Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (8)

8.

Часът с кутретата обикновено развеселяваше Фиона, но този път тя остана напрегната и потисната от спомените.

Кейти Стар се оказа неочаквано упорита и позвъни отново малко след осем сутринта.

Щом погледна номера, Фиона остави телефонния секретар да се включи. После изтри съобщението, без дори да го прослуша, но обажданията на журналистката не й даваха мира и й тежаха като воденични камъни.

Напомни си, че клиентите трябва да получават пълното й внимание.

Саймън закъсня. Естествено! Пристигна тъкмо когато останалата част от групата преговаряха основните команди.

— Налага се да започнете оттам, докъдето сме стигнали — заяви студено тя. — Надявам се да съобразиш натоварения си работен график с ангажимента ти тук.

Обръщаше индивидуално внимание на всеки един от учениците си. Показа на стопанина на огромния добродушен дог как да го отучи да скача по хората, а нахалният шнауцер да души между краката на всеки срещнат.

Започнаха работа без каишки. Тя въздъхна тежко, когато Джос хукна да гони катерица и подмами след себе си и останалите кучета.

— Не се спускайте след тях! — Фиона прокара ръка през косата си, когато Джос се опита да се покатери по дървото, на което се метна катерицата. — Повикайте ги. Използвайте командата, която познават, след това наредете на кучето си да седне. Нека всички кучета да застанат до стопаните си.

За онова, което искаше, бе необходимо време и търпение и… практически подход.

Тя отново преговори сядането и оставането на място, първо индивидуално, след това като група, като внимаваше тонът й да не се променя, когато говореше на Саймън.

Сложиха каишките и се заеха със спиране и лягане.

Часът, който обикновено я развеселяваше и оставяше приятно чувство у нея, сега бе причината за пулсиращо главоболие в основата на врата й.

— Продължавайте все така. Браво — нареди си да се усмихне. — И не забравяйте за похвалите и поощренията, за практиката и играта.

Както винаги последваха коментари, въпроси, истории, които клиентите искаха да споделят с нея. Фиона слушаше, отговаряше, галеше и чешеше. Само че нищо не й достави обичайната радост и удоволствие.

Когато Саймън пусна Джос от каишката, за да потича с нейните кучета, Фиона реши, че няма проблем. Щеше лесно да се справи с него.

— Днес си станала с д-то нагоре — заяви той, без да й даде възможност да каже и дума.

— Моля?

— Чу ме. Да не говорим, че изглеждаш ужасно.

— Няма ли да престанеш да ме засипваш с бисери?

— Да не би онзи тип от Калифорния да е убил още някой?

— Откъде да знам? Тази работа няма нищо общо с мен — тя пъхна ръце в джобовете на якето си. — Искрено съжалявам за жените и семействата им, но цялата тази работа наистина няма абсолютно нищо общо с мен.

— Да не би да съм казал, че има? Ти изобщо не слушаше, когато Лари разказваше, че помиярът му се научил сам да отваря вратите, или когато Даян ти показваше снимката на малкия си син, докато рисувал с маркер по булдога. Това означава, че нещо не е наред. Казвай какво има.

— Слушай, Саймън, единствено защото те целунах или нещо подобно…

— Нещо подобно ли?

Тя стисна зъби.

— Това не означава, че съм длъжна да споделям с теб разни неща от живота си или да ти обяснявам причините за настроенията си.

— Все още не мога да си обясня какво трябва да означава „нещо подобно“ и се питам какво точно искаш да ми кажеш.

— Продължавай да се питаш. Двамата с теб сме съседи, в моменти си ми клиент и нищо повече.

— Определено си станала със задните си части нагоре. Добре, твоя работа — той подсвирна на кучето си, което както трябваше да се очаква, доведе и останалите.

Саймън се наведе, разроши козината му и го похвали.

Фиона въздъхна отново.

— Той откликва добре, когато го повикаш. Все още не е свикнал да остава на място, но е усвоил повечето от упражненията.

— През последните два дни не е изял нищо, което да ме притесни — той му сложи каишката. — Чао.

