Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (3)

3.

Чакаха я цял ден курсове и имаше нужда от енергия. Докато пиеше чаша порядъчно подсладено кафе, Фиона се поколеба дали да не похапне корнфлейкс или да си затопли парче щрудел. Най-добре комбинация и от двете, реши тя, тъй като вчера така и не можа да се наслади на любимия си бургер с пържени картофки заради мъжа с кучето.

Сексапилен тип, симпатично кученце, но в края на дългия ден трябваше да се примири с парче размразена пица, защото бе толкова уморена, че нямаше никакво намерение да готви.

Тъй като и днешният ден се очертаваше дълъг, нямаше нищо лошо да похапне нещо сладко.

Докато се колебаеше, тя отпиваше кафе и наблюдаваше как кучетата си играят навън. Никога не й омръзваше да ги гледа. Какъв късмет имаше, че живееше в компанията на животните и вършеше нещо полезно.

Замисли се за момченцето и как баща му плачеше от радост, когато прегръщаше спасителя на сина си. Сега, същото това добро куче подскачаше на двора, стиснало пръчка в уста.

Неочаквано и трите животни застанаха нащрек и хукнаха към верандата.

Някой минаваше по моста.

По дяволите! Имаше още час до началото на работния й ден. Искаше й се да остане за малко сама и да похапне корнфлейкс и щрудел, преди да се появяват други хора.

Когато отвори вратата и излезе, въздъхна с облекчение. Винаги й беше приятно да вижда Силвия.

Другата жена изскочи от лъскавата си кола — стегната, енергична, с чуплива кестенява коса. Беше с ботуши с тънки токчета под набрана пола съчетана с наситенолилав пуловер, който със сигурност бе от нейния магазин. Огромни сребърни триъгълници се полюшваха на ушите й, докато отстъпваше назад, за да направи място на бостънския си териер Орио да изскочи от автомобила.

Кучетата веднага се спуснаха да посрещнат госта, като душеха, ближеха, търкаляха се и тичаха. Силвия ги заобиколи и дари Фиона с очарователна усмивка.

— Добро утро, сладурче! Знам, че подранихме с цял час, но исках да ни остане време да поклюкарстваме. Имаш ли няколко минути?

— За теб винаги — Фиона се наведе, когато Орио се втурна към нея, за да я поздрави, след което отново припна при приятелите си. — Влизай в кухнята. Направи си чай, докато аз приготвя нещо за закуска.

Силвия я прегърна силно през кръста и двете хлътнаха в къщата.

— Новината за вас с Пек и момченцето се е разнесла из целия остров. Страхотно сте се справили!

— Пек беше върхът. Дори фактът, че на Хю на два пъти му се наложи да пишка, не беше болка за умиране. Направо невероятно колко далече беше стигнало това тригодишно хлапе, облечено само по пижама на спайдърмени.

— Сигурно е бил много уплашен.

— По-скоро беше мокър, измръзнал и уморен — Фиона сложи чайника и посочи шкафа, в който държеше няколко вида билков чай единствено заради Силвия. — Извинявай, че не ти звъннах веднага, за да ти кажа.

— Няма нищо — Силвия махна с ръка и посегна към чай с аромат на праскова и канела. — И без това бях навън и оглеждах едни грънци. Както можеш да се сетиш, бях забравила телефона в колата. Трябва да се отуча от този навик.

Обърна се и присви очи, когато Фиона извади кутия корнфлейкс от шкафа.

— Да не би да си решила да изядеш тези боклуци на закуска?

— С парченца плодове са — Фиона се усмихна извинително и разклати кутията. — Поне така пише.

— Сядай, ще ти направя истинска закуска.

— Сил, няма нужда.

— Има, макар вече да не си на десет. Сядай! — нареди тя и отвори без притеснение хладилника на Фиона. — Виж ти, виж ти… Може пък да излезе нещо. Ще ти направя чудесен омлет от белтъци и ще ти препека филийка пълнозърнест хляб.

— Добре.

— А ти междувременно ми разкажи за вчера. Интересен е, нали?

— Очарователен, а след като се понаучи на това-онова, от него ще излезе един път куче.

