Пени Джордан
И в радост, и в беда (3)

Втора глава

Фърн се огледа нервно в огледалото — предчувстваше, че Ник отново ще критикува външността й. Приглади гънките на черната вечерна рокля, която й стоеше като торба. От коледните празници, когато я облече за последен път, беше отслабнала ужасно. Дължеше се отчасти на смъртта на майка й. Грижите край смъртния й одър се превърнаха в непосилно напрежение, защото Ник се сърдеше и непрекъснато й натякваше, че отсъства от къщи.

Помъчи се да му обясни, че дългът и обичта я караха да бъде край леглото на болната си майка, която явно си отиваше, но Ник веднага отвърна с въпрос. Как смятала, че той ще се оправя сам вкъщи? Напомни й, че не може да зареже работата си. Било редно поне вкъщи да разчита на своята съпруга, след като цялата издръжка падала върху плещите му.

Фърн потисна отвращението, което се надигна в душата й. Не му възрази, за да не го раздразни. Последиците на една такава конфронтация я плашеха. Беше изтощена до смърт. Нямаше сили — нито физически, нито психически — да понесе реакцията му. Успя да се овладее и повтори тихо, че майка й умира и има нужда от нея.

— Аз също имам нужда от теб! — троснато й бе отвърнал той.

Накрая Фърн се примири с едно компромисно решение. По-голяма част от времето прекарваше при майка си, а когато можеше, тичаше до къщи да изпере и да изглади ризите на Ник, да зареди хладилника с храна, за да не се сърди той. Напрежението беше толкова мъчително, че когато майка й почина, изпита почти облекчение, което й тежеше и до днес…

Тя се вгледа неодобрително в огледалото. Изглеждаше прекалено посърнала и слаба за жена на двадесет и седем години. Гъстата й къдрава коса — тъмнокестенява с естествени златисти кичури, като че ли беше твърде тежка за тъничкото й вратле. Всъщност разкошните къдрици, които падаха на раменете й, контрастираха нелепо с изпитото лице и мършавото тяло, заключи тя мрачно. Отдавна трябваше да се подстриже. Беше твърде стара за тази свободно разпусната коса, която повече би подхождала на някоя лекомислена девойка. Дългата коса беше спомен от детството — детство, направлявано от възгледите на доста възрастни родители, според които добрите възпитани момиченца трябваше да носят дълги плитки. Преди години, като студентка, на няколко пъти се канеше да си отреже косата. Веднъж дори спомена за това пред Адам.

„Не го прави!“ й беше казал той с онзи негов твърд, но пропит с нежност глас и отметна падналата върху челото й къдрица…

Разтреперана, Фърн отмести поглед от огледалото. Усети, че се изчервява. За бога, какво й ставаше? Със сигурност подобни мисли нарушаваха брачния обет — не по-малко от физическия грях… Как не й се ходеше на тази вечеря у Венис Дънстант! Познаваше я много бегло като клиентка на Ник. Покойният съпруг на младата вдовица беше изключително богат и доста по-възрастен от нея местен предприемач. Сватбата им разбуни духовете в малкия град, а за Венис хората говореха какво ли не.

Венис… Дали така се казваше наистина, или просто си беше присвоила това име, както безцеремонно сложи ръка на всичко, което Бил Дънстант притежаваше? Двамата се бяха запознали на някакъв курорт. Тогава Бил беше шейсетгодишен вдовец, когото лекарят бе посъветвал да отиде на възстановителна почивка след прекарания инфаркт. Не бяха минали и две седмици от запознанството му с Венис, когато се ожениха. Живяха като съпрузи около две години. Бил получи втори инфаркт, този път — фатален. Според завещанието му, цялото богатство оставяше на младата вдовица. Венис стана клиентка на Ник чак след смъртта на Бил. Всъщност преди това рядко се мяркаше в града. Изглежда предпочиташе да прекарва времето си в Лондон.

От известно време обаче доста активно започна да се включва в живота на градчето им. Венис бе тази, която уговори Ник да стане член на открития скоро луксозен частен спортен клуб.

— Трябва да спортуваш! — й бе подхвърлил той онази вечер, като оглеждаше неодобрително измършавялото тяло на съпругата си. — Венис се занимава всеки ден с гимнастика, освен това играе тенис.

Фърн се въздържа да му напомни, че за разлика от Венис, не може да си позволи астрономическите такси за подобни удоволствия, особено когато постоянно й се натякваше, че я издържат. Ник говореше често и словоохотливо за Венис. По-често, отколкото нормално се говори за един клиент, може би?

Фърн се намръщи. Стомахът й се сви болезнено. Чувстваше се гузна. Дали не проявяваше прекалената подозрителност? Не си ли въобразяваше несъществуващи неща? Като например, че усеща чужда женска миризма, когато доближава Ник?

Ник определено можеше да мине за красавец. Нещо повече, умееше да се харесва на жените. Фърн знаеше това от собствен опит. Косата му бе руса, с мек копринен блясък. Имаше нещо по момчешки очарователно в непринудената му усмивка. Докато Адам бе висок и широкоплещест и изглеждаше точно такъв, какъвто беше — зрял мъж, то Ник, със средния си ръст и стройно тяло, определено младееше. Той тайно се гордееше с младежката си външност и доста умело успяваше да я подчертае.

Ник бе навършил тридесет години, когато се запознаха, но с лекота поддържаше ореола на обаятелен младеж, който всъщност първоначално я привлече. Можеше да бъде много убедителен, като пожелаеше, и Фърн го знаеше чудесно. Вече не можеше да преброи колко пъти бе отстъпвала пред напористите му увещания, ужасена от мисълта за обвиненията, които щяха да последват, ако не го стореше.

