Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (20)

20.

Те се оказаха добре организиран екип, каза си Саймън. По време на пътуването шестимата подхвърляха по някоя и друга дума, недоизказваха изреченията си, използваха кодови фрази като дългогодишни колеги.

Той постъпи както обикновено. Отпусна се на седалката и продължи да ги наблюдава.

Проляната във взаимоотношенията между Джеймс и Лори беше съвсем отскоро и двамата се споглеждаха тайно, бързо, докато останалите ги стрелкаха с развеселени погледи. Чък и Мег Грийн обсъждаха плановете си за уикенда — задачите в градината май щяха да оглавят списъка — с лекота, типична за стара семейна двойка.

Фиона редовно позвъняваше на ченгето Каспър, за да разбере дали няма развитие по случая, съобщаваше му кога очаква да пристигнат и други подробности.

Малката изненада, на която се натъкна, бе пристигането на друго ченге — шериф Тайсън от остров Сан Хуан.

Изглежда, ставаше нещо между двамата със сексапилната ветеринарна лекарка, реши Саймън.

Връзката им беше още по-нова от тази на Джеймс и Лори и по всяка вероятност все още не бяха наясно с чувствата си.

Вечерният въздух щипеше, докато Чък насочваше лодката по белите гребени на вълните в реката. На кучетата им беше приятно, защото и на седналите, и на изтегналите се на дъното, очите им блестяха.

Ако не бяха двамата изгубени туристи и съмненията, че може да са ранени, тази вечерна разходка щеше да е приятна.

Изяде сандвичите, които Мег беше донесла, и остави мислите си да се лутат.

Беше сигурен, че са изключили възможността да е било извършено убийство, защото тогава нямаше да похапва сандвич с шунка, сирене и пикантна горчица на претъпкана с хора лодка, която миришеше на влага и мокри кучета.

Погледна Фиона. Тя седеше и се поклащаше всеки път, когато някоя вълна удареше лодката, притиснала мобилния телефон към ухото си и драскаше нещо в бележника — не, Фиона никога не драскаше, тя записваше прилежно и старателно всичко — на коленете си, а вятърът подмяташе набързо сплетената й плитка. Измамно слабото тяло беше скрито в груби панталони, леко яке и износени ботуши.

Нима можеше да я остави? По дяволите!

Определено не беше негов тип. Дори хиляда пъти да си го повтаряше, нищо нямаше да се промени. Беше успяла да му влезе под кожата, да нахлуе в кръвта му. Двамата вече имаха сериозна връзка.

Колкото бе омаян от нея, толкова и се дразнеше, а това беше странна и опасна комбинация. Чакаше с нетърпение ефектът й да отмине.

Но очевидно късметът му беше изневерил.

Може би, след като нещата се оправеха, щеше да се отдръпне за малко. Можеше да отиде да види семейството си за седмица. От опит знаеше, че след едноседмична раздяла чувствата няма да се засилят, напротив, ще се размият. За съжаление нищо не се разми, докато нея я нямаше, но този път със сигурност щеше да бъде различно, защото той щеше да замине.

Мей се настани до него.

— Готов ли си?

— След малко ще разберем.

— На първата си спасителна операция бях уплашена до смърт и не по-малко развълнувана. Тренировките, упражненията, маневрите бяха наистина важни, но истинската операция… тя си е истинска. Хората зависят от теб. Говорим за истински хора с чувства, семейства и страхове. Когато Фий заговори за екипа за пръв път, си казах, че ще се справя. Нямах представа колко е трудно. Не само по отношение на времето, преживяването те изцежда емоционално.

— Въпреки това продължаваш да участваш.

— След като веднъж си попаднал в екип, няма начин да се откажеш.

— Ти ръководиш базата.

— Точно така. Занимавам се с координацията между кучета и водачи, записвам данните, поддържам контакт, осъществявам връзка с останалите спасителни екипи, ченгетата и рейнджърите. Нямам обучено куче, тъй като осинових две със специални нужди, но мога да работя с опитно животно, ако се налага. Фий разправя, че твоят Джос бил само за тази работа.

— Да, така казва — той й предложи пликчето си с чипс. — Бързо напредва, когато тя го обучава — поне така ми се струва. Готов е да направи салтомортале, за да й достави удоволствие.

— Всички кучета реагират така, когато са с Фий. Тя има дарба.

