Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (4)

4.

Най-добрият приятел на човек, друг път!

След ожесточено преследване, последвано от люта битка, Саймън успя да измъкне дървения чук от смъртоносния захват на Джос.

Държеше в ръка значително изтънелия инструмент, докато животинчето подкачаше като пружина. Саймън си представи как стоварва един-единствен удар върху дървената глава на кутрето. Не че би го направил, колкото и да се изкушаваше, но поне фантазиите не бяха престъпление.

Представи си как също като в комикс около главата на гадинката започват да кръжат миниатюрни звездички, а пред очите му изникват шарени петна.

— Де да можех — измърмори той.

Остави инструмента на работната си маса, след това огледа отново пръснатите по пода на работилницата му играчки и кокали.

— Защо не ги искаш? Защо правиш всичко това? — той взе парче въже и му го подаде. — Дръж, разрешавам ти да го съсипеш.

След броени секунди, тъкмо когато Саймън побутна настрани негодния вече за нищо чук, кучето пусна въжето върху ботуша му и седна, размахало опашка и килнало глава на една страна с блеснали от радост очи.

— Не виждаш ли, че съм зает? Нямам време да си играя на всеки пет минути. Поне единият от нас трябва да свърши малко работа и да изкара някакви пари.

Саймън се обърна към шкафа за вино — истинска красота от черешово дърво и абанос! Беше използвал лепило за дърво, за да закрепи последните кантове, когато кучето нападна ботушите му. Докато се опитваше да се съсредоточи над работата си, Саймън изтръска животинчето от крака си и посегна към една скоба. Тръсна крак, залепи, тръсна отново и постави скобата на мястото й.

Джос ръмжеше и джавкаше доволно в ритъм с „U2“, които звучаха в работилницата още от сутринта.

Той прокара пръсти по гладкото дърво и кимна.

Когато се обърна, за да провери сглобките на люлеещия се стол, повлече и кутрето през стърготините.

Значи Джос все пак успяваше да го подчини на играта.

Работи почти два часа, като ту влачеше кучето, ту го преследваше и накрая си наложи да спре и да изведе мъника на мястото, което бе нарекъл Нааканата поляна.

Не беше зле да си почине. Така щеше да проясни мислите си, да глътне малко въздух и да усети слънчевите лъчи. Никога не се уморяваше да наблюдава как светлината — било слънчева или лунна — се заиграва по вълните на протока — тясна ивица, притисната от острова.

Обичаше да стои на хълма и да се вслушва в непонятната музика на водата или да седи на верандата пред работилницата, вперил поглед в гъстата гора, която заобикаляше градината му, успокоен от плисъка на вълните.

Беше се преместил на острова с цел.

Търсеше самота, тишина, чист въздух и безупречен пейзаж.

Може би по някакъв изкривен начин майка му се оказа права, като му натресе кучето. Така поне имаше причина да излиза навън, което бе един от мотивите за преместването му. Можеше да поразгледа, да си почине, да опознае околността. Въздух, вода, дървета, хълмове, скали — все потенциално вдъхновение за моделите му.

Цветове, форми, материи, извивки и ъгли.

Това малко късче земя, гората, водата, скалистият бряг, чуруликането на птиците, вместо гъмжилото от коли и хора, му бе осигурило тъкмо каквото искаше.

Реши да си направи хубава пейка и да я монтира на това място, нещо в стил рустика. Тиково дърво, помисли си той, стига да успееше да намери, с достатъчно широки странични подлакътници, на които да може да оставя бирата си.

Тръгна към работилницата, за да вземе скицник, на който да нахвърля идеята си, когато си спомни за кучето.

Повика го, подразнен, че животното не души в краката му, както правеше през повечето време, поради което обикновено настъпваше проклетата твар или го подритваше.

Провикна се отново, след това още веднъж и се огледа. Изруга, обзет от раздразнение, чувство на вина и паника.

Провери отново в работилницата, за да види дали случайно не се е укротил, докато съсипва нещо, разтвори храстите, като продължаваше да го вика и да подсвирква. Огледа хълма, който водеше надолу към водата и тясната алея от къщата към пътя.

Надникна под верандата, след това обиколи къщата и се наведе под терасите.

От кутрето нямаше и следа.

Това е куче, за бога, каза си той. Ще се върне. Дори не куче, ами кутре, така че едва ли е стигнало далече. Поуспокои се, върна се в работилницата, където беше видял беляджията за последно, но не го намери и там и се отправи към гората.

