Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (31)

31.

Докато изминаваха първите петстотин метра, Саймън бе готов да се закълне, че кучетата се съветват. Трепкаха уши, махаха опашки, душеха в дует. Когато навлязоха сред дърветата, температурата стана по-поносима, почвата беше мека от окапалите борови иглички, а на откритите места бе избуяла трева между скалите.

— Минал е оттук — заяви с почуда Саймън, — защо не е използвал пътя, защо не я е държал в багажника, докато открие мястото? Ако го е направил, защо е оставил колата пред вилата, а вилата е празна?

— Не я е превел оттук. Поне аз не виждам следи — Фиона освети земята, храстите и клоните. — Оставил е следи, не е внимавал. Но не виждам нейни следи. Нещо не се връзва, но знам много добре, че следваме неговия път. По този път е минал сам.

— Може да е забелязал ченгетата или да ги е усетил по някакъв начин и да се е разкарал. Това би обяснило защо е зарязал всичко.

— Може да се е паникьосал и да е хукнал — тя кимна. — Досега сме били само на две издирвания, при които човекът не е искал да бъде намерен. Двама тийнейджъри — гаджета, и мъж, наръгал жена си по време на скандал, докато били на къмпинг. Тийнейджърите имаха план, бяха си покрили следите, после се скрили. Мъжът просто бягаше, затова го открихме лесно. Иска ми се да знаех към коя категория спада Екъл. Ако изобщо може да бъде причислен към някоя от двете.

— Трябва да се обадя на Мей.

Саймън я наблюдаваше как вади радиото.

— Намислила ли си какво ще й кажеш?

— Все още сме в нашия сектор, така че ще й кажа истината. Просто няма да е цялата истина — тя впи поглед в радиото. — Би трябвало да й кажа всичко. Знам, че така ще бъде най-добре. Тя ще каже на агент Тони или поне на шерифа. Мога да помоля Мег да каже на шериф Тайсън. Можехме да вземем някои от полицаите по тази следа.

— Можеше — съгласи се той. — И можеше да губиш време да спориш с тях, когато ти кажеха да се върнеш в базата.

Което не беше никак лоша идея, реши Саймън.

— Може ли някой от тях — Дейви, Макмеън или Тайсън — да се оправя с кучета търсачи?

— Дейви може и да може. Истината е, че опитът му е колкото твоя. А това е крайно недостатъчно, ако нямаш втори опитен човек в екипа. Аз умея да преценявам реакциите на кучетата. Не мога обаче да гарантирам, че някое от тях ще успее.

— Значи ясно.

Фиона се обади и съобщи местоположението им.

— Намерих следи — обясни тя на Мей, — а кучетата следват миризмата.

— Тони пита дали си открила кървави следи или следи от борба.

— Не.

— Джеймс и Лори са открили кръв и убедителни следи, че някой е паднал и е бил влачен. Кучетата и на двамата са нащрек. Аз се опитвам да стесня секторите — Фиона погледна Саймън. — Засега ще следвам тази следа. Не искам да объркам кучетата, когато са надушили нещо.

— Разбрано, но… Чакай малко. Чакай!

— Дадох на кучетата миризмата на Екъл и те поеха насам. Следата очевидно е по-прясна, отколкото тази на Джеймс и Лори. Не мога да лъжа Мей, не мога да лъжа и останалите. Екипът ни разчита на доверието.

— Значи кажи й направо. Обясни. Така или иначе ще постигнеш онова, което желаеш.

Тя кимна тъкмо когато радиото пропука.

— До всички екипи. Агент Тони току-що съобщи, че Екъл е изпратил имейл от компютъра на Стар. Предполагат, че е искал да бъде проследен, искал е властите да открият вилата. Фий, той настоява да се върнеш веднага. Мислят, че това е примамка, за да излезеш.

— Аз вече съм излязла — отвърна Фиона. — И сме по неговите следи. По следите на Екъл сме, не на Стар.

— Фий!

