Пени Джордан
И в радост, и в беда (12)

Единадесета глава

— О, Фърн, скъпа, заповядай, влез — засия лорд Стантън, докато Филипс, неговият иконом, я въвеждаше в библиотеката.

Тя помисли, че е невъзможно да си представи лорда без Филипс, който въпреки своите седемдесет години бе по-млад от лорд Стантън, но в много отношения бе наставник и закрилник на господаря си.

Определено между двамата мъже съществуваше и здрава приятелска връзка, макар че нито Фърн, нито пък някой друг бе забелязал някой от тях да изостави изисканите си маниери и старомодните обноски и обръщения.

Тя се съмняваше, че лордът може да се справи без иконома, който поддържаше идеален ред в дома. Подозираше също, че и Филипс едва ли би могъл да живее, без да служи на лорд Стантън — иначе би загубил смисъла на живота си.

— Възхитително е, че си се сетила да наминеш да видиш един стар човек като мен — добави възрастният лорд, докато я настаняваше в старинно кресло.

Помещението, в което бе разположена библиотеката, бе обширно и старомодно. Обзавеждането беше типично мъжко — писалището беше огромно; до камината имаше две дълбоки кресла с поставки за краката, покрити с кадифе.

— Помолихте ме да дойда, за да уточним окончателно списъка за детското тържество — внимателно напомни Фърн и с благодарност прие предложеното й шери.

— Ах, да, така беше. Забравям, но това е от годините, скъпа — смутено рече той. — Понякога човек се мъчи да си спомни съвсем скорошни случки, а не може, макар да помни събития отпреди половин век с кристална яснота. Сега… Къде ли сложих този списък?

— Имам копие, лорд Стантън — деликатно му помогна тя, когато възрастният мъж започна да търси списъка.

— Носиш ли го? Скъпа моя, ти наистина си прекрасна млада жена! Има ли още много деца, които трябва да включим този път?

— Още три — отвърна Фърн. — Но други пет отпадат. Две се преместват с родителите си, а останалите три навършват тринайсет години.

— Тринайсет! О, скъпа! Юджиния винаги настояваше да увеличим възрастта на петнайсет, ала децата са доста чувствителни в тези години и ненавиждат да ги слагат в една група с по-малките от тях. Налагаше се да й напомням, че тя мразеше това ужасно, когато бяхме млади. Знаеш, че тя беше десет години по-млада от мен, нали, Фърн? Бе така изпълнена с живот и никога не допусках… След няколко месеца се навършват пет години от смъртта й… Понякога ми е трудно да повярвам, че я няма. Оженихме се, когато тя беше на седемнайсет. Така и не успяхме да отпразнуваме златната си сватба… — Помълча малко и продължи: — През нощта, когато Юджиния умря, говорихме за празненството по случай предстоящия ни юбилей. Тя искаше да организираме голямо тържество, на което да поканим всички, поканени някога от нас на сватбата ни, или поне останалите живи…

Фърн се усмихна с разбиране. Знаеше колко силно бе обичал жена си. А Ник се дразнеше, когато възрастният благородник говореше за нея. Съпругът на Фърн твърдеше, че лордът разказва едни и същи истории и тя напразно се бе опитвала да му обясни, че това е единственият начин лорд Стантън да се справя с мъката си — да говори за жената, която бе прекарала целия си съзнателен живот с него.

Лордът и Юджиния бяха далечни братовчеди и в детството си бяха прекарвали ваканциите си заедно, така че тя винаги е била част от живота му. И бе съвсем ясно, че сега му е трудно да живее без нея.

— Тя сигурно ви липсва много.

— Да, да, наистина… Аз… — Изгледа я внимателно, като изучаваше лицето й. — Ти си изключително внимателна, Фърн, състрадателна, добра… Вероятно ти е омръзнало да ме слушаш да говоря само за нея.

— Не, не! — бързо отвърна тя. — Зная колко близки бяхте двамата.

