Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (27)

27.

Фиона обичаше да лети, макар възможностите за пътуване да бяха малко и нарядко. Обичаше ритуала, хората, които наблюдаваха отстрани, усещането, очакването да тръгне от едно място и да прелети до друго.

В този случай обаче полетът бе необходимост, средство за постигането на цел, нещо, което да издържи.

Мисли много какво да облече и сама не успя да си обясни защо външният й вид и излъчването й имат толкова голямо значение.

Изборът й се въртеше около костюма, но ти и отхвърли, защото бяха прекалено официални или строги. Поколеба се дали да не се спре на дънки — обичайното й облекло, но реши, че са прекалено ежедневни. Накрая облече черни панталони, бяла риза и сако в турско синьо.

Семпло облечена, но сериозна и делова.

Точно това бе най-важното, каза си тя, докато седеше между Тони и Манц. Начинът, по който се беше облякла, впечатлението, което щеше да създаде, щяха да наложат тона на разговора.

Пери си мислеше, че ръководи нещата, разсъждаваше тя. Макар да бе в строго охраняван затвор, той се беше постарал да диктува правилата.

Той имаше нещо, което от ФБР искаха, нещо, от което се нуждаеха, така че властта бе в неговите ръце, а тя възнамеряваше да го лиши от тази власт.

Дрехите щяха да й помогнат да си напомня — щяха да напомнят и на него — че тя бе тази, която щеше да излезе безпроблемно, да се върне към живота си и свободата.

Той обаче оставеше в килията.

Каквото и да кажеше иди направеше, нямаше да промени този факт. В това се изразяваше нейната власт. Затова тя щеше да контролира разговора.

— Искам да поговорим за някои от процедурите — наклони се към нея Тони. — Ще минеш през охраната, ще се наложи да попълниш някои документи.

По начина, по който я наблюдаваше, разбра, че агентът се пита дали нервите й ще издържат.

— Винаги има разни бумаги.

— Ще ни придружат до стая за разпити, вместо до обичайната зала за посетители. Пери ще ни чака там. Китките и глезените му ще бъдат оковани, Фий. Няма да те оставим сама с него нито за секунда. Той няма да има възможност да те докосне.

— Не се страхувам от него — това бе истина. — Наистина не се страхувам. Единственото, което ме притеснява, е, че може да сме дошли напразно. Той ще си получи своето, ще се срещне с мен, а няма да каже нищо, което да е от полза. Ще ми бъде адски неприятно да му доставя удоволствието да остане в една стая с мен, да ме огледа. Всъщност аз ще си доставя същото удоволствие като него и ще знам, че накрая ще си тръгна, докато той ще остане затворен.

— Добре. Не го забравяй. Мисли все за това и не забравяй, че в мига, в който решиш, че искаш да си тръгнеш, свиждането приключва. Ти решаваш, Фий. От самото начало до края.

Тони я хвана за ръката, когато навлязоха в турбулентност.

— Не пожела да повикаме адвоката му, изрично подчерта, че не иска да присъства. Мисли си, че контролира нещата, че владее положението.

— И аз си мислех абсолютно същото. Нека вярва в каквото иска. Нека ме огледа добре — гласът й стана по-твърд и предизвикателен. Турбулентността беше отвън. — Няма да види уплашена или покорна жена. По-късно следобед ще си играя с кучетата, ще похапна пица и ще изпия чаша вино, а довечера ще спя с мъжа, когото обичам. Него ще го върнат в килията и аз пет пари не давам какво мисли той, стига да ви каже онова, което знае.

— Не му казвай нищо, което може да използва срещу теб — добави Манц. — Никакви имена, никакви места, нищо, свързано с ежедневието ти. Доколкото можеш, прикривай реакциите си. Той ще се опита да те разиграва или за да те уплаши, или за да те ядоса. Ще пробва всичко, за да се вмъкне под кожата ти. Ние няма да мърдаме от стаята, надзирателят също ще бъде вътре. Цялата среща ще се записва.

