Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (9)

9.

След като двамата с Гари пренесоха пъна в работилницата, Саймън се отказа да ходи до града и реши да се занимае с новата играчка. Вече имаше поне пет идеи за дизайн.

За съжаление вече бе натоварил творенията си в джипа. Ако не тръгнеше веднага, щеше да му се наложи да отиде по-късно, затова достави безмерно удоволствие на Джос, като свали прозореца наполовина, за да може кучето да подаде носа си навън, а ушите му да плющят на вятъра.

— Защо ги правиш тези неща? — попита го Саймън.

Джос размаха опашка вместо отговор и Саймън подаде глава пред прозореца.

— Хм. Не е толкова зле. Следващия път ти ще караш, а аз ще се возя и ще се радвам на вятъра.

Той забарабани с пръсти по волана в такт с песента по радиото, докато обмисляше вариантите за дизайн. Физическата работа в съчетание с творческите му хрумвания и неподправената радост на кучето го накараха да се усмихне доволно, когато влизаше в селото. Щеше да достави поръчките, да се прибере, да проучи материала, да го измери внимателно, след това да се разходи по брега, за да дообмисли идеите си. Накрая, докато пиеше бира, щеше да нахвърля дизайна на лист хартия, щеше да си поръча и пица и денят да приключи прекрасно.

Ето, това беше отговорът на въпроса на Фиона.

Защо точно Оркас ли? Ами точно затова.

Водата го привличаше неудържимо — прибой, пълноводна река, бързоструйни потоци, тихи заливчета. Друго го беше накарало да се премести от Спокейн в Сиатъл. Градът, стилът на живот, готовността на хората да откликват на изкуството. Нощният живот, движението, тези неща му харесваха в онзи момент.

Също и Нина, поне за известно време.

Беше прекарал хубави години там. Интересни, творчески, успешни. Само че… прекалено много хора, прекалено много движение, а и нямаше достатъчно истинска тръпка.

Беше му приятно да живее на остров. Обособена суша, малко настрани от брега, заобиколена от вода. Опасните виещи се пътища предлагаха забележителни гледки в синьо и зелено, бързи лодки пореха водата, а потъналите в зеленина хълмчета сякаш се носеха по вълните.

Ако му се приискаше малко оживление, можеше да се качи на джипа си и да отскочи до селото, да похапне там, да позяпа туристите. Когато предпочиташе усамотение, можеше да се затвори вкъщи — неговия остров на острова. А последното, помисли си той, беше обичайният му избор.

Тъкмо затова, стрелна той с поглед Джос, майка му му натресе кучето.

Докато наблюдаваше как ушите му трептят на вятъра и маха опашка на седалката, той призна, че е била права. За пореден път.

Спря зад магазина на Силвия и вдигна прозорците, като остави десет сантиметра, за да влиза въздух.

— Остани тук. Не яж нищо — в последната минута си спомни, че трябва да му намери някакво занимание и извади гумена играчка от жабката.

— Играй си с това — нареди той.

Докато внасяше първия кашон усети миризмата на домашно сготвена храна с различни подправки и забеляза тенджера под налягане на плота.

Надникна в магазина. Силвия, красива и искряща в една от пъстрите си поли, бъбреше с клиентка, докато продавачката отмяташе продажбите на касата.

Значи бизнесът върви, помисли си той. Поредният плюс за деня.

Тя му помаха с ръка да се приближи.

— Саймън! Идваш тъкмо навреме. Това е Саймън Дойл — представи го тя на клиентката. — Саймън, Сюзан е дошла от остров Бамбридж заедно със сестра си. Интересува се от шкафа за вино.

Силвия му отправи ослепителна усмивка и му намигна едва забележимо.

Точно тази част ненавиждаше. Но тъй като нямаше начин да се измъкне, пристъпи напред.

— Тъкмо казвах на Сюзан, че имаме невероятен късмет, че се премести да живееш на Оркас и ни даваш някои от работите си.