Ветеринарната лекарка се намести, сви колене и обърна гръб на Фиона.

— Тя как е, Саймън? Старая се да не повдигам често този въпрос. Знам, че обича всичко в живота й да бъде изрядно и подредено.

Точно така, помисли си той. Съвършено точно казано.

— Уплашена е. Затова е твърдо решена да се справи.

— По-спокойно ми е като знам, че си при нея.

Силвия беше казала същото, спомни си Саймън. Само че го беше казала предупредително. Сякаш му намекваше да не я разочарова.

Когато слязоха на брега, група доброволци им помогнаха да се прекачат в джипове, които ги откараха до базата. Той забеляза, че се действа бързо, напрегнато и много ефективно. И тук всичко беше изрядно и подредено. Всеки имаше някаква цел и задача и всеки знаеше какво трябва да върши.

Фиона се намести между него и някакъв тип, Боб, без да откъсва поглед от бележника, над който продължаваше да бъде приведена.

— Какво правиш?

— Списък с предварителните сектори. Съобразявам се с данните, които имам досега. Пътуването е дълго, тъмно е, но поне има луна. Вероятно на зазоряване ще се разрази гръмотевична буря, но сега е ясно, така че ще направим всичко по силите си. Как е синът ти, Боб?

— Есента отива в колеж. Нямам представа как стана. Двамата с жена ми ми помагат с храната.

— Ще се радвам да ги видя. Боб и семейството му държат местна хижа. Редовно помагат, когато организираме спасителна операция. Сержант Каспър каза, че туристите, които търсим, били отседнали при теб.

— Да, бе! — Боб имаше обветрено лице с квадратна челюст. Стискаше волана с едрите си ръце с изпъкнали кокалчета и превключваше от една на друга скорост, сякаш се намираше на магистрала. — Пътуват заедно с друга двойка. Сутринта излязоха на зазоряване, взеха си обяд в кутии. Едната двойка се върна преди вечеря. Казаха, че се били разделили и поели в различни посоки. Очаквали приятелите им да се върнат преди тях.

— Не отговарят на мобилните си телефони.

— Не, но понякога има места без покритие, макар че се опитваме да се свържем с тях от пет, пет и половина.

— Официалното издирване започна някъде към седем.

— Точно така.

— Те в добра форма ли са?

— Изглеждат стегнати хора. Около трийсетте. Жената е с нови ботуши и модерна раница. От Ню Йорк са. Имаха намерение да останат две седмици, да ходят за риба, да правят преходи, да разглеждат, да поостанат в спа центъра.

— Аха.

Саймън забеляза хижата — ширнала се двуетажна сграда, осветена като за Четвърти юли. Някой беше опънал брезент, под който имаше нещо като полева кухня с дълга маса, отрупана с храна, кани кафе и стекове минерална вода.

— Благодаря ти, че ни докара, Боб. Нямам търпение да пийна чашка от кафето на Джил — тя застана зад Саймън. — Би ли помогнал с кучетата? Трябва да пийнат вода. Аз трябва да координирам всичко със сержант Каспър, докато Мей организира базата.

— Разбира се.

Тя се приближи до униформено ченге с огромно шкембе и обветрено лице, месесто като на булдог. Стиснаха си ръцете и когато Мей отиде при тях, мъжът протегна ръка и на нея, преди да започне да ръкомаха. Мей тръгна към хижата с бърза крачка.

Фиона си наля чаша кафе, докато двамата с Каспър говореха.

— Мей каза, че ти било за пръв път — отбеляза Тайсън и подаде ръка на Саймън. — Аз съм Бен Тайсън.

— Така е, но със сигурност на вас не ви е за пръв път, шерифе.

— Казвай ми Бен. Не ми е за пръв път, въпреки че обикновено оставам на отправната точка — той посочи с брадичка Фиона и Каспър и двамата със Саймън поведоха кучетата към огромна галванизирана вана с вода.

— Ясно. Те какво правят?

— Сержантът я запознава с подробностите, разказва й всичко, което знае. Колко човека е изкарал, кои сектори покриват, от колко време са навън. Обсъждат последното местоположение на изчезналите. Фий проверява картите да не би да стане грешка, но той ще й посочи всичко важно — пътища, хълмове, бариери, водоизточници, пътеки. Така ще успее по-добре да изработи стратегия за екипа си. Мей каза, че били излезли на преход с приятели, така че Фий ще иска да поговори и с приятелите, преди да даде инструкции на екипа.