Спокойствието му беше отлетяло, след като удоволствието му от играта на светлината и сенките бе съсипано. Трънаците му се сториха зловещи.

Възможно ли бе някой ястреб или бухал да отвлече кученцето, питаше се той. Веднъж му се стори, че мярна плешив орел. Само че…

Да, кутрето беше още малко, но много яко.

Спря, пое си дъх, за да си даде кураж и да прогони паниката. Не се получи. Не беше на себе си от яд, че си губи времето заради едно тъпо куче, което вече си беше представял как халосва по главата с дървения чук.

Господи!

Изрева отново името на животното и най-сетне чу джавкането му. Подобието на лай не звучеше нито уплашено, нито жално, а пълно с дива радост.

— По дяволите — измърмори Саймън, решен да се овладее и да го повика весело.

— Хайде, Джос, дребен негоднико! Ела, момче, ела изчадие адово…

Забърза по посока на гласа и тогава чу шумоленето в гъсталака.

Кутрето се измъкна, повлякло полуразложения труп на огромна птица.

А той се беше притеснявал, че някое хищно пернато ще отвлече кучето. Голям майтап.

— Господи боже, остави тази гадост. Веднага!

Джос изджавка с блеснали очи и повлече птицата назад.

— Ела! Веднага! Бързо тук!

В отговор Джос довлече трупа напред, седна и го предложи на господаря си.

— И какво да правя с това чудо? — Саймън издебна момент да грабне кучето и изрита остатъка от птицата обратно в храстите. Джос започна яростно да се вие, за да се измъкне.

— Това не ти е… игра — не казвай мръсни думи! Ама защо пък не, мама му стара!

Той понесе кутрето към къщата. Вонята беше нетърпима.

Тъй като нямаше друг избор, Саймън стисна смрадливото животно под мишница и като дишаше през устата, се отправи към къщи.

На връщане реши да пъхне кучето под маркуча, но прецени, че няма да стане. Колкото и да го поливаше с вода, вонята нямаше да се махне. Трябваше да го изкъпе — как само му се искаше да има метална вана и… окови. Представи си как оплисква цялата баня.

Успя да си свали ботушите на верандата, докато Джос облизваше лицето му с целувки, изпълнени с много обич и убийствена смрад. Щом влезе, хвърли портфейла си на масата и се отправи към банята.

Саймън се съблече и остана по боксерки, без да обръща внимание на кучето, което нападна дънките и ризата му. След това посегна към душа.

— Сега ще видиш ти — закани се той, когато Джос се притисна в стъклената врата на душ кабината в отчаян опит да се спаси.

Саймън стисна зъби и протегна ръка към сапуна.

 

 

Закъсняваха, Фиона отново погледна часа, сви рамене и продължи да подрежда маргаритките и зелениката в саксията. Налагаше се да научи Саймън да уважава графика й, но в момента нямаше нищо против, защото имаше време да довърши работата си в градината. Кучетата й душеха наблизо, а тя си беше пуснала рок на айпода.

Ако новите й ученици не дойдеха, щеше да насади и второто сандъче, а и да заведе момчетата да пообиколят гората.

Денят беше слънчев, мек, небето синьо, подухваше лек ветрец и беше много приятно.

Тя огледа свършеното, цветните пъпки, и посегна към второто сандъче.

В този момент забеляза джипа.

— Това е Саймън — рече тя, когато кучетата й се надигнаха. — Идват Саймън и Джос — след тези думи насочи вниманието си към маргаритките.

Продължи да засажда цветята, докато мъжът и кутрето му слизаха от джипа и кучетата й ги посрещаха. Тя дори не вдигна глава и продължи да се занимава с разсада.

След малко Саймън я докосна по рамото и тя дръпна слушалките.

— Извинявай, каза ли нещо?

— Сигурно сме закъснели.

— Ами да — тя почисти ръцете си от пръстта.

— Имахме произшествие.

— Всеки ден се случват произшествия.

— Да, произшествията при нас са ежедневие, но най-голямото включваше умряла птица.

— Така ли? — Фиона погледна към кутрето, заето да дърпа ожесточено въжето на Богарт. — Да не би да е уловил птица?

— Нещо друго беше уловило птицата, още преди дни, съдейки по вида и миризмата.