Почти беше стигнал джипа, когато тя го повика. Уж нямаше намерение, а и сама не намери обяснение защо го направи.

— Искаш ли да отидем на разходка? Трябва да повървя малко.

— Разходка ли? Къде?

Тя посочи.

— Един от плюсовете да живееш в гората е, че можеш да се разхождаш сред дърветата.

Той сви рамене и се върна.

— Най-добре го остави на каишка — посъветва го тя. — Дръж го така, докато не си сигурен, че ще се подчини, когато му кажеш да спре. Може да хукне след някой заек или сърна и ще се изгуби. Хайде, момчета, отиваме на разходка.

Кучетата й скочиха доволно и се втурнаха напред. Джос се задърпа.

— Чакайте — нареди Фиона. Кучетата спряха и продължиха по-бавно, когато Джос ги настигна.

— Мисли си, че и той е от големите момчета. Отразява му се добре да излиза, да проучва нови места, да се научи на уважение към каишката, да се подчинява на командите ти.

— Това поредният урок ли е?

— Просто водя разговор.

— На теб случвало ли ти се е да говориш за нещо друго, освен за кучета?

— Да — усети, че ще кипне, затова отпусна рамене и потъна в мълчание за няколко минути. — В момента не се сещам за друго. Господи, как ми се иска пролетта да побърза! Ето, на прав път съм, сега мога да започна да се жалвам от времето. Само че денят е приятен, така че ще пасувам. Въпреки това ми се иска да стане топло по-бързо, искам слънцето да не залязва до десет вечерта. Искам да насадя градината и да гоня зайците и сърните, когато идват да ми ядат растенията.

— Защо не си направиш ограда?

— Тогава ще се лиша от удоволствието да гоня сърните и зайците. Те не се страхуват от кучетата, за което вината е моя, защото съм научила момчетата да не ги преследват… Опа! Кучешки разговор. Много обичам миризмата тук.

Тя спря и вдъхна дълбоко аромата на бор, доволна, че главоболието й поне малко бе намаляло.

— Много ми харесва атмосферата — светлината, сенките. Навремето мислех, че ще стана фотограф, защото обичах светлината и сенките, израженията на хората и движенията им. Само че не правя нито сполучливи, нито особено интересни снимки. След това реших да стана писателка, но така се отегчих, че имам чувството, че нарочно се провалих. Обичам да пиша — за блога или някое писмо, малки статии, в които става въпрос за неща, които няма да споменавам в този разговор. След това реших да стана треньорка, но… ми липсваше хъс. Не съм сигурна, че бях много целеустремена, когато бях на двайсет. Ти нищо ли няма да кажеш?

— Как да кажа, след като ти не млъкваш?

Фиона въздъхна.

— Така е. Дрънкам безсмислици, защото не ми се мисли. Помолих те да дойдеш, за не ми са налага да мисля и да се тормозя. Не бях в лошо настроение. Просто съм потисната, а това е различно.

— Същото е и при мен.

Голям дръвник си, Саймън, каза си наум тя.

Пресякоха полянка с високи дървета — гиганти, разпрострели клони, чиито върхове, устремени към небето, се полюшваха като вълни.

— Защо избра Оркас? — попита тя. — Защо дойде да живееш тук?

— Защото е тихо. Приятно ми е да съм близо до водата. Дръж! — той тикна каишката в ръката й и пристъпи към дебел пън, който се подаваше от обсипаната с иглички земя.

— Това към твоя имот ли спада?

— Да, не сме вървели кой знае колко.

— Искам го — очите му с цвета на старо злато, потопено в бистър поток, в който играеха лъчи светлина, я стрелнаха бързо. — Ще ми го дадеш ли?

— Искаш пъна ли?

— Да. Дори ще ти го платя, ако се направиш на алчна.

— Колко? Отивам на спа ваканция — тя пристъпи напред с надеждата да види същото, което вижда и той.

— Пикай другаде — той побутна Джос, когато кутрето се накани да вдигне крак. — Десет кинта.

Тя изсумтя.

