Пени Джордан
И в радост, и в беда (22)

Двадесет и първа глава

Телефонът иззвъня. Зоуи протегна ръка към слушалката и машинално потърси едрото топло тяло на Бен, за да се сгуши в него, но Бен, естествено, вече беше отишъл на работа.

— Зоуи, извинявай, скъпа, че ти се обаждам толкова рано, но исках да те хвана, преди да си излязла. Можем ли да обядваме днес заедно?

Зоуи се изправи на възглавницата и почувства, че отново й се гади. Побърза да приеме покана на майка си, затвори телефона и хукна към банята. Повърна и няколко минути след това стоя, безпомощно опряна на мивката. По бузите й се затъркаляха едри сълзи. Сълзи на самосъжаление.

Това не трябваше да й се случва, не беше честно да посреща съвсем сама този неочакван удар на коварната съдба. Бен трябваше да бъде тук, с нея, защото бе не по-малко отговорен за станалото… Бен, който изглеждаше толкова разсеян, че дори не беше забелязал…

Зоуи потрепери. Внезапно почувства вледеняващ студ. Завладя я непознато чувство на уязвимост, граничещо с ужас. Господи, нима до вчера ехтеше самоувереният й смях, когато вярваше, че тя е сърцето, опората в живота на хората, които толкова обичаше? На Бен, на своите родители…

Паника и страх — абсолютно непознати чувства — сякаш започнаха да властват в живота й. Откакто разбра, че е бременна, имаше усещането, че е попаднала в капана на ужасяващ чужд свят, в който изглежда никой не забелязваше нейните тревоги.

 

 

В хотела няколко от колегите й казаха, че е много бледа. Работата й изискваше голямо физическо и умствено напрежение, което никога не й бе тежало — приемаше го като предизвикателство, като възможност да докаже себе си. Днес обаче се чувстваше ужасно безпомощна и изтощена. До обяд, когато трябваше да се срещне с майка си, не събра кураж да се обади в клиниката.

Майка й като че ли изглеждаше по-млада, по-щастлива и по-въодушевена от всякога, призна в себе си Зоуи, когато я видя пред ресторанта. По нищо не личеше, или поне не го показваше, че е разстроена от снощната кавга, която Зоуи неволно подслуша. Беше облечена и по-различно. Обичайният елегантен костюм от естествена коприна беше заменен с тесни джинси, подчертаващи чудесно красивата й стройна фигура и бяла фланелка, напъхана в джинсите. Спортното й сако изглеждаше дори поизбеляло.

Влязоха в ресторанта, сподирени от дискретни възхитени погледи на мъжката половина от присъстващите. Зоуи успя да забележи, че те определено не бяха насочени към нея. Седнаха, поръчаха обяд и Хедър веднага заговори възбудено:

— Нямаш представа колко съм щастлива! Казаха, че съм одобрена и то точно за курса, за който кандидатствах. Звънях ти още вчера, но не те открих.

Зоуи й се усмихна. Искаше й да сподели радостта на майка си, но някакъв вътрешен глас упорито се стараеше да й попречи. Тя, родната й майка, не забелязваше колко потисната и бледа беше дъщеря й — обикновено жизнерадостна, кипяща от ентусиазъм.

— Боя се, че баща ти не одобрява намеренията ми. — Хедър за момент направи кисела физиономия. — Но аз му казах и държа на думите си — нужно ми е да постигна нещо, сама и за себе си. Струва ми се, че в края на краищата ще ме разбере. Би трябвало — аз винаги съм проявявала разбиране към неговата кариера и значението, което й отдаваше. За теб, естествено, не се съмнявам, че ще ме разбереш напълно! Да ти призная нещо, миличка. Знаеш ли, в последните няколко години започнах дори да ти завиждам. Ти ме накара да прогледна, като че ли едва сега осъзнах, че всъщност не съм постигнала почти нищо в живота си…

Почти нищо? А това, че я бе родила и отгледала нима не значеше нищо за нея? Нима го считаше за маловажно?

— Разбира се, имам теб! — продължи майка й, сякаш бе прочела мислите й. — Но ти си вече самостоятелна и аз не съм ти нужна повече.