Тя се преструваше, че слуша и попива инструкциите и успокоенията им. Никой, дори Тони, не знаеше какво изпитва. Никой, помисли си тя, абсолютно никой нямаше представа, че в едно закътано кътче на съзнанието си тя се наслаждаваше, че ще го види отново, че ще го види окован, в същото положение, в което бе тя навремето. Когато се изправеше отново пред него, щеше да е заради нея, заради Грег, заради, всички онези жени, чиито живот той беше отнел.

Той нямаше представа, че щеше да й даде повод да ликува.

Откъде можеше да знае, след като и тя самата не знаеше допреди малко?

Приемаше всичко това като пътешествие. Рано сутринта се качиха на ферибота, после на самолета, а след това щяха да се прехвърлят в автомобил. Всяка отделна отсечка й носеше успокоението, че се отдалечава от дома, и Пери няма нито да разбере, нито да види онова, което тя виждаше и изпитваше всеки ден.

Югоизточен Вашингтон не бе просто далече, а беше почти друг свят. Около нея не бяха полята и хълмовете, които познаваше, селата с плъпнали туристи, където срещаше познати лица, чуваше познати гласове и непрестанния шум на вълните. Тук ги нямаше потоците, горите и дълбоките зелени сенки.

Затворът, построен от червени тухли и камъни, й се стори застрашителен. Квадратното безлично крило, където бяха строго охраняваните затворници, беше мрачно и студено. Тъмното кътче в нея се надяваше животът му отсега нататък да продължи да бъде все така еднообразен, мрачен и пуст.

Всяка желязна решетка й доставяше радост.

Той си мислеше, че й е причинил болка, че я е сломил, като е поискал тази среща, но истината беше, че й правеше невероятна услуга.

Отсега нататък, всеки път, когато си помислеше за Пери, щеше да си представя стени, решетки, надзиратели и тежко въоръжение.

Охраната я провери и тя попълни и подписа необходимите документи.

Пери никога нямаше да разбере, че като я накара да отвори тази врата, ще й помогне да я затръшне завинаги, без да оставя дори процеп — нещо, което никога нямаше да успее да стори, ако не беше дошла.

Когато влезе в стаята, където той чакаше, Фиона беше напълно готова.

Беше доволна, че е облякла дрехи в тези сдържани цветове, че е опънала косата си и я е сплела на римска плитка, че се е постарала да си сложи грим. Усети как той я огледа, когато влезе, че забеляза всичко.

Бяха минали осем години, откакто я бе заключил в багажника на колата. И двамата знаеха, че в момента срещу него не стои същата жена.

— Здравей, Фиона. Мина много време. Разхубавила си се. Очевидно новият живот ти се отразява добре.

— Не мога да кажа същото за теб и за твоя живот.

Той се усмихна.

— Успях да си създам поносимо ежедневие. Ще ти призная, че до последно се съмнявах, че ще дойдеш. Как пътува?

Опитва се да води шоуто, реши тя. Налага се малка поправка.

— Да не би да поиска да се видим, за да си приказваме празни приказки?

— Много рядко имам посетители. Сестра ми — сигурно я помниш от процеса, — а напоследък и нашият любим специален агент и привлекателната му нова партньорка. Разговорът е истинско удоволствие.

— Ако си въобразяваш, че съм дошла, за да ти доставя удоволствие, жестоко се лъжеш. Но да ти отговоря на въпроса, пътуването беше безпроблемно. Навън е приятен пролетен ден. Нямам търпение да му се порадвам, след като изляза навън.

— Виждам, че си станала злобничка — той я погледна със съжаление, сякаш бе възрастен, който се опитва да коригира поведението на капризно дете. — А беше толкова сладка и чистосърдечна млада жена.

— По онова време ти изобщо не ме познаваше. Не ме познаваш и сега.