— Много ми е приятно — Сюзан подаде ръка със съвършен френски маникюр и пръстен с диамант. — Работите ви са изключителни.

— Благодаря — той изтри ръка в дънките си. — Моля да ме извините. Имах много работа. — Наминах, за да оставя някои нови неща.

— Има ли нещо впечатляващо като това?

— Не, по-дребни неща са.

Сестра й се приближи, вдигнала по една обеца към всяко ухо.

— Сюзан, коя от двете?

Сюзан наклони глава на една страна, след това на другата.

— И двете! Дий, това е човекът, който е направил купата, която ще купя за рождения ден на Чери, а пък шкафът е наистина забележителен. Запознай се със Саймън Дойл.

— Купата е страхотна — Дий подаде ръка на Саймън и бързо стисна пръстите му. — Само че тя я видя първа. Силвия каза, че мога да ви убедя да направите още една.

— Саймън тъкмо носи нови неща.

— Наистина ли? — Дий го погледна. — Има ли купи?

— Две — отвърна той.

— Ще отида да ги разопаковам, за да можете да ги погледнете — предложи Силвия.

— Страхотно. Ще имаме възможност да ги разгледаме и да си изберем преди другите — рече Дий и побутна сестра си.

— Има още неща в джипа. Ще отида да…

— Не, остани — прекъсна го Силвия и го стисна предупредително. — Разкажи на Сюзан повече за шкафа. Той е най-интересната ни вещ в момента — добави тя, след което се измъкна навън, за да не може Саймън да хукне след нея.

Много мразеше да продава, защото се чувстваше на показ, също като работите си.

— Харесват ми нюансите на дървото — Сюзан прокара ръка по линиите. — И дърворезбите. Изключително елегантно, без да е натруфено.

— Отива ви.

Лицето й грейна.

— О! Много сте галантен.

— Щях да ви кажа, ако не беше така. Предпочитате уникални неща. Нямате нищо против, дори да са непрактични, но сте по-доволна, когато имат някакво предназначение.

— Господи, направо я разбихте. Дърводелец-психолог — разсмя се Дий. — Купи го, Сюзан. На това му се казва късмет.

— Може и така да е — Сюзан отвори отново вратичките и изтегли едно по едно чекмеджетата. — Гладко като коприна. Много харесвам изделия от дърво.

— И аз — забеляза, че Силвия бе подредила, вътре чаши за вино и две бутилки хубаво вино.

— Откога работите с дърво?

— Според майка ми, откакто съм навършил две.

— Добре оползотворено време. Силвия каза, че сега живеете на острова. Откъде идвате?

Той усети как кожата му пламва.

— От Спокейн, но преди това живях известно време в Сиатъл.

— Дойл — измърмори Дий. — Преди време май четох нещо за работите ви на страниците, посветени на изкуство.

— Сигурно.

Сюзан наклони отново глава, също както когато преценяваше обеците на сестра си.

— Не обичате да се изтъквате, нали?

— Оставям нещата ми сами да говорят за себе си.

— Одобрявам подобно поведение. Ще купя шкафа.

— Дами — провикна се Силвия от вратата, — заповядайте в склада! Дий, мисля, че твоята купа е тук. Саймън, доведох кутрето. Нали нямаш нищо против? Знам, че така ще те позабавя, но той много се зарадва, когато ме видя.

— Кученце!

— Внимавай — предупреди сестра си Дий, когато тя се втурна към склада. — Ще поиска да купи и него. Луда е по кучетата.

Изминаха още трийсет минути, през които Силвия хитро препречваше пътя му за бягство, а Джос го галиха и глезиха до умопомрачение. Той натовари кутиите и пликовете в колата на дамите и си каза, че преживяването все пак е доста по-приятно, отколкото оглеждането на някакъв си пън.

Силвия го поведе обратно в склада и се разтанцува, докато Джос лаеше и подскачаше около нея.

— Саймън! Тези две жени оставиха в магазина толкова пари, колкото изкарвам за цяла седмица! И казаха, че ще се върнат. Знам, че ще се върнат. Всеки път, когато Сюзан погледне шкафа за вино или вазата, всеки път, когато Дий използва купата, ще се сещат за магазина и за теб. Така че ще се върнат.