„Нужна си ми, мамо! Повече от всякога!“, искаше да възрази Зоуи, но думите някак заседнаха в гърлото й. Това би означавало най-долен егоизъм, страхлива проява на самосъжаление.

Кой знае защо си бе въобразила, че майка й, родителите й в известен смисъл се нуждаеха от нейната опора, от нейната закрила, от жизнеутвърждаващия заряд, който носеше в себе си. Жената срещу нея, по детски възбудена, кипяща от ентусиазъм, би приела съвсем спокойно факта, че дъщеря й е бременна и се нуждае от помощта й. Можеше да се опре на нея в трудните моменти, които изживяваше. Зоуи усети, че й олеква, че някъде в пепелта започват да мъждукат искрици надежда…

— Мамо, има нещо, което трябва…

— Нямаш представа какво означава всичко това за мен! — продължи майка й, без изобщо да я чуе. — Бях забравила колко е приятно да почувстваш, че можеш, че значиш нещо, да бъдеш независима. Да вземаш решения, да преценяваш нещата като личност, а не само като съпруга или майка. Вярно, курсовете ще ми отнемат време и това, разбира се, няма да се харесва особено на баща ти. Нищо, сигурна съм, че ще е от полза за брака ни, защото в последно време ми се струва, че бащата ти е започнал да ме приема като даденост. Говори ми понякога като на дете, а не като на възрастен човек. Ти си стъпи вече на краката, мило мое момиче, и знам, че така трябва да бъде, макар че отначало ми беше трудно да го приема. Много те обичам, Зоуи, но знаеш ли, не съм ти го казвала, струва ми се, че те харесвам повече като самостоятелната жена, отколкото като малкото зависимо момиченце…

Когато се изправи, Хедър още се усмихваше, поруменяла от удоволствие, че много възхитени погледи се насочиха към нея — една спокойна щастлива жена, която гледаше уверено в бъдещето, очакваща с трепетна възбуда предизвикателствата, които обещаваше.

Зоуи се изправи мълчаливо. След всичко това, което чу, как би могла точно сега да й каже, че е бременна, че е объркана и не знае какво да предприеме, че е обзета от страх и паника като малко безпомощно момиченце?

Някак вдървено целуна майка си и й пожела успех.

Следобед повърна още веднъж. Една колежка, която в този момент се отби в тоалетната, я изгледа със зле прикрито любопитство. Така не можеше да продължава, реши Зоуи, като се вглеждаше в бледото си лице в огледалото. Ако в най-скоро време не предприемеше нещо, все някоя колежка щеше да се досети.

Върна се в стаята си, отвори телефонния указател и посегна към слушалката.

 

 

— Изглежда сте напълно сигурна, че искате да махнете бебето.

— Да — отвърна мрачно Зоуи.

Бяха й насрочили час в клиниката в пет, но я приеха чак към шест. Жената, с която разговаряше, спокойно и професионално й обясните различните възможностите, ала Зоуи почти не я слушаше. Всъщност и двете знаеха прекрасно защо беше дошла тук.

— Бащата на детето… Той какво мисли по въпроса?

— Бен ли? — Въпросът я свари неподготвена. — Той… Той не знае. Не съм му казвала.

— Не мислите ли, че е редно да му кажете? Детето е и негово.

„Детето е и негово…“ Зоуи сви мрачно устни. Погледът й стана суров.

— Бен не иска деца — отвърна тя без заобикалки.

— Знаете ли, много мъже твърдят това, но когато разберат за бебето, променят мнението си. Затова ли искате да го махнете, защото смятате, че Бен не иска бебето?

— Не смятам, а съм сигурна — рече рязко Зоуи. — Освен това не е само заради Бен… Искам го и заради себе си. В момента не можем да мислим за деца. Не става въпрос единствено за материалната страна — едно дете ще бъде пречка и за професионалните ни планове…

— Добре, мислите за Бен, за себе си… А за детето не сте ли помисляли?

— Вижте какво, дошла съм тук да правя аборт, а не да слушам лекции, че животът е свещено нещо! — изгледа я враждебно Зоуи.