— Нима? Завряла си се на онзи остров. Между другото, пропуснах да ти изкажа съболезнования за смъртта на баща ти. Често си мисля, че хората, които избират да живеят на някой остров, приемат водата, която ги заобикаля, като крепостен ров. Имаш си кучета, водиш курсове. Работата на треньора е интересна. Моделираш другите според собствените си предпочитания.

— Така би подходил ти — поеми водачеството, отклони го в друга посока, каза си тя. — За мен това е начин да помогна на някого да използва потенциала си в областта, която владея.

— Да използва потенциала си. Да, в това отношение сме единодушни.

— Това ли откри у Франсис Екъл? Потенциал?

— Виж ти, виж ти! — отпусна се той назад и се засмя. — Защо размаха камшика, след като си говорехме така сладко?

— Мислех, че ще искаш да ми разкажеш за него, след като си го насъскал да ме погне. Той, разбира се, оплеска нещата. Разби на пух и прах наследството ти… Джордж.

— Хем се опитваш да ме поласкаеш, хем да ме подразниш. Да, не би агентите да са те подготвили? Те ли ти казаха какво да кажеш и как да го кажеш? Ти си една послушна малка кукличка, а, Фиона?

— Не съм дошла нито да те лаская, нито да те дразня — говореше безизразно, а очите й го наблюдаваха спокойно. — Не ме интересува нито едното, нито другото. Никой не е в състояние да ми каже какво да кажа или да направя или кога да действам. За разлика от теб. Ти добра кукличка ли си в килийката си, Джордж?

— Змийче! — той се изсмя високо, но в очите му имаше всичко друго, но не и веселие. Беше напипала болното му място, усети го и реши да увеличи натиска. — Винаги съм ти се възхищавал в това отношение, Фиона. Класическото перчене на червенокосите, истинско клише. Доколкото си спомням, не беше чак толкова хаплива, след като любовникът ти и вярното му куче бяха поразени от куршуми — заболя я. Едва издържа на болката. — Имаш нужда от лекарства и „терапия“ — добави той и вдигна пръсти, за да покаже нагледно кавичките. — Имаш нужда от бащински настроения агент, който да те защитава от мен и от пресата, която точи лиги пред вратата ти. Горкичката нещастна Фиона! Първо е героиня, благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, след това се превръща в трагичен образ, готов да се пречупи всеки миг.

— Горкичкият нещастен Джордж — отвърна тя със същия глас и видя как нещо в очите му проблясва. — Първо всички се страхуват от него, а сега му се налага да си наеме жалко подобие на себе си, за да му довърши работата, която сам се оказа некадърен да довърши. Ще бъда напълно честна с теб. Пет пари не давам дали ще кажеш на ФБР нещо за Екъл. Дори се надявам да не кажеш, защото той ще се опита да довърши онова, което ти не можа, по своя си начин. Ти ми отне нещо, сега аз ще ти отнема нещо. Ако не го открият навреме и той все пак се добере до мен, готова съм да го посрещна — беше се привела напред, което му позволи да я огледа добре. Даде му възможност да усети решимостта й и тайната, която криеше. — Готова съм за него, Джордж. За теб не бях готова, а виж къде се озова. Така че, когато той дойде за мен, ще изгуби също като теб. За пореден път. Толкова силно го желая, че нямам думи. Ти не си единственият, който го възприема като бледо копие. И за мен е такъв.

— А да си се замисляла, че той иска точно това? Той успешно те манипулира, за да усетиш тази сила и чувство на сигурност.

Фиона се изсмя и отново се облегна назад.

— Кой е некадърникът сега? Той изобщо не е онова, което ти си въобразяваш. Да преценява характера и способностите е едно от уменията на добрия дресьор. Тук не става въпрос единствено за преподаване, за даване на инструкции, ами да усетиш ограниченията и патологията на онези, които обучаваш. И този път си оплескал нещата. Знаеш, че си се изложил, защото ако не беше, аз нямаше да съм тук.