— Ясно — реши да го съжали тя и кимна, след което си свали ръкавиците. — Донесе ли ти я?

— Накрая я донесе. След като се беше търкалял в нея.

— Как понесе къпането.

— Взехме душ.

— Наистина ли? — тя потисна смеха си, тъй като бе очевидно, че няма да му стане приятно, ако избухнеше в смях. — Как мина?

— След като престана да се опитва да си пробие път с дупе през вратата на душ кабината и да изяде сапуна, мина добре. Всъщност, хареса му. Май открихме общ интерес.

— И това е нещо. Какво направи с трупа?

— На птицата ли? Изритах я обратно в храстите.

— Трябва да се върнеш, да я прибереш в плик и да я изхвърлиш. Ако ли не, той ще отиде да я търси при първия удобен случай.

— Браво. Направо страхотно!

— Миризмата на леш е като наркотик за кучетата. Той просто е направил онова, което му диктуват инстинктите — вече му бе простила, но можеше поне да звънне, за да я предупреди, че ще закъснеят. — При тези обстоятелства ще проведем пълен час. Направихте ли си домашното?

— Да, направихме го — кимна той, когато Фиона изви вежди. — Почти всеки път сяда, когато му подам команда. Но идва само когато той реши. Междувременно се опита да изяде дистанционното на телевизора, една възглавница, цяла ролка тоалетна хартия, част от мокета на стълбите, почти цял плик чипс за барбекю, два стола и един дървен чук. Преди да попиташ, да, поправих ги и смених всичко съсипано. На него изобщо не му пука.

— Научи се да се заобикаляш с вещи, които не може да съсипва — посъветва го тя със съчувствие в гласа. — Джос! — плесна с ръце Фиона, за да привлече вниманието на животното, след което ги протегна напред и се усмихна. — Ела, Джос, ела!

Той се спусна към нея и опря лапи на коленете й.

— Добро куче! — тя извади лакомство от джоба си. — На това му се казва добро момче.

— Глупости!

— Да не забравяме за похвалите и поощренията.

— Нали не живееш с него — измърмори Саймън.

— Така е — тя остави лопатката на стълбите. — Седни — Джос се подчини и лапна бисквитка, след което последваха нови похвали и погалвания.

Фиона наблюдаваше как вниманието му се насочва към лопатката.

Когато отпусна ръце на коленете си, Джос се хвърли и стиснал лопатката между зъбите си, хукна нанякъде.

— Не го преследвайте — стисна Фиона господаря му за ръката, когато той понечи да последва кутрето. — Така ще реши, че си играете. Богарт, донеси ми въжето.

Тя остана да седи с въжето в ръка и повика Джос. Той хукна към нея, след това отново кривна настрани.

— Виждате ли, опитва се да ни привлече. Ако откликнем, ако затичаме след него, значи е спечелил.

— Аз пък си мисля, че ако изяде лопатката ти, той печели.

— Тя е стара, но истината е, че той не печели, ако не се включим в играта. А ние няма да направим подобно нещо. Джос! Ела! — тя извади нова бисквитка от джоба си. След кратко колебание кутрето заподскача към нея.

— Това не е твое — отвори тя устата му, взе сечивото и тръсна глава. — Не е твое. Това е твое — тя му подаде въжето.

Остави лопатката, но той отново се спусна към нея. Този път Фиона протегна рязко ръка, покри я и поклати глава.

— Не е твоя. Това не е твое.

Тя повтори всичко търпеливо, като не преставаше да обяснява на Саймън.

— Постарай се да не му казваш „не“ прекалено често. Запази думичката за случаите, когато е необходимо или искаш да спре незабавно. За важните случаи. Ето, виж, той изгуби интерес към лопатката. Няма да играем на неговата игра. Затова сега ще поиграем с въжето. Стисни другия край и му достави удоволствие да си поиграеш с него.

Саймън седна до нея и използва въжето, за да тегли кучето до себе си, като го пускаше за малко и отново продължаваше да дърпа ту на едната, ту на другата страна.

— Може просто да не ставам за кучкар.

Тя прецени, че е дошло време да му покаже съчувствието си и го потупа по коляното.

— И това го казва същият човек, който се пъхва под душа заедно с кучето си.

— Налагаше се.

— Било е умно, изобретателно и е имало полза — и двамата миришеха на сапун и… стърготини. Много приятно. — Той ще се научи. И двамата ще се научите. А как са домашните навици?