— Кучетата са по следата, Мей, и няма да се върна, докато екипът ми е навън. Ще поддържаме връзка, но ми трябва минута, за да премисля.

Тя върна радиото на колана си и намали звука.

— Трябва да доведа тази работа докрай.

— С теб съм — изтъкна Саймън. — Значи сме двама. Кога ще навлезем в сектора на Джеймс и Лори?

— Дай ми минутка — Фиона извади копие на картата. Добре, добре — мърмореше тя, докато я разглеждаше. — Намират се на изток от нас. Много от местата са встрани от пътеките или от местата, частна собственост. Ако обаче са по следа и са открили кръв, той трябва да е бил там.

— Значи е бил там през нощта. Имал е нужда от тъмнината, за да е сигурен, че никой няма да го види.

— Да, но ние сме тук. Доста на запад. Той през цялото време е вървял на запад, което ми прилича повече на паника, сякаш се е опитвал да се отдалечи от мястото, на което я е отвел. Само че…

— Нов елемент — изтъкна Саймън. — Ако е изпратил имейл, с който да повика ченгетата и да те извади от укритието ти, къде се е запътил? Той мисли, че ти ще тръгнеш по следите на Стар, не по неговите. Ако ти е заложил капан, със сигурност не е тук.

— Мислиш, че тя е примамката ли? — прошепна Фиона. — Довел я е тук, на моя територия, дори използва вилата на приятели, на партньори. Господи, разбира се, че тя е примамката! Накарал я е да върви, влачил я е, тя е оставяла кръв след себе си, защото той е искал да ни отведе — или по-точно мен — до мястото, на което е тя. Само че откъде е сигурен, че точно аз ще я открия?

— Имал е нужда от място, от което да наблюдава. Ако ти я откриеш, той или те отвлича, или те убива на съответното място. В противен случай се прехвърля на твоето място и следва пак същото.

— Само че… Не, разбрах! Не е нужно да ме отвлича, да се напряга. Просто иска да ме убие. Аз съм на Пери. Аз съм отплатата — тя погледна напред и заговори по-спокойно: — Трябва да дадем вода на кучетата.

Саймън коленичи до нея и напълни паничката.

— Фиона, не е нужно да си ченге или психиатър, за да ти стане ясно, че този тип е напълно превъртял. След като излезе от първоначалния план, след като промени дневния ред, одобрен от Пери, също и методите, и критериите му, щом използва свои методи и критерии, всичко вече е различно.

— Така е.

— Стар е имала информация, част от която е публикувала, докато над друга още е работела и е търсела потвърждение. Той вече предполага, че са научили името му, че знаят как изглежда.

— Да — потвърди Фиона. — А тя е била готова да му каже всичко. Казала му е всичко, което той е искал да научи, ако й е обещал да я остави жива. Може би дори не му се е наложило да пита. Разполагал е с лаптопа и телефона й. Знаел е, че ФБР затяга обръча.

— Накъде е тръгнал той, Фиона? След като изплати дълга си към Пери, накъде ще тръгне? Как смята да се измъкне от острова? Да не би да е намислил да открадне лодка или кола? Как ще избегне хайките? Малко вероятно е да успее. Дори да успее, как ще мине незабелязан покрай ченгетата на ферибота и откъде ще се докопа до лодка?

— Не може — тя вдигна празната купичка и я прибра. — Не става въпрос за паника, изобщо не става въпрос за паника. Може би през април, когато е наел вилата, си е мислел, че ще се добере до мен, ще направи каквото е решил да прави и ще се измъкне, но всичко се е променило, след като е отвлякъл Стар. Довел я е тук, след като е разбрал, че съм ходила при Пери, след като е прочел последната статия на журналистката. По един или друг начин всичко приключва с мен. Може да се опита да убие и кучетата, и теб. Може дори да успее. Само че той е наясно, че всичко това приключва с мен.

— Блясъкът на славата.