— Просто си стои тук. Ти не го използваш, а аз ще трябва да го изкопая и да го пренеса. Добре де, двайсетачка, но повече не.

— Тогава го замени. Насади дърво в дупката и сметката е изчистена.

— Дадено.

— Какво ще направиш от него?

— Нещо.

Тя огледа пъна, заобиколи го също като него, но въпреки това продължаваше да вижда остатък от дърво, счупено по време на буря.

— Как само ми се иска да виждам същото като теб. Иска ми се да погледна някой пън и в главата ми да се роди идея.

Той отново вдигна поглед.

— Ти погледна кучето и видя нещо.

Фиона се усмихна.

— Този път каза нещо хубаво. Сега ще ми стане съвестно, че съм се държала лошо с теб.

— Много странно мерило за хората имаш, Фиона. „Нещо като целувка“ наричаш, когато двамата впихме устни един в друг. Държала си се лошо, когато си ми казвала да си гледам работата…

— Разкрещях ти се наум.

— Сега вече съм съкрушен.

— Мога да се държа и противно. Мога да съм груба и неприятна и изобщо да не ми пука. Само че трябва да има причина. Ти просто попита какво не е наред. Когато решиш, заповядай да изкопаеш пъна.

— През един от следващите два дни — той се изправи и се огледа за ориентир. След това я погледна.

— Хайде, казвай какво има.

— Да повървим още малко — тя дръпна каишката, за да накара Джос да върви редом, оставяше го да се изтегли напред, след това отново го връщаше до себе си, докато криволичеха сред дърветата и заобикаляха потока.

— Една репортерка ме притиска — започна тя. — Звъни, праща ми имейли. Не съм разговаряла с нея, просто изтривам всичките й съобщения.

— Какво иска?

— Да разговаря с мен за Пери във връзка с двете нови жертви в Калифорния. Пишела статия. Това й е работата. Добре, разбирам, само че не искам да разговарям с нея и да подклаждам огъня. „Единствената избягала жертва“ — така ме нарича. Не съм никаква жертва, направо побеснявам като чуя това определение. Омръзна ми подобно отношение, откакто се случи всичко онова.

— Тогава продължавай да изтриваш съобщенията и имейлите й.

— Звучи просто, но изобщо не е така.

Главоболието й бе изчезнало, но гневът и разочарованието, които го бяха причинили, се бяха забили в ума й като тресчици. Бяха ситни, остри и й причиняваха болка.

— Когато се случи, прокурорът и ченгетата ме пазеха от пресата, поне доколкото можеха. Не искаха да давам интервюта, не че имах някакво желание да разговарям с журналисти. Но тази история… В нея май имаше много хляб. Не спираха да звънят, разговаряха с хора, които ме познават, с хора, които познавали хора, които ме познават. Просто изцедиха всяка капка — тя замълча и го погледна отново. — След като си имал връзка с Нина Абът, предполагам разбираш какво имам предвид.

— „Връзка“ е твърде зализана дума за онова, което се случи между нас.

— Затова сега искаш да живееш на тих остров.

— Двете неща нямат нищо общо. И не съм дошъл тук, за да се отдавам на черни мисли.

Значи не желаеше да споделя и й подсказваше, че не е нейна работа. Да, имаше право.

— Добре. След Грег започвах наново. След това дойде процесът. Не искам да ми се случи същото. Отново ме обзема гняв и просто ми е гадно, защото дванайсет жени преди мен и Грег след мен, загинаха. А аз останах жива. Нямах и драскотина, но те ме възприемаха като жертва или тръбяха, че съм била героиня. Нито едното е вярно, нито другото.

— Така е, нито едното е вярно, нито другото. Ти просто си оцеляла, а това е много по-трудно.

Тя спря и го погледна.

— Как го разбра?

— Ами то ти е изписано по лицето! Блести в очите ти. Може би защото са видели много. Носиш рани. Живееш с тези рани. А това не ми харесва.

Понечи да се усмихне на начина, по който обърна думите й срещу нея, но потръпна.

— Какво става между нас, Саймън?

— Просто страст.