— Давай все така.

— Саймън, продадохме произведенията ти още докато ги разопаковахме. Ами шкафът? Уверявам те, опасявах се, че ще стои в магазина, докато не започне туристическият сезон. Трябва да ми направиш още един! — тя се тръшна на близкото канапе, където бе сервирала лимонада на двете дами.

— Значи мога да се прибера, за да поработя.

— Порадвай се малко. Току-що изкара много пари. Честито! Освен това продадохме неща, които двете дами харесаха. Ама много ги харесаха! Днес имах нужда да се случи нещо хубаво и ето че стана!

Тя се наведе и погали Джос.

— Много се тревожа за Фий. Днес сутринта прочетох статия за Пери и последните убийства в „Ю Ес Рипорт“. Отидох до тях, но тя беше излязла. Повикали са екипа й.

— Чух.

— Говорих с Лейн, майка й. Разбрахме се да не й звъним, докато е на спасителна операция.

— Ти разговаряш с майка й, така ли?

— Двете с Лейн сме в чудесни отношения. И двете обичаме Фий. Знаех, че вече е чула за статията и че ще бъде разстроена. Би ли ми направил една услуга?

Той усети, че отново му става горещо.

— Каква услуга?

— Направила съм й минестроне. Тя обожава тази гъста италианска супа. Само от пресни зеленчуци е — Силвия посочи тенджерата под налягане. — И един самун хляб с розмарин. Предполагам, че скоро ще се прибере, ако вече не се е прибрала. Би ли й ги занесъл?

— Защо аз? Би трябвало ти да й ги занесеш.

— Щях да отида. Имах намерение да го направя, но ми хрумна, че най-добре да намине някой на нейната възраст. И да не забравиш малкия — тя отново погали Джос. — Човек не може да е в лошо настроение, когато е около него.

Тя вдигна очи към Саймън и макар той да бе наясно с играта й, не отказа.

— Нали ще отидеш, Саймън? Аз се разстройвам прекалено много, когато си помисля какво е преживяла. Само ще оплескам работата. Ще съм много по-спокойна, ако знаех, че се е нахранила добре и има компания.

 

 

Как стана така, запита се Саймън, че една жена успешно го уговори да направя тъкмо обратното на онова, което бе намислил?

Майка му притежаваше същия талант. Беше я наблюдавал, беше я слушал внимателно, беше се опитвал да се измъкне, да маневрира, да я надхитри — въпреки това тя успяваше без всякакво усилие да го тласне в обратната посока.

Силвия беше от същото тесто и сега му беше връчена тенджера с минестроне, имаше задача и ето че планираната разходка по плажа приключи, преди да е започнала.

Трябваше ли да остави Фиона да поплаче на рамото му? Не понасяше да влиза в ролята на утешител. Никога не знаеше какво да каже или да направи.

Погалваш, казваш „недей“. Какво, по дяволите, още да направи?

Освен това, ако беше достатъчно умна, щеше да предпочете самотата, не да търси компания.

— Ако хората оставят другите на мира — каза той на Джос, — на всички ще им бъде по-лесно. Винаги самите хора скапват нещата.

Просто щеше да й остави храната и да си тръгне. Така щеше да е най-добре за всички. Ето, заповядай, да ти е сладко. Тогава най-сетне щеше да му остане време да огледа пъна, да го измери и да измисли модела, докато похапва пица и пие бира.

Може пък тя още да не се е върнала. Така щеше да се получи направо чудесно. Тогава щеше да остави тенджерата и хляба на верандата и да приключи с досадната задача.

В мига, в който зави по алеята към тях, Джос наостри уши. Кучето затанцува на седалката и подпря предните си лапи на таблото. Саймън разбра, че след като дребосъкът можеше да го направи, без да слиза от седалката, значи беше пораснал доста през последните две седмици.

