Пени Джордан
И в радост, и в беда (17)

Шестнадесета глава

— Нел, излизам.

Елинор спря на стълбите. Не можеше ли поне да я изчака, докато слезе, за да се сбогуват?

Влезе ядосана в кухнята и започна да прибира приборите от закуската. Откакто миналата седмица избухна онази кавга между децата, във въздуха витаеше някаква напрегнатост. В ушите й още ехтеше обвинението на Ванеса, пропито с горчивина:

— Знам защо толкова бързаш да се местиш! Това не е твоят дом. Ти никога не си чувствала тази къща като свой дом!

Разбира се, че не беше вярно! Дали? Макар че не й се щеше да признае, може би тайно в себе си не възприемаше тази къща като неин дом, защото тук се чувстваше несигурна, усещаше някаква невидима заплаха за своята любов към Маркъс? Понякога наистина й се струваше, че Ванеса съзнателно се мъчи да подкопае отношенията й с Маркъс, в крайна сметка и брака им. Но защо, защо иска да го прави? Елинор нямаше никакво отношение към развода на родителите й. Нещо повече, в началото даже й се струваше, че Ванеса я прие радушно. Не биваше да забравя, че момичето е в деликатна възраст и като всички деца на тази възраст е невъзможно да предскажеш чувствата и настроенията й…

По дяволите, защо се занимаваше с Ванеса? В момента трябваше да я вълнуват отношенията й с Маркъс. Само преди месец се поздравяваше с щастливия си брак, първоначалните й съмнения й се струваха смешни. А ето че вече цяла седмица двамата поддържаха нещо като предпазлив неутралитет, от който обаче лъхаше почти враждебност. Причината не беше в скандала между децата, поне не от нейна страна, нито пък в начина, по който реагира Маркъс. Имаше усещането, че той я смята за виновна за това състояние на нещата — може би не пряко, но в крайна сметка, защото беше неспособна да ги поправи. Не забелязваше ли, че с отношението си само влошава положението? От къде на къде тя трябваше да е виновна за бурната реакция на Ванеса, когато разбра за намерението им да се преместят в нова къща? Оплака се на Маркъс, че дъщеря му нарочно настройва Том и Гавин против преместването, а той подхвърли рязко:

— Предупреждавах те!

— Но нали го правим преди всичко заради тях! — опита се да протестира тя тогава. — Ванеса вечно е сърдита, че момчетата заемат стаята й. В новата къща ще си има отделна стая…

— Съжалявам, но не мога да я принудя това да й харесва! — прекъсна я той с раздразнение.

Защо се получаваше така? Сякаш изведнъж всеки започна да тегли чергата към себе си. Не можеше само Ванеса да е причината! По-рано, каквито и недоразумения да възникнеха помежду им, лесно постигаха компромис, но сега… Маркъс като че ли съзнателно загърбваше проблема, породен от взаимната враждебност между децата им, и оставяше всичко в ръцете й. А това изглежда пречупваше желанието й да бъде толерантна, да търси някакво решение.

Когато сподели с Маркъс безпокойството си заради Том, единствената му реакция беше да я посъветва да поговори с Алън, добавяйки студено:

— Не трябва да обвиняваме за всичко Ванеса.

Наистина, звучеше логично, но в тази логика липсваше топлина, съчувствие и обич.

Тогава се запита дали проблемите й не са започнали да се превръщат в неприятна тежест, в пречка за иначе отлично подредения, спокоен живот на Маркъс. За първи път, откакто се познаваха, си зададе ужасния въпрос — наистина ли Маркъс я обичаше?

Телефонът иззвъня и сложи край на тягостните мисли, обсебили съзнанието й. Беше Мери, майката на Алън. Въпреки проблемите с бившия си съпруг, Елинор винаги е била в чудесни отношения с родителите му.

— Обаждам ти се заради момчетата — каза Мери. — Ти не се обади да кажеш дали ще дойдат както обикновено през пролетната ваканция, затова реших аз да позвъня. Всъщност исках да си поговорим и за Том. Последния път, когато ни гостува, беше някак необичайно тих, затворен в себе си…

Елинор се почувства виновна. Отдавна трябваше да поговори с Мери за опасенията на внука й, че бебето ще ги измести на заден план.

