Пени Джордан
И в радост, и в беда (25)

Двадесет и четвърта глава

— Трябва да си тръгвам.

— Нее! — нацупи се Венис и прегърна голото тяло на Ник.

Едно наистина не можеше да му се отрече — имаше великолепно тяло — стегнато и гъвкаво, не много мускулесто, но и без грам излишна тлъстина. Кожата му беше гладка, с разкошен бронзов загар, който придоби, откакто започна да посещава редовно клуба.

— Остани тази нощ тук… — Още преди Ник да е изрекъл дума, тя усети, че ще се възпротиви, но бе подготвена за това. — Имаме да обсъждаме толкова неща! Искам да продам тази къща и да си купим нещо по-представително, отговарящо на новото ти положение в обществото. Ще се наложи да останем в това градче, при избирателите ти, но все пак за гостите от Лондон ще трябва да осигурим по-прилична обстановка, нали така?

— А как ще се оправям с Фърн? — Възражението на Ник не прозвуча много убедително. Личеше, че започва да омеква, подмамен от перспективите, които Венис ловко чертаеше пред него.

— Остави Фърн на мен — пошушна тя. — Фърн е благоразумна жена и няма да започне да отрича, че бракът ви не е вървял много, преди да ме срещнеш. Нали сам ми казваше колко си бил нещастен… — Направи многозначителна пауза и добави: — И незадоволен! — Докосна лицето му с върха на пръстите си, плъзна ги по брадичката и целуна вдлъбнатината в основата на врата му, като се питаше дали щеше да се налага пак да го възбужда, за да постигне своето.

Ако наистина й се наложеше, този път щеше да го направи с уста. Ник обожаваше това… Що за идиотска гордост изпитваха мъжете заради тези десетина смешни сантиметри месо? Как не проумяваха горкичките, че точно там е най-слабото им място?

Венис дръпна чаршафа, сниши се с котешка пъргавина и грациозност, прошепвайки задъхано:

— Ники, Ники… Къде криеш моето голямо непослушно другарче? Искам да си поиграем! Ще му дам една голяма хубава целувка…

Колко досадно предсказуеми бяха някои мъже, й мина през ума. И колко инфантилни…

— Не се тревожи за Фърн — отново го успокои тя. — Щом разбере за бебето, просто няма да има друг избор, освен да ти даде развод. Е, ще подсладим нещата… Тя ще получи къщата и…

— Къщата? Не…

Венис се надигна леко и го изгледа учудена и развеселена.

— Скъпи, не мога да си представя, че искаш да задържиш онази скапана колиба. Пък и малко неудобно би било, ако не й оставиш къщата. Помни, че сега трябва да градиш своя образ пред обществото! — Усмихна се подкупващо и добави: — Не можем да си позволим хората да започнат да шушукат, че си се отнесъл зле към нея. За наш късмет Фърн си е създала ореола на „добрата самарянка“ в града, така че трябва да внимаваме. Е, нищо не пречи тук-там да се подшушне дискретно, че може би не е идеалната съпруга, както всички вярват…

— За какво намекваш? — напрегнато подхвърли Ник. Най-малко от всичко искаше онази работа с Адам да стане обществено достояние, макар че често сам я бе заплашвал с това.

— О, нищо конкретно — сви рамене Венис. — Просто лек намек, че макар да е безупречна като домакиня, не може да се каже същото за другите й задължения като съпруга… Това би обърнало мъжете на твоя страна, а защо не и част от жените? Пък и няма да е лъжа, нали? Сам си ми се оплаквал, че не става за нищо в леглото. Но да оставим това. Както казах, с малко щедрост няма да е трудно да привлечем общественото мнение на наша страна. В крайна сметка никой вече не се стряска от разводи в наши дни, особено ако се направят без много шум, цивилизовано.

— Тази къща е моя! Аз…

— Ник, скъпи, помисли! Ти ще ставаш политик, ще имаш власт, престиж. Какво значение има някаква си къща? Аз… Ние можем да си купим половин дузина такива къщи и изобщо няма да усетим, че сме харчили пари! — Беше успяла да привлече вниманието му, поздрави се тя. Алчността винаги е била могъщ двигател на човешкото поведение. Знаеше го от опит. — Не се тревожи повече за Фърн, аз ще уредя всичко. Зная, че не искаш да я нараняваш, но можем ли заради това да оставим нашето бебе, нашето лично щастие на заден план?