Кога за първи път си даде сметка, че не го обича? Че може би никога не го е обичала, а просто му позволи да я убеди, че е така… Вниманието му в известен смисъл я ласкаеше. Родителите й, доста възрастни вече, също й оказаха натиск, като не криеха горещото си желание да я видят задомена. И тя отстъпи пред убедителните увещания. Прие, че бракът с Ник е това, което й е нужно.

Тогава искрено вярваше, че го обича. Вярваше и в любовта му, и в твърденията, че му е нужна. Нямаше причини да не му повярва. Та той толкова често й повтаряше, че никога няма да позволи да го изостави, че не си представя живота без нея… Скоро след сватбата обаче установи стъписана, че разбиранията на двамата за любовта, за нуждата от другия, се разминават, ала спотаи дълбоко в себе си това откритие. Постоянно си напомняше, че е дала съпружески обет пред Бога, като същевременно се упрекваше, задето е хранила илюзорни надежди за брачния живот.

Фърн винеше само себе си, че не умее да откликва с подобаващо желание и страст, когато се любеха с Ник. Отчаяно се мъчеше да преодолее напрежението, което я завладяваше, щом той посегнеше съм нея. Съзнаваше, че студенината й предизвиква у него безкрайно разочарование. Навярно мълчаливата интимност в леглото го отвращаваше, тъй както я ужасяваше и нея. Всеки път, когато всичко свършеше, се чувстваше напрегната и нервна, доволна и нещастна едновременно. Лежеше неподвижна, притисната от безмълвната тъмнина, впила очи в гърба на Ник.

Не трябваше да се учудва, че й обръщаше гръб в момента, в който свършеше. Нищо чудно, че толкова често се оплакваше, че не се държи като истинска жена. И нищо чудно, че осемнадесет месеца след сватбата дойде и първата изневяра.

Сега, две години след като разбра за първата му изневяра, се питаше друго. Защо това разкритие тогава я шокира толкова? В началото просто отказваше да повярва. Та Ник бе нейният съпруг! Бяха женени, вречени пред Бога в обет за вярност! В други семейства — да, понякога такива неща се случваха, но не и с нея… Родителите й биха понесли много тежко един развод… Съзнаваше, че точно този факт беше основната причина за шока, който изживя. Не можеше да си представи, че ще убие вярата им в моралните принципи, които упорито бяха насаждали в съзнанието й.

И днес си спомняше с абсолютна яснота събитията от онзи фатален ден, сякаш всичко се бе случило едва вчера. Ник тръгна за работа. Малко след това се появи жената… Изненада се, когато я видя на прага, макар че все още не подозираше нищо. Покани я, предложи й кафе, но тя отказа. Изглеждаше напрегната и напрежението й бавно започна да се предава и на нея. Жената запали нервно цигара и заговори.

По-късно Фърн неизменно си задаваше въпроса за избора на Ник, защото пушенето го отвращаваше. Кой знае защо тази мисъл се вряза в съзнанието й, докато други, далеч по-важни, бяха изтласкани на заден план.

С Ник били любовници, каза жената, и Фърн знаела за това, ала нарочно не му давала развод, макар отдавна да била наясно, че Ник не я обича. Само шокът и гордостта възпряха Фърн да признае истината, че няма ни най-малката представа за отношенията им.

Накрая жената си тръгна. Фърн проследи с поглед отдалечаващата се кола. Тялото, мозъкът, сетивата й сякаш бяха парализирани. Като в несвяст се качи в спалнята, извади куфара от гардероба и започна да прибира дрехите си.

Тогава телефонът зазвъня. Слезе долу с намерението да се обади, но го подмина. Излезе през задната врата и я остави отворена. Тръгна по улицата, без да осъзнава накъде върви.

Не помнеше как стигна до центъра на града. Там я срещна Адам. Спаси я от публичното унижение, за да й причини след това най-дълбокото, най-мъчителното лично унижение…

Адам я отведе вкъщи — не у тях, а в своя дом. Тя рухна, разплака се. Разказа му за изневярата на Ник, за шока, който беше изживяла… Никога не си бе представяла, че е способна да му довери толкова интимни неща. Времето, когато споделяше всичко с Адам, свърши в деня на сватбата й с доведения му брат, макар че Адам беше този, когото считаше за свой приятел. Адам… С Ник се запозна по-късно. Откри обаче, че онзи Адам, приятелят, навярно беше плод на въображението й.

— Нима си мислила, че Адам се интересува от теб като жена? — я беше попитал Ник, невярващ. — О, Фърн! Не може да бъде! — бе възкликнал със снизходителна усмивка. — Та той си има момиче, Фърн! По-точно има връзка с жена. Изключително дискретна, разбира се, за да не се ограничават възможностите му за бъдещ избор. Предполагам, досещаш се какво имам предвид. Може би не съм прав да го критикувам. Адам е известна личност в града, достатъчно заможен и с тази репутация на местен благодетел, която е успял да си създаде, естествено, би следвало поне външно да спазва строго благоприличие. Личният му живот е друга работа… Братлето ми има слабост към жените, но предпочита да не влиза в устата на хората. За себе си обаче не трябва да се безпокоиш, Фърн. Адам харесва в леглото зрелите жени, а не момиченца. Девствени момиченца…

Думите на Ник я унизиха, оскърбиха я дълбоко. Нима Адам се бе осмелил да я обсъжда с него? Започна съзнателно да го отбягва, болеше я, защото се чувстваше предадена, макар че Адам никога с нищо не показа, че се досещаше за глупавото й увлечение по него. Очевидно то просто го е забавлявало. Навярно бе разказал с насмешка това и на онази жена, която той харесваше в леглото…

Травмата от изживяния шок изглежда унищожи моралните й сили. Просто позволи на Адам да я отведе в дома си. Покорно седна на дивана и се поддаде на увещанията му да му разкаже какво е станало.