— Тук си, защото така поисках.

Надяваше се изражението й да е нещо средно между отегчено и развеселено, защото сърцето й блъскаше до пръсване. Тя вземаше надмощие.

— Не можеш да искаш нищичко от мен. Не можеш да ме уплашиш, нито злобното псе, което си насъскал по мен. Единственото, което ти остава, е да поискаш сделка.

— Никой не знае кого ще нападне псето. Никой няма представа колко кървави трупове ще остави по пътя.

Тя наклони глава на една страна.

— Да не би да си въобразяваш, че това е в състояние да смути съня ми? Аз си имам крепостен ров. Искрено ще съжалявам, ако прецака нещо, преди да се добере до мен. Според мен, Джордж, си изпуснал псето от каишката и то е хукнало накъдето му видят очите. А що се отнася до мен — тя нарочно погледна часа, — повече време не мога да ти отделя. Радвам се, че се видяхме, Джордж — заяви тя и се надигна. — Ти наистина ме развесели.

— Ще те изпратя — изправи се и Манц.

— Ще си намеря нов. Рано или късно ще си намеря нов! — Фиона се обърна през рамо и видя как е свил окованите си ръце на масата. — Винаги ще мисля за теб, Фиона.

Тя му се усмихна.

— Колко тъжно, Джордж.

Манц кимна и надзирателят отвори вратата. В мига, в който вратата хлопна зад тях, Манц поклати глава и вдигна ръка.

— Ще ни отведат до залата за наблюдение, където да изчакаш.

Фиона продължаваше да се владее, следваше Манц и не казваше и дума, вперила очи напред. Чу се изщракване, когато тежките електронни врати се отвориха, а след това затвориха. Тя потръпна.

Влязоха в малка стаичка с електронни устройства и монитори. Манц не обърна никакво внимание на служителите и посочи два стола в отсрещния край на стаята.

Наля чаша вода и й я подаде.

— Благодаря.

— Търсиш ли си работа?

Фиона отново вдигна поглед.

— Моля?

— От теб ще излезе добър агент. Не отричам, че имах съмнения относно идването ти. Мислех, че ще започне да те разиграва. Очаквах да те смачка, да те стъпче и да си тръгнем с празни ръце. Само че ти успя да го завъртиш на малкия си пръст. Не му даде онова, което той искаше, да не говорим, че той не получи нищичко от онова, което очакваше.

— Много мислих какво да кажа и как да го кажа. Как да… подходя — обясни й Фиона, но не можа да се овладее и ръцете й започнаха треперят.

— Мога веднага да те изведа. Наблизо има кафене. Тони ще ни намери там.

— Не, предпочитам да остана, освен това знам, че предпочиташ да се върнеш вътре.

— И тук ми е добре. Повече няма да посмее да подмята нито една жена. Тони ще се справи и без мен. Откъде знаеше какво да кажеш, как да го представиш?

— Истината ли искаш?

— Да, искам истината.

— Работя с кучета, давам частни уроци на собствениците на кучета, които имат проблеми с поведението — някои от тях са агресивни. Никога не бива да показваш страха си. Ти дори не го осъзнаваш понякога, но трябва да се владееш, защото животните усещат. Не бива по никакъв начин да им позволяваш да владеят положението, дори за секунда. Не бива да губиш самообладание, напротив, трябва да налагаш силата си. Да ръководиш нещата.

Манц се замисли.

— Да не би да казваш, че се отнесе към Пери като към своенравно куче?

Фиона въздъхна тежко.

— Горе-долу. Мислиш ли, че се получи?

— Според мен ти си свърши работата. Сега остава ние да свършим нашата.

 

 

Пери протакаше, съобщаваше информацията на части, спираше, за да поиска храна, след това отново започваше да говори. Фиона потисна надигащия се пристъп на клаустрофобия, тъй като остана затворена твърде дълго в малката стаичка. Но нали сама отказа предложението на Манц да напусне затвор и да чака някъде другаде.

