Пени Джордан
И в радост, и в беда (19)

Осемнадесета глава

Фърн се разбуди изведнъж. Премигна с очи, объркана за миг от непозната обстановка в стаята и ярките картини на съня, който току-що бе сънувала. Отдавна, много отдавна не й се беше случвало да мисли за сватбата си, камо ли да я сънува. Потръпна и се надигна в старинното масивно дървено легло, придръпвайки завивките около тялото си.

Беше се събудила напълно и усещаше острата, студена и леко влажна миризма на старост, пропита във въздуха на къщата. Странно, че не беше неприятна, за разлика от врязалите се в съзнанието й картини от съня.

Обгърна коленете си с ръце и погледна през прозореца, който още беше без завеси. Креси й обясни, че с Греъм просто не са имали време да мислят за подробности в обзавеждането, освен за най-основното и задължителното, без което нямаше как да минат.

— Пък и нали знаеш, не си падам много по разни финтифлюшки и дамаски на цветенца — бе добавила ухилена. — С Греъм сме една порода.

— Знам, знам — съгласи се с нея Фърн. — Това, от което имаш нужда, са топове брокати, бродирани завеси на прозорците — неща от този сорт. — И с вродения си артистичен усет вече подреждаше във въображението си празните стаи.

Навън подробностите от пейзажа тънеха в дрезгавия полумрак преди разсъмване. Както църквата в съня й, с неясните размити фигури край нея, освен една-единствена — тази на мъжа, чието име, бе извикала отчаяно в момента, в който свещеникът тържествено изрече думите, по силата, на които тя ставаше съпругата на Ник.

Адам! Още усещаше вкуса на името му върху устните си, вцепеняващия шок на собственото си безнадеждно отчаяние.

Адам… Адам… Обзета от ужас, го извика и се обърна към него, с гръб към Ник, мъжа, с когото току-що я бе обвързал свещеният обет. Беше се омъжила за Ник, макар да знаеше, че обича Адам.

Сълзите бавно се стичаха от очите й, оставяйки две влажни и горещи дири по страните й. Болеше я душата, тялото. Униние, разкъсваща печал изпълваха цялото й същество.

Без да иска, Креси я бе накарала да погледне истината в очите — реалността, която тя упорито заравяше под пластове, наречени дълг, лоялност, отговорност. И страх? Може би най-вече страх… Не се боеше да признае своята любов към Адам, а се боеше от последиците на това признание.

Снощи Креси й отвори очите — повече не можеше да бъде жена на Ник. Странно, че друг човек трябваше да й покаже какво представлява Ник, как я използва и манипулира.

— Но защо ще го прави? — попита тя безпомощно приятелката си, след като я изслуша.

— Защо ли? Защото е такъв човек — отвърна Креси без заобикалки. — Не търси логично обяснение, Фърн. През всичките тези години наблюдавах отстрани как Ник се мъчи да те стъпче, да погуби достойнството ти, да стоварва върху плещите ти бремето на страх и чувството за вина просто за свое удоволствие. По някаква необяснима за мен причина е успял да те убеди, че ти му дължиш тази саможертва, но не е така. Нищо не му дължиш, Фърн, напротив, той трябва да се чувства виновен! Защо, по дяволите, го допусна?

Фърн опря глава на коленете си и затвори очи. Креси не знаеше цялата истина. Креси не знаеше, че тя пристъпи брачния обет, предаде свещения съюз пред Бога, предаде себе си, принуждавайки Адам от съжаление или по силата на чисто мъжкия инстинкт да…

Импулсивно отвори широко очи. Усети напрежението на мускулите си, сякаш с физическо усилие би могла да възпре напиращите мисли, отново да зарови спомените в съзнанието си. Наистина ли го желаеше или някаква коварна част нея отчаяно копнееше да ги задържи, ревниво да ги пази, за да им се наслаждава, скрити далеч от злобата на Ник и от собствената си виновност? Не се ли опитваше една самозалъгваща се част от нейното съзнание да възкресява само спомена за нежното докосване на Адам, възторга, радостта, насладата, с които я дари, страстта, която съумя да разгори в тялото й, а не срамните и унизителни молби, които му отправяше да я прегръща, да я целува, да я люби? Тогава й се струваше, че той изпитва същия неудържим копнеж, желание и страст, сравними само с чувствата, които я изпепеляваха. Тогава й се струваше, че Адам я обича…

Фърн изпъшка тихичко, сякаш искаше да протестира срещу своеволията, които паметта си позволяваше, ала беше твърде късно. Спомените безпощадно я повлякоха към миналото, към уютната красива всекидневна в дома на Адам. Внезапно изпита огромно облекчение и сигурност, както всеки път, щом се окажеше до този мъж.