— Ами получава се.

— Ето, виждаш ли? И двамата сте свикнали и при команда той сяда.

— И се шмугва в гората, за да се търкаля върху умрели птици и да ми яде дистанционното.

— Саймън, голямо си мрънкало!

Той я погледна с присвити очи и тя се разсмя.

— Постигнал си успех. Продължавай да го учиш да идва всеки път, когато го повикаш. Абсолютно всеки път! Много е важно. Ще поработим над случаите, в които е на каишка, след това ще го почерпим.

Фиона се надигна и забеляза по алеята към къщата да се задава джип.

— Сега е моментът да го научим да не тича към автомобили и да не скача по гостите. Пази го, говори му нещо.

Тя помаха на Дейви и го изчака да слезе.

— Здрасти, Дейви.

— Здрасти, Фий. Здравейте, момчета, как сте? — той се наведе, за да погали черната, рижавата и кафявата глава. — Извинявай, Фий, не знаех, че имаш урок.

— Няма проблем. Това е Саймън, а с него е Джос. Запознайте се с полицай Енгълуд.

— А, да, вие купихте къщата на Доб преди няколко месеца. Много ми е приятно — Дейви кимна на Саймън и приклекна, за да се запознае и с кученцето. — Здравей, дребосък! Няма да ви прекъсвам — рече той, докато чешеше и галеше предоволния Джос. — Ще почакам да свършите.

— Няма проблем. Саймън, вземи каишката и поработи сам над вървенето редом. Аз няма да се бавя. Проблем ли има, Дейви? — прошепна тя, когато Саймън тръгна към джипа си.

— Какво ще кажеш да повървим?

— Добре, но да знаеш, че вече ме плашиш. Случило ли се е нещо? Да не би да е станало нещо със Сил?

— Доколкото знам, Сил е добре — Дейви отпусна ръка на рамото й и я поведе към къщата. — Днес получихме информация и шерифът прецени, че трябва да ти съобщя.

— За какво става въпрос?

— В средата на януари, в Калифорния, е изчезнала жена. Случило се е в района на Сакраменто. Сутринта излязла да потича и повече не се прибрала. Седмица по-късно била открита в Национален горски парк „Елдорадо“, заровена в плитък гроб. Получили анонимен сигнал за приблизителното място.

Тя преглътна, усетила как гърлото й се стяга, но не каза нищо.

— Преди десет дни, друга жена излязла да потича рано сутринта в Юрика, Калифорния.

— Къде е била открита?

— В Национален горски парк „Тринити“. Първата е била на деветнайсет. Втората на двайсет. Колежанки. Общителни, атлетични, неомъжени. И двете били на почасова работа. Първата работела като барманка, втората била продавачка в книжарница. И в двата случая е използван шоков пистолет, след това са вързани с найлоново въже и устите им са залепени с тиксо. И двете са били удушени с алени шалове оставени на вратовете им.

Дори не потръпна. Чувстваше се напълно изтръпнала.

— И завързани на възел?

— Да, и завързани на възел.

Фиона притисна ръка към сърцето си.

— Пери е в затвора. Все още е в затвора.

— И никога няма да излезе, Фий. Затворен е на сигурно място.

— Значи се е появил имитатор.

— Нещо повече — той протегна ръка, за да разтрие рамото й. — Нещо повече, Фий. Има подробности за Пери, които следствието не е разгласило, като например, че Пери е отрязвал кичур от косата на жертвите и е записвал номер отгоре на дясната им ръка.

Чувството, че е изтръпнала, започна да преминава, но последва гадене.

— Значи е казал на някого или пък някой от следователите… някой от криминологията или патологът…

Дейви не откъсваше очи от нея, отпуснал ръце на раменете й.

— Сигурно. Опитват се да проследят откъде е изтекла информация.

— Не се дръж с мен като с малоумна, Дейви. Десетки хора са имали достъп до тази информация и може да са я разгласили. Минаха почти осем години, откакто…

— Знам. Извинявай, Фий. Исках само да ти кажа, че ченгетата са се заели сериозно. Държахме и ти да знаеш, още повече че от медиите много скоро ще направят връзката. Може да довтасат и тук.

— Ще се оправя с пресата. Ами семейството на Грег?