— Той никога не е изпитвал преди блясъка на собствената си слава — извади торбата с чорапа. — Но сега вече я е вкусил. Стар му даде тази възможност и той я вкара в играта. Това е Екъл — каза тя и се насили да звучи ентусиазирано, докато кучетата си припомняха миризмата. — Да намерим Екъл! Търсете!

Когато поеха отново, Фиона усили звука на радиото и се намръщи, когато чу бъбренето и повторенията да отговори незабавно.

— Дай на мен — протегна ръка Саймън. — Ти следи кучетата.

Той беше прав. От усилията и уменията й зависеше не само един живот, а поне няколко. Стар беше или жива или мъртва — зависеше от прищевките на Екъл.

Нейният екип, приятелите й, те също зависеха от неговите прищевки. Също както животът на Грег бе зависел от тези на Пери.

Докато при Екъл беше ясно, че не тя беше важната. Не беше важна, въпреки че я преследваше и тероризираше. За него тя не беше нищо повече от задължение, а извратеното му чувство за чест изискваше той да плати този дълг преди новият живот, към който Пери го беше насочил, да приключеше.

— Сега завива на изток — тя постави поредното флагче. — Ако продължава в тази посока, ще навлезе в сектора на Джеймс. Трябва да…

— Остави на мен. Пропусна — той извади ново флагче и отбеляза изхвърлен станиол от бонбон. — Не си позволявай да се разсейваш. Недей!

Прав беше, помисли си тя и спря за момент. Затвори очи, ослуша се, остави си време да подуши и усети.

Оркас беше малък остров, но територията, която трябваше да бъде покрита, изобщо не беше малка. Ако целта му беше да я вкара в капан, той трябваше да се притаи някъде, да си намери достатъчно високо място, от което да наблюдава.

— Сегашният му път трябва да се пресече с пътя, по който е минал със Стар. Все някъде е трябвало да го пресече или поне да върви паралелно с него, но ако го пресече от тази посока…

Тя държеше картата в ръка, но извади още една от раницата, за да разгледа и нея. Нямаше начин.

— Пери беше нависоко, когато уби Грег. Това е поредната отплата.

— Пери го хванаха и го тикнаха в затвора. Едва ли Екъл би се примирил със затвор — Саймън огледа картата над рамото на Фиона, пътеките, пътищата. — Също и Тони.

— Преди това си има работа — измърмори тя. — Описал е дъга — широка извивка от запад на изток. Отначало ни е отвел далече от Стар, а след това ни приближава. Не, не ни води към нея. Нещо тук не се връзва. Затова пък е достатъчно близо, за да наблюдава. Може би дори ще чуе кучетата и радиостанциите, когато приближат. В тази посока може да изтича към къщите, към фермата на Гари и Сю.

— Нямам твоя усет за ориентация, но къщата ти е преди фермата. Колко път има дотам?

— От… — тя въздъхна. — От къщи. Ти го каза преди. От собствения ми двор. Отвлякъл е всички, дори Стар от тяхната територия, от места, които познават, от службата им. Никога досега не се е отклонявал от това правило — тя стисна ръката на Саймън.

— Не говоря просто за острова, а за дома си. Празен е, къщата ми е празна, защото съм дошла да го търся. Може би знае, че съм у вас. Няма значение, гората ще ни служи за прикритие.

— Ако те примами вътре, ще е срутил и последната крепостна стена. Колко път има дотам, Фиона?

— Малко повече от километър. Не, по-малко. Зависи колко широка дъга е описал, което означава, че добре е обмислил мястото, на което да се скрие — тя огледа сенките, местата в сиво и зелено. — Вятърът се усилва и това ще повлияе на миризмата. Ако продължим на изток, ще пресечем сектора на Джеймс и Лори. Трябва да накараме кучетата да останат сред дърветата, дори ако следата излезе на открито. Не бива да им позволяваме да вдигат шум. След всяка връзка с базата изключваме радиото.

Замисли се дали да не я накара да остане тук, но тя нямаше да се съгласи. Дали пък да не й предложи и двамата да останат където са и да каже на Тони предположението си за местоположението на Екъл. Знаеше отговора, но реши да пробва.