Силвия изви вежди към Фиона, докато вадеше малка купа.

— Говорех за Саймън.

— Аз също.

— Да бе. Той е невероятно талантлив и възпитан, но е малко потаен.

— За кого говориш?

— Не се прави на ударена — Силвия раздели белтъците с опитна ръка и прехвърли жълтъците в купичка, преди да започне да разбива белтъците със сирене и подправки. — Има страхотна къща на Ист Саунд, голям майстор е, какви очи само, широки рамене, готино кученце, а и не е женен!

— Значи е върхът. Не го изпускай, Сил.

— Нямаше, ако не беше двайсет години по-млад от мен — Силвия изсипа белтъците в тигана и пъхна филийка в тостера, докато Фиона правеше чая. — Ти си тази, която не бива да го изпуска.

— И какво да го правя? Освен това — добави тя, когато чу недоволното сумтене на Силвия, — и мъжете като кучетата не са само за забавление. Те са дългосрочна отговорност.

— Трябва ти малко забавление, преди да решиш дали искаш останалото. Можеш поне да опиташ… шантавата идея да излезеш някой път на среща.

— Ходила съм по срещи. Предпочитам груповите събития, но понякога ходя и на срещи. А има и случаи, когато се отдавам и на така наречените забавления. Преди да продължиш да ми досаждаш, ще ти кажа следното: „Присмял се хърбел на щърбел!“.

— Аз се омъжих за голямата си любов и прекарах десет прекрасни години с него. Понякога се чувствам измамена, защото не ни беше отредено да прекараме повече време заедно.

— Знам — Фиона прегърна Силвия и двете се замислиха за бащата на Фиона. — Той беше много щастлив с теб.

— Двамата бяхме щастливи заедно. Искам и ти да преживееш същото — тя прехвърли омлета върху препечената филия. — Сега си яж закуската.

— Слушам, шефе — двете седнаха една срещу друга на малката маса и Фиона отхапа. — Господи, колко е вкусно!

— Не ми отне повече време и усилие, отколкото да пресипя в купата онзи захаросан боклук.

— Не си справедлива за корнфлейкса, но сега ми е толкова вкусно, че нямам никакво желание да споря.

— Докато ядеш прилична закуска, ще ти разкажа каквото знам за Саймън Дойл — Силвия отпи глътка чай и кръстоса крака. — И хич не си прави труда да ми обясняваш, че не си любопитна.

— Добре, няма, защото всъщност съм любопитна. Ама не много.

— На трийсет и три е, от Спокейн, въпреки че през последните няколко години е живял в Сиатъл.

— Спокейн и Сиатъл. Нощ и ден.

— Може и така да се каже. Баща му и по-големият му брат са все още в Спокейн, имат строителна фирма. Той е взел магистърска степен по приложни изкуства и още една по архитектура от университета в Южна Калифорния, след това е правил кухненско обзавеждане, преди да започне да създава свои мебели. Справял се е блестящо в Сиатъл, печелил е разни награди. Имал е любовна връзка с Нина Абът…

— Певицата ли?

— Същата. Поп звезда или рок звезда… Не знам кое е по-правилното да се каже за нея.

— Лошото момиче на попа — уточни Фиона с пълна уста. — Малко си е луда.

— Може, но между тях е пламтял огън в продължение на няколко месеца, след като му поръчала да направи част от мебелите за къщата й на остров Бамбридж. От щата Вашингтон е и има къща там.

— Да, знам. От време на време, чета „Пийпъл“, гледам клюките по телевизията. Чакай малко… Той ли е въпросният… Четох пикантерии за нея и някакъв дърводелец. В пресата го наричаха дърводелец. Тя е секси, талантлива е, но наистина си е малко луда.

— Просто някои хора обичат да шокират околните. Както и да е, но нещата са се объркали. Дано това не му е попречило на бизнеса. После, преди около три месеца, той се премести тук, и „Островно изкуство“ е невероятно горд магазин, защото сме изключителният му представител за Сан Хуан.

Силвия вдигна чашата чай като за тост и отпи.

— Откъде си толкова наясно с биографията му?

— Всъщност биографията, която той ми даде, беше доста рехава, затова проверих в „Гугъл“.