Жената запази самообладание.

— Длъжни сме да посочим различните възможности на една бременна жена, която се е обърнала към нас за консултация, но изборът е неин. Не е моя работа да ви убеждавам дали да задържите бебето, или да го махнете, но аз съм отговорна за това да осъзнаете последиците от вашето решение. И когато говоря за последици, имам предвид не само за в момента, но и в по-далечно бъдеще.

Зоуи мълчеше. В погледа й се четеше горчивина и някаква ожесточена непоколебимост.

— Зная, че си мислите, че искам да ви убедя да не прекъсвате бременността — въздъхна жената. — Не, не е така. Дали ще задържите бебето, или не, ще решите вие, но аз се опитвам да ви подготвя, че и едното, и другото решение могат да ви причинят болка, да ви накарат да се чувствате нещастна. Зная го от опит, работя доста дълго тук. Затова ви моля да помислите. Поговорете с Бен. Вземете заедно решение.

— Не мога, не искам да стоварвам излишно бреме на плещите му!

— Значи предпочитате да го предпазите и да поемете сама цялата отговорност. Това е опасно… Замисляли ли сте обаче какво ще стане, ако един ден той узнае истината?

— Не ме интересува какво ще кажете, вече съм решила — искам да махна това дете! — рече Зоуи с отчаяно упорство.

— Добре, ще ви запиша час при лекарката. Това може да стане не по-рано от две-три седмици…

— Какво? — Зоуи я гледаше стъписана. — Но аз исках. Мислех си… — заекна тя и се изправи рязко. Смяташе, че всичко ще се уреди и свърши едва ли не незабавно.

— Съжалявам, но нашата практика е такава. Държим всяка жена да обмисли спокойно всичко, преди да влезе в операционната. Записала съм телефонния ви номер, ще ви се обадя веднага щом уредя час за преглед.

 

 

Бен се обади десетина минути след като Зоуи се прибра в апартамента.

— Къде беше? — попита той. — Три пъти звънях.

— Ъ-ъ… Задържах се в работата — излъга тя. — Как е Шарън? Кога се връщаш?

— Затова ти се обаждам, да те предупредя, че ще закъснея — отвърна Бен след кратко мълчание.

— А Шарън? Как е? — настоя Зоуи.

— Не мога да говоря сега. Ще ти кажа, като се върна.

Зоуи гледаше с нещастно изражение вечерята, която си приготви. Вече не й се ядеше. Чувстваше се ужасно уморена и потисната. Когато днес следобед се обади в клиниката, смяташе… Надяваше се…

Знаеше прекрасно какво трябва да направи, си каза ядосана. Изобщо не й беше нужно време да обмисля решението. Беше премислила всичко. Главата я болеше от толкова мислене!

И какво толкова философстваше онази жена в консултацията? Какво искаше — да влоши нещата, които без друго не бяха розови за нея? Добре де, после може да се чувства виновна, дори да съжалява… Зоуи побърза да отпъди тази мисъл. Защо всички проявяват такава сантименталност към някаква си оплодена яйцеклетка? А после, когато детето се роди, никой не иска и да знае. Човек трябва само да се огледа край себе си, за да види колко деца живеят в лишения, подложени на безчовечна жестокост. Съвсем не беше нужно да ходиш чак в Третия свят, достатъчно примери предлагаха и „цивилизованите страни“.

Зоуи се изправи рязко и закрачи нервно из малкия апартамент. Това чакане, това принудително отлагане на изпълнението на вече взетото решение беше бреме, което не бе подготвена да носи.

Бен се прибра по-рано, отколкото го очакваше. Изглеждаше уморен и мрачен.

— Тук си значи… — промърмори той, сякаш се бе надявал на противното.

— Разбира се, че съм тук! Къде очакваше да бъда? — отвърна Зоуи, като се мъчеше да не обръща внимание на ледените тръпки, които я полазиха.

— Може би на работа…

— Какво искаш да кажеш?

— Звънях в хотела, казаха ми, че те няма.

Зоуи усети как сърцето й подскочи панически.