— Оставаме тук, обаждаме се на Тони и му казваме информацията.

— Ами ако Екъл смени посоката? Не можем да им кажем къде ще ходи, докато не сме сигурни. Можем единствено да предполагаме.

— И аз така мисля. Вади пистолета. От този миг насетне да не ти излиза от ръката — той пое радиото. — Мей, дай да говоря с Тони.

— Отново застават нащрек — Фиона пристъпи напред, за да отбележи мястото с флаг.

— Иска да говори с теб — Саймън й подаде радиото.

— Фий се обажда. Край.

— Фиона, моля те, изслушай ме. Остани, където си. Триангулирахме пътя ти с другите два екипа. Смятаме, че е съвсем близо до твоя имот. Изпращаме екип в дома ти и изтегляме част от полицаите, за да тръгнат с теб. Разбра ли?

— Да, разбрах, агент Тони. Някой от вашите хора познава ли района, има ли кучета, които реагират бурно? Навлизаме в сектора на първи екип. Виждам едно от техните флагчета — тя се приближи и й се стори, че сърцето й ще се пръсне. — Минавал е оттук, пресякъл е пътя, по който я е отвлякъл. Джеймс и Лори могат… Той може да ги убие. Двамата със Саймън приближаваме откъм сляпата му страна. Изпратете кавалерията, молете се на Господ, но ние продължаваме след кучетата. Трябва да изключа радиото. Не можем да рискуваме да ни чуе — тя изключи радиостанцията и я подаде на Саймън. Джеймс няма да се върне назад. Може да поспори с Лори, но ще продължи напред. Не и ако предполага, че има шанс да открие Стар жива. Аз също не мога да чакам, Саймън, и не мога да рискувам човек, когото обичам, да бъде убит заради вендета, насочена срещу мен.

— Че кой спори с теб.

Усети, че се успокоява, когато долови раздразнението в гласа му.

— Трябва да вържем кучетата и да ги държим редом. И да сме много тихи.

Вдигна поглед, когато проехтя гръмотевица.

— В най-скоро време няма да имаме светлина. Вече започва да се смрачава. Вятърът е чудесно прикритие. Дъждът ще бъде още по-добро. Само че и двете влияят зле на следата от миризма. Много скоро всички вече ще напредваме по инстинкт.

— Минаваш зад мен. Това е моят инстинкт — разпореди се той, без да й даде възможност да протестира. — Уважи решението ми.

— Да не би да си забравил, че пистолетът е в мен? — изтъкна тя.

— Точно така — той я целуна лекичко. — А пък аз смятам да го използвам, ако се налага.

Продължиха в мълчание и усетиха как вятърът захладнява. Поривите му свистяха сред дърветата и им осигуряваха чудесно прикритие, като замаскираха напредването им. Тя обаче не чуваше. При всяко раздвижване и потрепване на дърветата, сърцето й подскачаше.

Използвах сигнали с ръце както за да се разбират, така и за да подават команди на кучетата.

Стигнаха до сечището, където Саймън беше открил пъна. Тя забеляза младата фиданка, която беше засадил, без да й казва. Гледката поуспокои бясно препускащото й сърце.

Докосна го с ръка, за да му покаже благодарността си.

Забеляза поредния флаг и когато кучетата потеглиха напред, тя им нареди да се върнат.

Кръвта й замръзна, когато чу пропукването на радиото, но щом погледна към Саймън, разбра, че не е тяхното.

Джеймс, помисли си тя. Значи са били по-близо, отколкото бе предполагала. Не чуваше какво говорят, поне не всичко, но развълнуваният му глас издаваше достатъчно. След това чу щастливо пролайване.

— Намерили са я — прошепна тя.

В сенките нещо потрепна.

Фиона притаи дъх. Забеляза, че се крие зад едно дърво в далечния край на сечището. Възползваше се от вятъра и от сгъстяващия се мрак, от първите капки дъжд, за да прикрие движението си.

Саймън притисна устата й с ръка и се наведе към ухото й.

