незасегнати от градоустройствения план.

Баща му работеше в деликатесен магазин в другия край на града, а къщата — както Бен разбра по-късно — била наследена от майката на Дейвид.

На Бен дори не му хрумна, че майката на Дейвид ще го възприеме като истински спасител и закрилник на скъпоценния й син.

Бен беше добре сложено, решително, независимо и издръжливо момче, резервирано до такава степен, че някои възрастни го намираха за твърде самостоятелен.

Сара Бърнстайн обаче не мислеше така. Когато отвори вратата и видя своя единствен син наранен и с изпокъсани дрехи, побутнат настойчиво към нея от някакво свадливо, говорещо с упрек, момче, което отгоре на това не бе и еврейче, първата й мисъл бе, че именно то е отговорно за окаяното състояние на Дейвид.

Ала той веднага поправи заблудата на майка си и вместо да бъде наказан, Бен се озова в прегръдките й и въпреки съпротивата си бе замъкнат почти насила в къщата. Това не му остави никакъв шанс да възвърне гордостта и мъжкото си достойнство.

Когато най-сетне Сара го освободи от прегръдката си, първото нещо, което той усети, бе ароматът, който се разнасяше от кухнята. Ноздрите му се разшириха, стомахът му се сви и дори Сара млъкна, забелязвайки как гостът й пребледнява.

Това дете беше гладно!

Преди даже да помисли да откаже поканата за обяд, Бен се озова седнал край масата в кухнята и отпиваше пилешки бульон от купичката. Никога досега не бе усещал подобен прекрасен вкус.

Това откритие сложи началото на интереса му към готвенето, а и Сара Бърнстайн подхранваше любовта и увлечението му. Именно от нея той научи, че множеството продукти, които бе виждал в магазините, и които майка му винаги пренебрегваше за сметка на полуфабрикатите, се превръщаха в превъзходни ястия. Именно от нея той научи и колко важни са зеленчуците, както и внимателно подбраните меса или риби.

Веднъж открил вкусовата разлика между ястията на Сара и буламачите на майка си, вече нищо не можеше да спре Бен. Когато за първи път сервира вкъщи приготвената по рецепта на еврейката пилешка супа, майка му остана изумена, дълго го гледа, а после се разсмя.

Съвсем скоро след това той пое отговорността да готви вкъщи, да пазарува и да подбира продуктите. Бен ходеше на пазар със Сара и бързо се научи да различава пресните и качествените от застоялите продукти.

И досега не бе в състояние да определи кога за първи път осъзна решението си да направи готвенето своя професия и да изгради кариера — момчетата от неговата черга рядко имаха определени професии, не гонеха кариера, а просто си намираха работа, ако имаха късмет, разбира се.

Една от учителките му подсказа, че би могъл да взема готварски книги от библиотеката, за да обогати знанията си ида научи повече от това, което знаеше от Сара. Това стана, когато учителката завари по-малкия му брат да убеждава свой съученик да купи половината от домашно приготвения му от Бен обяд.

Когато тя се възмути, Кевин се възпротиви без капка разкаяние:

— Нищо не разбирате, госпожице! Щях да продам обяда за петдесет пенса! Всички търсят обедите на Бен — добави той пред смаяната учителка.

Много преди да навърши шестнайсет, Бен вече работеше през уикендите, както и вечерно време, за да припечели нещо за семейния бюджет. Трудът му беше лошо платен, но момчето бе доволно и от това. Добре платена работа се намираше извънредно трудно.

След като Бен завърши училище, именно Сара Бърнстайн убеди един свой роднина да го вземе на работа в ресторанта си. Това по-скоро беше закусвалня, която се посещаваше основно от работещите на близкия пазар, както и от шофьорите, доставящи стоката.

Храната бе вкусна, евтина, топла и в заведението винаги имаше хора. Заплатата приличаше по-скоро на подаяние, но Бен беше доволен, че има и тази работа. Винаги, когато собственикът Соли се обърнеше, Бен слагаше други подправки в храната, подобряваше я, опитваше я.

Четеше с увлечение не само готварски книги, но и всякакви статии на тази тема във вестниците и списанията. И винаги, когато му се удаваше възможност, тайно изпробваше различни рецепти.