— Това ще отнеме страшно много време.

— Отстрани сигурно изглежда точно така, само че ако прибързаш и не обърнеш внимание на някоя дреболия, като нищо ще направиш пропуск. По-добре да отдели необходимото време сега, за да опипа и усети обстановката и да прецени възможностите.

— Да опипа и усети ли?

Бен се усмихна.

— Уверявам те, че аз бях дотук. Въздушни джобове, запазени следи и какви ли още не дивотии. Работил съм на няколко пъти с Фий и екипа й. Имам чувството, че носът й е като на някое от кучетата — Бен се наведе и почеса Богарт между ушите.

През следващите двайсет минути Саймън обикаляше, пи кафе, наблюдава доброволците и униформените, които се връщаха, за да докладват докъде са стигнали и да си починат.

— Настаняваме се във фоайето — каза му Джеймс. — Ако искаш, ела на следващия брифинг.

— Добре.

— Имаш ли опит в преходите?

— Малко — призна Саймън, докато влизаха.

— А нощем?

— Никакъв.

Джеймс се ухили.

— Доста ще се поизпотиш, но пък ще се научиш.

Саймън огледа фоайето в стил рустика. Беше пълно с кожени столове, тежки дъбови маси в тъмни цветове, метални лампи и груба посуда. Фиона беше застанала край масата, на която беше монтирана обемиста радиостанция, имаше отворен лаптоп и бяха разгънати карти. Зад нея се виждаше едромащабна топографска карта на района. Мей стоеше изправена пред бяла дъска.

— Търсим Ела и Кевин Уайт, бели, на двайсет и осем и трийсет. Ела е метър и шейсет, петдесет килограма, с кестенява коса и кафяви очи. Облечена е с дънки и червена риза върху бяла тениска и тъмносиньо яке с качулка. Кевин е един и седемдесет и пет, седемдесет килограма. Той е с дънки, кафява риза, бяла тениска и кафяво яке с качулка. И двамата са с туристически обувки, според приятелите им марка „Рокпорт“, размери трийсет и седем и четирийсет и три.

Тя прелисти бележника, но Саймън си каза, че изобщо не е необходимо. Тя помнеше всичко.

— Тръгнали са в седем сутринта с друга двойка — Рейчъл и Тод Чапъл. Поели са на юг, покрай реката.

Тя се върна към картата и използва лазерна показалка.

— Придържали са се към отъпканите пътеки, няколко пъти са спирали, към единайсет и половина са си починали за около час — ето тук, доколкото си спомнят свидетелите — за да си изядат обяда, приготвен в хижата. Тук са се разделили. Ела и Кевин са продължили на юг. Другата двойка тръгнали на изток. Разбрали се да се срещнат в хижата между четири и четири и половина, за да пийнат по чаша. В пет все още ги нямало, не отговаряли на мобилните си телефони и приятелите им се притеснили. Продължили да звънят и обиколили района до към шест, когато Боб подал сигнал. Официалното издирване започнало в шест и петдесет и пет.

— Ако продължат на юг, ще навлязат в района на Бигхорн, в гъсталаците.

— Точно така.

— Там теренът е доста тежък.

— Ела е опитен планинар.

Тя посочи районите, които вече бяха претърсени, и определи секторите на всеки екип. Саймън забеляза, че използва природни забележителности като граници.

— Допълнителни данни. Свидетели твърдят, че Кевин бил болестно амбициозен. Обичал да се състезава. Двамата с Тод имали крачкомери и се хванали на бас. Който извърви най-много километри, печели, а губещият черпи — напитки и вечеря. Той обича да печели. Сигурно се е изсилил.

— Знам, че е късно, но времето и луната ни помагат. Претърсваме основно секторите си. Аз ще огледам вече проверените места. Данните ни са подробни, но на място може да открием нещо ново.

Тя погледна часа.

— Навън са от четиринайсет часа, а за последно са се хранили преди девет часа. Имат вода, протеинови блокчета, ядки, но водата сигурно са я свършили по някое време следобеда. Да проверим по радиото, след това ще ви раздам пликовете с техни вещи.

Щом излязоха, Фиона метна на гръб раницата.

— Сигурен ли си? — попита тя Саймън.