Изглежда, му трябваше нов нашийник.

Пресегна се и пъхна пръст между козината и нашийника.

— Мама му стара! Ти защо си мълчиш?

Докато минаваше по моста, опашката на кучето заплашваше да се откачи — барабанеше по вратата и седалката в нестихващ ритъм.

— Добре че поне единият от двамата е доволен.

Автомобилът й беше пред къщата. Кучетата тичаха из двора.

— Няма да се застояваме — предупреди той Джос. — Влизаме, оставяме каквото трябва, и излизаме.

Първо пусна кучето и си каза, че покрай ваденето на пъна с Гари и Буч, след това посещението в селото, обожанието на дамите купувачки, а сега и неочакваната среща с приятелите му, денят за Джос се беше превърнал в кучешката версия на посещение в „Дисни Уърлд“.

Той взе тенджерата и хляба, увит във фолио.

Фиона се появи на вратата и се подпря на касата. За изненада на Саймън, беше широко усмихната.

— Здрасти, съседе!

— Наложи ми се да отида до магазина на Силвия. Тя ме помоли да ти донеса тези неща.

Фиона се оттласна и вдигна капака.

— Ммм, минестроне! Много обичам. Внасяй всичко.

Тя отстъпи, за да му направи място, и остави вратата отворена, както често правеше.

Огънят пропукваше. Ароматът на супа се разнесе из цялата стая.

— Чух, че си се сдобил с пън.

— Плъзна ли вече клюката?

— И още как! Натъкнах се на Гари и Сю, докато се прибрах. Отиваха на вечеря у сина си. Остави я на плота. Благодаря ти. Щях да пия бира, но минестронето на Сил плаче за хубаво червено. Освен ако не предпочиташ бира.

Планът да влезе, да остави тенджерата и да си тръгне пропадна. Надделя любопитството. Клюките тук се разнасяха наистина бързо. Значи тя знаеше за статията.

— И червено става.

Фиона пристъпи към дългия тесен шкаф — наистина й трябваше хубав шкаф за вино, — за да избере бутилка.

— Мивка, значи?

— Какво?

— Говоря за пъна — тя отвори едно чекмедже и извади отварачка, без да й се налага да търси. — Гари ми каза, че си щял да правиш мивка. Мивка от пън! Целият остров ще заговори за това.

— Защото тук си нямат друга работа. След ден-два ще ти насадя дървото.

— Добре.

Той я погледна внимателно, докато вадеше тапата. Не беше разстроена, не плачеше, не беше ядосана. Да не би пък клюкарската мрежа да беше блокирала?

Тя наля вино и включи тенджерата.

— След няколко минутни ще е топла — рече Фиона и чукна чаша в неговата. — Така значи, пристройка.

— Какво?

— Нали ми каза да се замисля за пристройка от южната страна. Да разширя кухнята. Как може да стане?

— А, това ли? — той посочи с чашата. — С носещи греди, за да имаш добра опора. Може би две греди или пък колони — така пространството ще бъде открито, ще дава усещане за простор. Махаш стената и слагаш греди. Направи го три метра — три и половина. Пусни покрива. Сложи оберлихт. Един хубав панорамен прозорец ще открие гледка към гората. Направи пода от дюшеме. Ще имаш място за маса, ако не искаш да се храниш в кухнята.

— Говориш така, сякаш е съвсем просто.

— Е, ще има доста работа.

— Ще трябва да започна да кътам пари — тя отпи глътка вино, след това остави чашата и извади бурканче маслини от хладилника. — Знаеш за статията.

— Очевидно и ти.

Тя прехвърли маслините в плитка чиния.

— Джеймс я прочел днес сутринта, преди да се видим, и беше разказал на останалите от екипа. Всички бяха толкова притеснени да не би да се изпуснат, че никой не можа да се съсредоточи. Накрая ми казаха и се заловихме за работа.

— Ти прочете ли я?