По необясними стечения на обстоятелствата, внезапно и напълно случайно пътят му бе пресечен от Хенри Фонтанел, който изигра голяма роля в живота на младежа.

Собственикът на няколко ресторанта с френска кухня бе тръгнал за Шотландия, а наетата от него кола се повреди. След като се обади в един сервиз за помощ, той реши да изчака в отсрещната закусвалня, където изобщо нямаше намерение да яде и където в най-добрия случай, си мислеше той, щяха да му сервират кафе с отвратителен вкус.

Но като видя храната, която двама мъже на съседната маса буквално поглъщаха с неподправен апетит, той си поръча същото. Сосът — макар и тежичък и недостатъчно фин — му направи силно впечатление — зеленчуците не бяха преварени, както очакваше, а бяха хрупкави и сочни; месото, макар да не бе от най-доброто, явно бе избирано от познавач, който идеално знаеше кое е вкусно и кое — не.

Хенри се заинтригува толкова много, че пожела да види готвача. Соли Бърнстайн бе така изумен от внезапната приумица на клиента си, че дори не помисли да го спре, а го последва в кухнята, където Хенри заговори Бен. Предложи му да специализира в един от най-известните ресторанти в Париж! Бен беше смаян и отначало помисли, че господинът си прави лоша шега с него. Но когато накрая осъзна сериозността на предложението, си даде сметка, че е немислимо да приеме.

Как ли щеше да се оправи семейството му без него? Наистина Хенри щеше да му дава малка заплата, която донякъде би покрила разноските по престоя му в Париж. Бен знаеше също, че има професионалисти, които биха били безкрайно щастливи да специализират при майстор като Хенри Фонтанел.

Но как щеше да живее в Париж? Та Бен не знаеше френски… За негово огромно учудване майка му го накара да помисли над предложението, като го убеждаваше, че това е неговият шанс, който не бива да пропуска.

Отначало Бен силно се колебаеше. Не беше сигурен дали семейството му щеше да се справи без него, а и какво ли би станало, ако Хенри грешеше относно неговия талант и след време се наложеше да се върне безславно от Париж?

— Виж — заубеждава го Сара, когато той сподели тревогите си с нея, — едва ли френската кухня ще те затрудни чак толкова, след като ти се научи да готвиш моята пилешка супа по-добре и от самата мен!

Това реши въпроса и Бен замина… Леко се усмихна, спомняйки си тези нейни думи. Сега Сара Бърнстайн живееше в Ню Йорк. Премести се там при сина си след смъртта на своя съпруг. Дейвид беше вече лекар, а Бен и досега поддържаше връзки с Бърнстайнови.

След един скандал обаче със своя братовчед и партньор Фабиан, Хенри бе принуден да продаде ресторанта в Париж и да купи друг в Прованс. След като цяла година живя и работи всеотдайно в ресторанта на Хенри, Бен трябваше да напусне и да се завърне вкъщи. Оттогава знаеше, че не готвачите, а собствениците на ресторантите печелеха добре. И оттогава мечтаеше за свой собствен ресторант, макар да съзнаваше, че този блян е неосъществим…

Но сега, когато тази мечта бе на път да се осъществи, Бен се измъчваше от опасения, че в последния момент съдбата ще му откаже благосклонността си.

Зоуи можеше и да се дразни от неговата предпазливост, но тя не знаеше какво бе да ти отказват, да затварят вратите под носа ти… Не я винеше за това. Всъщност тъкмо нейната увереност в собствените й сили го бе привлякла към нея. Но той не бе в състояние да промени реалността на живота, колкото и да му се искаше.

— Обясних на Клайв, че бихме предпочели да пътуваме дотам сами, за да можем да останем няколко дни и да проучим конкуренцията — каза Зоуи. — Той беше напълно съгласен и аз вече направих резервация в един хотел, който е по-близо до Солзбъри, отколкото до Бат. — Сбърчи нос и продължи: — В рекламната брошура пише: „Изключителен хотел! Разположен е в провинциална къща, преустроена така, че осигурява пълен комфорт и лукс на гости с изискан вкус“. Има закрит басейн, гимнастически салон и добра кухня.