— Ще ги информират. Знам, че ти е трудно, Фий, но не бива да се тревожиш. Ще го пипнат. Положението е много зле, но тази гад повтаря начина на действие на Пери. Избира млади колежанки. Ти вече не си на двайсет.

— Не съм — тя се постара да не повишава глас. — Само че аз съм единствената, която успя да се измъкне.

Дори без да е чул разговора, Саймън усети, че нещо не е наред. Лоши новини или неприятности, или може би и двете. Не разбираше как Фиона може да търпи друг в момент като този, още повече че другият беше почти непознат.

Поколеба се дали да не качи кучето в джипа и да не си тръгне. Щеше да е невъзпитано, но какво го интересуваше.

Ала щеше да бъде прекалено бездушно, а това вече не можеше да си позволи.

Щеше да изчака полицаят да си тръгне, да й даде възможност да се извини и тогава да си тръгне. Така никой нямаше да се чувства неловко.

Но пък чудото на чудесата беше, че Джос го следваше неотклонно около трийсет процента от времето. Послушанието на кучето, което очевидно гледаше от останалите и спираше при команда, увеличи радостта му от успеха.

Значи щеше да се прибере, да свърши още малко работа и след това да изпие една бира.

Ако изключеше мъртвата птица, можеше да каже, че денят е бил доста добър.

Когато автомобилът на полицая потегли, той очакваше Фиона да дойде и да се извини, след което да се заеме с решаването на проблемите си.

Вместо това тя остана в продължение на няколко минути на мястото си, загледана към пътя. След това отиде на верандата и седна вцепенено.

Саймън реши той да се извини и да си тръгне. Нямаше да е трудно. Щеше да каже, че си е спомнил, че има някаква работа и да вземе кучето със себе си.

Тръгна към нея, доволен, че подръпна кутрето само два пъти, за да го накара на върви редом с него. Когато приближи, забеляза, че е пребледняла като платно, а ръцете й, обгърнали коленете, леко трепереха.

По дяволите!

Вече и дума не можеше да става да си тръгне просто така, затова взе кученцето на ръце, преди Джос да се опита да скочи в скута й.

— Нещо лошо ли е станало? — попита той.

— Какво?

— Заместник-шерифът нещо лошо ли ти каза? Силвия добре ли е?

— Да, добре е. Не става въпрос за нея.

Кучетата, очевидно усетили настроението й, се скупчиха около нея. Едрият рижав лабрадор отпусна глава на коляното й.

— А, да… трябва да…

Той я наблюдаваше как се опитва да се изтръгне от ямата, в която сякаш бе пропаднала.

— Трябва да поработим над сядането и оставането на място.

— Няма да е днес.

След тези думи Фиона го погледна, но той не успя да разбере какво се появи в очите й — мъка, страх или може би шок?

— Добре — съгласи се тя. — Няма да е днес. Много се извинявам.

— Няма нищо. До следващия път.

— Саймън… — тя си пое дъх и се поколеба. — Имаш ли нещо против да… Моля те, остани за малко.

Как му се искаше да е от хората, които лесно отказват. Може би щеше да й откаже, ако не беше забелязал колко й е трудно дори да го помоли за това.

— Добре.

— Пусни го, остави го да потича малко. Големите ще го наглеждат. Хайде, поиграй си — разпореди се тя, когато Саймън свали каишката на кучето. — Стой наблизо. Наблизо — повтори Фиона и го погали. — Наглеждайте Джос, хайде, вървете да играете.

Животните изскимтяха и я погледнаха още веднъж, преди да изтичат на двора.

— Разбират, че съм разстроена. Предпочитат да останат, докато се оправя. Знам, че искаш да си тръгваш.

Той се отпусна до нея.

— Да, не ме бива много в тези неща.

— По-добре да не те бива много, отколкото никак.

— Добре. Значи искаш да ми кажеш каква е лошата новина.

— Наистина искам. Рано или късно клюката ще плъзне из целия остров.

Въпреки това известно време тя мълча, след което се овладя.

— Преди няколко години имаше серия отвличания, а жертвите бяха убити. Всички до една бяха млади жени между осемнайсет и двайсет и три. Всички учеха в колежи. Общо дванайсет за три години. Калифорния, Невада, Орегон, Ню Мексико, щата Вашингтон. Жертвите бяха отвлечени, убити и заровени.

Той си спомняше смътно случая, но замълча.