— Силвия!

Силвия тръсна гъстите си къдрици.

— Знаеш, че когато поемам някой човек на изкуството, трябва да знам откъде идва и какво представлява. Първо, често ми се налага да пътувам до тези хора, за да разглеждам произведенията им. Няма да се забъркам с някой сериен убиец, я!

— В „Гугъл“ не пускат информация за серийни убийци, освен за онези, които вече са в затвора или под земята.

— То не се знае. Както и да е, той ми харесва. Ти какво мислиш?

— Беше побеснял, защото Джос бе наръфал облегалката за глава в джипа му…

— Ужас!

— Да, и не е никак очарован, че е собственик на куче, затова все още ми е трудно да преценя. На пръв поглед, като изключим физическите му дадености…

— И то какви! — ухили се Силвия и игриво изви вежди.

— Спор няма. Бих казала, че не е свикнал да носи отговорност за друг, освен за себе си и предпочита да го раздава соло! Нещо като вълк единак е, което ти потвърди с онова, което каза — къща на малък остров, далече от семейството, изборът на занаят…

— Понякога самотният вълк просто не е открил сродна душа — или пък глутница.

— Ти си неспасяема романтичка.

— Така си е — призна Силвия — и се гордея с този факт.

— А пък кутрето направо го обожава. Не проявява никакви признаци на страх. В момента кучето е на преден план, което издава, че му е слабото място. Може да не се забелязва, но е така. Личи и от факта, че е много разочарован и раздразнителен, но не търси начин да се отърве от животното. Когато му дадеш логично обяснение, той приема. Записа Джос в детската градина и макар да не е нито много доволен, нито във възторг, ми се стори решен да го научи. Може и да не е свикнал да поема отговорност за друго живо същество, но ще се отнесе сериозно към задълженията си.

— Пак ти казвам, че е трябвало да се заемеш с психология. Или да изготвяш профили.

— Всичко, което знам, съм го научила от кучетата — Фиона стана, пъхна чинията си в съдомиялната, след което застана зад стола на Силвия и прегърна мащехата си през врата. — Благодаря ти за закуската!

— Пак заповядай.

— Искаш ли още една чаша чай. Аз отивам да подготвя всичко за часа.

— Ще ти помогна.

— Не и с тези ботуши. Още е мокро от вчерашния дъжд. Свали този сексапилен разкош и обуй моите велурени боти, преди да излезеш. В килера са.

— Фий — повика я Силвия, преди Фиона да излезе навън.

— Да.

— Минаха вече осем години и за двете ни.

— Знам.

— Сетих се тази сутрин. Понякога на годишнината от смъртта на Уил се замислям. Затова излязох по-рано от къщи. Исках да те видя и да ти кажа, че много се радвам, че си тук, че ти направих закуска, че ще взема назаем велурените ти боти. Много се радвам, Фий!

— И аз.

— Той щеше да се гордее с теб…

— Знам и ми е приятно да си мисля, че щеше наистина да е горд и щастлив с онова, което съм постигнала, и онова, което правя — тя въздъхна. — Грег също. Поне така си мисля. Много от него вече ми се губи — гласът, мирисът, дори лицето му. Никога не съм си мислила, че ще трябва да извадя снимката му, за да си го припомня.

— Седем години са много време. Ти беше съвсем млада, миличка. Знам, че го обичаше, но наистина беше много млада. Двамата не бяхте заедно дълго време.

— Почти две години, а и той ме научи на толкова много неща. Сега имам всичко това благодарение на него. Обичах го, Сил, но вече не си спомням как ме караше да се чувствам.

— Ние двамата с баща ти също го обичахме. Беше добър човек.

— Страхотен.

— Фий, може би си забравила онова, което си изпитвала към него, защото е време да отдадеш чувствата си на друг.

— Не знам. Понякога… Виж, не съм сигурна дали съм готова за нова връзка.

— Чувствата не се появяват, когато си готова за тях.

— Може и така да е. Но човек не знае. Засега имам достатъчно неща на главата. Не забравяй да се преобуеш.