— Сигурно. Не съм правила секс повече от десет месеца.

— Добре, значи страстта ще се разгори още повече.

Тя се разсмя.

— Сега вече ме накара да се почувствам по-добре. Исках обаче да кажа, че след като не съм правила секс десет месеца, не ме е страх да почакам още малко. И двамата живеем на острова и сме свързани със Силвия. Аз харесвам кучето ти и в момента съм една от любимките му. Трябва да преценя дали като спя с теб, ще ми стане по-леко, или това ще причини куп сложнотии.

— Няма да е хубаво. А хубавото включва сладкиш и мляко.

— Колко си самоуверен! Обичам самоуверените хора. Тъй като нямам намерение да правя секс с теб насред гората, още повече че до залез остават около двайсет минути, мисля, че няма да извършим нищо прибързано. Защо не ме изкушиш с някои от хубавите си страни?

Той застана зад нея и стисна косата й в юмрука си.

— Обичаш да се движиш по ръба, а?

— Всъщност не обичам. Предпочитам стабилността, реда, така че това е необичайното за мен.

Той подръпна косата й, колкото да я накара да повдигне лице и я привлече така, че устните й застанаха на един дъх разстояние от неговите.

— Търсиш нещо по-така, нали?

— Всъщност изобщо нищо не търся.

— Нито пък аз — отвърна той и я притисна към себе си.

Сама си го изпроси, защото си въобразяваше, че е подготвена. Беше очаквала той да й налети стремглаво, да усети бързата експлозия от жар, страст и непреодолимо желание, които завладяваха и ума, и тялото.

Вместо това той я обезоръжи с бавна целувка, която разпрати искри по цялото й тяло и замъгли ума й. Тя въздъхна, вдигна ръце и го прегърна през врата.

Саймън стана по-настойчив, разпали огън в нея, страстта й лумна и тя стана напълно беззащитна.

Светът се завъртя — и гората, и небето, и сгъстяващите се сенки. Остана само насладата на притиснатите устни, на изпълнените с желание тела, на трепета, надигнал се в нея.

Дори когато той понечи да се отдръпне, Фиона го привлече към себе си и продължи целувката — по-настойчива и страстна, отколкото преди.

Успя да блокира самоконтрола му. Съчетанието от мекота и настойчивост разколеба решителността му той да бъде водещият. Незнайно как тази жена бе докоснала душата му, бе открехнала врата, която той искаше да опази заключена. Вече не бе сигурен кой от двамата насочва другия в желаната посока.

Когато се опита да отстъпи, да се отдръпне, тя отново го привлече.

Меки устни, гъвкаво тяло и усещане, колкото приятно, толкова и обезоръжаващо. Също като вкуса й — неустоим.

Беше изгубил спечеленото досега предимство, когато кутрето започна да лае, обзето от дива радост, и задраска по краката му, за да го накара да отидат там, където искаше.

Този път двамата се откъснаха един от друг.

Фиона сложи длан на главата на Джос.

— Седни — нареди тя. — Добро куче.

Вече не беше толкова спокойна, помисли си Саймън, докато се вглеждаше в очите й. Познатата бистрота я нямаше.

— Не мога да измисля нищо разумно, което да кажа — призна тя. Даде знак на кучетата и върна каишката на Саймън. — Трябва да се връщаме. Сега вече не се дърпа толкова. За него това е нова територия, всичко го разсейва, но се държи добре.

Отново бе на сигурна почва, помисли си той, щом заговори за кучешките работи. Интересно, как ли ще се справи?

— Иска ми се да поработя с него над други умения и начини на поведение. Може би допълнителен половин час или петнайсет минути на седмица. Две седмици безплатно. След това, ако си доволен от резултата, можем да обсъдим цената.

— Опитваш се да ме изкушиш с хубавите страни ли?

Фиона го стрелна с поглед и извърна очи.

— Може и така да се каже. Той учи бързо, добродушен е… Беше глупаво. Проява на страх. Исках да те целуна отново, за да съм сигурна, че онзи ден не съм си въобразила, но очевидно не съм. Между нас има силно физическо привличане, каквото не съм изпитвала от много отдавна.