— Всички до една бяха един тип — не физически, защото расата и цветът на кожата не го интересуваха, но по телосложение си приличаха, до една учеха в колеж, бяха атлетични, обичаха спорта, бяха общителни. След като набележеше жертвата, убиецът я дебнеше седмици наред. Понякога дори повече. Беше прецизен, търпелив, записваше си навиците им, водеше си бележки за ежедневието им, облеклото, приятелите, семейството, графика им. Използваше диктофон, но имаше и тетрадка. Момичетата или ходели да тичат, или правели преходи или пък карали колело. Различно.

Тя си пое дъх. Заприлича му на човек, който се кани да се гмурне в мътна вода.

— Предпочиташе жени, които излизат сами; рано сутрин или по здрач. Пресрещаше ги от противоположната посока — просто поредният човек, който тича за здраве или планинар. На крачка от тях вадеше шоков пистолет и ги поваляше. Докато бяха неподвижни, ги пренасяше в колата си. Багажникът му беше с пластмасово покритие, така че телата да не оставят следи и никой да не открие нищо.

— Хитро — отбеляза на глас Саймън.

— Да, наистина — тя продължи с рязък глас, без вълнение, също като някой, който изнася научен доклад. — Връзваше ги с найлоново въже, залепваше им устата с изолирбанд, после им даваше леко успокоително, за да са в полусъзнание и да не викат. Подкарваше колата към някой национален парк. Предварително беше избрал мястото. Когато издирването на момичето започваше в района, от който е било отвлечено, той беше вече много далече и караше замаяната, ужасена жена да върви в тъмното, встрани от пътища и пътеки.

Сега вече гласът й потрепери, тя преплете пръсти в скута си и погледна право напред.

— Първо изкопаваше гроба — не особено дълбок. Искаше да ги открият. Беше му приятно да го гледат как копае, затова ги връзваше за някое дърво. Те не можеха да се молят, не можеха дори да го попитат защо го прави, тъй като устата им беше залепена през всичкото време. Не ги изнасилваше, не ги измъчваше физически. Нито ги биеше, нито ги обезобразяваше. Просто вадеше ален шал, докато са вързани и неспособни да се съпротивляват, и ги удушаваше. Връзваше шала на възел, а когато приключеше, ги заравяше.

— Убиецът с аления шал. Така го бяха нарекли в пресата — отбеляза Саймън. — Спомням си. Хванаха го, след като застрелял ченге.

— Грег Норуд. Ченгето беше Грер Норуд, а кучето му, неговият партньор, Конг.

Думите запулсираха между тях като отворена рана.

— Познавала си го, нали?

— Пери ги причакал. Грег имаше вила, страхотна малка вила близо до езерото Самамиш. Обичаше да води Конг там, за да го тренира. Ходеха веднъж в месеца, само двамата. Казваше, че така се сближавали.

Тя отпусна ръце на коленете си — на пръв поглед небрежен жест, но той забеляза как впи нокти в панталоните си.

— Застрелял първо Грег и може би това е била грешката му. Пуснал два куршума на Конг, но Конг успял да го нападне. Това било установено по време на възстановката, а и Пери после потвърди, че било станало точно така, когато се съгласи да се споразумее с полицията и да направи самопризнания, да даде информация и да разкаже подробности за всички случаи, за да избегне смъртното наказание. Направи го, когато стана ясно, че губи процеса. Конг разкъсал Пери, но той бил силен и успял да стигне до колата си, дори минал няколко километра, преди да припадне и да катастрофира.

Както и да е, хванаха го. Грег също беше силен. Живя два дни. Случи се през септември. На дванайсети септември. Сватбата ни щеше да е през юни следващата година.

— Съжалявам — това бе думата, която не означаваше нищо, но трябваше да я каже.

— Да, аз също. Дебнел е Грег месеци наред, може би дори повече. Бил е изключително прецизен и търпелив. Уби го, за да отмъсти на мен. Истината е, че трябваше аз да съм тринайсетата му жертва, но успях да избягам.

Тя затвори очи.

— Имам нужда да пийна нещо. Ти искаш ли?

— Да, добре.

Когато Фиона стана, за да влезе вътре, той се поколеба дали да не тръгне след нея, но прецени, че сигурно й трябва време, за да се съвземе.

Помнеше бегло историята. Едва сега си припомни, че някакво момиче беше избягало и бе дало на ФБР описанието на похитителя.