Както и беше очаквала, Ник се предаде. Не би могло и да бъде другояче. Преди да му отреди ролята в обмисления до най-дребната подробност сценарий, беше изследвала характера му под микроскоп.

Когато Ник заспа, тя се надигна на лакът и го огледа. И със свещ да беше търсила по-идеален мъж за това, което й трябваше, не би могла да намери. Заслепен от себелюбие суетен егоист, когото никак не е трудно да манипулираш, с чар и обаяние, поне външно, които ще привличат избирателите. Достатъчно алчен, за да е сигурна, че един прекрасен ден няма да му хрумне да я зареже заради някоя млада кучка. Е, в леглото не беше нищо особено, но това нямаше никакво отношение към плановете й. Пък и отдавна беше разбрала, че най-вълнуващ секс се прави извън брака…

Да. Справи се успешно с Ник. Сега оставаше Фърн. Вярваше, че и с нея бързо ще приключи — със същия успех, естествено.

 

 

Ник не се прибра през нощта. Фърн лежеше в стаята за гости. Очакваше всеки момент да чуе стъпките му. Заспа едва призори. Като остана да преспи при Венис, Ник явно искаше да я накаже, но всъщност тя изпита облекчение. Не се съмняваше, че рано или късно той ще се опита да я принуди да промени решението си, но този път нямаше да отстъпи.

Оказа се, че няма да е толкова лесно да си намери стая срещу скромен наем, колкото си мислеше, но този въпрос все някак щеше да се уреди. По-сложно беше с работата. Вчера се отби в градската библиотека и взе няколко книги по професионална ориентация. Естествено, трябваше да изкара съответни курсове, а междувременно трябваше да си намери каквато и да е работа, за да си осигури прехраната.

Когато разговаряха с Креси, приятелката й подчерта, че с вродения си талант да изслушва хората Фърн би се справила чудесно в някое бюро за консултации и съвети. Тогава тя й възрази, че надценява способностите й. Сега обаче намираше идеята за привлекателна. Реши веднага да отиде в града и на място да се запознае с предлаганите курсове.

Поне веднъж нямаше да се налага да заобикаля, за да избегне офиса на Адам, си каза Фърн, когато тръгна да пресича площада. Защото Адам беше в Италия с Лили Джеймс и нейните родители… Изправи глава и насочи погледа си към прозорците на неговия офис. Миг след това се вцепени. На входа се показа Адам. Излезе навън и пое през площада право срещу нея. Ужасена, Фърн бе готова да хукне в обратната посока. Задържаха я гордостта и страхът, че издавайки чувствата си, би поставила Адам в неудобно положение, а себе си би унижила.

— Фърн… — Тя затвори за миг очи и инстинктивно отстъпи крачка назад. — Как си? — Между веждите му се беше появила лека бръчица.

— Добре… Добре съм… — излъга тя. — Ти как си? Как е… Лили?

— Лили? — Бръчката се вряза по-дълбоко.

— Да… Мислех си… Чух, че ти… Тя… Че сте заминали в Италия… — запелтечи Фърн.

— А, да! Бях в Италия по работа, но се наложи да се върна. — Лицето му се поотпусна.

Фърн чу зад гърба си шум от кола, която пресичаше площада. Адам протегна ръка, за да я дръпне по към себе си, но тя отстъпи моментално назад.

— Трябва да си тръгвам — заекна с пламнало лице, обърна се и пое почти тичешком в обратната посока.

Адам я проследи с тъжен поглед. Беше безсмислено да се самозалъгва. Ако имаше възможност, Фърн би го подминала, без да каже дума. Не можеше да я вини за това. Не би ли постъпил и той така на нейно място?

Позната болка и чувство за вина стегнаха сърцето му в безмилостен железен обръч.

Фърн… Ако останеше така неподвижен, поемайки дълбоко въздух със затворени очи, би уловил лекото замайващо ухание, което тя излъчваше. Веднъж това ухание бе негово… Обгръщаше го целия, поглъщаше го, просмукваше се в кожата и когато тя си тръгна, сякаш част от нея бе останала у него.

