Пени Джордан
И в радост, и в беда (1)

Пролог

Ник влезе в кухнята. Фърн усети как стомахът й се свива на топка.

От спалнята на втория етаж чу изскърцването на спирачките. Видя през прозореца как колата сви припряно към бордюра и закова на място. Ник изскочи от колата, затръшна след себе си вратата и за части от секундата погледна нагоре. Тя се отдръпна машинално назад — жест, издаващ нервността й. Тръгна към вратата, но се задържа пред тоалетката, зървайки отражението си в огледалото. Лицето й изглеждаше напрегнато и уморено, очите — празни и безжизнени. Като брака с Ник? С рязко движение обърна гръб на огледалото и забърза по стълбите.

Разбира се, Ник беше в лошо настроение заради нея. Снощи трябваше да си мълчи, а не да му натяква, че доста често е започнал да остава след работа в офиса. От край време Ник ненавиждаше „намесата й в личния му живот“, както сам се изразяваше. Малко след като се ожениха, Фърн разбра, че той не понася никакви ограничения, не допуска и намек за критичност към действията или поведението си.

Какво, по дяволите, й ставаше, я бе попитал снощи, подразнен от въпроса. С какво право е тръгнала да се оплаква? Та не разбираше ли, че е родена с късмет? Много жени с готовност биха си разменили мястото с нея…

— Ти си ми съпруга — й каза — и нищо не може да го промени.

Обещание? Или заплаха…

Обзета от чувство за вина, Фърн се помъчи да потисне бунтовните си мисли. Ник беше прав — имаше късмет, че се омъжи за него. Че е още с него, особено след…

Той тръгна към нея и тя усети как тялото й изтръпва от напрежение. Машинално погледна настрани. В гърлото й бе заседнала ледена буца, която й пречеше да диша.

Ник бе истински красавец — никой не можеше да отрече това… Защо тогава напоследък тя често се улавяше, че й е противно даже да го гледа?

„Обичам те… Нужна си ми и ще бъдеш моя!“, й беше казал, когато й направи предложението за женитба. Замаяна, стъписана от бързината, с която той се настани в живота й, тя просто му се подчини покорно, неспособна да устои на властната му настойчивост. Тогава се почувства поласкана, думите му й вдъхваха увереност и сигурност, изпълваха я с признателност и радост.

Тогава…

А сега… Сега дори от няколкото метра, които ги разделяха, можеше да долови миризмата на друга жена.

Поредната любовна авантюра? Снощи той отрече. Искаше й се да му повярва. Надяваше се да чуе как той отрича. Беше вложила толкова много от себе си в този брак! Твърде много, може би?

Как би понесла една нова изневяра? И същевременно, можеше ли да го напусне? Та нали бракът означаваше обвързване за цял живот? Ако се породят проблеми, трябва да се превъзмогнат… Или да се игнорират… Сърцето й се сви болезнено. Господи, наистина ли беше толкова малодушна?

— Какво ти е пак? — кисело попита Ник. — Още ли се цупиш?

Фърн се обърна машинално настрана, сякаш опитваше да се предпази. Посегна към чайника. Кичур коса падна върху лицето й. Нарочно не го отметна — скриваше донякъде изражението й.

— Имам страхотна новина за теб! — Раздразнението му сякаш се беше изпарило. Гласът му звучеше бодро, победоносно, почти злорадо.

Напрежението й се засили, но тя се постара да не го показва. Сърцето й се късаше — заради това, което бе принудена да прави, заради онова, в което се бе превърнал бракът им.

— Изглежда моето братле ще купува Браутъновата къща…

Пръстите на Фърн се впиха в дръжката на чайника. Беше благодарна, че е с гръб към Ник.

— Чудя се за какъв дявол му е притрябвала тази огромна къща, цял хамбар. Истинска семейна резиденция… — Грозните злоради нотки отекнаха в слуха на Фърн. — Жалко, че братлето ми си няма семейство! Да не би пък да е решил и той да свива семейно гнездо? Какво ти става, Фърн? Какво толкова съм казал? О, как забравих? От край време си имаш слабост към тази къща, нали? Или поне така разправяше…

— Понякога гостувах на старата госпожа Браутън, това е всичко — отвърна тихо Фърн.

Защо така упорито я измъчваше? Знаеше прекрасно, че е ненужно и безсмислено… Знаеше, че горчиво се разкайва за онова ужасно провинение.

— Спа ли с него, Фърн? — я бе попитал той тогава. Бликналите сълзи я издадоха. — Знаеш ли, той не те обича… — й беше казал тихо, почти гальовно.

Беше толкова мил и внимателен, вместо да й крещи и обижда… Ако и по-рано бе проявявал такава доброта, такова състрадание, дали нещата нямаше да са различни? След онова, което стана, колко мъже не биха поискали развод? Едно е мъж да изневери, друго — една жена…

„Ти си моя жена — бе наблегнал, когато, обляна в сълзи, го попита защо не иска да се разделят. — Бракът е обвързване за цял живот, Фърн. Нали на това те учиха родителите ти?“

Тя беше негова съпруга. Ник държеше на този брак. Обичаше я, тя му беше нужна… Защо тогава се появи тази огромна пустота, която я разяждаше отвътре? Защо се чувстваше потисната и унижена?

Водата в електрическия чайник завря и Фърн го изключи.