— Бях на работа — излъга тя, но не посмя да го погледне в очите. — Може би съм била в тоалетната, когато си се обаждал. Как е Шарън?

— Шарън е добре — отвърна някак прекалено тихо Бен. — Но бебето… Загуби детето…

Зоуи не беше подготвена за ненадейно развихрилия се ураган от чувства. Болка, отчаяние и ярост се бореха в душата й.

— Защо си се оклюмал толкова? — извика тя ожесточено. — Не искаше ли точно това? Сега би трябвало да си доволен…

— Зоуи, за бога! Не съм го искал… — Гласът му бе пропит с мъка, ала Зоуи сякаш не го забеляза.

— Не си го искал? Не ме лъжи, Бен! — подхвърли безмилостно. — Ти не искаше Шарън да роди това дете!

— Не е вярно! Не исках Шарън да забременява, защото й отнема всички шансове да помисли истински за бъдещето си, но така или иначе вече беше станало. Това, което се случи сега, е безсмислено… нелепо… Никога не съм го искал, Зоуи!

Гласът му потрепери. Протегна умолително ръка към нея и за момент Зоуи се поколеба. Този беше Бен, когото тя обичаше, Бен, който се нуждаеше от съпричастие в своята мъка. Бен, който не можеше да бъде съпричастен на нейните терзания, защото самото естество на връзката им изключваше възможността да го обременява със своите проблеми…

— Ще си лягам, много съм уморена — рече вяло тя.

 

 

Бен напразно се мъчеше да заспи, сънят не идваше. Отметна завивката и внимателно се измъкна от леглото, за да не събуди Зоуи.

Къде ли е била Зоуи, когато я потърси в хотела? По очите й позна, че го излъга.

Зоуи. Погледна спящата жена. Обичаше я много, толкова много, че понякога силата на чувствата му го плашеше. Още като дете разбра, че обичта те прави уязвим. А човек от неговата черга, длъжен да се бори със зъби и нокти с живота, не можеше да си позволи подобен лукс. На него не му се полагаше да се влюбва. Знаеше, че има други задължения, отговорност пред близките си… Докато един ден не срещна Зоуи.

На теория Зоуи бе рожба на всичко онова, което той ненавиждаше. Нейният самоуверен, възторжен оптимизъм и вяра в човешките добродетели не произтичаше от реалността, а от сигурността на едно безметежно детство, в което материалните лишения и емоционалните сътресения бяха непознати. А ето, че вместо да я ненавижда, той се влюби в нея. Допусна я в живота си и тя сякаш пое съдбите и на двамата в ръцете си, макар че и за момент не престана да я наблюдава с онази загриженост и тревога, които винаги бе проявявал към най-близките си хора.

Често бе мислил какво ще прави, ако някой ден Зоуи реши да го напусне. Би могло да стане, той бе готов психически да понесе подобен удар. Не бе очаквал обаче никога, че Зоуи би могла да го излъже, и този факт го свари абсолютно неподготвен. Да му каже безцеремонно в очите, че има друг — това да, но лъжа, измама… Не, никога…

Бен се взираше отчаян в спящата фигура на леглото. Тялото му плачеше за сън — миналата нощ въобще не мигна покрай Шарън, — ала знаеше, че мъчителните мисли нямаше да го оставят да заспи.

„Зоуи ли? Отдавна си тръгна — му казаха, когато се обади в хотела. — Спомена, че имала някаква среща.“

Чувстваше се угнетен и заради това, че личните проблеми и тревоги егоистично изтласкваха на заден план нещастието, което сполетя сестра му. А тази вечер трябваше да е с нея, поне в мислите си. От това най-много се боеше, че влюбвайки се ще забрави отговорността, която бе поел към близките си, заменяйки я с егоизма на собствените си желания и нужди.

Зоуи изстена в съня си — пронизителен, почти животински стон на ужас и болка. Бен се наведе над нея и с огромна нежност приглади назад влажните от потта коси, закриващи лицето й.

— Няма нищо, Зоуи… Всичко е наред…

Изправи се с тъжно изражение и тръгна към прозореца.