 

 

След часа за напреднали — група от шестима, включително Орио, Фиона се подготви за групата за специални умения, ниво начинаещи. Стопаните на повечето й възпитаници не бяха жители на острова и се надяваха да получат сертификати за издирване и спасителни операции. Някои щяха да се справят, докато други ги грозеше провал. Тя обаче знаеше, че всяко куче и стопанин ще имат полза от допълнителното специализирано обучение.

Докато всички се съберат, тя използваше времето за опознаване — както с кучетата, така и с хората. Това съвсем не беше загуба на време, а жизненоважна стъпка. Куче, което не умееше или не желаеше да се сприятели с останалите, никога нямаше да се справи на изпита. Десетте минутки „общуване“ й даваха възможност да прецени доколко кучета и стопани са се занимавали у дома.

Тя наблюдаваше всички, пъхнала ръце в провисналите джобове на якето си с качулка.

— Добре, време е да започваме. Тръгваме с основните неща.

Първо, кучетата трябваше да вървят редом със стопаните си, след това махнаха каишките и резултатите се оказаха смесени.

— Снич — настоя тя като се обърна към кучето, вместо към собственика, — ще ни трябват повече упражнения за уменията без каишка. Близо сме, но може и по-добре. Да пробваме отново. Господа и дами, отстъпете. Сега ще изчакате, докато кучетата се разсеят, чак тогава ще им дадете команда. Бъдете твърди. Не забравяйте наградата и поощрението.

Тя нарочно разсея някои от младите животни, като ги галеше и си играеше с тях. Остана доволна от постигнатия успех. Обикновено процентът беше нисък в такива случаи, тъй като повечето кучета предпочитаха да си играят, когато ги повикаха.

Тя отдели изоставащите и остави другите да упражняват чакане в седнало положение, след което се зае да помогне на недоучилите се.

— Има много причини, поради които искате кучето ви да спре на място. Може да се появи опасност, която то не разбира. Освен това незабавният отклик показва доверие. Когато кажете „Спри!“ или каквато дума сте избрали за същата команда, кучето ви трябва да се подчини без колебание. Да отработим случаите, когато сте едни до други. Нека кучето върви редом, без каишка, а вие се опитайте да подадете командата. Кали, може ли да използвам Снич, за да покажа?

Не кучетата имаха нужда от допълнителна работа, а стопаните, помисли си Фиона. Кали беше малко колеблива.

След минути със самоуверен твърд глас Фиона накара кутрето да върви редом, сякаш бе родено с това умение, и да сяда на земята като истински войник.

— Не знам защо не ме слуша.

— Защото знае, че може да те манипулира, Кали. Не вярва, че говориш сериозно, че ти си шефът. Не е нужно да крещиш или да се ядосваш, но трябва да си твърда и гласът, и лицето, и езикът на тялото ти. Убеди го, че си непреклонна.

— Ще опитам.

Ако Кали станеше по-твърда, малкото рижаво кученце щеше да се подчинява безотказно.

— Добре, кратка почивка за игра.

Това бе сигналът, който чакаха нейните кучета. Те се включиха в петте минути хаос, тичане, търсене и донасяне на топки, търкаляне и боричкане с останалите.

— Не че се оплаквам…

Фиона стисна зъби и си наложи да бъде търпелива, тъй като Ърл Гейнър, пенсионирано ченге и собственик на много умна немска овчарка, започваше да се оплаква всеки път по един и същ начин.

— Какъв е проблемът, Ърл?

— Разбирам, че една от теориите ти е обучението с игра, но ми се струва, че позволяваме на тези кучета прекалено много време да тичат напред-назад.

А многото време, както сама знаеше, означаваше много пари.

— Знам, че може и да ти се струва, че губим много време, но на тази възраст времето, в което могат да задържат вниманието си над една задача, е съвсем кратко. Има опасност да прекалим. Ако на кучето му омръзне, започва да се обърква и не може да смогне с новите изисквания и задачи, може да се откаже, да стане своенравно или да се разбунтува. Трябва им време, за да изразходват енергията си, да се поопознаят с останалите кучета, както и с хората. През вторите трийсет минути ще опитаме две нови команди.

Ърл се оживи.

— Какви?