— Цели десет месеца.

Тя се изчерви, но след това по лицето й се разля усмивка. Не беше от смущение, личеше, че й е познато.

— Дори по-дълго. Няма да поставям и двамата в неловко положение с подробности за преживяното, достатъчно е да кажа, че беше истински провал на няколко нива. Тъкмо затова се чудех дали факторът „Десет месеца“ не е причина за привличането. Това е също така и причина да внимавам. Не се притеснявам от секса, но не искам да повторя грешката, допусната преди десет месеца.

— Предпочиташ реда и сигурността.

Фиона сложи по навик ръце в джобовете си.

— Приказвам прекалено много, а ти слушаш внимателно и запомняш всяка моя дума. Опасно съчетание.

— За кого?

— За онзи, който говори. Виж, ти създаваш впечатление, че не обръщаш особено внимание, че не се интересуваш. Оказва се обаче, че внимаваш. Не споделяш почти нищо, но помниш дори най-незначителните подробности. Това е малко подличко, не мислиш ли? Харесвам те. Поне така ми се струва. Не знам много за теб, защото ти не разказваш нищо за себе си. Знам, че имаш куче, защото ти го е подарила майка ти, което ми подсказва, че или обичаш майка си, или се страхуваш от гнева й. Най-вероятно е комбинация и от двете.

Вървяха смълчани.

— Хайде, потвърди или отречи — подкани го тя. — Не е възможно да става въпрос за някоя позорна тайна.

— Обичам мама, но предпочитам да не изпитвам гнева й.

— Ето, не беше чак толкова трудно. Ами баща ти?

— Той също обича мама и като мен предпочита да не изпитва гнева й.

— Нали си наясно, че колкото по-малко казваш, толкова повече разпалваш любопитството на хората?

— Чудесно. Това се отразява добре на бизнеса.

— Значи работата ти е бизнес.

— Хората ти плащат, правителството смъква данъци. Значи е бизнес.

Вече бе на първото стъпало, макар то да беше доста хлъзгаво.

— Но не поставяш бизнеса на първо място, защото тогава щеше да ми продадеш онзи шкаф.

Той спря, когато Джос, намерил пръчка, заподскача като полкови барабанчик.

— Няма пак да се разправяме.

— Това или беше проява на артистичен темперамент, или просто си показа ината. Предполагам, че е по малко и от двете. Между другото, все още искам да го купя.

— Казах не. Можеш да си сложиш люлеещия се стол на верандата. Твоят е грозен.

— Не е грозен. Удобен е. Но има нужда от една боя.

— Левият подлакътник се е изметнал.

Тя понечи да протестира, но осъзна, че няма смисъл.

— Може и така да е. Но сега е мой ред да обърна думите ти срещу теб, господин Потаен. Това само доказва, че забелязваш подробностите.

— Забелязвам кофти изработката и изкривеното дърво. Ще ти дам люлеещ се стол срещу уроци, стига да използваш твоя за подпалки.

— Може да има сантиментална стойност.

— Има ли?

— Не, купих го при една гаражна разпродажба преди няколко години за десет кинта.

— Значи отива за подпалки. А ти научи кучето ми на нещо интересно.

— Дадено.

Когато излязоха от гората, тя погледна небето.

— Захладнява. Ще имам нужда от подпалки. Ще наклада хубав огън, ще си налея чаша вино. Е, няма да мога да извадя бутилката от красивия шкаф, но ще го преживея. И изобщо нямам намерение да те каня.

— Ти да не би да си въобразяваш, че ако исках да довършим започнатото, щях да чакам покана?

— Не — отвърна тя след кратко мълчание. — Тези думи би трябвало да ми се сторят арогантни и отблъскващи. Представа нямам защо ги приемам. Та защо не искаш да довършим онова, което започнахме?

Той се усмихна.

— Над това ли ще мислиш сега? Харесва ми къщата ти.

Напълно объркана, тя се обърна и направи опит да я погледне през неговите очи.

— Моята ли?