— Както всички останали семейни двойки и ние с нея имахме трудни периоди. Но Юджиния беше не само моя съпруга, а и най-добрият ми приятел, най-близкият ми довереник… — Поклати глава и добави: — Обикновено приятелството се подценява в брака. В наши дни изглежда, че основно внимание се обръща на някои други аспекти в отношенията между брачните партньори… С напредването на възрастта обаче човек започва истински да цени приятелството. На мен най-много ми липсва моята приятелка Юджиния. Като съпруга може невинаги да е одобрявала това, което съм одобрявал аз, ала като моя приятелка тя приемаше слабостите и недостатъците ми, като проявяваше снизходителност към тях. — Повдигна глава и се взря в очите на младата жена, а когато съзря сълзите в тях, отново поклати глава. — Ето, че те разстроих, а не исках.

— Не, не сте ме разстроили — промълви Фърн.

Нейните родители имаха дълъг и щастлив брак, макар че тя бе родена, след като и двамата бяха минали четиридесетте. Заради голямата разлика във възрастта между нея и родителите й тя никога не посмя да бъде откровена с тях докрай — въпреки силната й привързаност към тях, както и на тях към нея. Винаги внимаваше да не ги разочарова, стараеше се да пази високия морал, да съхранява ценностите, внушавани й от най-ранно детство.

Като момиче и девойка й се струваше, че те живеят в различен свят от нейния, свят, чиято хармония не искаше да разваля с необмислени постъпки.

Беше й почти невъзможно да си представи как родителите й се карат или спорят възбудено, както това често се случваше с нея самата и Ник. И със сигурност нито баща й, нито майка й бяха изпитвали чувството за вина и срам, което напоследък бе станало неин постоянен спътник.

Но сега бе дошла в дома на лорд Стантън да му помогне, а не да рови в миналото и да го сравнява с настоящето, напомни си тя. Извади своя екземпляр на списъка и стана, за да му го подаде.

— Тази година Сали Браутън много ще ни липсва — отбеляза печално той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Особено на лятното тържество.

— Да — съгласи се Фърн и не успя да се сдържи, като добави оживено: — Искрено се надявам да не разрушат прекрасната й къща.

— Да я разрушат ли? Разбира се, че няма — възмути се лордът.

— Но Ник смята, че и това може да се случи, а Адам… — Млъкна и прехапа устни.

— Какво Адам?

— Видях го в имението преди известно време и той ми се стори изпълнен с идеи относно къщата. А Ник твърди, че Адам е собственик на част от някакъв консорциум, който се опитва да купи Браутъновата къща, да я разруши и да ползва земята за търговски цели — за супермаркет или нещо подобно…

— Това е нелепо! — заяви лорд Стантън твърдо. — Зная, че Ник е твой съпруг, ала съм абсолютно убеден, че греши. Ако Адам е замесен по някакъв начин в купуването на Браутъновата къща, можеш да бъдеш напълно сигурна, че последното нещо, което би поискал, е да я разруши. По-скоро съм изненадан от твоите съмнения относно намеренията му. Адам е неподкупен и честен човек. Едва ли има някой толкова загрижен за благоденствието на града и за жителите му, колкото него. А що се отнася до твоите съмнения, изненадан съм, че не си успяла да ги обсъдиш лично с него.

Фърн усети как се изчервява и засрамена сведе поглед.

— Адам е много зает — неуверено се оправда тя. — А аз не искам да го безпокоя. Освен това… Ако той е замесен по някакъв начин в спекулативна операция, то тогава едва ли желанието му да купи Браутъновата къща би станало обществено достояние, нали?

— Убеден съм, че грешиш относно намеренията му. Той никога не би се замесил в нещо непочтено — увери я лордът. — Между другото, стана ми много приятно, като научих, че напоследък излиза с младата красива дъщеря на Джордж Джеймс. Крайно време е Адам да си намери съпруга. Чудя се защо ли още не се е оженил…

— Да, Лили е… много… привлекателна… — Гласът й трепереше.

— Добре ли си, скъпа? — загрижено рече лорд Стантън. — Изглеждаш доста бледа. Но аз съм виновен, защото съвсем забравих да позвъня на Филипс да ти налее чашата шери. Тук и без това не е особено топло.