Искаше да разбере какво става, затова чакаше, докато Манц си беше сложила слушалките, за да може да говори с Тони, когато се налага. Фиона отказа предложението да й донесат нещо за ядене.

Наближаваше часът, в който Тони й беше казал, че ще си бъде вкъщи, когато най-сетне тръгнаха от затвора. Фиона беше спуснала прозореца на колата и си поемаше дълбоко въздух.

— Сега вече може ли да използвам телефона си? Трябва да предупредя Саймън и Силвия, че ще закъснея.

— Давай. Аз ще позвъня на мащехата ти — каза й Тони. — Оставих на Саймън съобщение на гласовата поща. Той не се обади.

— Ако машината в работилницата му е включена и музиката гърми, няма как да го чуе. Сил обаче ще му каже. Днес следобед е поела часовете ми. Ще изчакам да се качим на самолета.

— Ерин каза, че не си яла нищо.

— Чувствах се твърде неуверена. Кажете ми, получи ли се нещо?

— Да се надяваме.

— Защо?

— Ерин остана на телефона, за да провери част от информацията, която ни даде Пери, и в момента изпраща агенти на местата, откъдето Екъл е трябвало да получава писмата през следващите няколко седмици. Каза ни и двете самоличности, които Екъл използва.

— Не е малко. Дано да не ви заблуждава.

— Той иска да заловим Екъл. Първо, защото вече не му се подчинява, и второ — май това беше основната причина — не иска да спечелиш отново. Не смее да рискува да се изправиш срещу Екъл и да победиш. Ти го убеди не само че можеш да го сториш, ами че нямаш търпение да се срещнете лице в лице. Бога ми, та ти успя да убедиш и мен!

— Предпочитам да не се налага да го доказвам.

Манц се върна.

— Агентите ни тръгнаха към местата, а на най-близкото изпратихме цял екип. Друг екип ще охранява колежа „Келуърт“, тъй като следващата мишена би трябвало да е там, ако се съобразява с плана на Пери.

— Едва ли ще стане, но е най-добре да се подсигурим.

— Издадохме заповед за задържането на Екъл, включително и за двете фалшиви имена. Освен това направихме страхотно попадение, Форд „Таурус“ от 2005 с калифорнийски номера издаден на един от двата псевдонима. Джон Уилям или Джон Мичъл.

Тони стисна ръката на Фиона.

— Няма да се наложи да доказваш каквото и да било.

 

 

Рано следобед друг път, мислеше си Саймън. Както я даваха, едва ли щяха да се приберат преди шест. Поуспокои се малко, когато чу гласа й — беше оставила съобщение на гласовата поща, — но нямаше да се успокои напълно, докато не я видеше лично.

Зае се с работа и тъй като Силвия беше поела часовете и бе натоварила онова, което беше направил, което му спести едно разкарване до селото. Освен това му сготви обяд. Не беше зле.

Постави и последното сандъче на мястото му, след като беше прекарал почти цял ден превит над тях, след това излезе в двора, заобиколен от глутницата кучета, които не се отделяха от него цял ден, за да прецени ефекта.

— Не е зле — промърмори той.

Не използва дизайна, който Фиона беше откраднала от Мег — какъв е смисълът да правиш нещо, което можеш да си купиш от скапан каталог? Както и да е, неговите бяха по-хубави. Харесваше му съчетанието от махагоново и тиково дърво, заоблените форми и келтските мотиви, резбовани отпред.

Цветята трябваше да са пъстроцветни, реши той. Ако тя се опиташе да му пробута разни скучни пастелни бурени, просто нямаше да се получи. Искаше наситени, натрапчиви цветове, които да се забелязват отдалече. Какъв беше смисълът да се садят цветя, ако не се забелязват отдалече?

Кучетата се обърнаха едновременно и той инстинктивно завъртя глава. Слава богу, помисли си, когато видя колата на алеята.