Сълзите бликнаха като порой. И тогава се случи… Тогава стъпка всичко, което родителите й я учеха да почита и да уважава. Извърши нещо, далеч, далеч по-долно от изневярата на Ник. Обикновена плътска изневяра…

Мисълта за станалото дори в момента й беше непоносима. С ожесточение потисна спомена в дълбините на съзнанието си.

После, след като допусна онова да се случи, си даде ясно сметка, че нямаше връщане назад. Знаеше, че с брака й е свършено, но не каза нищо на Адам. Не можеше. Как би могла, когато й беше ясно, че той го правеше от съжаление към нея? Всеки мъж на неговото място би постъпил така.

Поиска да се прибере вкъщи. Адам се помъчи да я разубеди. Предложи й поне да я откара до дома й, но тя отказа с отчаяна непреклонност. Отбягваше да го погледне, отстъпи крачка, обзета от паника, че в този момент би могъл да я докосне… Срамуваше се от онова, което преди малко бе извършила. Чувстваше се като развратна, пропаднала жена. Искаше само да избяга. Далеч от Адам. Съдбата, капризната съдба й дойде на помощ. Телефонът иззвъня, когато той протягаше ръка към нея, отвличайки за миг вниманието му. Достатъчно дълго, за да побегне.

Адам изтича след нея, извика й да го почака. Твърде късно — вече се бе добрала до улицата. А там той нямаше да я догони и да я принуди да се върне в дома му. Едва ли би имал желание да привлече вниманието на любопитните съседи и минувачи. Познаваха и двамата и за никого не бяха тайна отношенията им, преди тя да се омъжи за Ник.

Пък и защо ли да се опитва да я задържи? Наистина, изглеждаше искрено загрижен, но вероятно бе въздъхнал с облекчение, когато тя си тръгна. Спестяваше му необходимостта от неловки обяснения… Че е изтълкувала погрешно някои неща… Че не е имал намерение…

Когато се добра до вкъщи, телефонът звънеше. Не вдигна слушалката — беше сигурна, че е Адам. Качи се в спалнята. Започна да вади една по една дрехите си от гардероба и да ги подрежда в отворения куфар на леглото. Повтаряше наум нещата, които трябваше да каже на Ник — че знае за любовната му връзка, че знае, че обича друга, че знае, че с брака им е свършено…

Десетина минути по-късно Ник се прибра. Отдавна не се бе прибирал толкова рано. По изражението му веднага се досети, че знае за посещението на любовницата му. Отвори уста да му каже, че го напуска, но той я изпревари. Протегна ръце, прегърна я, заливайки я с водопад от думи. Изглежда въобще не забеляза, че тя се дръпна уплашено, когато я докосна.

— Фърн, Фърн! Кълна ти се, ужасно съжалявам! Постъпих толкова глупаво, но всичко между мен и онази жена приключи! — й каза той със задъхан дрезгав глас. — Повярвай ми, тя не означава нищо за мен. Трябва да ми повярваш!

Продължи да моли да му прости, да се кълне, че всичко е постарому, че нищо между тях не се е променило, че я обича, че животът му е немислим без нея… Засипа я с порой от думи, които се врязваха в съзнанието й, причинявайки й непоносима болка.

— Трябва да помислиш и за родителите си! Как ще го понесат? — попита я Ник, като погледна наполовина пълния куфар. — Наистина ли би искала да ги разстройваш заради някакво глупаво и безобидно мое кръшкане, на което никога не съм отдавал значение? Не бъди наивна, Фърн! — не спираха упоритите му увещания. — За теб светът е черно-бял. Колко брака биха оцелели, ако всяка съпруга напускаше мъжа си, щом разбере за някоя невинна грешка от негова страна? Кълна ти се, не съм го търсил съзнателно, но… Как да кажа? Тя ме накара да се чувствам желан като мъж… — Усмихна се той смутено с усмивката си на провинило се хлапе. — Показа ми, че ме желае много, Фърн. О, знам, ти не си виновна, че си някак… сдържана в леглото… Повярвай ми, разбирам те, но и ти се опитай да ме разбереш. Аз съм мъж и като на всеки мъж, съвсем естествено е да ми се иска… А тя…

Тогава Фърн почувства, че й се повдига. Погнусата, отвращението я задушаваха и сякаш й пречеха да реагира с думи на словесния порой. Просто стоеше и го слушаше. Беше прав — родителите й биха понесли тежко разтрогването на брака им… Това щеше да ги съкруши. Трудно би могла да им обясни…

— Нужна си ми, Фърн! — повтори Ник за кой ли път. — Можем да изгладим недоразуменията между нас! Да опитаме. Моля ти се, Фърн, дай ми шанс!

Накрая тя отстъпи. Какво друго можеше да стори? Ник я обичаше, Ник се нуждаеше от нея. Родителите й нямаше да й простят, ако го напуснеше. Към това се прибавяше и болезненото чувство за вина, срамът, че е погазила клетвата за вярност, която бе изрекла пред олтара.

Ник беше прав — дължеше му този последен шанс, за който я умоляваше. В името на брака им… Ала дори в момента, в който отстъпи, в душата й се надигна паника — паника, граничеща с ужас. Имаше усещането, че попада в жесток капан, от който нямаше измъкване.

През нощта Ник я облада. После, докато лежеше безмълвна до него и се взираше с пресъхнали очи в мрака, разбра, че трябва да му каже за станалото с Адам.

Опита на следващата сутрин.

— Не те разбирам, защо не можеш да си с мен? — я бе попитал той с раздразнение. — Фърн, нали говорихме? Мисля, че вече се разбрахме! Тази жена не означава нищо за мен! Малко секс, това е всичко.