 

 

След около два часа Фърн най-после си тръгна, като бе отстъпила пред настояванията на лорда да изпие чашата шери, която Филипс тържествено й сипа.

— Ти си изключително любезна млада жена — бе казал лорд Стантън, когато тя стана да си тръгва. — А съпругът ти е голям късметлия!

Фърн размишляваше над последните думи на възрастния мъж, докато се прибираше вкъщи. Наистина ли Ник се чувстваше късметлия с нея? Дълбоко се съмняваше в това. Не беше възможно в един момент да я уверява, че му е нужна, че я обича и че не може без нея, а в следващия — да казва същите думи на друга…

От какво ли я болеше по-силно — от лъжите и изневерите му или от нейното съмнение, че самата тя е виновна за тях?

Сърцето й заби по-силно при мисълта за жалкото положение, в което бе изпаднала, за чувството на неудовлетвореност, празнота и болка, което я изпълваше.

Лъжеше ли я Ник с Венис или само си въобразяваше? И ако той наистина имаше любовна връзка с друга жена…

Прехапа долната си устна. Беше направила всичко възможно, за да спаси брака си, да загърби миналото, да забрави… Да обикне Ник…

Веднъж я бе обвинил, че самата тя го тласка в прегръдките на друга жена, като го отхвърля с физическото безразличие и неспособността си да го възбуди.

В същия дух й бе заявил, че тя не го обича, въпреки неговата дълбока любов към нея… Беше й казал, че е твърде важна за него…

Колко ли важна бе тя за Ник в действителност, след като не бе в състояние да попречи на любовната му връзка със скандалната Венис?

Потръпна, съзнавайки, че не би могла да изтърпи настоящото положение още дълго, без да се противопостави… Страхуваше се от това противопоставяне, защото знаеше, че ще последва скандал и наранената, огорчената, уязвената със сигурност щеше да бъде тя.

Свечеряваше се. Поспря пред една къща да си отдъхне и видя как вътре запалиха лампите. Къщата бе уютна и красива — сигурно убежище за някоя влюбена двойка.

Усети как ледената буца отново заседна в гърлото, пречеше й да диша, задушаваше я… Побърза да продължи по пътя си, за да не се изкушава да наднича в покоя и хармонията на щастливите обитатели на уютната къща…

 

 

— Адам, скъпи мой приятелю! Каква приятна изненада!

Адам пое протегнатата ръка на по-възрастния мъж и усети слабостта на старческата костелива китка.

— Просто минавах с колата оттук и си спомних, че трябваше да взема от вас сметката за онази оригинална двуколка — обясни посещението си той на лорд Стантън.

— О, да, разбира се! Къде ли съм я оставил? — Приближи се до писалището и започна да претърсва купчината документи върху него.

Преди няколко месеца Адам чу Фърн да казва на Ник, че след смъртта на жена си лордът се чувства самотен и оттогава все си намираше подходящ повод да посети благородния старец, за да поразсее скуката и болката му.

Опитваше се да не досажда на гостоприемния домакин, като същевременно свърши и някоя полезна работа.

— Фърн беше тук преди малко — между другото отбеляза лордът. — Разминахте се за две минути.

— Да, зная — мигновено отвърна Адам.

— Аха, значи сте се срещнали пред дома ми…

— Не, аз… — Стреснат, Адам прехапа език. Не беше обичайно за него да допуска подобни грешки. — Просто си спомних… Ник казваше, че тя ще идва днес по това време — излъга смело той. Какво ли би си помислил достолепният лорд, ако разбереше, че Адам е узнал за визитата на Фърн по парфюма й, който още се долавяше във въздуха?

Не че лорд Стантън щеше да каже нещо двусмислено или обидно — не, в никакъв случай!

Адам сви устни. В този миг възрастният човек се обърна, видя изражението на лицето му и възкликна:

— Скъпи момко, да не би да се е случило нещо лошо?

— Не, не — побърза да го успокой Адам.