— Звучи пресилено — отвърна Бен откровено. — Тази реклама може да е напълно измислена и да ни създаде твърде много проблеми.

— Е, тогава да се надяваме, че хотелът се намира достатъчно далече от Браутъновата къща и няма да представлява реална конкуренция. А ако Клайв ни даде картбланш и за закупуването на още няколко акра земя за голф игрище…

— Ако… А и не съм сигурен дали идеята да започнем такава разширена експанзия в бизнеса не е твърде прибързана. Нали не искаме да надхвърляме възможностите си? Нека първо да направим ресторанта.

— И хотела! — прекъсна го Зоуи.

— Къщата е прекалено малка, за да приюти повече от три-четири двойки — поне в настоящия си вид, а и за това ще са необходими доста усилия. Не бихме могли да я наречем хотел, докато не се разшири, а още не знаем дали ще получим разрешение за това.

— Клайв е говорил с местен архитект, който не е казал, че не можем да го направим — възрази тя.

— Но не е казал и че можем, нали? Не се увличай толкова, Зоуи. Предстои ни да свършим още много неща.

Зоуи направи гримаса.

— Защо винаги си такъв песимист?

— Защото така животът е по-сигурен. Каза ли вече на родителите си за нашите намерения?

Тя поклати глава.

— Имах намерение да кажа на мама, докато ти беше в Манчестър, но обядвахме, пазарувахме и… Тя ми се обади тази сутрин, безпокоеше се и аз…

— Сигурно тази седмица не си е направила прическата — прекъсна я той.

— Бен, не е честно! — Погледна го внимателно. — Исках да ти предложа да отидем да я видим. Татко пак е в командировка, но щом мислиш така за майка ми, ще замина сама.

Не се изненада, когато той поклати глава.

— Ще дойда с теб. Или може би предпочиташ да ми е безразлично? В края на краищата, нали не искаш да притесняваме майчето ти с моето нецивилизовано поведение? — Като видя помръкналото й лице, леко се намръщи и се извини: — Добре, добре. Съжалявам, но не можах да се сдържа. Животът на родителите ти, техните отношения, даже проклетата им къща… Всичко е толкова идеално, перфектно, изрядно. Понякога дори се питам как са успели те да създадат.

— Мисля, че като всички останали — озъби му се тя. — С много и добър секс!

Знаеше, че той не обича подобни приказки и обикновено внимателно подбираше изразите си. Ала критичното му отношение към родителите й я дразнеше и я предизвикваше да му отвърне. Зоуи лесно се ядосваше, но и бързо й минаваше. И сега тя угрижено присви очи, притисна се о него и рече внимателно:

— Извинявай. Надявам се, че съм зачената със същата любов и страст, която изпитваме и ние с теб, когато се любим. Така по-добре ли звучи?

— Да… Но майка ти… Тя винаги е толкова чиста, спретната, перфектна, че не си представям как… — Млъкна и поклати глава. — Ако ще пътуваме до Хампстед, хайде да тръгваме, преди да станат задръствания…

— Помисли само! Направо не мога да повярвам! След два дни ще сме там!

— Къде ще сме? — подразни я Бен, макар отлично да знаеше за какво става дума.

Тя отмести поглед от пътя и закачливо поклати пръст към него. Докато това ставаше, от близката пряка изскочи кола, която едва не се блъсна в тяхната. Зоуи изви волана навреме и промърмори:

— Идиот!

Бен се вторачи в нея така, сякаш тя бе виновна.

Когато майка й видя двама им на прага, на лицето й не трепна и мускулче, което да издаде изненадата й.

— Защо звъниш, скъпа? — рече тя гальовно на Зоуи и я целуна. — Имаш ключ оттук, нали?

— Да, но не искам да го използвам — усмихна се дъщеря й и влезе в дома, като допълни закачливо: — В крайна сметка ти можеше да си горе в прегръдките на някой пламенен любовник.

— Зоуи! Не говори така! — сгълча я майка й.

— Добре, добре! Всички знаят, че вие с татко сте най-верните съпрузи на света!

Бен забеляза как за секунди лицето на по-възрастната жена доби пепеляв оттенък. Но тя бързо се овладя.