Той огледа непрогледно гъстия мрак в гората наоколо.

— Сигурен съм, че няма да те пусна сама.

— Компанията ти ще ми бъде приятна, но е малко прекалено, ако мислиш, че някакъв побъркан сериен убиец е чул за двама изгубили се планинари и за участието на екипа ми, а междувременно е успял да дойде и да заложи капан.

— Ще спорим ли, или ще търсим хората?

— Аз мога и двете — тя подаде миризмата на Богарт. — Това е Ела. А това — Кевин. Подуши Кевин. Да вървим да ги намерим! Хайде да намерим Ела и Кевин.

— Защо започваш още отсега? Мислех, че ще обикаляме места, на които са били други.

— Да, точно така. Само че той има нужда да влезе в крачка. Може двамата да са се изгубили или да са тръгнали към хижата и да се прибират. Може един от двамата да е ранен и да не може да върви в тъмното.

— И като душат чорапи, ще ги открият ли?

Тя се усмихна и включи фенерчето, за да виждат пътеката по-добре.

— Ти нали обичаш корнфлейкс?

— Да.

— Надявам се това да не те отврати. От хората падат мъртви парченца кожа, също като люспички корнфлейкс, които съхраняват мириса на човека. Носят се по въздуха, вятърът и теченията ги подемат. Пътят на течението е тесен и е най-концентриран при източника.

— Тоест при човека.

— Именно. С увеличаване на разстоянието се разнася, но Богарт ще успее да проследи миризмата. Проблемът, който може да го отклони, е прекалено силен вятър, висока влажност, пълно безветрие, блата, смяна на посоката на вятъра — всичко зависи от климатичните условия и терена. Това ми е работата — да преценя условията и да направя план за действие, да помогна на кучето да проследи миризмата.

— Много сложна и объркана работа.

— Понякога е точно така. Ако денят е горещ и няма никакъв полъх, а се намираме сред гъсталаци, миризмата няма да се разнесе и обхватът ни ще бъде ограничен. Тогава трябва да се пренастроим. Затова пък един поток или течение ще разнесат миризмата в нова посока и водачите пак трябва да се пренастройват.

Това си беше цяла наука, реши той, искаше се и много обучение, а също и инстинкт.

— Откъде знаеш, че кучето следва миризмата, а не се мотае?

Светлоотразителите по якето й и онези, които беше лепнала на неговото, блестяха в призрачно зелено на лунната светлина. Лъчът от фенерчето подскочи по пътеката, храстите и дивите цветя.

— Той си знае работата. Познава добре играта. Виж, вече забърза, но се връща и проверява отново назад, за да е сигурен, че е на прав път. Души въздуха и продължава. Добро куче е той.

Протегна ръка и стисна пръстите на Саймън.

— Така и не излязохме на вечеря.

— Излязохме. Сандвичът не беше никак лош. Какво търсиш?

— Следи — тя продължи да насочва светлината настрани. — Стъпки, счупени клони, обвивки от бонбони, каквото и да е. Нямам обонянието на Богарт, затова разчитам на очите си. Но човек има нужда и от усет. Господи, каква красота! Това е едно от най-любимите ми места на света. А сега, когато лунните лъчи си пробиват път през зеленината и искрят наоколо, е просто невероятно. Фенерчето осветява горски гъби — аризема. В най-скоро време ще намеря време да се запиша на курс по ботаника, за да науча повече за растенията наоколо.

— Защото имаш прекалено много свободно време.

— Човек винаги може да намери време за онова, което иска. Силвия се зае с плетене на една кука.

Той сви вежди, тъй като не разбра каква е връзката.

— Браво.

— Просто казвам, че човек може винаги да намери време за нещо ново. Знам основни неща за флората и фауната, знам какво не трябва да пипам, докато съм на спасителна операция. Ако пък нещо не знам, просто заобикалям и не пипам.

— Кажи ми тогава защо влачим на гръб гадна храна?

— Когато огладнееш, няма да ти се стори гадна.

Всеки път, когато Богарт й дадеше сигнал, тя спираше и маркираше мястото. По всичко личеше, че туристите са минали оттук преди часове, но кучето успешно следваше миризмата.

Знае си работата, реши Саймън, точно както бе казала Фиона.