— Жалко, че не завари Фърн тук. Би могъл да я успокоиш. — Млъкна, а Адам се напрегна, целият превърнат в слух. Господ му бе свидетел, че ако Ник я бе обидил или наранил. През следващите няколко секунди разбра обаче, че не Ник, а той самият е бил причината за безпокойството й.

— Изглежда тя вярва, че ще разрушат Браутъновата къща — каза лордът, — за да построят на нейно място… Хм… Май че супермаркет… Да, като че ли каза точно това.

От много отдавна Адам си мислеше, че се е научил да възприема действителността и да живее с нея, да я търпи. А сега изпита непоносима болка от това, което Фърн смяташе, че той се кани да стори. Едва овладя чувствата, бушуващи в гърдите му. Не беше честно! Та тя дори не му беше дала възможност да се защити!

— Излишно е да казвам, че я уверих, че греши — добродушно промърмори лорд Стантън.

— Разбрах, че има клиент, който дава комисиона и… — опита да се оправдае младият мъж, но лордът го прекъсна:

— Няма нужда да ми даваш каквито и да е обяснения, защото си абсолютно честен човек. — Взе лист хартия от писалището. — А, ето я! — Подаде му разписката и изведнъж рязко смени темата: — Адам, ти знаеш, че нямам преки наследници. От известно време искам да обсъдя този въпрос с теб. Бевърс, моят адвокат, изглежда смята, че бих могъл да даря цялото си състояние на града. Юджиния би одобрила подобен жест — добави печално лордът.

— Това би било изключително благородна и щедра постъпка, лорд Стантън — внимателно каза Адам.

— Глупости! Съзнавам, че цялата тежест на документацията би паднала върху твоите плещи. Казах на Бевърс, че и без това си претрупан с работа, за да поемаш допълнителни задължения, макар да не се съмнявам, че ще ги изпълниш съвестно и безкористно. Именно затова смятам, че ти би могъл да станеш един от попечителите, Адам. Убеден съм, че мога стопроцентово да разчитам на теб да стопанисваш наследството с грижата на добър стопанин — тъй, както би пожелала Юджиния, ако беше жива… Обичам тази къща. Жена ми също я обичаше… Тя дори често се шегуваше, че е искала да се омъжи не за мен, а за тази къща. Знаеш ли, продължавам да тъгувам по съпругата си и няма да съжалявам, когато часът ми удари… Но все пак трябва да се държа заради Филипс. — Замислено погледна Адам. — Чух, че напоследък често се срещаш с младата Лили.

— С баща й сме стари приятели — твърдо заяви Адам и добави многозначително: — Тя е прекрасно дете — само на деветнайсет години е!

— Моята Юджиния бе само на седемнайсет, когато се оженихме — деликатно напомни лордът.

— Е, ако Лили беше моя дъщеря, щях да я посъветвам да почака поне още десетина години, преди да вземе съдбоносното решение — небрежно подхвърли Адам и се зачуди наистина ли лорд Стантън допускаше, че той мисли за сватба с младо момиче като Лили…

А Адам бе почти на трийсет и пет години и на света имаше една-единствена жена, която би желал за съпруга, която би обичал и с която би споделил живота си…

Би обичал ли?

Фърн… Той асоциираше името й с деликатност, уязвимост, чувствителност и нежност. А през последните години бе принуден да наблюдава как доведеният му брат грубо и нарочно я унижава и оскърбява, обиждайки и пренебрегвайки я на обществени места.

И въпреки всичко тя продължаваше да обича Ник, не забелязваше грешките му, като се стараеше да му даде всичко, което някога не бе пожелала да сподели със самия Адам…

Освен онзи единствен път, когато сама бе отишла в дома му, когато бе изпитала нужда от него и го бе помолила да я утеши и люби… А после — ужасена и объркана — беше избягала панически, като отказа дори да го изслуша.

Понякога му се искаше да не се бяха поддали на изкушението. Случилото се бе променило отношенията им завинаги, беше направило някогашното им приятелство невъзможно сега; за него дори нямаше място в живота й като член на семейството… И Адам страдаше — дълбоко, неутешимо.