Едва се удържала не хукне към нея, да я измъкне през прозореца и да провери всеки сантиметър от тялото й, за да е сигурен, че е недокосната, здрава и непроменена.

Чакаше с едва сдържано нетърпение, докато тя седеше в автомобила и приказваше с агентите.

Били са с теб през целия ден, помисли си той. Кажи на скапаняците чао и се прибирай вкъщи. Хайде, идвай си.

Фиона най-сетне слезе и тръгна към него. Той дори не забеляза кога колата потегли.

Чу смеха й, когато кучетата се втурнаха към нея, за да я посрещнат, и забеляза как страните й поруменяват, докато ги галеше и рошеше козината им.

Сега е мой ред, помисли си той и тръгна след тях.

— Къш оттука! — нареди им и чак след това я погледна. — Прекалено много се забави.

— На мен ми се стори още повече. Имам спешна нужда от прегръдка. Искам една дълга, силна прегръдка. Хайде, Саймън, искам да чуя как пропукват ребрата ми.

Той я прегърна с всичка сила, така че наистина й се стори, че ще й счупи костите. След това я целуна по косата, по слепоочията, по устните.

— Става все по-добре и по-добре — въздъхна тя. — Много по-добре. Миришеш божествено. На дървени стърготини, кучета и гора. Миришеш на домашен уют. Много се радвам, че се прибрах.

— Добре ли си?

— Да. Ще ти разкажа. Първо искам да взема душ. Знам, че все още съм под въздействието на случилото се, но просто… имам нужда от душ. След това пъхваме една замразена пица във фурната и аз ще… Ти си направил сандъчета за прозорците!

— Днес ми остана малко свободно време, защото те нямаше да ми се пречкаш.

— Направил си сандъчетата — прошепна тя. — Толкова са… Точно каквито трябва. Благодаря ти.

— Това са моите сандъчета за моята къща.

— Точно така. Благодаря ти.

Той отново я притисна към себе си.

— Добре че ги направих, иначе щях да полудея. Двамата със Сил се подкрепяхме, за да не откачим. Трябва да й позвъниш.

— Вече й звъннах. Говорих и с нея, и с мама, и с Мей, докато бях на ферибота.

— Значи си изцяло на мое разположение. И на тяхно — добави той, когато кучетата се отпуснаха в краката им. — Хайде, върви под душа, а аз ще се оправя с пицата — стисна брадичката й и я задържа, докато оглеждаше лицето й. — Не те е докоснал.

— Не и по начина, по който се надяваше.

— Тогава мога да чакам за останалото. И без това съм гладен.

 

 

Излязоха да похапнат на задната веранда, докато последните лъчи на слънцето се промъкваха през дърветата, а птиците чуруликаха като пощурели. Имаше скрит смисъл, каза си Саймън. Бяха свободни, докато Пери беше зад решетките.

Гласът й беше спокоен, докато му разказваше за посещението в затвора.

— Просто нямам представа откъде дойде част от всичко това. Бях обмислила отговорите си, подхода, тона, напористото отношение, но другото се оказа част от мен, думите просто се лееха, сякаш някой ги беше записал в главата ми. Казах му, че дори Екъл да убива други жени, това, изобщо не ме засяга. Обикновено не мога да лъжа, просто е напълно неестествено за мен, затова заеквам и сричам, но този път думите се редяха една след друга, без всякакъв проблем.

— И той се върза.

— Очевидно се върза. След това им каза каквото трябваше — явки, адреси, на които се получават писма, фалшиви имена. Вече успяха да проследят лек автомобил и регистрационен номер на едно от фалшивите имена. Разпратиха агенти навсякъде.

— И ти нямаш нищо общо оттук нататък.

— О, Саймън, поне така си мисля — тя вдигна ръце и за момент притисна с пръсти очите си. — Мисля, че бях дотук. А пък беше съвсем различно от онова, което очаквах, за което бях подготвена.