— Не. Това е моята версия за ордьовър, между другото — тя побутна маслините към него. — Нито съм я чела, нито имам намерение да я чета. Няма никакъв смисъл. Не мога да направя нищо, за да променя нещата. Знаех, че статията ще излезе и ето че тя излезе. Утре ще бъде вчерашна новина.

— Това е добър начин да приемаш нещата.

— Сил ми е изпратила любимата супа. Значи е мислела, че съм разстроена.

— Сигурно.

Фиона отново посегна към чашата вино.

— Много добре знаеш, защото съм сигурна, че тя ти е казала и те е накарала да дойдеш, за да не съм сама.

В този момент кучетата нахлуха.

— Вече не си сама.

— Точно така — тя ги погали едно след друго. — И ти си решил, че ще бъда разстроена и затова не си отказал на Сил.

— Нима човек може да й откаже?

— Няма начин. Наистина съм разстроена, но не чак толкова. Този месец вече страдах два дни, така че трети не ми е позволен.

Той остана впечатлен.

— Да не би да имаш норма?

— Имам. Сега ще похапна супа и… — Фиона разгърна фолиото. — Ммм, хляб с розмарин! Това е направо невероятно! Имам си мащеха, която е отделила от времето си, за да ми сготви, съсед, който донесе вечерята, макар да знам, че е предпочитал, да не идва, и кучетата си. Нямам право да съм нещастна. Затова предлагам да вечеряме и да си поговорим. Само че след това няма да спя с теб.

— Флиртаджийка такава!

Тя едва не се задави с виното.

— Как можа да го кажеш?

— Кое?

Фиона отметна глава назад и се разсмя.

— Виждаш ли? Така е по-добре, отколкото да роня сълзи. Хайде да сядаме.

Сипа супа, сложи хляба на дъска и сипа някакъв гъст сос в чиния.

— Свещите — обясни тя, докато ги палеше, — не са, за да те прелъстявам. На тяхната светлина храната е по-вкусна.

— Аз пък си мислех, че благодарение на тях ще изглеждам по-хубав.

— Но ти си хубав — усмихна се Фиона и гребна лъжица супа. — За Сил.

— Добре — той опита. — Чакай! — опита отново. — Много е хубава! Все едно че сме в Тоскана.

— Ще й стане приятно да го чуе. Според мен Силвия е свикнала прекалено много с тофуто и разни странни видове ориз. Когато обаче прави минестроне, е истински гений. Пробвай хляба.

Той си отчупи и топна в соса.

— Звъняла е на майка ти.

— Така ли? — в ясните й сини очи се появи тревога. — Трябваше да се сетя. Ще звънна и на двете по-късно, за да ги успокоя, че съм добре.

— Оказа се права за хляба. Мама също пече хляб. Печенето й е нещо като хоби.

— И аз мога да пека. Нали знаеш, че има тесто за сладкиши, просто го омесваш и го пъхаш във фурната.

— Моят специалитет е замразената пица.

— Поредното великолепно умение.

Той се наведе над супата.

— Разведените ми познати ненавиждат всичко, свързано с партитата. Или поне се отнасят с истинско презрение към тях.

— Татко беше много готин човек, а мама е прекрасна жена. Но просто в един момент двамата престанаха да са щастливи заедно. Караха се и се мразеха, единият прехвърляше вината на другия и обратното, но накрая се разбраха и се разведоха. Независимо от това известно време ми беше много мъчно. След това ми мина, защото разделени се чувстваха по-щастливи. Колкото и да е странно, започнаха да се харесват отново. Тогава татко се влюби в Сил и двамата бяха… невероятни заедно. Двете с мама се запознаха и направиха усилие да се разбират заради мен. Паснаха си. Наистина се харесват. Мама изпраща на Сил цветя на всяка годишнина на татко. Слънчогледи, защото бяха любимите на татко. Добре — тя притисна очите си с пръсти. — Стига приказки по този въпрос, защото ми се доплака. Кажи ми какво прави днес, освен че си изровил пъна от гората.

Преди да успее да отговори, кучетата се върнаха. Джос подуши и се втурна към масата. Подпря лапи на крака на Фиона и изскимтя.