— Мамо, преди всичко двамата с Бен искаме да ти кажем нещо… — Последва объркана скорострелна тирада за това, което се бе случило. Зоуи остави Бен да разплита обърканите конци на обяснението й и да обяснява плановете им.

А когато Хедър го прекъсна спокойно и запита:

— Уилтшир ли? — именно той отвърна:

— Само изглежда далече, в действителност е само на няколко часа път с кола.

Той видя как светлокафявите й очи се приковаха в неговите. Забеляза противоречивите чувства, четящи се в тях — гордост и уважение. Бен се зачуди защо се получи така, че трябваше да се чувства длъжен да я успокоява. Нямаше нищо против родителите на Зоуи — поне доколкото отношенията му с нея засега се развиваха нормално. Но ако бъдеше честен докрай поне пред себе си, трябваше да признае, че не одобрява техния затворен, сигурен и охолен начин на живот, което бе и причина от време на време да изпуска по някоя и друга заядлива забележка по този повод.

Хедър беше съвсем различна от дъщеря си, от работещите в ресторанта жени, изобщо — от всички, които познаваше. Защото Хедър си позволяваше спонтанни изблици, които го объркваха и го караха да издига предпазна бариера между себе си и нея.

Така стана и сега, докато Зоуи безгрижно бъбреше за плановете и за бъдещето им, като предизвикваше едновременно страх и безпокойство у майка си, която пък се мъчеше да скрие тези свои чувства. Те обаче бяха напълно ясни за Бен и той се ядоса и на двете жени: на Хедър — за това, че хвърляше всички подозрения върху него и го нагърбваше с тях, а на Зоуи — за това, че не усещаше какво изпитва майка й, поради което го заставяше да се чувства отговорен за нейните притеснения.

Бен се извърна и започна да оглежда идеално подредената и чиста дневна, украсена със свежи цветя. Беше боядисана и обзаведена в пастелни тонове. Красотата и топлината подчертаваха по странен начин самотността на дребната, слаба и елегантна жена, която бе сътворила всичко това. За кой ли път си зададе въпроса как бе възможно Хедър да е майка на жизнената, вечно търсеща и поривиста Зоуи. И сега, както и много пъти преди това, бе принуден да признае, че очевидно у Хедър имаше нещо особено, нещо, което той не разбираше и не можеше да открие.

Внезапно се обърна към нея и съзря на лицето й изписана печал, която тя бързо се постара да скрие. Дали най-после не бе проумял нейната нагласа?

— Но това е чудесно, скъпа — дочу я да казва на дъщеря си. — Само бих искала и баща ти да беше тук, за да чуе лично изумителната новина. Всъщност и аз имам да ти казвам нещо.

Бен усети лекото потреперване на гласа, ала Зоуи изглежда не го долови и я подразни:

— Да не би да си решила да смениш прическата си, мамо?

Като пренебрегна явното заяждане на дъщеря си, Хедър спокойно изрече:

— Предложиха ми целодневна работа по една благотворителна програма. Не съм сигурна дали съм най-подходящата. — Поколеба се, преди да продължи: — А ако започна и се окаже, че е имало някой, по-добре подготвен от мен?

— А какво мисли татко? — заинтересува се Зоуи. Настъпи мълчание и Бен забеляза как дълбока бръчка проряза челото й.

— Обсъдих въпроса с него, но той е толкова зает… В момента е на конференция на Международния валутен фонд в Цюрих. Разбира се, отговорността е голяма, но ще върша нещо полезно, нещо, необходимо на другите…

— Тийнейджърът от шейсетте години най-сетне достига зрялост със съвестта на деветдесетте — пошегува се Зоуи.

Бен, който също смяташе нещо подобно, забеляза болката в очите на по-възрастната жена.

За учудване на всички — а най-вече за негово собствено — стана, приближи се до Хедър, прегърна я и сериозно рече:

— Ще се справите, Хедър. Вие знаете много неща, които другите ще научат от вас!

Съзря блесналите в очите й сълзи на благодарност, които тя бързо преглътна, както и страданието, изписало се преди това за миг на лицето й. Усети лекото потръпване на тялото й — реакция на жена към мъж, което му подсказа, че Хедър едва ли бе свикнала с подобен спонтанен израз на чувства.