В началото, когато той я срещна на улицата, улови ръката й и я поведе към дома си, бе твърде объркана и съкрушена, за да протестира. Безропотно се подчини, когато той я настани внимателно на дивана във всекидневната. Хвана ръцете й и тихо, но настойчиво, я помоли да му каже какво не е наред.

Ала как би могла да му каже, че Ник й изневерява, да му признае провала си като съпруга, като жена? Веднъж, преди да се оженят, Ник безцеремонно й подхвърли, че Адам щял да се зарадва много на годежа им.

— Изглежда Адам се опасява да не си помислиш, че той… Че може би си изтълкувала приятелството му погрешно… Няма да му е приятно, ако си въобразиш… ако приемаш нещата по-сериозно, отколкото е смятал…

Объркана, смутена и огорчена до дъното на душата си, Фърн изслуша Ник. Лицето й пламтеше. Срам и унижение я задушиха, като си представи как Адам споделя опасенията си със своя доведен брат. След това Фърн положи усилия да покаже на Адам, че опасенията му са били напразни, че никога не си е правила илюзии за интереса му към нея. Беше много благодарна на Ник, защото я предупреди, спаси я от неловкото положение, в което бе възможно да изпадне…

— Трябва да си тръгвам — бе промълвила тя с треперещ глас. Помъчи се да се изправи, но Адам я задържа, поклащайки глава.

— Не, няма да те пусна, докато не ми кажеш какво е станало! — изрече непоколебимо.

— Нищо… Няма нищо…

— Нищо? — Адам се наклони към нея и докосна с върха на пръстите си влажното й лице. — Тогава защо си плакала?

В този миг тя беше длъжна да обуздае вулкана от емоции, да си спомни, че той е неин девер, доведения брат на Ник и да си тръгне. Не го направи. Нежното докосване на пръстите, тихият му глас, пропит със загриженост, съчувствието сякаш превъртяха някакво ключе в душата й. Бентът, зад който полагаше усилия да скрие чувствата си, дори от себе си, внезапно се отприщи. От очите й рукнаха сълзи. Тялото й се тресеше от неспирни хлипания, ридаеше, за да изплаче горестта, която й пречеше да диша, която я разяждаше отвътре, която бавно я убиваше. Бе неспособна да говори, да обясни на Адам… Или да протестира, когато той изруга през зъби, после я привлече към себе си, притискайки лицето й към своето рамо. Топлите му длани галеха косите й, ръцете му — големи и силни, я притискаха, вдъхваха й сигурност.

Сякаш най-сетне след дълго скитане се бе завърнала у дома, най-после бе открила своя пристан, своето убежище… Отново бе достигнала своя, единствения Рай, в който можеше да вдъхва опиващия мирис на мъжа до нея, да чувства топлината на тялото му, притиснато в нейното, да усеща тръпките на неговата плът… Като по чудо стените на затвора, в който сама се беше оковала, започнаха да се рушат. Още миг — и от тях нямаше и помен.

Освободена, започна да говори. Разказа на Адам всичко. Как Ник я лъжеше, мамеше, как я предаде заради друга… Каза му дори, че просто се е провалила като съпруга… като жена…

— За всичко съм виновна аз! — бе промълвила, поглеждайки безпомощно към него.

— Не, това не е вярно… — Дрезгавият шепот я накара да се взре в очите му. Видя се отразена в тях, видя отражението на техните тела, притиснати в интимна прегръдка, трепна, сякаш внезапно бе разтърсена от електрическа искра, събудила плътта, и бавно плъзна поглед към устните му. Чу го да изрича името й с несигурен глас, стори й се, че улавя нотки, напомнящи предупреждение, ала съвсем съзнателно ги игнорира.

И по-рано бяха разменяли целувки, белязани обаче с целомъдрената чистота на приятелството. Тогава не знаеше как да му покаже, че го желае. Свенливото девойче сега не съществуваше. Жената, копнееща за устните на любимия мъж, опиянена от желанието да опита вкуса и консистенцията на неговата страст, вече се надигаше на пръсти, задъхано шептейки името му и търсеше устата му.