— Долу — щракна с пръсти тя и посочи пода. Той седна, но опашката му се мяташе, а очите му святкаха нетърпеливо. Тя погледна Саймън.

— Храниш го от масата, нали?

— Понякога. Той не ме оставя на мира, докато не…

Замълча. Тя изсумтя. Стана и отиде до килера. Извади малки кокали от пресована кожа. Единият беше за Джос, а другите три за нейните кучета, които наблюдаваха жално кутрето.

— За вас са — тя ги остави на различни места в стаята. — Хайде. Така ще се разсеят — обясни на Саймън. — Насочи интереса му другаде, въведи дисциплина. Ако веднъж се предадеш и му дадеш нещо от масата — а човешката храна не му се отразява добре — той няма да спре да проси. Така го учиш, че като досажда, ще постигне своето.

— Да, мамо.

— Ако продължаваш така, ще възпиташ крадец. Не са малко учениците ми, които са си похапвали пуйка в Деня на благодарността, унищожавали са агнешкото за някое парти или коледната шунка, защото не са научени да се държат както трябва. Друг пък беше откраднал пържолите на съседа направо от барбекюто.

— Да не би да са го накарали да ги донесе? Защото това е доста полезно умение.

Тя му се закани с лъжицата.

— Запомни каквото ти казах. Е, какво друго стана, освен ваденето на пъна?

— Нищо особено. Свърших малко работа, занесох някои неща на Сил и така се озовах на масата ти с чиния супа — не беше толкова неприятно да разговарят, докато вечерят на свещи, а кучетата дъвчат кокали на земята. — Много е развълнувана, защото в магазина бяха дошли две жени и си тръгнаха натоварени с покупки. Шкафът за вино ще замине допълнително, защото не можа да влезе в колата.

— Шкафът за вино ли? — лъжицата замръзна пред устата й. — Продал си моя шкаф за вино?!

— Може и така да се каже.

Тя се нацупи за момент, след това сви рамене.

— По дяволите. Е, поздравявам те.

— На нея й отиваше — той сви рамене, когато Фиона присви очи. — Сюзан от остров Бамбридж. Беше с диамант, хубаво кожено яке, скъпарски ботуши. Изтънчена и елегантно облечена.

— Ами аз каква съм? Недодялана и евтина ли?

— Ако беше евтина, сега щяхме да правим секс, а супата да оставим за по-късно.

— Изобщо не е смешно. Е, смешно е, но не много.

— Какво правиш, когато имате операция с екипа? Не знаеш ли всичко предварително?

— Много е важно да се практикува както индивидуално, така и като екип. Изчистваме разни проблеми, опознаваме различни терени, поне веднъж в месеца. Така оправяме грешките и недостатъците и работата ни става по-качествена. Днес работихме над намирането на труп.

Саймън се намръщи.

— Браво.

— Да сменим темата, ако си гнуслив.

— Откъде намерихте труп? Да не би да има организация „Трупове за вас“?

— Днес не работеха. Използвахме останки от труп — кости, коса, телесни течности — бяха в един контейнер. Мей беше базата и беше доставила всичко по-рано. След това си разпределихме задачите като за истинска спасителна операция, имахме си сектори и всичко, както си му е редът.

Никога досега не бе водил по-странен разговор, докато си похапва минестроне. Определено не се беше случвало.

— А кучето как разбира, че трябва да открие мъртъв човек, а не жив?

— Добър въпрос. Подава му се различна команда. На моите им казвам „търси“, когато е за жив човек, и „намери“, когато става въпрос за труп.

— Това ли е всичко?

— Има и още, но повечето е свързано със специализираното обучение, предварителната работа и изпипването на подробностите.

— Джос може и да се окаже добър. Днес откри мъртва риба. Без проблем.

— Проблем може и да има. Защо да не се научи да прави разлика между миризмата на мъртва риба, животно или човек.

— И да не се търкаля в него, когато го открие.

— Определено.