Фърн… Когато се сбогува с лорд Стантън и седна в колата си, Адам се запита как някой би могъл да си представи, че той би могъл да открие щастието с красиво и безгрижно същество като Лили.

Имаше жени — привлекателни, неотразими, достъпни — които се бе мъчил да обича, но любовта не идваше просто така. Явно, че или я имаше, или — не. И може би тъкмо поради силата и дълбочината си, неговата любов го бе накарала да отхвърли всяка възможност да я изпита към друга жена.

А Фърн обичаше Ник… Обичаше го и бе омъжена за него. А когато срещаше Адам, тя се държеше с него така, сякаш бе прокажен… Дори още по-зле.

А може би Фърн изпитваше към него чувство на състрадание и чувство на отговорност, внушени й от възпитанието, което според някои бе старомодно и неуместно в съвременния свят, но което, според Адам, само подчертаваше високите й морални качества, а той ценеше толкова много.

Не, Фърн не би могла да подмине човек, изпаднал в беда. Освен ако този човек не беше самият Адам…

Внезапно си спомни, че след малко има съвещание на градската управа и ако не побързаше, щеше да закъснее.

Адам живееше в неголяма, ала елегантна къща в една странична тиха улица недалеч от централния площад. Зад къщата имаше двор, простиращ се надолу по склона чак до реката.

Къщата бе идеална за живеене. За база. Да, за база, а не за дом — дом, в какъвто Фърн бе превърнала къщата на брат му. А той изглежда изобщо не оценяваше това и не прекарваше много време със съпругата си.

Само ако Фърн обичаше него, Адам! Ако… Но нямаше никакво „ако“, напомни си той горчиво. Като се насили да мисли за друго, запали колата и потегли…

 

 

— Адам, каква е тази работа с твоето участие в проекта за разрушаването на Браутъновата къща?

— Съжалявам, Антъни, но работите на моя клиент не са предмет на обсъждане с теб — спокойно отговори той на градския съветник.

Разговорът протичаше в коридора пред заседателната зала, където всеки момент щеше да започне събранието.

Честно казано, двамата с Антъни Куентин рядко се срещаха насаме. Адам подозираше, че Антъни има интереси към къщата, които не съвпадаха с тези на общината, макар че можеше и да греши.

Все пак като собственик на най-големия супермаркет в градчето, бе съвсем естествено Куентин да проявява интерес към евентуалната конкуренция.

Съвещанието бе почти към края си, когато Адам се вцепени — споменаваше се името на Ник! Заслуша се в разговора на четирима мъже, които обсъждаха решителността, с която Венис нахлуваше в местния живот.

— Тя в момента е в Лондон — каза мъжът, който седеше до Антъни Куентин. — И тя не е единствената, нали? — Засмя се многозначително. — Срещнах Ник и той каза, че също заминава за Лондон. Ама че неслучайно съвпадение!

— Не съвсем — противопостави се Адам хладно, намесвайки се в чуждия разговор. — Трябва да ви напомня, че доста често по няколко жители на града отиват в Лондон по едно и също време.

— Спокойно де! Нищо лошо не сме казали — обади се Антъни Куентин. — Ник ми харесва. Винаги ми е харесвал. Но не бих го обвинил, ако… — Опомни се и млъкна.

— Ако какво? — подкани го Адам с леденостуден глас. Забелязал мятащите му мълнии очи, мъжът не посмя да продължи. Само си помисли: със злоба: „Надут нещастник!“, докато пет минути по-късно отиваше към колата си. От двамата братя винаги бе харесвал повече Ник.

Антъни мислеше, че не би било лошо да измъкне повече информация от Ник за плановете на брат му относно Браутъновата къща. Бе видял със собствените си очи каква зла участ сполетя дребните предприемачи, когато веригите големи супермаркети завзеха пазара.

Ха, мислеше Куентин, големият умник Адам да се замеси в подобна афера! Изобщо не би се учудил, ако разбереше, че Адам се е надявал да получи разрешително за събарянето на къщата, за да вземе комисиона от продажбата на земята…

Добре, че Ник ме предупреди навреме какво се подготвя, мина му през ума. Сега Куентин бе замислил да организира протестна група. В края на краищата, Адам Уилрайт не беше единственият влиятелен човек в града!