— Не, не това… — прошепна тя отчаяно. — Заради мен… Аз…

Нещо в изражението й навярно я издаде, защото той изруга вбесен, после процеди враждебно:

— Адам, нали? Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да ме напуснеш заради него…

— Не, не! — запротестира ужасена тя, съзнавайки какво се опитваше да каже Ник. — Не Адам, той не искаше… — Гласът й секна. Нямаше сили да довърши изречението.

Ник я сграбчи грубо за ръката и я разтърси.

— О, не! Продължавай! Адам не е… Какво не искаше, Фърн? Не искаше да те чука? Не ме лъжи, Фърн! Знам колко много… — Внезапно млъкна и почти я блъсна върху кухненската маса. — Няма да позволя да ме напуснеш! — изрече заплашително. — Ти имаш задължения към мен, към брака ни и ако си мислиш…

Замълча. Останала без сили и трепереща от напрежение и ужас, тя се захлупи по очи върху масата. От очите й бавно започнаха да се стичат сълзи.

— Помисли, Фърн! — Гласът му неочаквано омекна, стана почти умоляващ. — Помисли как биха се чувствали родителите ти, ако се разделим… Ако се наложи да им кажа, че си ми изневерявала с Адам? Откога се виждате? Често ли го правите?

Не го остави да продължи. Обясни несвързано какво се беше случило. Как беше тръгнала по улиците като в несвяст, как беше срещнала Адам, как…

— Значи си го направила само за да си отмъстиш за изневярата? — прекъсна я Ник. Кой знае защо се усмихваше. — А на Адам каза ли го? Той разбра ли, че ще се върнеш при мен?

— Не съм му казала… Само за жената, която идва тук…

Като продължаваше да се усмихва, Ник я прегърна.

— Фърн, Фърн, как не разбираш? — Говореше със спокоен и напевен глас. — Била си с Адам, за да си отмъстиш, за да си го върнеш. Като всеки мъж, естествено, ревнувам, засегнат съм, но знай, че те разбирам! Ти ме обичаш, Фърн. Ако не беше така, нямаше да търсиш отмъщение… Искала си да ме измъчваш заради болката, която ти причиних. Сега обаче сме квит и пак сме заедно. Сега, после и завинаги ще бъдем заедно. Да обърнем гръб на миналото, да започнем всичко отначало. Нали трябва да дадем шанс на брака ни? Аз искам! И ти го искаш, нали?

Какво би могла да му отговори? Можеше ли да отблъсне маслиновото клонче, което й подаваше? Колко мъже биха проявили подобно великодушие? Дължеше го на Ник… На родителите си…

— Да… Искам… — бе потвърдила тя със свито гърло и изпита болка — не само физическа, но и болката на отчаянието.

— Фърн, още ли не си готова, по дяволите? — разнесе се гласът на Ник.

Фърн забърза към вратата. Едва успя да се отдръпне, когато Ник я отвори рязко и влезе в спалнята. Официалният костюм много му отиваше, призна си тя. Откакто бе започнал да посещава онзи частен спортен клуб, лицето му бе придобило свеж бронзов тен, великолепно контрастиращ с русата му коса и искрящата от белота риза.

Той искаше тя да му пере ризите на ръка. После ги колосваше. Работата беше доста уморителна. Ефектът би бил съшия, ако ги даваше на пералня. Беше сигурна обаче, че Ник непременно би възразил срещу подобно разхищение на средства. Навярно щеше да попита дали не си въобразява, че е милионер. Нямаше да пропусне и да подчертае, че какво толкова има да прави, като по цял ден си стои вкъщи?

Така беше, стоеше си вкъщи, защото Ник не й позволяваше да работи. Всеки път, когато заговореше, че й се иска да си потърси подходяща работа, даже на половин работен ден, той се нахвърляше ядосан, че няма да допусне да го унижава пред очите на целия град, да го изкарва некадърник, неспособен да осигури няколко пикливи долара за своята съпруга, та тя, горкичката, трябвало сама да ги припечелва.

— Освен това какво ще работиш? — питаше пренебрежително той. — Ти нищо не умееш! Никога не си работила някъде за постоянно.

— Ще се науча — настояваше Фърн. — В някои магазини…

Тогава той избухваше, започваше да крещи и да я обвинява, че съзнателно се мъчи да го изложи, да подкопае авторитета и мястото му в обществото. И питаше вбесен, не смята ли, че му дължи малко преданост като съпруга? Преданост.

Фърн отмести поглед, изпълнен с мрачно отчаяние, към него. Ник я оглеждаше с гримаса на презрение.

— Не можа ли да облечеш нещо по-свястно? — попита той, като дори не се опитваше да скрие раздразнението си.

Можеше да му отговори, че няма възможност да си позволи нещо повече от дрехите, които предлагаха евтините универсални магазини, но тогава би предизвикала — за кой ли път — недоволните нападки срещу покойните й родители, които бяха вложили скромните си средства в застраховка за пожизнена рента. След смъртта им тя не наследи нищо.

Сигурно изглеждаха доста странна двойка отстрани, си каза уморено Фърн — той със скъпия вечерен костюм, тя с мизерната черна рокля.

— Господи, умираш да се правиш на мъченица! — обвини я Ник. — Побързай, защото закъсняваме. Не проумявам какво толкова се мотаеш тук? — И отново я огледа с кисела гримаса.

Дали не я сравняваше с Венис? Или просто тя си въобразяваше? Не беше ли прекалено мнителна? Ник слезе долу. Как ли би реагирал, ако му кажеше, че предпочита да си остане вкъщи? Със сигурност щеше само да го разсърди още повече.