Значи Адам е решил да купи Браутъновата къща. И навярно да се задоми… Смяташе, че е готова да приеме стоически такава новина, но пронизалата я болка спря за миг дъха й. Адам й беше девер, напомни си отчаяно. Доведеният брат на нейния съпруг. Нищо повече!

Елинор видя рекламата в „Кънтри Лайф“, докато чакаше в приемната на зъболекаря и прелистваше списанието. Вниманието й бе привлечено от снимката. Къщата бе снимана в слънчев ден. Меко топло злато къпеше зиданите й стени, а в скрепените в оловни рамки стъкла на капандурите припламваха ярки слънчеви отблясъци. С целия си външен вид къщата внушаваше спокойствие и сигурност, изглеждаше стабилна, вечна — като надежден пристан срещу житейските бури, предлагаше уют и топлина.

Загледана в снимката, Елинор не чу, когато сестрата я покани да влезе в кабинета. Чак вкъщи откри, че в бързината при повторното повикване, без да забележи, е пъхнала списанието в чантата си. Понечи да го хвърли в кошчето за боклук, но, кой знае защо, нещо я възпря. Пак по необяснима причина, по-късно, докато си почиваше с чаша кафе след много тежък превод, отново запрелиства списанието. Задържа се на страницата, на която бе поместена обявата за къщата, прочете разсеяно кратките обяснителни бележки под снимката, но вниманието й отново грабна самата снимка. Топлината, сигурността, която къщата излъчваше… Приличаше на храм… Убежище…

Убежище. Думата се вряза в съзнанието й. Защо й беше нужно убежище точно на нея? Щастлив втори брак, успешна кариера. Двама чудесни синове. Щастливка, така твърдяха всички.

Всички…

— Успяхме! Той иска да работи с нас! Той иска! — Зоуи ликуваше. Освободи се от прегръдката на Бен, за да изпълни триумфален пирует, като се смееше щастливо. Той я улови, поклащайки глава.

— Не бързай да се радваш толкова! — предупреди я Бен. — Това е само първата стъпка. Сега трябва да се молим да не ни мине котка път и да се намери подходящо място.

Смръщил вежди, Бен имаше убийствено сериозен вид. В началото Зоуи намираше за привлекателна тази негова черта, сега обаче направо не можеше да я проумее. Защо той като че ли винаги очакваше, че животът ще му погоди някой мръсен номер? Защо не можеше — просто ей така — да сподели радостта й? Не, не беше съвсем честно да му приписва този грях! Бен се радваше посвоему. Бе сигурна, че и за него тази първа крачка към бъдещето, за което двамата мечтаеха, бе от изключително значение, макар че по-скоро би умрял, отколкото да го признае.

— „Бенедикт Фрейзър и неговият ресторант — хитът на годината“! — изчурулика щастлива Зоуи. — Виждам го, пред очите ми е: „Бенедикт Фрейзър и чаровната госпожица Зоуи Клинтън, която компетентно управлява уютния изискан извънградски хотел-ресторант, са несъмнено хитът на годината…“.

— Задръж малко — отново се опита да охлади ентусиазма й Бен. — Първо трябва да намерим подходяща сграда. По-скоро Клайв трябва да намери…

— Господи, още не мога да повярвам! И като си помислиш, че се включи в последната минута в обслужването на онзи сватбен коктейл…

— Нямаше да го направя, ако не беше ти да ме накараш. Сватбените коктейли не са мой „специалитет“. Заслугата е само твоя.

— Не е само моя, нито само твоя! Постигнахме го заедно! — твърдо напомни тя. — Ние сме страхотен екип, Бен! — Стрелна го с очи и добави нежно: — Не само в леглото…

Както можеше да се очаква, той погледна смутено настрани. Беше наистина чудесен в леглото, но кой знае защо винаги се чувстваше неудобно, когато заговореше за секс. Отначало дори се изчервяваше. Въпрос на възпитание… Зоуи тръсна глава, за да отпъди тази мисъл. Не искаше да й разваля радостта от великия им ден.

— Как мислиш, колко време ще отнеме на Клайв намирането на подходяща сграда?

— Не зная, но очевидно вече е започнал да търси. Когато подписвахме договора, забелязах цял куп брошури на бюрото му.

— Господи, успяхме! Най-после ги накарахме да ни забележат! — От гърдите й се изтръгна възторжена въздишка. — Вече нищо не е в състояние да ни спре, Бен, нищо! Пред нас е всичко, всичко, за което сме мечтали. Ще имаме собствен ресторант, с перспективата в бъдеще да го превърнем в малък извънградски хотел. Ти ще бъдеш главният готвач, „льо шеф“, а аз — управител на ресторанта. Както си мечтаехме…

— Както си мечтаехме… — Бен замълча и поклати глава. — Още не мога да повярвам, че е истина. Знаеш ли какво означава този шанс за мен, Зоуи? — Погледна я в очите. — Не съм сигурен дали го осъзнаваш напълно…

— Разбирам го, Бен! — прекъсна го нежно тя. — Зная колко много искаш да имаш свой ресторант.

— Дано само не ни мине котка път…

— Всичко ще е наред! Какво може да се случи? Подписахме договор, нали? Това беше първият ни пробив. Престани да се тревожиш! Обещавам ти, че нищо лошо няма да се случи!