— Малка е, има интересна архитектура и е напълно подходяща за това място. Можеш да си помислиш дали да не направиш пристройка с френски прозорци от южната страна. Така ще я пораздвижиш, кухнята ще стане по-голяма и ще има повече светлина. Както и да е, направи си услуга и недей да проверяваш имейлите и съобщенията си. Ще доведа кучето и ще ти докарам стола след ден-два.

Тя остана да гледа намръщено след него, докато двамата с любимеца му се качваха в джипа. Саймън махна каишката и побутна Джос, който продължаваше да стиска гордо пръчката, да се качи.

 

 

Имаше си предостатъчно работа — мебелите, кучето, неизбистрената идея да засади градина. На всеки два дни в зависимост от времето той качваше Джос в джипа и двамата поемаха по криволичещите пътища на острова.

Рутината или по-скоро липсата на рутина, бе онова, което бе търсил, без да го съзнава напълно.

Беше чудесно, че работилницата му е на няколко крачки от къщата и можеше да работи, когато си поиска. С изненада установи, че компанията на кучето му е приятна и докато работи, и докато се разхожда, и докато шофира.

Стана му весело, докато, боядисваше люлеещия се стол в яркосиньо. Фиона може да бе с най-обикновена коса и може и да предпочиташе убитите тонове, но притежаваше ярка самоличност. Щеше да изглежда добре на този стол.

Тя и без това изглеждаше добре.

Мислеше следобеда да отнесе стола, освен ако работата не го погълнеше.

Добре че имам достатъчно поръчки, което да ме залисва, мислеше си той, докато пиеше сутрешното си кафе — шкаф с издадена напред средна част за клиент от Такома и още един люлеещ се стол. Искаше му се да си направи легло, а трябваше да довърши и шкафа, който започна за Фиона.

Все някой ден.

Трябваше да докара пъна. Днес щеше да се заеме с тази работа. Щеше да звънне на Гари, с когото се бе запознал в кучешкото училище местен фермер, и да го попита дали може да му даде верига и трактор.

Подсвирна на кучето и остана изключително доволен, когато животното доприпка щастливо при него. След това влезе отново вътре да изпие втората си чаша кафе, докато преглеждаше статиите в „Ю Ес Рипорт“.

Вече мислеше, че репортерката се е отказала от статията, отчаяна от мълчанието на Фиона.

Само че попадна на приковаващо заглавие: „ЕХОТО НА СТРАХА“. Бяха поместени снимките на двете жени — по-скоро момичета, на които бе посветена уводната статия. Беше очевидно, че репортерката си е подготвила домашното, беше добре запозната с подробностите от живота им и с последните часове преди отвличането им. Представяше и издирването и начина, по който бяха открити телата им.

Снимката на Пери го изненада. Та той беше съвсем обикновен човечец на средна възраст! Все едно гледаше съседа си. Приличаше на учител по история или на застрахователен агент, на човек, който сади домати в задния си двор. Беше наистина съвсем обикновен.

Затова пък снимката на Фиона го стресна.

Беше усмихната, също както дванайсетте жертви — онези, които не бяха успели да избягат. Изглеждаше млада, свежа и красива.

Какъв контраст със снимката, когато я вкарват в съда и се опитват да пробият обръча на репортерите. Беше свела глава, очите й бяха безизразни, а лицето — сгърчено в гримаса.

В статията се описваха подробностите около бягството й и убийството на годеника й. Споменаваше се, че авторката не е успяла да открие Бристоу за коментар.

— Не че това те е спряло — изръмжа той.

Хората обаче правеха онова, което са си наумили. Работата на журналистите беше да пишат. Най-умното, което Фиона можеше да направи обаче, бе да не им обръща внимание.

Изпита желание да й позвъни, но се застави да не се занимава с този въпрос и да я остави на мира.

Вместо това набра телефона на Гари и след кратък разговор се разбраха да извадят пъна. Отдели десет минути, в които направи с Джос упражнения за носене на разни неща, след което се захвана за работа.