— Преди две години открихме един планинар недалеч оттук — продължи тя. — Беше насред лято, адска жега. Беше обикалял два дни. Обезводнен, с разранени инфектирани крака, а отровният бръшлян го беше докоснал на места, на които никой не би искал да го докосват.

Продължиха да вървят безкрайно дълго, както се стори на Саймън. Луната осветяваше пътя им, а тя си помагаше и с фенерчето. Спря, извика, ослуша се и включи радиото, за да се чуе с екипа си. След това отново пое след кучето; Беше неуморна, отбеляза Саймън. И двамата. Нямаше съмнение, че жената и кучето работят здраво и изпитват удоволствие от това.

Тя му посочваше познати, неща. Пън, полазен от буболечки, лишеи в странни цветове.

Когато Богарт спря, за да пийне вода, тя му подаде отново миризмата, докато наоколо ехтяха гласовете на бухали и нощни птици.

Богарт застана нащрек и започна да души наоколо.

— Ето, тук са спирали, за да обядват. След това са се разделили. Стъпките са много — тя приклекна. — Внимавали са да не замърсяват, не мога да отрека. Няма никакъв боклук.

Кучето се дръпна настрани, за да се облекчи, и Саймън реши, че няма да е зле и той да направи същото, затова навлезе по-дълбоко сред дърветата, докато Фиона сви ръце пред устата си и извика.

— Добре се движим — обясни тя, когато Саймън се върна. — Все още няма полунощ. Можем да починем тук и да тръгнем, щом се развидели.

— Така ли щеше да действаш, ако не бях с теб?

— Сигурно щях да повървя още.

— Тогава да продължим.

— Първо ще си починем малко — тя седна на земята, извади пакетче ядки и хапки за кучето. — Важно е да имаме енергия и да пием достатъчно вода. Ако ли не, ще изпратят някой да търси нас.

Подаде ядките на Саймън и нахрани кучето.

— Случвало ли се е да не откриеш търсения?

— Да. Ужасно е, когато се връщаш с празни ръце. По-лошо няма. По-зле дори, отколкото ако откриеш човека прекалено късно.

Тя бръкна в пликчето.

— Тези двамата са млади и силни. Предполагам, че той не е преценил издръжливостта си, объркал се е или и двете. Но телефоните ме притесняват.

— Може батериите да са се изтощили. Или пък да няма обхват. Може да са ги изгубили, да са паднали някъде.

— Или едно от тези неща, или всички накуп — съгласи се тя. — Има диви животни, но е много малко вероятно да са се натъкнали на животно и да не са успели да се измъкнат. Ако някой от двамата е с изкълчен глезен, са се забавили много, особено ако нямат достатъчно опит. В тъмното са изгубили ориентация, сигурно са уморени и много вероятно ранени.

— Вървели са колко, четири часа дотук?

— Да, но не са се движили по права линия, спирали са, правили са снимки. Кевин е искал да ускорят крачка по всяка вероятност, за да спечели облога, когато са тръгнали на юг. Сигурно е имал намерение да повървят още час, може би два — което е прекалено за един ден, след като целият ти опит идва от Пето Авеню. Накрая решават да тръгнат направо и да се върнат в хижата, за да пият коктейли.

— Така ли мислиш, че е станало?

— Съдя по онова, което казаха приятелите им. Той е добър човек, всезнайко, но забавен. Обича предизвикателствата, не може да им устои. Тя обича да пробва нови неща, да ходи по нови места. В гората е студено — Фиона отпи от бутилката вода, докато оглеждаше сенките. — Те обаче имат якета. Сигурно са изтощени, уплашени и ядосани.

Усмихна му се.

— Ще издържиш ли още час?

— Кевин не е единственият, който има състезателен дух — той се изправи и й подаде ръка.

— Радвам се, че дойде — тя се изправи и се притисна към него. — Настоявам обаче да ме изведеш на вечеря, когато се върнем.

Вървяха цели деветдесет минути, като криволичеха след кучето, което следваше миризмата. Фиона непрекъснато се провикваше, на така и не получи отговор, а след време луната се скри зад облаци.

— Вятърът променя посоката си. По дяволите! — тя вдигна лице и той бе готов да се закълне, че души въздуха като куче. — Бурята ще ни хване. Най-добре да разпънем палатката.

— Просто така ли?