— Оставаш тук. Дръж кучетата. Ще заобиколя и ще му пресека пътя. Стой тук — повтори той. — Няма да му позволя да се измъкне. Ченгетата ще пристигнат всеки момент.

Тя не искаше да спори, но не смееше и да рискува. Нареди на обърканите кучета да легнат и да не мърдат, даде им гневна команда с ръка, при което те отпуснаха глави, но извиха очи, без да крият колко са наранени.

Играта не беше приключила. Наградата бе отпред, криеше се в сенките. Щом усетиха неочаквания й гняв, те изскимтяха тихо, а тя ги накара да замълчат с гневен поглед и изпънат пръст.

Доволна от реакцията им, Фиона пристъпи напред, за да погледне и забеляза пистолета в ръката на Екъл. Той наклони глава на една страна и се ослушваше, докато се обръщаше в посоката, в която тръгна Саймън.

Мина й мисълта, че не може да допусне подобно нещо. В никакъв случай! Затова пристъпи напред и излезе на сечището.

Вдигна пистолета и се прицели. Прокле се, задето ръката й трепереше, докато той не се обърна и не я погледна.

— Пусни пистолета, Франсис, или кълна се във всеки живот, който двамата с Пери сте отнели, че ще те застрелям на място! — нямаше да има угризения, ако го застреляше. Щеше да живее с мисълта за стореното.

— Той ми каза да не те подценявам — също като нея Екъл вдигна пистолета и се прицели. Само че той не трепереше. Усмихна се, сякаш пред него неочаквано беше застанал приятел. — Нали знаеш, че когато те убия, партньорът ти ще хукне насам. Тогава ще убия и него, и кучето му, и твоето куче. Къде ти е кучето, Фиона?

— Свали пистолета! Много добре знаеш, че полицията и ФБР идват. Плъзнали са навсякъде. Няма да успееш да се измъкнеш.

— Да, но най-сетне почувствах, че живея. За кратките месеци, в които си поживях, изпитах много повече, отколкото през изминалите години. Толкова много сиви години! Надявам се Тони да е с онези, които ще дойдат. Ако имам шанс да го уцеля, това ще бъде прощалният ми подарък за Пери.

— Той те предаде.

— Преди това ме освободи. Иска ми се да разполагахме с повече време, Фиона. Ръката ти трепери.

— Това няма да ме спре — тя си пое дълбоко дъх, готова да стреля.

Саймън изскочи сред дърветата, снишил се между нея и Екъл. Блъсна убиеца от дясната страна и за секунда на Фиона й се стори, че вижда товарен влак, набрал скорост.

Пистолетът изгърмя, куршумът изрови земята миг преди оръжието да излети от ръката на Екъл.

Тя се втурна напред и го сграбчи. Прицели се и с двата пистолета, когато чу виковете на Джеймс и шума в храстите. Точно както Екъл беше предвидил. Когато Джеймс изскочи, тя насочи пистолетите към него.

— Не мърдай!

— Фий, господи! О, господи…

Тя се отпусна към Саймън, докато той злобно стоварваше юмруци в лицето на Екъл.

— Престани! Престани веднага — извика със строгия, непреклонен глас, който използваше, когато искаше да спре развилняло се куче. И почти успя. — Саймън, престани. С него е свършено.

Той я погледна побеснял.

— Казах ти да не се показваш! Казах ти, че няма да му позволя да се измъкне.

— Не се е измъкнал — тя стисна един от свитите му юмруци с ожулени и разкървавени кокалчета, и го притисна до бузата си, когато кучетата я заобиколиха. — Казах им да останат на място, но те не ме послушаха. Ние се защитаваме един друг. Така и трябва да бъде.

Почти не погледна Екъл.

— Тя жива ли е? — обърна се към Джеймс.

— Да. Но не знам докога. Състоянието й е много тежко. Трябва да се върна при Лори. Уплаши ни до смърт.

Погледна внимателно обезобразеното клюмнало лице на Екъл.