По-рано, когато се ожениха, обичаше да излизат. Беше й приятно да ходи на вечери, търсеше контакт с останалите гости, като се стремеше да се включва в разговорите на масата. Веднъж обаче — връщаха се от вечеря — Ник бе подхвърлил, че с глупавите си брътвежи досажда на присъстващите. После й се извини. Фърн посрещна извиненията му с мълчание. Тогава той се нахвърли върху нея. Само знаела да се цупи… Тя се помъчи да му обясни, че не му се сърди, а просто се чувства ужасно, осъзнавайки какво мислят тайно хората за нея.

— Фърн, не ме лъжи! — й беше казал кисело. — Опитваш се да ме накажеш, защото не премълчах истината. Нали направи същото заради онази изневяра? Отиде с Адам…

Тя избяга от стаята. Съзнаваше, че постъпва като дете, ала й бе непоносимо да продължава да го слуша. Неотдавна беше починал баща й. Разклатеното здраве на майка й се влошаваше. Фърн виждаше, че тя си отива. Успяваше да мобилизира силите си, единствено за да скрие някак мъката си и за да й помага през последните дни…

— Къде се бавиш още, Фърн? Тръгвай, по дяволите! — извика Ник ядосано.

Фърн взе чантичката си и тръгна към вратата. Поне в едно беше абсолютно сигурна — Венис нямаше да е облечена със старомодна овехтяла черна рокля, каза си тя, опитвайки се отчаяно да съживи угасналото си чувство за хумор.

Но сгреши. Венис бе с черна рокля, ала цветът беше единственото общо в облеклото им, отбеляза Фърн, когато домакинята ги посрещна на входа.

Венис бе по-възрастна от Фърн, около тридесет и петгодишна, по-възрастна и от Ник. Дребна, пъргава и крехка, с малко кръгло лице и огромни очи, изобщо не страдаше от комплекси заради ниския си ръст. Напротив, изглежда й доставяше удоволствие да подчертава, че е миньонче. Фърн многократно бе слушала пренебрежителните коментари на Ник, че дребните жени като нея са лишени от естествената елегантност на високите и стройни свои посестрими. Не можеше да не изпита завист към самочувствието, което буквално бликаше от Венис.

Черната рокля й стоеше като излята. Дълбоко изрязаното деколте съблазнително откриваше разкошната й гръд, донякъде необичайна за жена с толкова дребен ръст. Веднъж Фърн беше чула няколко жени да коментират, че пищните гърди на Венис са по-скоро дело на вещ хирург, отколкото на природата. Деколтето на роклята бе обрамчено от черни пера, избрани може би нарочно от нея, за да подчертават великолепната й бяла кожа, с една особена лъскава прозрачност като повърхността на перла. Един-единствен крушовиден диамант се гушеше в улейчето между гърдите й — толкова едър, че просто бе на границата с вулгарното. Когато Венис се движеше, камъкът припламваше със студения си блясък като очите й.

Платиненорусите й коси, безупречно подстригани и обикновено пуснати свободно върху раменете й, тази вечер бяха събрани в прическа а ла Бриджит Бардо от шестдесетте години. Изкусно разрошени къдрици и нехайно „подаващи се“ кичури оставяха впечатлението, че току-що е станала от леглото след пламенно любовно изживяване и, опиянена от физическото удоволствие, съвсем не се тревожи за външния си вид. Само един изкусен, скъпо платен, фризьор можеше да постигне подобно, привидно естествено внушение за невинно сладострастие.

Но и дори да не пилееше солидни суми, за да поддържа външния си вид — пари, осигурени от наследството на покойния й съпруг — не можеше да се отрече, че Венис е красавица. Не криеше, че й доставя огромно удоволствие да предизвиква мъжете, излагайки на показ чувствената си природа. Веднага след като поздрави хладно Фърн, демонстративно й обърна гръб и забъбри оживено с Ник. Ентусиазмът, с който го посрещна, някак не се връзваше с чисто деловите отношения, които, според Ник, ги свързваха. Фърн ги наблюдаваше мълчаливо отстрани, изчаквайки вежливо разговорът им да приключи.

— Невероятно красив диамант! — отбеляза Ник с подчертано възхищение.

— Красив е, нали?

Като се усмихваше подкупващо, Венис погали леко с показалец улейчето между гърдите си, в което се гушеше диамантът, сякаш нарочно искаше да привлече вниманието на Ник. Това едва ли беше нужно. Той просто не откъсваше очи от нея.

— Да влезем в салона, Фърн. — Най-сетне Венис благоволи да я удостои с внимание. — Сигурно ти е студено. Толкова си… слабичка…

И тъй безцветна, смачкана с ужасната си овехтяла рокля, тъй явно нежелана, мислено добави Фърн. Подаде жакета си на прислужничката, застанала мълчаливо зад нея, и последва Венис в салона.

Салонът, пък и цялата къща, бяха обзаведени с една-едничка цел — да осигурят идеалния декор за самата Венис. При положение, че страната изживяваше период на чувствителна рецесия, някои хора биха се поколебали да демонстрират така арогантно благосъстоянието си, ала изглежда Венис не страдаше от подобни скрупули. Фърн забеляза, че обзавеждането е изцяло подменено, откакто за последен път беше гостувала в дома на Бил Дънстант. Многобройни преливащи се оттенъци на прасковения цвят господстваха в интериора и човек имаше усещането, че цялото пространство пулсира в меките пастелни багри. Завесите от шифон, може би не най-подходящите като материя за салон за гости, придаваха невероятна чувственост на атмосферата. Не беше нужно кой знае какво въображение да си представиш Венис, изтегнала се гола върху дебелия килим с цвета на праскова, да се усмихва с онази нейна предизвикателна усмивка на любовника си.

Любовникът… Не беше ли той нейният съпруг, унило се запита Фърн.