— Ще изчакаме още няколко минути. Коджак има голям потенциал. Той е умен, готов е да достави удоволствие на стопанина си. Ако останете още две седмици, ще се заемем с проследяването на миризми. Преди това трябва да затвърдим връзката, да му дадем възможност да опознае останалите и да е зареден с желание.

Ърл наду бузи.

— Чух какво си направила вчера с твоето куче. Открили сте момчето. Искам и аз да върша такива добрини.

— Знам, а с обучението и твоя опит, ще бъдете безценни. Да помогнем на Коджак да изпита същото желание. Той вече доста е напреднал, честна дума.

— Всички, които те познават, разправят, че си една от най-добрите в щата, дори в северозападните щати. Затова всички се качваме на ферибота по два пъти в седмицата. Е, какво пък, той поне се забавлява.

— И научава — отвърна тя и потупа стопанина на кучето по рамото.

Повика своите кучета, изпрати ги на верандата и те се разположиха удобно, за да наблюдават представлението.

— Повикайте животните да застанат до вас — нареди Фиона и зачака да се подредят. — С кучетата за издирване и спасяване могат да се провеждат операции на различен терен, на труднопроходими места, на замръзнала почва, по скали, през гори, в града. И във вода. Днес, ще ги запознаем с водата.

Тя посочи басейна за начинаещи, който беше напълнила, след това взе гумена топка.

— Всеки от вас, един след друг, ще пусне кучето си от каишката, след това ще хвърли топката в басейна. Искам да накарате кучето да я донесе. Не се притеснявайте. Имам кърпи. Ърл, вие с Коджак сте първи. Дръпнете се на десетина метра.

Ърл взе топката и се подготви. Пусна кучето от каишката, погали го и му показа гумената топка.

— Донеси, Коджак! — извика той и я хвърли.

Кучето се втурна напред като вихър и цопна в басейна. Показа се над водата, стиснал топката в уста, очевидно шокиран, което Фиона разчете като „Това пък какво беше?“.

Но скочи отново и се върна при Ърл, когато стопанинът му щракна с пръсти.

Фукльо, помисли си Фиона, но се усмихна широко, когато Коджак се изтръска и измокри гордия си собственик, готов да го похвали.

— Видя ли го какво направи? — погледна я победоносно Ърл. От лицето му се стичаше вода. — Успя, направи го от пръв път!

— Справи се страхотно.

Ти също, помисли си тя.

Обикновено Фиона си оставяше по един час между курсовете, защото знаеше, че значителна част от времето ще премине във въпроси и съвети, така че да доуточни някои възникнали по време на часа проблеми.

После щеше да обядва набързо, да поиграе със своите кучета и да се обади на онези, които й бяха звънели по време на часа.

Тъй като разполагаше с четирийсет минути за себе си, след като и последният автомобил изтрополи по моста, тя се заигра с кучетата — хвърляше им топки, дърпаха въжета, след което се втурна вътре, загреба шепа бисквитки и си взе ябълка, за да не се чувства виновна.

Похапваше, докато проверяваше гласовата си поща и имейла, записа и някои неща за блога, който обновяваше по три пъти в седмицата.

Блогът отвеждаше хората до уебсайта й или пък обратното. Повечето от информираните избираха нейната школа.

Остави си достатъчно време, за да изпразни басейна и да прегледа плана за следващата група. Тъкмо започваше да се подготвя, когато някой се зададе по моста.

Дотук с тишината и спокойствието, помисли си тя и се намръщи, когато за втори път тези дни забеляза непознат автомобил да приближава по алеята към къщата.

Вдигна ръка, за да заслони очи от слънцето и позна Роузи и Девин Колдуел. Докато колата обръщаше бавно, тя видя Хю на задната седалка.

— Добре, момчета, да се държите прилично. Поздравете гостите.

Щом автомобилът спря, кучетата се подредиха до него и седнаха.

Девин слезе до тях.

— Здрасти, Пек. Здрасти! — когато Пек вдигна лапа, Девин се ухили, след това се наведе, за да стисне протегнатата лапа. — Радвам се да те видя отново.

— Нюман — рече Фиона, когато Девин премина към следващото животно, за да стисне и неговата лапа. — И Богарт.