— Горкото ми момче! — възкликна Мери. — С Джим смятахме, че на Том и Гавин ще им хареса да се разполагат в по-голяма стая. Господи, защо не прецених как ще се почувства! Добре, че ми каза, Нел. Знаеш ли какво си мисля? Този път ще дойдем с Джим в Лондон да вземем момчетата. Дано почувстват, че ги обичаме и винаги са желани у дома.

След като привърши разговора с Мери, Елинор веднага позвъни на Карън. Може би защото отсъстваше съперничество помежду им, двете хранеха една към друга най-добри чувства. От това, което й разказваха момчетата, съдеше, че Карън има чудесни отношения с доведените си синове. Поне така беше, преди да се роди бебето. Окуражена от разговора с Мери, Елинор направо обясни на Карън защо й се обажда.

— И аз забелязах, че в последно време Том е някак променен — потвърди тя. — Помислих си, че може да е заради бебето. Аз имам природен брат, така че лесно мога да го разбера. Том обаче толкова се радваше на сестричката си, та ми се струваше, че не ревнува… Сигурно съм бъркала.

— Не, не е заради малката… Том се опасява, че ще престанем да го обичаме. Опитах се да му обясня, че появата на ново бебе в семейството е вълнуващо събитие и за известно време вниманието е насочено към него, но това не означава, че обичта към него е намаляла. Струва ми се, че има и нещо друго. Том живее с чувството, че няма нищо свое. Например стаята, в която спят с Гавин, всъщност е на Ванеса…

— А ние сложихме бебето в неговата стая! Добре, че ми го каза, Елинор! Най-малко от всичко бих искала да отчуждавам момчетата от баща им. Знам от собствен опит колко е болезнено за едно дете.

 

 

— Нел, какво правиш тук?

Елинор почувства как тялото й се напрегна, когато Маркъс влезе в спалнята.

— Нали каза, че имаш работа и ще бъдеш благодарен, ако ти си осигури малко тишина и спокойствие, за да я довършиш!

Елинор беше седнала на леглото и решеше косата си с четка. Остави четката и го загледа. Не забелязваше ли Маркъс колко е ядосана? Позна по изражението му, че е забелязал.

— Поисках само момчетата малко да понамалят звука на телевизора. И ти трябва да признаеш, че го пускат доста силно.

— Не чак толкова, че трябва да крещиш, за да го надвикваш. Същото не може да се каже за радиото на Ванеса… — подхвърли злъчно тя.

Раздразнението му, естествено, не й убягна.

— Нел, знам, че не ти е лесно да търпиш Ванеса тук, но кажи, какво мога да направя? Изживява лош момент…

— И затова всички трябва да понасяме капризите й. Старая се да бъде търпелива, да проявявам разбиране към нея. Кажи обаче смяташ ли, че бих позволила на Том или на Гавин да се държат с теб така както тя се държа с мен онзи ден? Мислиш ли, че бих им позволила да ме манипулират… да се опитват да застават помежду ни?

— А не се ли получава точно това? — попита тихо той. — Виж как реагираш само защото им направих забележка да намалят телевизора. Казах ти, преди да се оженим, че ми липсват качества като баща…

— И какво предлагаш да направя? Да обърна гръб на синовете си? Да ги изоставя? Виждаш какво става с Том заради Ванеса…

— Заради Ванеса или заради тебе?

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли, Нел. Том е много чувствително дете. Не смяташ ли, че се влияе от двояките ти чувства към Ванеса? Прибави към това и факта, че вижда в мен съперник за обичта на майка му, и резултатът е налице. Том е объркан, изпитва известна неприязън…

— Том не те мрази — разпалено възрази Елинор. — И той, и Гавин бяха много радостни, когато им казах, че ще се оженим.