Фърн… Преглътна коравата буца, заседнала в гърлото му. В очите му блестеше влага. Фърн…

 

 

Когато се прибра вкъщи, Фърн бе решила твърдо да не мисли за срещата с Адам. Не беше хлапачка, а зряла жена, която имаше толкова нерешени проблеми. Направи си кафе и зачете отново брошурите за курсовете, които вчера си набави.

Не след дълго на входната врата се почука. Фърн се намръщи озадачена и остави настрана брошурата. Не чакаше никой. Със сигурност не беше и Ник, защото той си имаше ключ…

Отвори вратата и погледна удивена неочакваната гостенка.

— Ник го няма.

— Знам, че го няма — отвърна Венис и се намъкна вътре, без да чака покана. — Защото в момента е в леглото ми. Прекара с мен нощта. — Добре, тогава какво търсеше Венис тук, учуди се Фърн. — Трябва да поговорим — добави Венис, като оглеждаше с явно пренебрежение скромната обстановка. Един Господ знае защо Ник толкова държеше на тази къща…

Фърн изглеждаше объркана. Просто нямаше представа какво би могло да доведе Венис в дома й.

— Ник иска развод — чу гласа на Венис.

Фърн искаше да й каже, че за нея бракът им отдавна е загубил смисъл, че разтрогването му е само формалната страна, но Венис я изпревари и хвърли бомбата:

— Бременна съм… Детето е от Ник.

Фърн я гледаше стъписана. Не беше сигурна кое я изуми по-силно — фактът, че жена като Венис може да допусне подобна грешка и случайно да зачене или фактът, че Ник беше готов да поеме публично отговорността за бебето. Не изпитваше нищо друго — нито завист, нито озлобление, установи с облекчение тя.

— Зная как се чувстваш! — продължи с престорено съчувствие Венис. — С Ник много си мислихме за теб. Не искаме да те нараним. — Очите й се насълзиха. — Ако не беше бебето…

Венис очевидно се вживяваше в ролята, която сама си бе избрала, осъзна Фърн. Интересно, каква ли трябваше да бъде нейната роля? На безутешна изоставена съпруга, която трябваше да изпие докрай чашата на унижението? Така би било наистина, ако обичаше Ник. Но не го обичаше и Ник прекрасно го знаеше. Знаеше освен това, че никога няма да му пречи да се ожени за Венис. Защо тогава Венис разиграваше този фарс? Явно Ник не й беше казал всичко…

Венис започваше да губи търпение. По дяволите, защо тази глупачка стои и се пули срещу нея и мълчи? Беше очаквала най-малкото сълзи, протести, после евентуално примирение, защо не и саможертвена декларация, че не би могла да лишава от баща едно невинно дете…

— Зная как се чувстваш — повтори тя нетърпеливо, за да подтикне Фърн към някаква реакция. Имаше да върши хиляди други неща, не можеше цял ден да се мотае тук. — Нали ме разбираш, заради бебето… За мен… За нас то е на първо място…

— Да, разбирам — рече спокойно Фърн. Ако Венис не лъжеше, за първи път в живота си Ник поставяше нещо над себе си, добави наум с горчива ирония.

— Ник трябва да получи развод и то много скоро — продължи Венис. Очите й блестяха победоносно. Изправи глава, изопна тяло като боец. — Ник ще поеме вината за развода. Ще ти остави къщата, разбира се. Ако всичко върви цивилизовано, сигурна съм, че ще те обезпечи финансово.

Първо заплаха, после опит за подкупване, разсъди Фърн.

— Много великодушно от страна на Ник, но смятам, че не е нужно — отсече студено Фърн. За първи път си позволи да вложи чувство в тона си. На върха на езика й беше да каже на Венис, че последното нещо, което би искала, бе тази къща, която щеше да й напомня за злополучния й брак.

— Искаш да кажеш, че си съгласна да му дадеш развод? — Венис явно бе объркана.

— Как бих могла да постъпя другояче? — отвърна патетично Фърн. — Заради детето… — Дори си позволи да се усмихне вътрешно. Реакцията й очевидно не влизаше в сценария на Венис, която се чудеше какво да прави. — Дрехите на Ник… — подсказа Фърн. — Ако ме изчакаш, ще ги опаковам и можеш да ги вземеш със себе си.