— Как така?

— Пери беше побеснял от гняв. Очаквах да ме гледа със самодоволство, да се радва на умението си да дърпа конците дори от затвора. До един момент се държа точно така, но отдолу прозираха и гняв, и разочарование. Когато видях това, когато го усетих и разбрах какво всъщност изпитва, какво му трябва, имах чувството, че… — тя сви юмрук на масата и го погледна. — Усетих, че съм стъпила на здрава почва. Чувствах се непоклатима и сигурна — тя вдигна отново поглед. Бистрите й сини очи бяха станали спокойни. — Усетих, че всичко между мен и него все още тлее в сенките, в мрака, но всеки момент ще угасне. С него е свършено.

— Радвам се, че е така — той чу истината, почувства я и разбра, че до този момент също е носил част от тази сянка у себе си. — Струваше си. Само че докато Екъл не се озове на същото място, нещата тук няма да се променят. Никакви рискове няма да поемаме, Фиона.

— Ще се примиря. Имам си сандъчета за прозорците и пица — тя отпусна юмрука си и посегна към ръката му. — Но най-важното е, че имам теб. Така че — пое си дълбоко въздух тя, — кажи ми друго. Какво друго направи, освен сандъчетата?

— Няколко неща са. Хайде да се поразходим.

— По брега или в гората?

— Първо в гората, след това и на брега. Трябва ми още един пън.

— Саймън! Да не би да си продал мивката?

— Тази ще я запазя, но Сил я видя и каза, че имала клиент, който щял да пририта за същата.

— Наистина ли ще я запазиш?

— Банята на долния етаж има нужда да се пораздвижи.

— Ще стане страхотно! — тя погледна кучетата, след това и Саймън. Нейните момчета, помисли си тя. — Хайде, момчета! Да помогнем на Саймън да си намери пън.

 

 

Екъл също усети нещо. Усети свободата.

Имаше си нова задача, нов дневен ред. Нова жертва.

Знаеше, че е прерязал пъпната връв, която го свързваше с Пери и вместо да се почувства като немощна, полуразпаднала се марионетка, изпита прилив на сили и жизненост. Усещанията му бяха нови; неизпитвани досега, дори по времето, когато Пери му помагаше да се добере до отдавна потисканото си „аз“, до човека, който бе крил години наред.

Заради това беше длъжник на Пери и възнамеряваше да му се отплати. Само че това бе дългът на ученик към учител. Истинският учител, мъдрият учител знаеше, че ученикът трябва да поеме по своя път, да си го проправи и да избере посоката.

Беше прочел с интерес и гордост статията в „Ю Ес Рипорт“. Прецени стила, гласа, съдържанието и даде на Кейти Стар петица.

Точно както бе постъпвал в предишния си живот, той се зае да редактира текста, да поправи и нанесе корекциите с червена химикалка.

Можеше да й помогне да подобри стила си, в това нямаше съмнение. Освен това се замисли дали да не се свърже с нея, за да й сътрудничи, да придаде на статиите й повече дълбочина.

Не бе и предполагал в каква страст се превръща лошата слава, колко примамливо пикантен е вкусът й, когато привикнеш. Само че новото му „аз“ искаше да вкуси още и още, преди да настъпи краят. Искаше да си направи пиршество, да се отпусне и наслади на всичко.

Искаше да се възползва докрай от наследството.

Докато проучваше навиците на потенциалните си ученици и ежедневието им, той прочете и други нейни статии, поразрови й откри данни за нея както лични, така и професионални, и забеляза качества, които притежаваха и други от учениците му.

Най-вече жените.

Курви. Всички жени бяха курви до мозъка на костите си.

Умната, находчива Кейти беше прекалено упорита, действаше твърде прибързано и бе прекалено сигурна в себе си. Тя бе истинска манипулаторка, която нямаше да приеме нито инструкции, нито конструктивна критика.