— Добре се справи, Саймън. Чувам, че ченгетата или федералните идват, няма значение кой. Трябва да изведем жертвата и да я откараме незабавно в болница. Доста имаме за обсъждане на оперативката — добави той, след което се шмугна обратно в гъсталака.

— Не знаех дали си видял пистолета — заговори тя на Саймън. — Не бях сигурна. Не можех да рискувам.

— Имаш късмет, че не стреля по теб без много приказки. Ами ако не искаше да си говорите?

— Тогава щях да го застрелям — тя прибра своя пистолет в кобура, след това затъкна оръжието на Екъл в колана си. — Още секунда и… Добре че не се наложи. Радвам се, че му размаза физиономията.

Тя въздъхна дълбоко и коленичи.

— Добри кучета! Невероятни сте! Вие открихте Екъл.

Беше прегърнала кучетата с една ръка, а другата бе отпуснала на гърдите на Саймън, когато ченгетата дотичаха на сечището.

 

 

Следващите часове се проточиха като дни. Въпроси, обяснения, отново въпроси, оперативка.

Манц се приближи и й стисна ръката.

— Пак повтарям, че от теб ще излезе страхотен агент.

— Може, но предпочитам тих и спокоен живот.

— Пожелавам ти успех — наведе се и погали Нюман, който не се отделяше от Фиона. — Добро куче — рече тя и когато Фиона изви вежда, се разсмя. — Май промениха мнението ми към вида. До скоро.

Тони я прегърна.

— Не чакайте да изникнат нови неприятности, за да се видим отново — прошепна тя. — Аз може и да съм приключила с неприятностите, но не и с вас.

— Да знаеш, че косата ми побеля от теб днес. Бих ти казал да се пазиш, но ти си го умееш. Имаме още въпроси, но…

— Когато кажеш.

— Прибирай се — той я целуна по челото. — И се наспи.

Тя почти задряма на път към къщи. Знаеше, че сънят ще дойде бързо.

— Пъхвам се под душа, след това ще изям каквото намеря в хладилника и ще спя цели дванайсет часа.

— Има някои неща, които трябва да направим, преди да опустошим хладилника.

Фиона се сепна.

— Би ли проверил какво е състоянието на Стар? Знам, че беше зле, но може пък… Няма да е никак приятно да изгубим още един човек.

— Ще проверя. Ти иди да се изкъпеш.

Тя се застоя под душа и се наслади на водата. След това върза мократа си коса на опашка, обу памучни панталони и мека, избеляла тениска. Удобство, помисли си тя. Искаше единствено да й е удобно.

Искаше й се това да е началото на тихия й живот.

Вдигна малкия нож, който беше оставила на тоалетката, и го притисна до бузата си. Остави го и се огледа.

Изглеждаше малко уморена, реши тя, но не беше чак толкова зле.

Изглеждаше свободна, каза си с усмивка.

Докато слизаше, чу клаксон. Обичаше приятелите си, но сега единственото й желание беше да се нахрани и наспи. Никакви приказки повече.

— Кой е?

— Кога? А, Джеймс. Имах нужда от малко помощ. Дръж! — той пъхна в устата й солена бисквита с тънко парче сирене отгоре.

— Супер — успя да изрече тя. — Дай още.

Той пъхна втора.

— Няма повече. Направи си сама. Дръж — пъхна в ръката й чаша вино.

— Звънна ли в болницата?

— В критично състояние е. Топлинен удар, обезводняване, шок. Има счупени пръсти, счупена челюст. Има и още. Разполагал е с достатъчно време, за да я пребива, и го е използвал.

— Ясно.

— Екъл също си има проблеми — той погледна бинтованите си ръце.

— Заслужил си ги е — тя стисна пръстите му, целуна ги и той измърмори нещо.

— Пишел е книга.

— Какво?

— Ти прекара доста време в банята — изтъкна Саймън. — Дейви ми каза някои неща. И тя е пишела книга. Екъл е редактирал част от нейната, добавил е свои материали.