Насочи вниманието си към шкафа. Реши, че е най-добре да не работи повече по него, поне докато не прогони образа на Фиона със страха по измъченото й лице.

Рано следобед направи кратка почивка и отиде да се разходи по брега, където Джос откри мъртва риба.

След задължителния душ — на всяка цена трябваше да купи ваничка за кучето — Саймън реши да закара на Силвия някои от по-дребните изделия, които беше направил — сандъчета за цветя, вази и купи, и ги натовари заедно с кучето в джипа.

Щеше да откара, стола и да намери някакво извинение да не остава дълго при Фиона, след което щеше да се срещне с Гари да се справят с пъна.

Двамата с Джос останаха неприятно изненадани, че я няма. И от кучетата нямаше следа. Да не би да е хукнала нанякъде, за да е сама и да не я притеснява никой?

Джос наостри уши, когато Гари Пристигна с общителното си коли Буч.

Фермерът, нахлупил шапка върху посивялата си коса, носеше очила с дебели стъкла на зеленикавите си очи. Загледа се в кучетата и отбеляза:

— Дребосъци.

— Нали? Фиона не е вкъщи, но знае, че ще дойдем за пъна.

— Имам опит. В парка отделям по един ден в месеца за тази работа. Така се поддържам във форма. Трябваше да излезем на ранина. Хайде да свалим тракторчето от камиона и да ти извадим пъна. За какво ти е?

— Човек никога не знае за какво ще му потрябва.

— Тъй си е — съгласи се Гари.

Свалиха рампата и Гари подкара внимателно трактора. Качиха двете кучета и потеглиха към гората.

— Много ти благодаря, Гари.

— Нищо не е тва. А и днес е приятно навън.

Наистина беше приятно, сравнително топло, слънчево, личеше, че пролетта наближава. Кучетата бяха оплезили радостно езици, а от Гари се носеше лек мирис на тор.

Когато стигнаха до пъна, Гари скочи, обиколи го и побутнал назад шапката си, се почеса по главата.

— Т’ва ли искаш?

— Аха.

— Тогава да го изтеглим. Познавах един дет правеше дървени скулптури от чворесто дърво. И това е такова.

Вързаха го с веригата, обсъдиха как ще действат, после се заговориха за бейзбол.

Саймън завърза кучетата за едно дърво, за да не пречат на работата им и да не пострадат, докато Гари правеше заход с машината.

Отне им цял час и много пот, връзваха веригата отново и отново и местеха трактора.

— Леко! — провикна се Саймън и се ухили. — Този път стана! Излиза.

— Не се дава гаднярът — Гари отпусна леко газта, когато дънерът се изтърколи от земята. — Вече си имаш пън.

Саймън прокара ръка по един от дебелите корени.

— И то какъв!

— За пръв път те виждам толкова щастлив. Дай сега да го качим.

Вече излизаха от гората, когато Гари се обърна към спътника си.

— И да ми кажеш какво си измайсторил от него.

— Мисля си да направя мивка.

Гари изсумтя.

— Ще правиш мивка от пън?!

— Основата. Ако успея да го почистя, както ми се иска. Ще стане страхотно. Добавяме ваничка и всички съвременни джаджи и няколко ръце лак. Да, ще стане.

— Това направо бие по точки онези чворести дървении. Шантава работа! И за колко ще го продадеш?

— Зависи, но ако стане така, както го мисля… Ще го продам за около осем.

— Осемстотин долара за дървена мивка?

— Осем хиляди.

— Ти се бъзикаш бе, човече!

— В някоя напудрена галерия в Сиатъл може да мине и за десет.

— Десет хиляди долара за някаква си мивка? Майка му мечка! Да му се не види.

Саймън отново се ухили.

— Няма да има втора като нея. Някои хора наричат това изкуство.

— Някои хора им се е втечнил мозъкът. Не се сърди, не се отнася за теб.

— То си е така. Не съм се обидил. Ще ти кажа, когато я завърша, и ще те извикам да видиш какво се е получило.

— На всяка цена. Чакай само да разкажа на Сю — рече той. Имаше предвид съпругата си. — Няма да ми повярва.