Все пак Зоуи често бе споделяла с него как като дете често прекъсвала любовната игра на родителите си, появявайки се неочаквано в спалнята им… Очевидно това бе изиграло огромна роля във вижданията й, че физическата интимност е израз на чувствата към определен човек.

Докато се отдръпваше от Хедър, Бен погледна Зоуи. Изглежда тя не разбираше напрегнатото състояние на майка си и настоя да й обясни всички планове за бъдещето на Браутъновата къща.

— Е, възхитена съм и от двама ви — рече Хедър накрая, когато дъщеря й завърши.

— Всъщност най-голямата благодарност дължим на вас — спокойно каза Бен. — Ако вие не ме бяхте препоръчали на Клайв Харгрийвс и ако не бях поканен да приготвя храната за сватбата на дъщеря му…

— Клайв е бизнесмен, а не филантроп — увери го Хедър. — Ако е нямал вяра в теб, никога нямаше и да помисли да те подкрепи. А кога възнамерявате да огледате къщата?

— Тази седмица — въодушевено отвърна Зоуи. — Ще се срещнем с Клайв там. И двамата с Бен сме взели по няколко дни отпуска, така че ще имаме възможност да пообиколим и да проучим конкуренцията. Ще отседнем в един хотел до Солзбъри. Засега изглежда, че наблизо единствено той ще бъде някаква реална конкуренция за нас. Но, разбира се, готвачът му в никакъв случай не би могъл да се сравни с Бен!

— Не бъди толкова сигурна — посъветва я той. — Ресторантът ни няма да е от първокласните.

— Защо винаги си такъв песимист? — повтори за втори път днес тя този въпрос и се засмя.

Тръгнаха си чак след полунощ. Този път зад волана седна Бен, а Зоуи се настани до него.

Хедър бе настояла да отворят бутилка френско шампанско, за да вдигнат тост за успеха им. Докато отпиваха от искрящата напитка, телефонът иззвъня и с поаленели страни Хедър почти се затича да се обади. Ала когато заговори, гласът й стана безизразен и сух.

— Надявах се да е баща ти — с горчивина бе признала след разговора тя. — Беше обещал да се обади, но сигурно е много зает…

По-късно, докато пътуваха с колата, Зоуи щастливо отбеляза:

— Мама изглежда истински доволна от нас, нали? Не че очаквах нещо друго… Само се учудих, че е решила да поеме тази работа.

— Може би изпитва необходимост да запълни свободното си време, защото баща ти често отсъства — предположи внимателно Бен.

Очевидно Зоуи не бе усетила какво става в дома на родителите й, не бе доловила напрежението на Хедър, но и Бен нямаше намерение да сподели съмненията си на глас.

Дали това се дължеше на нежеланието му да я притесни, разстрои и нарани, или просто не искаше да насочва вниманието й към живота на нейните родители?

Запита се какъв смисъл има да предизвиква неприятностите. Неспокойно се размърда на мястото си, като потисна острите въпроси, изникнали в съзнанието му.

Все пак можеше и да греши в предположението си, че бракът на родителите на Зоуи не е толкова безоблачен, колкото винаги изглеждаше. Беше възможно Хедър Клинтън наистина да търси някаква полезна работа, с която да запълни свободното си време.

Или пък той самият бе твърде циничен в подозрението си, че при съпруг, прекарващ повечето си време в служебни пътувания, съпругата да се чувства нещастна и това неизменно да доведе до разрив?

И дали наистина бащата на Зоуи…

— Бен! — стресна го гласът на Зоуи. — За малко не излязохме от пътя! За кого си се замислил така? Да не би за Шарън?

— Не — призна той откровено и се усмихна.

— Но си угрижен за нещо… За някого — настоя тя.

Не й отговори. За кого беше угрижен ли? А защо ли му трябваше да го занимава мисълта за отношенията на родителите й? За майка й? Та той имаше достатъчно проблеми със собственото си семейство.

Все пак по-късно, докато притискаше спящата Зоуи в обятията си, Бен си спомни колко напрегната и уязвима изглеждаше Хедър, когато я прегърна, и колко силно се смути той, усетил нейното нещастие и самотност.

Но това не са мои проблеми, напомни си той. Хедър Клинтън не беше негов проблем.