Никой не би могъл да вини Адам за онова, което стана после. Все пак той бе човек, мъж… Мъж и то какъв! В един миг бе стиснал китките й, като че ли се канеше да я отблъсне, но тя го милваше с устни, притискайки се о него. Почувства как пръстите му се разхлабиха, плъзнаха се нежно нагоре по ръцете й и потънаха под широките ръкави на блузката.

Да се опише последвалото с думата „целувка“ навярно би било като описание на Ниагарския водопад със словосъчетанието „падащо поточе“. Вярно, устните се срещнаха, милваха се, сляха се, впиха се с необуздан копнеж; езиците танцуваха, преплетени в гъвкав чувствен танц, любим на всички влюбени, но, казвайки „целувка“, човек описва само общението на две усти, на четири устни, на два езика.

Почувства разтърсващата, всепоглъщащата сила на тази целувка сякаш наистина бяха правили любов — в пълния, физическия смисъл.

И въпреки това, когато Адам разхлаби прегръдката и неохотно измъкна пръсти от гъстия копринен водопад, помилва косите й, мълвейки успокояващи слова, когато приглади назад кичурите, паднали върху пламналото й лице, тя не поиска да се върне на земята, да се дръпне, да се свие виновно в черупката си. А вместо това какво направи? Като безсрамна уличница се вкопчи в него, притисна се в тялото му с похотливост, която никога не бе подозирала, че притежава, а устните й, тръпнещи, се плъзгаха по кожата му, поглъщаха вкуса и мириса на самец. В искрящите от страст очи се четеше безмълвна молба да не я оставя, да не й отказва правото на зрялата жена да угаси пожара, пламнал в плътта й, да я прегръща и целува, да потъне в нея, за да запълни пустотата, оставена от Ник.

Адам се поколеба. Опита да я вразуми, да я спре, но тя не искаше да слуша. Шептеше умолително да не я оставя, милваше навсякъде едрото му тяло — трескаво, подканващо, възбуждащо, с уверена настойчивост, която не подозираше в себе си. Накрая той отстъпи. Прегърна я и с леко потреперващи ръце започна да съблича дрехите й. Целуна голата й гръд — отначало нежно, нерешително, а после с такава страст, че тя извика, стъписана, опиянена от тръпките на удоволствие, които усети в слабините си.

Мислеше, че просто е студена, неподатлива на сексуалната възбуда, приемаше покорно обвиненията на Ник, че е неспособна да откликне като другите жени на грижливо отработените му възбуждащи милувки, а той наистина се смяташе за вещ любовник.

С Адам всичко беше толкова различно! Изглежда съвсем не се нуждаеше от някаква специална сексуална изобретателност на партньора, за да се понесе в урагана на шеметни усещания, който я издигаше все по-високо, към върха. Изви бедра към Адам, подканвайки го инстинктивно да се слее с нея, стори го с такова сладострастие сякаш двамата се бяха любили стотици пъти.

Адам улови бедрата й, но не за да проникне в нея, а за да спре безумието й, мълвейки с отчаян дрезгав глас, че те не могат, че не трябва. Тогава тя направи нещо, което никога не беше правила с Ник, защото не искаше, беше й противно да го прави. Ръката й се плъзна по гърдите му, надолу по корема, треперещите пръсти го докоснаха, отначало боязливо, а после уверено се сключиха около него. Почувства пулсиращата мощ на неудържимото желание, огнената страст, която напразно се мъчеше да скрие. И в този миг усети своята сила — онази чисто женска власт с едно докосване да покориш и най-мъжествения, най-непокорния, най-истинския мъж, какъвто беше Адам.

Не беше сигурна кой от двамата направи пръв движението — дали нейната ръка бе тази, която го насочи, или пък неговата я докосна с безпределна нежност, миг преди плътта им да се слее.

Странно, че не толкова физическото освобождаване на тялото от нажежената до бяло страст, не самата зашеметяваща, всепоглъщаща кулминация изпълни цялото й същество с неизказана наслада, а онова особено емоционално щастие, родено от чувството, че е харесвана, желаната, закриляна… обичана.

Едва по-късно, докато лежеше блаженстваща в обятията на Адам, лицето й все още мокро от бликналите сълзи, които той с безпределна нежност попи с устни, внезапно осъзна какво огромно бреме бе стоварила върху плещите му като го принуди да пренебрегне моралните си задръжки.