— Май си струва единствено заради това — той погледна кучето, което надзърташе към масата.

Фиона просто се обърна и посочи. Джос се върна с подвита опашка при останалите кучета.

— Виждаш ли колко добре откликва? Не само на теб, но и на друг, който издава командата. Това също е безценно умение.

— Според мен откликва по-добре на теб и не съм сигурен дали това ми помага.

Фиона премести чинията настрани.

— Може и да не ти помага, но аз се радвам, че сте тук. Нямаше да изпадна в лошо настроение, защото е против правилата, но щях да съм на границата, ако бях сама.

Саймън я погледна на трепкащата светлина на свещите.

— Тази вечер не изглеждаш зле като онзи ден.

— Господи! — тя притисна ръка към сърцето си. — Изчервих ли се?

— Знаех, че ще се изчервиш — добави безцеремонно той. — Била си цял ден на маневри или както там му казвате.

— На обучение.

— Да не забравя и въздействието на статията. Независимо от всичко, изглеждаш добре.

— Виж ти, уж изглеждах зле, а ето че изведнъж направих скок напред. Какво ли следва?

— Усмивка. Сигурно знаеш, че това е най-привлекателната ти черта, най-интересната, най-сексапилната. Затова се усмихваш толкова често.

— Наистина ли?

— Ето, както сега например.

Все още усмихната, Фиона подпря брадичка с юмрук.

— Независимо от всичко, нямам намерение да спя с теб тази вечер. Това не беше среща. Може би ми се иска да ме изведеш на среща, преди да спим заедно. Още не съм решила.

— Значи не си решила?

— Точно така. Това е една от привилегиите на жените да решават подобни неща. Аз определям правилата. Няма да спя с теб.

— Може пък аз да не искам да спя с теб.

— Да, защото не съм твой тип — кимна тя. — Само че вече те прелъстих с усмивката си и те размекнах със супата на Силвия. Вече си като пластилин в ръцете ми.

— Звучи обидно и предизвикателно.

— Но няма да го направя, защото те харесвам.

— Не ме харесваш чак толкова много.

Тя се разсмя.

— Напротив, но тази вечер съм неспокойна, така че нищо няма да е както трябва. Но няма да се откажа.

Фиона се изправи, заобиколи масата и се настани в скута му. Захапа долната му устна, след това я облиза с език и двамата впиха устни в дълга целувка.

Спокойствие и огън, помисли си тя, обещания и заплахи. Стегнато тяло, гъста мека коса, набола брада и нежни устни.

Въздъхна и се отдръпна, без да откъсва очи от неговите.

— Още малко — промълви тя и отново завладя устните му.

Този път ръцете му се плъзнаха нагоре към гърдите й и ги притиснаха. Бяха малки и стегнати. Усети как сърцето й бие под дланта му.

— Фиона…

Тя прекъсна целувката и притисна буза към неговата.

— Можеш да ме убедиш, и двамата го знаем. Моля те, не го прави. Няма да е честно, но не го прави.

Някои жени, помисли си той, притежаваха способността да поведат мъжа в обратната посока на онази, в която той искаше да поеме. Изглежда, му беше писано да се среща все с такива. И, дяволите да го вземат, да държи на тях.

— Трябва да тръгвам.

— Добре — отдръпна се малко и този път обхвана лицето му с ръце. — Знам. Благодаря ти, защото сега вече причината за безпокойството ми няма да бъде някаква тъпа статия.

— Наричай ме добрия самарянин.

Тя притисна чело към неговото.

— Ще ти сипя супа за у вас. А ти купи на Джос по-голям нашийник. Този вече му е малък.

Той не отказа и тя го остави да се успокои.

През целия път към къщи, докато кученцето похъркваше на седалката до него, Саймън усещаше вкуса и аромата й.

Погледна Джос.

— Ти си виновен — прошепна той. — Нямаше да се забъркам в тази каша, ако не беше ти.

Когато зави по алеята към къщата, си напомни, че й бе обещал да купи дърво и да го засади.

Имаха уговорка.