— Господи! — Фиона затвори очи и притисна чашата вино към челото си. — Прав беше. Искал е да си създаде име.

— Все още иска. Според Дейви отказал адвокат и не бил спрял да дрънка. Искал да говори, да им разкаже всички подробности. Гордее се със себе си.

— Гордее се — повтори тя и потръпна.

— Освен това с него е свършено. Също както и с Пери.

— Да — тя отвори очи и отпусна чашата. Замисли се за стените на затвора, за решетките, оръжието, надзирателите. — Блясъкът на славата му се изплъзна, не получи онова, което искаше. Какво ще кажеш да поседнем отвън, да погледаме кучетата, да си изпием виното, след това да се наядем до насита. Сега вече можем.

— Още не. Вземи виното. Искам да ти покажа нещо.

— Храна ли е?

Той стисна ръката й и я поведе към трапезарията, където на масата за съжаление нямаше никаква храна.

— Добре. Нали не си решил да се забавляваме на масата, защото тази вечер просто няма да го бъде. Затова пък утре… — тя млъкна, когато видя шкафа за вино. — Я!

Заобиколи масата за секунда.

— Прекрасен е! Дървото е като шоколадова коприна и гъста сметана. Ами вратичките! От дрян са. Просто е… — тя отвори вратите и затанцува на място. — Просто е великолепен. Всеки детайл. Очарователен е, интересен, прекрасен…

— Много ти отива.

Тя се обърна към него.

— Мой ли е? Господи, Саймън…

Преди да успее да се втурне към него, той вдигна ръка.

— Зависи. Предлагам да се спазарим. Ще ти го подаря, но тъй като той остава тук, това означава, че и ти трябва да останеш.

Тя отвори уста, след което я затвори. Посегна към чашата с вино, която беше оставила на масата, и отпи.

— Значи шкафът е мой, ако остана да живея при теб, така ли?

— Аз живея тук, така че, да, оставаш с мен. Къщата ми е по-голяма от твоята. Ти си имаш гора, но аз имам и гора, и плаж. За кучетата има повече място. А и на мен ми трябва работилницата.

— Хм.

— Можеш да провеждаш часовете си тук, но ако предпочиташ, премести съоръженията. Запази къщата за бизнеса си. Ако пък искаш, можеш да я продадеш или да я даваш под наем. Но ако шкафът ти е на сърце, трябва да останеш.

— Много интересен пазарлък.

— Ти го започна — той пъхна палци в джобовете на дънките си. — Струва ми се, че минахме през най-тежкото, което може да се случи на някого, и оцеляхме. Не виждам причина да губим време. Значи, ако искаш шкафа, оставаш. Май ще трябва и да се оженим.

Тя се задави, но успя някак да преглътне виното.

— Може и да трябва.

— Няма да ти правя префърцунени предложения.

— А какво ще кажеш за нещо средно между „май ще трябва“ и „префърцунено“?

— Искаш ли да се оженим?

Тя се разсмя.

— Добре, може да се каже, че това е нещо средно. Да, искам шкафа! Искам и теб. Така че… да, нека се оженим.

— Добре се спазарихме — отвърна той и пристъпи към нея.

— Много добре — тя притисна ръка към бузата му. — О, Саймън…

Той целуна дясната й длан, след това и лявата.

— Обичам те!

— Знам — промълви тя и се отпусна в прегръдките му. — Това е най-прекрасното чувство на света. Всеки път, когато погледна шкафа и прибера чаша в него или пък извадя бутилка, ще знам, че ме обичаш. Невероятен подарък!

— Беше си жив пазарлък.

— Точно така — тя притисна устни към неговите.

Беше свободна, помисли си тя, беше обичана. И си беше у дома.

— Да кажем на момчетата — прошепна Фиона.

— Добре. Сигурен съм, че ще искат шампанско и пури — въпреки това я хвана здраво за ръката и я поведе навън. — Хайде сега да побързаме, че умирам от глад.

Тя се разсмя и си каза, че сделката наистина си е заслужавала.