— Може би тогава — да… Не казвам, че ме мразят, но очевидно момчетата ревнуват, като всички деца. Понякога си твърде склонна да идеализираш нещата, Нел. Според мен няма нищо нередно в определен момент да изпитваш неприязън към някой или нещо. Ти като че ли не даваш право на Том и Гавин от време на време да съжаляват, че нещата не са постарому, че ти вече не си само тяхна. Така ги учиш да потискат чувствата си, а това едва ли е най-доброто.

— Значи според теб редното е да насърчавам синовете си да се държат като Ванеса? Като нея безочливо да демонстрират своята враждебност? — Напрежението и неприятностите, които й се струпаха на главата през последните няколко дни, явно й дойдоха много. Раздразнението й прерасна в неконтролируем гняв. — И как така, дявол да го вземе, изведнъж започна да разбираш толкова много от възпитание на деца? — Скочи на крака. С нервно ожесточение започна да реши косата си, която се заплете в четката. Очите й се напълниха със сълзи от гняв и болка. — Ванеса има право. Това не е мой дом, този дом е само твой! Защо тогава се учудвам, че момчетата се дразнят? Сигурно усещат, че не са желани тук.

— Това не е вярно! — Елинор трепна и неволно се отдръпна, когато Маркъс сложи ръка на рамото й. — Знам, че ти е много трудно в момента, Нел, но все пак не те разбирам… — продължи той. — Аз също съм под напрежение и последното, от което се нуждая точно сега…

— От което ти се нуждаеш? — рязко го прекъсна тя. — А какво ще кажеш за нашите нужди — моите, на Том, на Гавин? Маркъс, момчетата страдат. Мислят, че не ги обичаме… че аз не ги обичам. — Освободи се от прегръдката му и извика отчаяно: — Не мога повече така, Маркъс! Аз…

Маркъс отново я прегърна, улови брадичката й и я накара да го погледне. Елинор усети в гърлото забързаните удари на сърцето си, сякаш внезапно сетивата й станаха особено чувствителни. Мирисът на мъжка ярост изпълни ноздрите й, виждаше ситните капчици пот, избили върху кожата му. Изпита нездраво удоволствие, че е успяла да го ядоса, да разклати привичната му сдържаност и самообладание.

— Остави ме! — изкрещя тя и се дръпна рязко, но когато той наистина я пусна, изведнъж избухна в сълзи.

— Нел! — В гласа на Маркъс отекна шокът, сътресението, което тя изживяваше. — Нел, какво ти става? — Той бършеше сълзите й и обсипваше лицето й с целувки — нежни и успокояващи.

Прекалено нежни… Елинор обви врата му с ръце и потърси устните му с такава дива страст, която като че ли свари и двамата неподготвени. Тялото му откликна незабавно. Той я притегли към себе си и трескаво, почти грубо, започна да съблича дрехите й.

Елинор смътно осъзнаваше, че за първи път, откакто бяха заедно, възбудата черпеше неудържимата си сила от гнева, ала нуждата да освободи по някакъв начин бесовете, обсебили телата и душите им, заглушаваше предупредителния глас на разума.

Кожата на Маркъс беше влажна и гореща, ударите на сърцето му отекваха в унисон с необузданото желание, изгарящо плътта й. Той целуна шията, гърдите й с трескаво, почти болезнено нетърпение. За първи път отсъстваше любовната игра, нежна и възбуждаща. Не й беше нужна, не можеше да чака. Искаше го сега, веднага, завладяна единствено от егоистичния импулс да задоволи физическото си желание.

Без да проронят дума, двамата се хвърлиха върху леглото. Когато Маркъс проникна в нея, неконтролируем спазъм разтърси тялото на Елинор. Тя заби нокти в гърба му — трябваше да го почувства по-дълбоко в себе си, още по-дълбоко, близо до утробата, подвластна може би на вечния, първичния инстинкт на зачеването на живота…

Върховният екстаз я връхлетя с непривична сила — странна, непозната смесица от удоволствие и болка. Почти едновременно усети конвулсиите, разтърсили тялото на Маркъс. Телата им, притиснатите едно в друго, лепнещи от пот, сякаш изведнъж изстинаха — като страстта, която ги зашеметяваше до преди малко. Физическият глад бе утолен, ала вселилите се бесове вилнееха непобедими.