Той не я обичаше, той просто я съжаляваше. Адам беше човечен, мил, внимателен и много, много честен и ако се досетеше за любовта, която тя изпитваше към него, би се почувствал безкрайно виновен и нещастен. Би му било противно да я нарани, показвайки й, че за нея няма място в сърцето му и същевременно почтеността не би му позволила да я лъже и да се преструва, че изпитва несъществуващи чувства.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — чу го да я пита, като усети напрежението, сковало внезапно тялото й.

Сега трябваше да му го каже. Докато още имаше сили. Отмести се от него, извръщайки глава, за да не вижда отчаяното й лице и каза глухо:

— Ти беше прав. Не биваше… Не трябваше… Аз съм жена на Ник и…

— И го обичаш — довърши вместо нея той. — Знам го, Фърн!

Дали наистина си мислеше, че тя обича Ник, или просто се опитваше да е тактичен, за да не я обиди или унижи, като й даде да разбере, че е наясно какво чувства към мъжа, с който я беше свързал брачният обет?

Докосна рамото й с ръка и отметна назад косата й. Докато се любеха, й бе прошепнал, че обожава косите й, че иска да се загърне в тях, да…

— Не трябва да се чувстваш виновна за това, което стана, Фърн! И двамата знаем, че беше просто… отдушник на изтерзаната душа… Една провокирана реакция на болката, която Ник ти причини…

„Не — искаше да възрази тя — грешиш! Това, което стана, няма нищо общо с Ник! Абсолютно нищо!“

— Не бива да се разстройваш или да се чувстваш виновна! — продължаваше да я успокоява Адам. — Нищо не се случило, Фърн, нищо…

Тогава вдигна очи към него, очи, в които прозираше безкрайна горест. Какво се опитваше да й каже? Че би предпочел нищо да не беше ставало? Или, че е по-добре да се преструват, да се държат така, сякаш онова, което изживяха преди малко, е само плод на една разюздана фантазия? Не беше нужно да си припомня кой от двамата умоляваше, настояваше, подтикваше и кой се опитваше да обуздае безумието й…

— Ти си жена на Ник. Обичаш го.

— Да… — прошепна глухо тя. В очите й пареха напиращите сълзи, но тя не можеше да си позволи да се разплаче.

Започна да се облича. Пръстите й трепереха. Внезапно изпита срам от голотата си като Ева, прогонена от райската градина. Адам улови ръцете й, ненадейно станали ужасно тромави и непохватни, после започна да я облича, внимателно и нежно, сякаш беше бебе. От очите й закапаха сълзи, не успя да ги сдържи.

— Недей! Не плачи, Фърн! — Адам изтри с длан сълзите й. — Върни се при Ник и забрави, че това някога се е случило!

Да забрави? Можеше ли да забрави, докато е жива? В този момент телефонът иззвъня. Тя изхлипа безнадеждно и побягна навън, далеч от него…

 

 

Фърн надигна уморено глава. Навън небето започваше да изсветлява. Тялото й бе вдървено, напрегнатите мускули я боляха. Чувстваше се много стара, страшно изтощена. Плъзна поглед към сивкавата дрезгавина, стелеща се зад прозореца.

В края на краищата на какво можеше да се надява? Имаше ли цел, стремеж в живота? Положи старания бракът й да потръгне, не искаше да разочарова своите родители. Опитваше се да обича Ник и до снощи вярваше най-искрено, че му е нужна, че и той желае бракът им да успее.

Затвори за миг очи, връщайки се за кратко в прегръдките на Адам, после рязко ги отвори. Вторачи се в ръцете си, свити в юмруци, сякаш не бяха нейните. Бавно разтвори пръсти. Трепереха. Жестока болка като гигантска вълна се разливаше по тялото й и заплашваше да я погълне…

Това бе неумолимата действителност. Това беше животът. Това беше любовта… Трябваше да се научи някак да живее с тях. Повече не можеше да се крие зад паравана, наречен брак.

Сърцето й знаеше отдавна онова, което Креси каза снощи. Трябваше да напусне Ник. Не заради любовта към Адам, а заради себеуважението, което трябваше да си възвърне. Длъжна бе да преоткрие себе си, да заживее в кожата на тази нова Фърн.

 

 

— И така, какво смяташ да правиш? Не можеш да се върнеш при него!