— Трябва непременно да ви покажа банята. Фантастична е! — чу тя гласа на Венис. — Поисках да нарисуват на стената Канале Гранде. Когато вземам вана, сякаш надничам през прозореца на някой от онези огромни стари венециански дворци. Понякога ми се струва, че гондолиерите са истински и могат да ме видят… — Последва кръшен смях, предназначен за Ник.

Част от поканените на вечерята бяха вече в салона. Фърн забеляза лекаря и жена му. Познаваше ги сравнително добре. Когато след сватбата се преместиха в новата къща, Фърн се опита да се сближи с някои от съседите си. Ник обаче неочаквано бе проявил ревност към този й стремеж. Започна да се цупи и тя просто предпочете да отстъпи пред натиска.

Тя познаваше доста хора в града — някои като клиенти на съпруга й, други — от местните благотворителни дружества, в чиято дейност се включваше активно. Ник определено насърчаваше участието й благотворителните акции, но не за друго, а защото смяташе, че това издига престижа му сред местната общественост. Въпреки че познаваше мнозина, Фърн всъщност нямаше истински приятели. С никого не би могла да сподели проблемите си, да поговори за мъчителния кръстопът, пред който бе изправена.

Смъртта на родителите й изглежда ускори агонията — породи онова разяждащо чувство, че животът й се е превърнал в огромна мъртва пустош, без капчица надежда, без лъч светлинка. Всеки път, когато се насилваше да погледне истината в очите — истината за краха на своя брак — я връхлиташе паника, заплашваща да я погълне. Паника ли? Защо? Не беше ли това страх да признае, че не обича вече Ник? Ник, който може би й изневеряваше с Венис… Сърцето й заби тревожно, в гърлото й отново заседна онази ледена буца.

Не мисли за това! Не трябва, каза си тя. А защо не? Защото щеше да бъде принудена да предприеме нещо… Това я ужасяваше. Вече не бе нужно да крие истината от родителите си, за да не ги тревожи. Би й се наложило да си зададе въпроса не само защо, но и как може още да търпи този брак, превърнал се в откровена подигравка и фарс на всичко, което предполагаше едно вричане за цял живот.

Вричане за цял живот… Ето къде се коренеше причината за мъчителното раздвояване, раздиращо душата и съзнанието й. Когато се омъжваше за Ник, Фърн съвсем искрено бе повярвала, че изречената пред олтара клетва я обвързваше за цял живот. Беше повярвала, че не може с лека ръка да я пристъпи, дори ако нещата тръгнеха наопаки. При това Ник твърдеше, че му е нужна, че животът му е немислим без нея… Имаше ли право да пренебрегне своя дълг като съпруга?

— Фърн, здравей! Как си?

С усилие на волята тя потисна мъчителните мисли. Машинално се усмихна на Робърта, съпругата на лекаря, която се приближи до нея.

— Здравей, Робърта! Добре съм… Ти как си?

— Най-сетне мога да отдъхна — отвратителната зима свърши — отвърна кисело Робърта Паркинсън. — Заради този ужасен грип Джон загуби няколко от по-възрастните си пациенти. Фърн, виждаш ми се много бледа… — забеляза тя загрижено. — Наистина ли си добре?

— От горещината е… Тук е много топло… — смотолеви Фърн.

Не беше вярно. Всъщност топлината в помещението й харесваше. Особено като я сравняваше с пронизващия студ във всекидневната в дома й. Ник често работеше до късно вечер. Мръщеше се, ако тя включеше централното отопление. Обвиняваше я в разточителство. Фърн се принуждаваше да се свира вечер в кухнята или да си ляга рано, само и само да не зъзне.

Робърта й се извини и се запъти към двете семейни двойки, които току-що влязоха в салона. Фърн кимна усмихнато в отговор на поздрава им. Познаваше добре и четиримата — бяха един местен предприемач и жена му, заселили се наскоро в квартала, и депутатката на техния район със съпруга си. Предпочете обаче да не се присъединява към групичката. Чувстваше се напрегната, изнервена до крайност. Боеше се, че може да се издаде.

Отново усети надигащата се отвътре паника, вледеняващия ужас, че губи контрол над всичко, дори над собствените си действия. Като например вчера. Каза на Ник, че иска да поговорят за отношенията им, за тягостната атмосфера в дома им, но той я изгледа пренебрежително и й обърна гръб. Изпита истерично желание да се разкрещи. Да изкрещи каквото и да е, само и само да го накара да я чуе, да я изслуша, защото безразличието му я задушаваше…

— Чакам още двама души — чу Фърн зад себе си гласа на Венис и се обърна. Ник беше с нея. — О, Фърн, защо не си вземеш нещо за пиене? — В любезната загриженост на домакинята прозираше насмешка.

— Фърн кара колата — веднага се намеси Ник. — Освен това пиенето не й понася.

Фърн забеляза, че Дженифър Бауърс, депутатката от техния район, беше чула нетактичната му реплика. Почувства, че се изчервява — от гняв и от болка. Ник отново я унижаваше пред всички, а тя, както винаги, трябваше мълчаливо да преглътне унижението. Защото години наред това й бяха внушавали родителите й. Възпитаните момиченца са въздържани, не спорят и не противоречат, за да не предизвикат конфликтни ситуации. Според родителите й това беше израз на добро възпитание, на скромност и уважение…

Входният звънец иззвъня и върна Фърн към настоящето.

— А, ето ги най-сетне и последните ми гости! — възкликна Венис. — Отдавна не са се виждали, така че трябва да оправдаем закъснението им… — добави с многозначителна усмивка и тръгна да ги посрещне.

Фърн се обърна към Робърта, която дойде при нея.