Не се ли опитваше по този начин да докаже сама на себе си, че за Маркъс тя означава повече от всеки друг? Повече от Ванеса? Тази неприятна мисъл пълзеше, обвиваше мозъка й със студените си пипала и я накара да потръпне.

— Какво има пак? Какво не е наред?

Гласът му й се стори рязък. Обърна се към него. Искаше й се да му обясни как се чувства и същевременно й беше неприятно, че изпитва нужда да го прави, да търси оправдание за чувствата си, за постъпките си.

— Не може ли поне пет минути да забравиш за децата? — добави той.

— Казваш да забравя? — Кой знае защо фактът, че той прочете мислите й, отново наля масло в огъня. — Не е толкова лесно, Маркъс. Когато Ванеса всячески се старае да застане помежду ни, да…

— Ванеса! Пак Ванеса!

— Ванеса е твоя дъщеря и аз не мога… — нахвърли се ожесточено тя.

— Моя дъщеря. Създал съм я и нося вина затова, което е, така ли да те разбирам? Нел, като всяко дете Ванеса е индивид, наследил част от качествата си или недостатъците, ако предпочиташ, от своите родители. Тя е човешко същество, а не машина, която бих могъл да програмирам и да контролирам. Аз също не харесвам поведението й, но не мога да я принудя със сила да бъде отстъпчива и любезна. Да се надяваме, че чувството й за толерантност ще се развие и укрепне с възрастта. А дотогава… — въздъхна тежко той, — дотогава ще е от полза колкото е възможно по-малко да я провокираме. Не можеше ли да махнеш плакатите на Том от стаята преди пристигането й?

— Можех, разбира се, ако в последния момент не беше ме накарал аз да я взема вместо теб от гарата — избухна тя. — Щях да имам време да прибера плакатите, да разговарям с посредника и да довърша превода, който ми е на главата вече цяла седмица.

Тъмните вежди на Маркъс леко се повдигнаха, а сивите му очи станаха изведнъж студени.

— И всичко това щеше да направиш за по-малко от час? Как го постигаш, Нел? Трябва да ме научиш!

 

 

Сдобриха се, естествено. Или поне външно изглеждаше така. Елинор въздъхна тихичко. Какво й ставаше в последно време? Държеше се понякога като хлапачка, едва ли не като Ванеса…

Довечера трябваше да поговори с Маркъс. Не беше лошо да накара момчетата да вечерят по-рано, а после да погледат телевизия в стаята си. Щеше да приготви любимото ястие на Маркъс, да отвори бутилка вино, да облече онази червена трикотажна рокля. Веднъж той й прошепна на ухото, че предпочита да я носи без бельо…

Най-неочаквано почувства, че й олеква, затананика си някаква мелодийка. Трябваше да прегледа какво има в хладилника, щом се канеше да демонстрира кулинарните си дарби. Нямаше да е лошо да се подмаже и на момчетата. Така де, едно малко отклонение от рационалната диета не означава свършека на света.

— Какво готвиш? — попита Том недоверчиво, като надникна в тенджерата със соса върху печката.

— Това не е за теб — успокои го Елинор. — Впрочем баба ти се обади тази сутрин. В събота ще дойдат да ви вземат за ваканцията. Този път ще бъдете само двамата. Татко ви сигурно ще намине да ви види, но Карън и бебето… — Забеляза погледите, които размениха момчетата, и сърцето й трепна. — Какво има?

— Нищо… — смотолеви Том.

— Мамо, нямаме нищо против и бебето да бъде там — намеси се Гавин. — Маркъс ни обясни, че татко няма да спре да ни обича заради него и че възрастните само вдигат много шум около бебетата, но това не означава, че ги обичат повече.

— Кога говорихте с Маркъс, Гавин? — Елинор остави лъжицата, с която бъркаше соса. Маркъс не й беше споменавал нищо за този разговор с момчетата.