Беше преди години, каза си той и се опита да не мисли за онова, което правеше по времето, когато случаят се беше превърнал в сензация.

Тогава не му бе обърнал голямо внимание. Беше на двайсет и пет. Тъкмо се беше преместил в Сиатъл и се опитваше да си създаде име, да изкара пари. Тогава бяха поставили на баща му диагнозата рак.

Фиона изнесе две чаши бяло вино.

— Австралийско шардоне. Май нямам нищо друго.

— Става — Саймън пое чашата и двамата седнаха. Наблюдаваха смълчани как групата кучета подремват. — Искаш ли да ми разкажеш как успя да се измъкнеш?

— Късмет и малко глупост. Онази сутрин изобщо не трябваше да излизам да тичам сама. Трябваше да предвидя какво може да се случи. Чичо ми е ченге, вече се срещах с Грег и двамата ми повтаряха непрекъснато да не излизам да тичам сама. Само че така и не намерих човек, който да издържа на темпото ми. Бях в страхотна форма — добави тя с нещо като усмивка.

— Краката ти са като на спринтьорка.

— Да. Какъв късмет! Не ги послушах. По това време Пери все още не беше се проявил във Вашингтон и от месеци не бе имало отвличане. А и човек никога не допуска, че може му се случи подобно нещо. Още по-малко, когато си на двайсет. Излязох да потичам както обикновено. Беше ми приятно да излизам рано, а след това се отбивах в едно кафене. Денят беше мрачен, валеше, но аз обичах да тичам в дъжда. Беше началото на ноември, годината преди Грег да загине. Имах секунда, една-единствена секунда, след като го забелязах. Беше съвсем обикновен, доста приятен на вид, но нещо ми прищрака. Носех паникбутон на ключодържателя. Дори посегнах към него, но беше прекалено късно. Усетих шока от болката, след това тялото отказа да ме слуша.

Тя спря за момент, за да си поеме въздух.

— Напълно отказа — натърти тя. — Болка, шок, след това натежах като камък, не можех да помръдна.

Прилоша ми, когато се свестих в багажника. Беше тъмно, усещах, че се движим, чувах свистенето на гумите по асфалта. Не можех да извикам, нито да ритам, едва успявах да помръдна.

Спря, въздъхна и отпи бавно глътка вино.

— Разплаках се, защото знаех, че ще ме убие и нямаше как да го спра. Щеше да ме убие, защото просто исках да потичам сама. Замислих се за семейството ми, за Грег, за приятелите ми, за целия ми живот. Спрях да плача и се вбесих. Не бях направила абсолютно нищо, за да заслужа подобна съдба!

Замълча отново и двамата чуха шепота на ветреца сред боровете.

— Освен това ми се пишкаше. Беше унизително и адски тъпо да се напикая в гащите, преди да ме е убил и от това се ядосах още повече. Започнах да се гърча, опитвах се да се извия и усетих нещо твърдо в джоба си. Имах скрит вътрешен джоб в анцуга — като на крадците. Грег ми беше подарил малко швейцарско ножче.

Бръкна в джоба на дънките си и го извади.

— Симпатично малко ножче, с малка ножичка и мини пила за нокти. Момичешко ножче — тя го стисна в дланта си. — То ми спаси живота. Той ми беше взел ключовете и парите за кафе, които държах в джоба на якето си, но не подозираше, че имам вътрешен джоб. Всъщност нямаше откъде да знае, че го има. Ръцете ми бяха вързани зад гърба. Едва успях да го стигна. Най-силно се уплаших, когато го извадих и почувствах надеждата, че може и да успея да се измъкна.

— Би ли ми го показала? — когато му го подаде, Саймън го отвори и огледа острието на ярката следобедна светлина. Беше наполовина на палеца му. — Значи с това си успяла да прережеш найлоновата връв.

— Рязах, кълцах, дялках. Отне ми цяла вечност, докато го отворя или поне така ми се стори и още толкова, дори по-дълго, докато прережа въжето. Трябваше да срежа и въжето на глезените, но възелът беше прекалено стегнат. Отначало бях обзета от ужас, че той ще спре колата, преди да съм готова, след това се паникьосах, че никога няма да се измъкна от проклетия автомобил. Най-накрая той спря. Когато слезе, го чух да си подсвирква. Никога няма да забравя тази мелодия.