— Щях да забравя — започна Робърта. — Исках да поговорим за благотворителния търг, който организираме. Ще ни помогнеш ли?

Фърн тъкмо се канеше да й отговори, когато погледна машинално към отварящата се врата. И се вцепени. Като хипнотизирана се взираше в новопристигналата двойка. По-точно в мъжа, който влезе в салона.

Беше Адам. Адам… Името му отекваше болезнено в черепа й. Изпита ужас, че може да загуби самоконтрол и тялото й да се разтресе в изобличаващи конвулсии. Тогава всички тук щяха да се досетят какво изпитва в момента… Сега и от толкова време… Чувства, които с безнадеждно отчаяние се мъчеше да задуши. Непосилният стремеж бе пресушил и последните остатъци от душевните й сили. В тези мъчителни и унизителни секунди на объркване и страх имаше усещането, че е застанала разголена пред множеството в салона. Дори по-лошо…

— Къде, по дяволите, я намери, Адам? — чу до себе си гласа на Ник, пропит със завист и горчива изненада.

Момичето, застанало до Адам, беше много младо и красиво. Оглеждаше се някак плахо и нерешително и инстинктивно търсеше подкрепа от кавалера си. Той й се усмихваше окуражително.

Ревност, болка, див копнеж, вина — невъобразима смесица от чувства заля като гигантска вълна Фърн. Струваше й се, че се задушава.

— Фърн…

Чу, че Адам произнася името й. Видя го да приближава.

— Адам…

Нима беше неин този глас? Звучеше толкова студено, сдържано. Как бе успяла да потисне чувствата, които я изгаряха отвътре? Ако някой ги наблюдаваше отстрани и не ги познаваше, никога не би могъл да предположи, че Адам й е девер. Брат на Ник, по-точно доведен брат. Когато майката на Ник се бе омъжила за бащата на Адам, Ник бил около петнадесетгодишен, а Адам — доста по-голям. Външно двама души едва ли можеха да бъдат по-различни.

Буцата в гърлото на Фърн я задушаваше. Тя преглътна болезнено, неспособна да обуздае мислите и чувствата, бунтуващи се очевидно срещу бариерите, които се опитваше да им наложи.

Виждаше не този Адам — високия и елегантен мъж в тъмен официален костюм, с гладко сресана коса, със спокойни сериозни сиви очи, а другия — с кожа, влажна от потта, с разрошени немирни кичури, с очи, които я изпепеляваха със сребриста лава, извикваха в тялото й желания, усещания, чувства, за които никога не бе подозирала, че съществуват.

Ник, при цялото му старание да се поддържа във форма, Ник, който толкова се гордееше с тялото си, със своята мъжественост, никога не бе успял… Ник не би могъл…

С отчаяно усилие на волята Фърн изтласка спомените и се вгледа в младата жена до Адам.

Беше на не повече от деветнадесет години, реши тя. Някакъв вътрешен импулс я накара да отвърне на срамежливата усмивка, която девойката й отправи. Много жени биха завидели на високото й стройно тяло. Имаше тъмна коса и очи на кошута, озарени от неподправения блясък на девическата невинност. Устните й, съвършено очертани, издаваха неувереност и уязвимост. Познаваше девойката, макар че отдавна не я беше виждала. Когато я срещна преди време, момичето носеше шина върху дребните си, сега като бисерен наниз, зъби и беше с ученическа униформа.

— Фърн, познаваш Лили Джеймс, нали? — попита Адам, като побутна девойката напред.

— Да… Естествено… Как си, Лили? Как са родителите ти? — усмихна се приветливо Фърн.

Невежливостта просто противоречеше на природата й. Особено когато пред нея стоеше стеснителна девойка като Лили. Дори ако… Дори ако какво, зададе си с горчивина въпроса тя.

Дори ако Адам я обичаше…

Сърцето й подскочи, заблъска лудо в гърлото, нервният му пулс внезапно се превърна във френетичен мъчителен тътнеж. Забила нокти във влажните си длани, Фърн неистово се бореше с желанието да изкрещи от мъка и от отчаяние.

Господи, защо? Какво й ставаше? Нали отдавна се стараеше да свикне с мисълта, че някой ден Адам ще се влюби? Някой ден ще срещне някоя жена, която ще го накара да изостави ергенския живот. Макар Ник да твърдеше, че никога не би го сторил доброволно…

— Ако наистина толкова примираш за братчето ми, единственият начин да го впримчиш е, като го излъжеш и забременееш от него — й беше казал Ник. — Нашият Адам държи ужасно другите да забележат колко е коректен и праволинеен. Това ли искаш, Фърн? — беше добавил той иронично.

— Адам ми е приятел… — беше отвърнала тя. Естествено, никое свястно момиче не би признало, дори пред себе си, че желае мъж, който не го иска. Или поне така й внушаваше майка й. Беше й повярвала. Тогава. А сега? Още ли й вярваше?

Срам и чувство за вина отново я пронизаха като с острие на скалпел. Адам бе до нея — толкова близо, че усещаше неговата миризма. Не свежото, едва загатнато ухание на одеколона, а онзи мирис на завладяваща мъжественост. Отчаяна, отстъпи крачка, като се усмихваше смутено на Лили.

— Фърн!

Стори й се, че долавя в гласа на Адам напрежение, нотки на раздразнение. Стомахът й се сви болезнено. Не можеше да го погледне. Не се осмеляваше да го погледне…

— Мисля, че Венис ни кани на масата — рече сдържано тя и потърси с поглед Ник.

Вечерята беше екзотична комбинация от най-изискани и разточително скъпи блюда. Венис навярно бе похарчила за тях сума, равна на едногодишните разходи за храна, които тя можеше да си позволи, заключи уморено Фърн. Почти привършваха десерта, когато ни в клин, ни в ръкав, Венис попита Джон Паркинсън:

— Какво мислиш за идеята да се събори Браутъновата къща и в парцела да се построи голям супермаркет?