— Май си почитателка на класическото кино^[1]? — той подаде ръка на Фиона. — Надявам се, не те притесняваме с идването си.

— Не, разбира се — каза тя и се обърна към Хю, стиснал ръката на майка си, облечен в червено яке с качулка и дънки. — Здрасти, Хю. Искаш ли да поздравиш Пек и приятелите му?

— Кучита! — Хю заситни към Пек и го прегърна. — Кучито ме намери. Аз се бях изгубил.

Тя запозна момчето с останалите кучета, които също получиха прегръдки.

— Вчера дори не успях да ви благодаря — започна Роузи.

— Имахте достатъчно грижи.

— Аз… може ли? — попита тя, когато видя, че кучетата се търкалят по земята, а Хю пълзи между тях, киска се и ги подръпва за ушите.

— Те са на седмото небе. Обожават децата.

— Говорихме си да си вземем куче. Мислехме да изчакаме някоя и друга година, но сега… — Роузи наблюдаваше Хю с усмивка. — Ще ни препоръчате ли някоя порода, подходяща за хора с малки деца.

— Очевидно лабрадорите са ми слабост. Те се държат страхотно с децата, приспособяват се към семейството, но искат много внимание. Освен това имат нужда от място.

— Имаме двор, а паркът е съвсем близо до къщата ни. В момента, ако има още един Пек, с удоволствие бих го взела. Извинявайте — добави Роузи и очите й се наляха със сълзи. — Все още не съм се успокоила напълно. Госпожице Бристоу…

— Казвайте ми Фиона.

— Добре, Фиона — Роузи стисна и двете ръце на треньорката. — Просто нямам думи! Наистина не знам как да ти благодаря. Каквото и да направя, каквото и да кажа, то няма да е достатъчно, за да ти се отблагодарим за онова, което стори за нас.

— Хю си играе с кучетата ми и се смее. Това ми е отплатата. За хора като нас това е най-важното.

Девин прегърна съпругата си през раменете.

— Написахме писмо до организацията „Издирване и спасителни операции с кучета“ за вашия екип и днес ще го пуснем. Правим дарение.

— Та това е толкова много! Благодаря ви.

— Когато си вземем кученце, ще се запишем в школата ви — добави Роузи. — Не искам друг да го обучава. Полицай Енгълуд ни каза, че ти ръководиш тренировките за послушание и обучението на кучета за издирване.

— Сигурно ви задържаме. Преди да си тръгнем… Хю, ти не носеше ли нещо за госпожица Бристоу и Пек? Всъщност бяха ни казали, че имате три кучета — продължи Девин, докато Роузи отвеждаше Хю към автомобила. — Има по нещо и за тримата.

Хю се върна с три огромни кокала и ги пусна пред животните.

— Не искат? — отбеляза той, когато видя, че кучетата не помръдват.

— Няма да ги вземат, ако не им кажеш, че може — Фиона премести по кокал пред всяко куче.

— Грабни кокала! Вземи го! — изкрещя Хю.

Фиона направи знаци с ръце и кучетата скочиха напред, поклониха се с глава и Хю се разсмя.

— Те ти благодарят.

— Хю ги избра за теб — Роузи и подаде букет червени лалета. — Реши, че приличат на близалки.

— Така е. Освен това са много красиви. Благодаря.

— Нарисувах ти картина — Хю дръпна листа от майка си. — Тук сме двамата с Пек.

— Страхотна е! — Фиона се възхити на многоцветните завъртулки, кръгчета и линии. — Направо невероятна.

— Това е Пек. Той е голямо кучи. Това е Фий, а това съм аз. Яздих Фий, а това е Дългоушко. И той яздеше с мен. Мама ми помогна да напиша имената.

— Изключителна рисунка.

— Можеш да си я лепнеш на хладилника.

— Ще я залепя. Благодаря ти, Хю — тя го прегърна и вдъхна аромата на малкото момченце — буйно, невинно и свободно.

След като ги изпрати и им помаха, Фиона влезе вътре, за да сложи рисунката на вратата на хладилника и подреди лалетата близалки в яркосиня ваза.

Беше доволна, че й останаха няколко минути, за да си почине, преди да пристигне следващата група за обучение.