А половината от проклетите му жители не знаеха, дори не се досещаха какво бе направил многоуважаваният от тях градски съветник. Не че го обвиняваше — Фърн бе приятна жена и би изглеждала прекрасно, ако си слагаше поне малко грим и се обличаше по-добре.

Несъмнено тя бе добра съпруга, макар да приличаше на неговата собствена — Господи, каква скука! — не особено възбуждаща в леглото, но това невинаги бе лошо качество за една лоялна и приятна семейна жена. Жена, която знае мястото си и която позволява на съпруга си да се увлече по друга — съвсем дискретно, разбира се — по-чувствена и сексапилна жена, осигуряваща му повече емоции.

Да, Ник определено бе щастливец, дори с авантюрата си с Венис. Самият Антъни не би имал нищо против да бъде на негово място, въпреки че Венис проявяваше по-голяма независимост, отколкото се полагаше на една жена, смяташе той. Жените от нейния тип обаче бяха непостоянни, на тях не можеше да се разчита и винаги си пъхаха носа където не трябваше.

Все пак Венис бе умна. Трябваше да е така, след като бе омотала стария Дънстант в мрежите си и го бе накарала да й остави всичките си пари…

 

 

Значи Антъни Куентин смяташе, че Ник има любовна връзка с Венис, размишляваше Адам.

Дали пък просто не се опитваха да разпространяват неверни слухове? Но и в двата случая Ник бе проявил безотговорност в отношенията си с Фърн.

Знаеше ли тя за предполагаемата връзка на мъжа й с Венис? Ако отговорът беше „да“, Адам би бил последният човек, с когото Фърн би споделила мъката и унижението си. Познаваше я добре и знаеше колко решителност и упоритост би проявила, за да скрие страданието си от хорските очи.

Господи, как бе възможно Ник да пожелае друга, след като…

Но Ник просто си беше такъв. Адам си спомняше как още от дете доведеният му брат правеше всичко възможно, за да постигне целта си — например, някоя играчка. И когато най-сетне получаваше желаното, моментално губеше интерес към него.

Двамата с него никога не успяха да се сближат и винаги се караха.

Адам се беше възхищавал от майката на Ник, която бе приятелка на баща му няколко години, преди да се ожени за нея. Тя обожаваше сина си от първия брак и заради нея и баща си Адам правеше всичко възможно да се разбира с Ник. Но още от самото начало му стана ясно, че новият му брат със злорадство проваля всеки негов опит за сприятеляване.

Откри, че Ник се опитва да посее семето на раздора в семейството. По-малкият брат често тичаше да се оплаква на родителите си с измислени обвинения срещу Адам, като непрекъснато го обвиняваше за нещо.

Адам осъзна, че единственият начин да се справя с неприязънта на Ник е да го игнорира напълно. Все пак, в името на семейния мир и хармония Адам се стараеше да запазва добрия тон в общуването с брат си, за да не наскърбява родителите си.

Трябваше му малко време, за да възприеме факта, че Ник е извратена личност, която изглежда изпитваше удоволствие да се противопоставя някому и дори да наранява другите. Доколкото знаеше, за това нямаше никаква основателна причина. Майка му благоговееше пред родния си син и пред нея Ник се превръщаше в най-чаровното, мило и любещо дете на света.

Ето защо сега Адам не се учудваше, че някой друг харесваше брат му. Не се учуди дори тогава, когато Ник хвана в капана на изкуствения си чар Фърн.

Само се надяваше тя да не види съпруга си през очите на самия Адам, защото грозната истина би я сломила — в това изобщо не се съмняваше. А не би могъл да понесе да стане свидетел на унищожението й…

Помисли си, че преди малко можеше да бъде и по-рязък с Антъни Куентин. Кой знае каква злостна клюка можеше да бъде разпространена, ако не се бе намесил…

Венис… Как беше възможно доведеният му брат да пожелае жена като нея, след като имаше за съпруга Фърн?!