Саймън си представи ситуацията — момиче, само, ужасено, въжетата са се врязали до кръв в плътта й. Въоръжена с ножче, точно толкова смъртоносно, колкото и кабарче.

— Лепнах изолирбанда на устата си.

Разказваше толкова спокойно, толкова равнодушно, че той се обърна да я погледне.

— Навих въжето на глезените си и извих ръце зад гърба си. Затворих очи. Продължаваше да си тананика и след като отвори багажника.

Наведе се и ме шляпна по бузата, за да ме събуди. Тогава забих ножа в него. Надявах се да попадне в окото, но пропуснах и му раздрах лицето. Той се стресна, заболя го адски и така си осигурих секунда. Забих юмрук в носа му, а сетне го изритах. Не беше силно, както ми се искаше, защото въжето се беше заплело, но все пак достатъчно, за да политне назад и да успея да изляза. Лопатата беше до колата, където я беше изпуснал, когато го прободох. Грабнах я и го ударих по главата — два пъти. Взех му ключовете. Все още ми се губят някои моменти. Казаха, че било от шока — адреналин! — но се качих зад волана и настъпих газта до дупка.

— Значи си го повалила и си отпрашила — прошепна Саймън, изумен и развълнуван.

— Нямах представа къде се намирам и имах късмет, че не се убих, защото шофирах като обезумяла. Стигнах хижа, хотел — видях светлините. Беше ме завел в Национален парк „Олимпик“. Повикаха рейнджърите, а пък рейнджърите се обадиха на ФБР и така нататък и така нататък. Той успя да се измъкне, но аз им дадох описанието му. Те разполагаха с автомобила, знаеха името и адреса му. Поне официалния.

Въпреки това им се изплъзваше цяла година. Търсиха го, докато не застреля Грег и Конг, и Конг не го спря. Конг жертва живота си, за да го спре.

Тя взе ножчето и го пъхна в джоба си.

— Струваш ми се невероятно умна жена — отбеляза Саймън след няколко минути. — Знаеш, че онова, което си направила, е спасило много други жени. Нали мръсникът е зад решетките?

— Има няколко доживотни присъди. Сключил е сделка едва след като дадох показания и разбра, че ще бъде съден за убийството на Грег и го грози смъртна присъда.

— Защо са се съгласили на сделка?

— За да получат признанията Грег, за мен, за останалите дванайсет жертви, за мястото, на което беше скрил тетрадката си, за записите му, заради душевния мир на семействата на избитите жени. За да получат отговор. Те са напълно сигурни, че той никога няма да излезе от затвора.

Фиона кимна, сякаш отговаряше на въпрос, неочаквано изникнал в главата й.

— Мислех, че постъпвам правилно. Колкото и да е странно, изпитах облекчение, докато той описваше какво е правил, стъпка по стъпка, защото знаех, че ще си плати за всичко и ще плаща безкрайно дълго. Исках да загърбя случилото се, да затворя вратата завинаги. Татко почина девет седмици по-късно. Случи се толкова неочаквано, че не можех да повярвам и тогава отново пропаднах до дъното.

Тя потри лицето си с ръце.

— Беше ужасно. Останах няколко седмици при Сил, после още два месеца и тогава осъзнах, че не искам да се връщам. Трябваше да започна отново, при това тук. Така и направих и през повечето време вратата си стои затворена.

— А днес какво се случи?

— Дейви дойде да ми съобщи, че някой е използвал почерка на Пери, включително подробности, които не бяха споменавани пред хората. Досега има две похищения. И двете са в Калифорния. Започва се наново.

В главата му се зароиха въпроси, но не ги зададе. Тя беше смазана. Онова, от което искаше да се отърве, отново бе на дневен ред.

— Сигурно ти е много трудно. Връщаш спомените, съживяваш преживяното…

Тя отново затвори очи и сякаш цялото й тяло се отпусна.

— Да, така е, точно така е. Господи, може и да е глупаво, но ми олеква, че някой го казва, че проявява разбиране. Благодаря ти.

Фиона отпусна ръка на коляното му.

— Трябва да позвъня на някои хора.

— Добре — Саймън й подаде чашата. — Благодаря за виното.

— Ти си го заслужи.

Той вдигна кученцето от земята, което незабавно започна да облизва лицето му, сякаш бяха разделени от цяло десетилетие.

Когато потегли, вдигна поглед към отгледалото за обратно виждане тъкмо когато тя влизаше в къщата, последвана от кучетата.