— В неделя. Той ни събра и тримата. Каза ни, че трябва да разберем, че сме едно семейство. Понякога се случвало хората в едно семейство да се скарат, дори да не се харесват много, но това не означавало, че вечно ще са скарани и няма да се харесват…

— Не мисля, че някога ще започна да харесвам Ванеса… — вметна Том.

— Да, Том каза, че винаги ще мрази Ванеса заради плаката — продължи разпалено Гавин. — Тогава Маркъс каза, че това е негово право, но трябва да внимава, защото омразата се превръща в навик и, преди да се усетиш, започваш да мразиш всеки и всичко, дори самия себе си. Омразата била като тежък чувал, който мъкнеш на гръб. Колкото повече го носиш, толкова по-тежък става. Накрая единственото, което ти остава, е да влачиш чувала.

— Ванеса каза, че й е писнало да я съветват какво да прави, писнало й е и от нас — промърмори Том.

— Да, и тогава се разплака — добави Гавин. — И каза, че никой не я иска тук, ама на нея не й пука, защото и тя не искала да живее тук. И каза, че било по-добре да не се е раждала изобщо. После избяга и се заключи в стаята си. А Маркъс каза, че момичетата се държат понякога така…

Защо Маркъс не й беше казал нищо за този разговор? Напротив, като че ли проявяваше безразличие, дори не криеше, че обтегнатите отношения между децата го дразнят. А може би вината беше нейна, защото не му даде възможност да го направи, нахвърляйки се с невъздържаните си обвинения?

Елинор прехапа нервно долната си устна. Затвори очи и въздъхна. Къщата би решила много от проблемите, които сега затормозяваха отношенията в семейството. Всичко щеше да се промени, когато се преместеха в новия си дом, обеща си Елинор, опитвайки се да успокои гузната си съвест.

Довечера, на масата, щеше да поговори с Маркъс, да му обясни колко напрегната и уязвима се чувстваше в последно време. Той щеше да я разбере…

Намръщи се. Наистина ли щеше да я разбере? Той винаги повтаряше колко много се възхищава на нейното спокойствие и увереност, на способността й да организира живота си без паника и напрежение. Как би приел тогава обяснението й, че в последно време живееше с усещането, че губи контрол над живота си, че времето все не й достигаше да свърши всичко както трябва? Че се чувства притисната отвсякъде, че понякога не й достига въздух… Че изпитва нужда — духовна и физическа — от простора, спокойствието и хармонията на Браутъновата къща…

Към осем Том и Гавин привършиха вечерята и се прибраха в стаята си. На масата в трапезарията блестяха сребърни прибори и кристални чаши. Елинор излезе от банята, ухаеща на пролет. Оправи си косата, сложи грим и облече червената трикотажна рокля. Господи, толкова отдавна ли беше времето, когато всяка вечер се приготвяше така старателно за срещата с Маркъс? Беше в началото на връзката им, дни, изпълнени с радостна възбуда и трепетно очакване на срещата, които сега като че ли й струваха някак нереални. Кисела усмивка разтегли устните й, припомняйки си „другите Елинор и Маркъс“.

В осем и половина Маркъс не се беше прибрал и тя позвъни в кантората. Изчака доста дълго, докато най-сетне той вдигна слушалката.

— Забави се, затова ти се обаждам… — рече тя.

— Имаме заседание в кантората. Нали ти казах; Нел, че тази вечер ще закъснея? — отвърна той. Не беше трудно да се долови раздразнението в гласа му.

Да, Маркъс май спомена за заседанието, но очевидно й беше излязло от ума, припомни си виновно Елинор. Вероятно не беше избрала най-подходящия момент да се обажда. Тъкмо се канеше да му се извини, когато чу нетърпеливият му глас:

— Може би нямаше да забравиш, ако не беше толкова погълната от други неща! — И без да й даде възможност да каже и дума, затвори телефона.

Елинор остави бавно слушалката. Не, никакви сълзи, забрани си тя. Просто едно недоразумение. Случваше се… Бяха зрели хора, които се обичаха и можеха да проявят разбиране. Понякога човек говори, без да се замисли много…

Никакви сълзи, повтори си уморено тя, избърсвайки с ръка очите си.