— За какво говориш? — възкликна той учудено.

— О, как, не си ли чувал? — погледна го Венис озадачена. — Та целият град говори за това! Някакъв местен предприемач предлагал солидна сума на собствениците. Твърди, че къщата ще се използва за живеене. Но той… Хората, които искат да я купят, имат съвсем други планове. Говори се, че ще я разрушат, за да построят на нейно място търговски център. Такова нещо, разбира се, може да направи само някой с достатъчно контакти и влияние, за да получи необходимото разрешение за строителство. Какво мислиш по въпроса, Адам? Не си ли съгласен с мен?

Въпреки чаровната усмивка, която грейна на лицето й, едва ли някой от присъстващите се съмняваше кой беше „местният предприемач“, за когото Венис намекваше. Като архитект, Адам не можеше да не се интересува от всеки значителен проект, обещаващ солиден хонорар. За никого не беше тайна, че има акции в една от проспериращите местни групировки, която бе построила и сега експлоатираше няколко търговски площи и жилищни сгради. Никой не се съмняваше обаче, че в предприемаческата дейност са използвани връзките и авторитета на Адам като член на градската управа, което изглежда се опитваше да внуши и Венис.

— Трябва да опитаме да се противопоставим на тези планове! — каза тя, без да дочака отговора на Адам. — Може би ще е удачно да се организираме в специален комитет. Говори се за строителството на огромен супермаркет, а не на малки магазинчета. Е, свалям шапка на тези, които са замислили проекта и ще поемат изпълнението му, защото ще спечелят много, твърде много. И ако трябва да бъда честна докрай, трябва да призная, че в града сигурно ще се намерят хора, които ще защитят идеята, че подобен търговски център ни е нужен. Какво ще кажеш, Адам?

— Районът, в който се намира Браутъновата къща, е под закрилата на закона — отвърна той спокойно. — Смятам, че ще бъде невъзможно да се получи разрешение за строеж.

— Но не и за човек с връзки! — настоя Венис, като се усмихваше любезно.

Последва неловко мълчание. Наруши го Ник.

— Изглежда не си особено изненадан от тази новина, Адам — рече мазно той. — Всъщност, защо се учудвам? Ти си член на местната управа и навярно си по-добре осведомен от всички присъстващи тук.

— И аз чух да се говори из града — парира Адам опита да бъде атакуван. — Смятам обаче, че това са само слухове.

— Къщата отдавна е обявена за продан. Освен това не става за живеене…

Фърн изстина, като чу собствения си треперещ дрезгав глас. Трябваше да каже нещо. Искаше да насочи вниманието на гостите към себе си. Не я интересуваше, че намесата й беше посрещната с неодобрително намръщване от страна на Венис, че Ник я гледаше гневно.

— Фърн винаги е проявявала смешна сантименталност към тази къща — отсече рязко той.

— Аз също много се съмнявам, че някой може да е толкова глупав, та да се надява на разрешение за строеж — енергично се намеси в разговора Дженифър Бауърс. — Ще възразя решително и ще направя всичко възможно, за да му попреча, ако все пак опита! Нали затова се боря от толкова години да съхраним културното и историческо наследство на града ни!

— Адам минава за експерт в тази област — не се предаваше Венис. — Не знам защо, но имам чувството, че знае повече, отколкото ни казва… — поклати многозначително глава тя.

Недомлъвките й можеха да означават: не казва, защото сам е замесен в плановете за унищожаването на къщата. Това ли намекваше Венис? И защо Адам мълчеше, защо не каза нищо, за да я опровергае? Защото не искаше, или защото не можеше?

Фърн се огледа крадешком и забеляза, че не е единствената, която очаква да чуе един по-решителен и недвусмислен отговор от Адам.

— Чувала ли нещо за този супермаркет? — попита я Робърта по-късно, докато чакаха прислужницата да им донесе палтата.

Фърн поклати отрицателно глава.

Прислужницата донесе само палтото на Робърта, явно не бе успяла да намери жакета на Фърн. Трябваше да го потърси сама. Качи се на горния етаж. Връхните дрехи на гостите бяха сложени върху леглото в една от стаите. Фърн забеляза жакета си, затиснат под няколко палта. Едното беше мъжко, от чиста вълна. Изпита някаква абсолютна увереност, че е на Адам. Посегна несъзнателно към дрехата. Горещи сълзи замъглиха погледа й. Пръстите й се вкопчиха в меката материя. Искаше й се да зарови лице в нея, да вдъхне мириса на Адам. Импулсивно понечи да вдигне черното палто. Едва в последния момент си даде сметка какво прави.

Изпита ужас. Пусна палтото на Адам и машинално издърпа жакета си. Когато го обличаше, забеляза, че от вътрешния джоб на палтото е паднала някаква дебела рекламна брошура. Вдигна я, за да я прибере обратно, но снимката на горната страница привлече вниманието й. Вцепени се. Беше рекламната брошура за продажбата на Браутъновата къща.

Фърн беше само на двадесет и седем години, ала внезапно отчаяно й се прииска да е много стара. Да знае, че краят на живота й е близо. Че наближава краят на мъката, злочестието, разяждащото чувство за вина, които се превръщаха във все по-непосилна тежест.

Беше жена на Ник и нямаше право… Какво? Да обича друг?

Ник й беше простил падението, Ник я умоляваше да остане с него, Ник се нуждаеше от нея. Навярно беше искрен… Дължеше му го. А и къде щеше да отиде? Беше се сгромолясала на дъното на ада…

Залитайки, тя тръгна към вратата.