Спокойна усмивка озари лицето на Фърн. С Креси се разхождаха по плажната ивица — криволичещата песъчлива граница между сушата и морето. Някога цялата тази земя беше под водата, ала човеците бяха построили диги, за да докажат силата си, своята неотстъпчивост, твърдоглавото упорство да завладяват, да контролират.

— Не, не мога да се върна — кимна Фърн. — С нашия брак е свършено.

— Тогава какво ще правиш? Знаеш, че винаги си добре дошла тук. Можеш да останеш колкото си искаш.

Фърн посрещна думите й с чистосърдечен смях. Креси я изгледа изненадана. Приятелката й изглеждаше по-красива, по-зряла… повече жена!

— Много си мила, Креси, но ще се прибера вкъщи. Преди всичко, за да си поговорим с Ник, освен това… — Замълча, зареяла поглед към хоризонта.

— Фърн, ти трябва да започнеш живота си на чисто, всичко отначало, някъде на ново място.

— Не — поклати тя глава. — Искам да се върна в моя град, там са моите приятели, моят живот… Достатъчно дълго се държах като страхливка, Креси! Не мога да избягам, не искам да бягам…

— Фърн, как ще се справиш? Имам предвид финансово…

— Няма да е лесно — призна тя. — Ще трябва да си намеря някаква работа. Знам, че нямам никакъв опит, но имам желание да се науча. Сигурно все нещо ще мога да върша, нали?

— Адам непременно ще ти помогне, той има толкова връзки в града, познава хората.

— Не, не искам да намесвам Адам! — Фърн се надяваше приятелката й да не забележи напрежението в гласа й. — Заради роднинството му с Ник…

— Той сам ще се намеси, не е нужно да го молиш! — натърти Креси.

— Адам е доведен брат на Ник — повтори упорито тя, чувствайки, че я обзема паника. — Не искам и нямам нужда от неговата помощ.

— Ник винаги е мразел Адам, винаги му е завиждал. Искрено се чудя на търпението, което проявява Адам. Виж само как Ник успя да го изблъска от живота ти… Какво ти е? Да не ти е студено? — попита разтревожена Креси, като я видя, че трепери.

— Нищо, нищо… Изведнъж ми стана малко студено… — отвърна тихо Фърн.

 

 

Три дни по-късно Фърн съобщи на Креси, че е време да си тръгва за дома.

— Наистина ли искаш да си тръгваш? Защо не поостанеш още малко? — опита да я разубеди приятелката й.

— Не мога, Креси. Пък и рано или късно ще трябва да застана лице в лице с Ник.

— Не позволявай да те накара да промениш решението си! — предупреди я Креси. — Не допускай да ти внушава, че нещо му дължиш. Това не е вярно. За нищо не си му длъжна!

— Ти ми помогна да прогледна, Креси — рече Фърн. — Чувствах се виновна за неудачния ни брак, живеех с мисълта, че само аз съм длъжна да се боря нещата да потръгнат.

— Ник те манипулираше, винаги те е използвал — отбеляза мрачно Креси. — Ти си потърпевшата страна. Той ти изневерява. С един добър адвокат…

— Не, не искам това! — поклати решително глава Фърн. — Не искам нищо от този брак. Каквото и да е, ще имам чувството, че ще бъде омърсено, аз ще се чувствам омърсена…

— Но ти имаш право!

— Всъщност Ник издържаше домакинството, аз нямам принос. Нямаме деца, затова не искам никаква издръжка. Трябва да опитам да се справя сама!

— Не бъди глупава, Фърн! Не си работила навън, защото Ник не искаше, защото той държеше да се посветиш на него. Знаеш колко трудно се намира работа в наши дни даже ако имаш солидна професионална квалификация.

— Зная, Креси, но това не ме плаши. Все ще намеря нещо — гледане на деца, чистене, каквото и да е. Не ме интересува колко ще е трудно. Искам да се справя сама! Нужно ми е да го направя!

— Не знам, сигурно си права… — Креси се усмихна топло. — Помни обаче, че тук винаги си добре дошла. И да не забравиш, че искам да си моя шаферка на сватбата! А пък и не съм те запознала още с Греъм! Сигурна ли си, че не можеш да останеш още мъничко?

— Напълно! — Фърн я прегърна. — Благодаря ти, Креси!

— За какво ми благодариш? Че ти казах истината за Ник? За мене беше голямо удоволствие.

Фърн се разсмя.

— Хей, и да не вземеш да промениш решението си! — предупреди я отново Креси, преди да й махне за сбогом.

— Няма. Обещавам ти!