Прибирането, по-точно натъпкването на дрехите му в куфарите, не й отне много време. Когато свали в антрето и последния куфар, Венис се появи от всекидневната. Държеше в ръката си някаква книжка.

— Прегледах я, докато те чаках — каза тя. — Не знаех, че градините в Браутъновата къща са били проектирани от Гертруд Джекил.

— Така е. Госпожа Браутън ми е показвала оригиналните проекти.

— Знаеш ли къде са тези планове сега? — попита възбудено Венис.

— Предполагам при адвоката й, заедно с останалите документи.

Откъде изведнъж се взе този интерес у Венис към градините на Браутъновата къща, учуди се Фърн, но остави въпроса за себе си. Вдигна единия куфар и го понесе към колата.

— Значи се разбрахме — обяви Венис, преди да потегли. — Ти няма да оспорваш развода, а в замяна Ник ще ти остави къщата.

— Няма да оспорвам развода — потвърди Фърн. Разбира се, нямаше никакво намерение да взема пари за своята „отстъпчивост“.

Отстъпчивост… Защо Ник не беше казал на Венис, че точно тя, Фърн, искаше развод? Как щеше да успее брак, който започваше с лъжа? Но това вече не я засягаше. И слава богу!

Погледна към телефона. Трябваше да позвъни на Креси и да й разкаже всичко.

Господи, как само се чувстваше! Успокоена, щастлива. Свободна.

 

 

Венис изскочи от колата и хукна към дома си. Завари Ник по халат в кухнята, вперил намръщен поглед в една чаша с кафе.

— Къде изчезна, дявол да го вземе? — попита сърдито той. — И къде са ключовете от колата ми?

— Не знам… Да не си ги изгубил? — отвърна Венис, олицетворение на невинността. Разбира се, ключовете му бяха на сигурно място в бюрото й. — Видях се с Фърн. Съгласна е да ти даде развод. Е, трябваше да й обещая къщата и някаква издръжка, но така е по-добре. Скоро хората ще престанат да я съжаляват, като видят колко си бил щедър с нея. Искам тези дни да организирам вечеря в тесен кръг. Вече трябва да започнат да ни възприемат като двойка, нали така? Ще се обадя на моя адвокат да направи нужните постъпки за развода. О, Ник, знаеш ли, хрумна ми страхотна идея! Докато чаках Фърн да опакова дрехите ти, прегледах една книжка за Браутъновата къща. Ти знаеше ли, че паркът е проектиран от Гертруд Джекил?

— И какво от това?

— Какво ли, миличък мой, ненагледен Ник? Ами много просто — отдава ти се възможност с един куршум да улучиш два заека. Да попречиш на Адам да получи разрешение за строителство и същевременно да се окичиш с ореола на борец за съхранение на британското културно наследство. — Ник изсумтя сърдито. — Как не разбираш, Ник? Градините! Ако докажем, че са проектирани от Джекил, а според Фърн оригиналните планове се пазят, можем да организираме кампания за запазването им. Сигурна съм, че ще има невероятен отглас сред бъдещите ти избиратели. Разбира се, всичко това трябва да се обмисли внимателно, зад теб ще застане подходящ екип от съветници. Не бихме искали в последния момент някой друг да грабне идеята и да се окичи със слава, нали?

Ник претегли бързо идеята на Венис. Съвсем точно — чудесен повод да влезе в ролята на местен патриот.

— Ами какво ще стане, ако къщата се продаде, преди да сме успели да направим нещо? — все пак попита той.

— Нищо. Този, който я купи, ще пие една студена вода и толкова. Никой няма да се осмели да издаде разрешение за строителство, ако ще трябва да се унищожат градините.

Венис наблюдаваше доволната усмивка, която разтегли устните на Ник.

Да, можеше да се поздрави с избора си! Ник беше толкова прозрачен и заслепен от суетата си, че просто не забелязваше колко уязвим е всъщност. Със сигурност не би могло да се намери по-идеален мъж за ролята, която му бе определила.

Всичко вървеше като по ноти…