Това обаче не означаваше, че няма да е полезна.

Колкото повече я наблюдаваше, толкова повече научаваше, толкова повече искаше. Тя щеше да бъде следващата и дори първата, макар да имаше възможност да е последната. Тя щеше да е неговият избор, не една от мишените на Пери.

Беше по-зряла и не особено атлетична. Застояваше се зад бюрото по-дълги часове, барабанеше по клавиатурата и говореше по телефона, вместо да тренира.

Пънеше се в лъскавия си фитнес център, за да се фука с тялото си.

Точно така, тя обичаше да показва тялото си, но не го владееше, не го дисциплинираше. Ако останеше жива, щеше да се превърне в дебела и мудна повлекана.

Всъщност той й правеше услуга, щеше да сложи край на тази работа, докато беше все още млада и стегната.

Имаше доста работа в Сиатъл. На два пъти промени регистрационните си номера и пребоядиса колата. Сега, когато се върнеше на острова, ченгетата, които наблюдаваха пристигащите на ферибота автомобили, нямаше да разберат, че става дума за същото возило, не че това особено го интересуваше.

Но пък Пери го беше обучил много да внимава.

Замисли се кое е най-доброто време и място, за да я отвлече, след това просто зачака синоптичната прогноза за Сиатъл да му даде окончателното предимство.

 

 

Кейти отвори чадъра и излезе в проливния дъжд. Беше работила до късно, доизкусуряваше някои от подробностите в следващата си статия. Засега нямаше нищо против, че работи в сбутан кът в малка сграда в дъждовния Северозапад.

Тази работа щеше да й послужи като трамплин.

Поредицата, която пишеше, привличаше не само вниманието, което искаше, не само от страна на читателите, а и от страна на големите клечки. Ако успееше да поддържа искрата още малко, много скоро щеше да настъпи моментът, когато щеше да затвори лаптопа и да започне да си търси апартамент в Ню Йорк.

Фиона Бристоу, Джордж Пери и Номер две й бяха осигурили билета от Сиатъл към Голямата ябълка. Там щеше да пусне книгата си.

Трябваше да притисне Фиона за още нещичко, мислеше си тя, докато ровеше за ключовете. Нямаше да е никак зле, ако Номер две си избереше нова студентка, за да може пламъкът да се разгори и статиите й да минат на първа страница.

Ако федералните успееха да разнищят случая, пак нямаше да е зле. Тя поддържаше връзка с информатора си и знаеше, че екип Тони-Манц са разпитвали Пери за пореден път. Най-голямата пикантерия беше, че самата Фиона ги е придружила.

Изправила се е пред мъжа, който я беше отвлякъл и бе убил гаджето й. Как само й се искаше да се беше превърнала в муха, за да кацне на стената. Макар да нямаше достъп, тя бе научила предостатъчно от информатора си и разполагаше с материал за дълга статия, която да пусне в утрешното издание.

Натисна копчето за централно отключвано и когато светлината в купето светна, забеляза, че задната й гума е спаднала.

— По дяволите! — отстъпи назад, за да я огледа. Докато се обръщаше, бръкна й чантата, за да си извади телефона. В същия момент той изникна от мрака.

Появи се изневиделица, беше като сянка.

Чу гласа му.

— Здрасти, Кейти! Какво ще кажеш за едно ексклузивно интервю?

Болката я проряза, когато електричеството разтърси всяка клетка от тялото й. Дъждовният сумрак избухна в бяло, а писъкът заклокочи в гърлото й. Беше зашеметена! Реши, че я е ударил гръм.

После бялото премина в черно.

 

 

Отне му по-малко от минута, докато я завърже и натъпче в багажника. Остави чантата й, компютъра и чадъра на задната седалка. Щяха да останат там засега. Внимателно изключи и мобилния й телефон.

Преизпълнен със сила и гордост, той подкара в дъждовната нощ. Предстоеше му много работа преди да се наспи.