— Тази вечер не можем да направим нищо повече. Богарт е уморен. Вече нямаме светлина, а и миризмата се губи — тя извади радиото. — Спираме за два часа, почиваме си, после тръгваме пак — погледна го и стисна радиото. — Не си струва да се връщаме в базата. Само ще се намокрим, ще се уморим още повече, а на сутринта трябва пак да минаваме същия път. Легло и топъл душ или да останем тук и да си починем?

— Ти решаваш.

Тя наклони глава.

— Казваш го, защото си съгласен с мен ли?

— По-лесно е, когато се съгласявам с теб.

Тя съобщи в базата къде са намират и си записа местоположението на останалите. Саймън забеляза, че нямаше празни приказки. Всичко бе делово.

След като тя свали раницата си и започна да разпъва палатката, той отново изпадна в положението да следва инструкциите й. Не можеше да не признае, че няма представа какво прави. Последният път, когато бе лагерувал на палатка, беше дванайсетина годишен. А и нейната палатка по нищо не приличаше на онази, която бе използвал той навремето.

— Ще ни бъде тесничко, но поне ще останем сухи. Първо ти. Настани се, така че да имаш място да се опънеш. Двамата с Богарт ще влезем след теб.

Палатката наистина се оказа тясна. След като кучето се сви на топка до кръста му, а Фиона от другата страна, не остана никакво място.

— Струва ми се, че кучето ти си е завряло носа в задника ми.

— Добре че си с панталони — Фиона се намести. Можеш да се примъкнеш към мен.

Да се примъкне ли, помисли си той, но беше твърде уморен, за да измисли саркастична забележка. Затова се притисна в нея и пъхна ръка под главата й. Сигурно утре сутринта щеше да е напълно изтръпнала, но поне направи малко местенце.

Изтрещя гръмотевица и след секунда небето сякаш се продъни. Заваля пороен дъжд.

— Щеше да е толкова романтично — реши Фиона, — ако палатката беше по-голяма и бяхме излезли на излет и имахме една хубава бутилка вино.

— Кучето ти хърка.

— Да, и така ще бъде през цялата нощ. Тази вечер се потруди здравата — тя извърна леко глава, за да го целуне. — Също и ти.

— Трепериш. Студено ли ти е?

— Не, добре съм.

— Трепериш — повтори той.

— Просто ми трябва време, за да се отпусна. Не се чувствам комфортно в затворени пространства.

— Ти… — сети се веднага и се прокле, задето бе толкова недосетлив. Тя е била затворена, вързана, със запушена уста в багажника на автомобил, докато убиецът я е откарвал към смъртта. — Господи, Фиона.

— Недей — тя го сграбчи, когато той понечи да се размърда. — Просто остани, където си. Затварям очи и всичко ще премине.

Едва сега долови бесните удари на сърцето й, които валяха също като дъжда.

— Трябваше да се върнем.

— Не, това означаваше да изгубим твърде много време и енергия. Освен това съм прекалено уморена, за да се оставя на паниката.

Така ли наричаше треперенето, и ударите на полудялото си сърце? Привлече я до себе си и я прегърна, а с другата си ръка и погали гърба й. — Така по-добре ли е или по-зле?

— По-добре. Приятно е. Просто ми дай минутка, за да се приспособя.

Светкавица превърна нощта в ден и освети всичко в палатката. Той забеляза, че страните й са пребледнели, а очите — затворени.

— Да не би Тайсън да чука ветеринарната?

— Не мисля, че са стигнали до чукането, господин Романтик. Според мен все още се опознават на лично ниво.

— И чукането е на лично ниво, ако го направиш както трябва.

— Сигурна съм, че тя ще ми каже, когато се стигне до чукане.

— Защото ти си й казала, че ние с теб се чукаме, така ли?

— Тя и сама можеше да стигне до този извод, но да, разбира се, че й казах. При това й разказах какво се случи в най-големи подробности. Прииска й се да я беше изчукал първо нея.

— Жалко, да изпусна такава възможност! — сърцето й започваше да се успокоява. — Мога да й се реванширам.

— Закъснял си. Сега вече никога няма да прави секс с теб. Имаме си неписани правила. Ти вече не си включен в менюто, когато става въпрос за приятелките или роднините ми.

— Изобщо не е честно, след като си приятелка с всички на острова.

— Може и така да е, но правилата са си правила — тя изви глава назад и отново го докосна с устни. — Благодаря ти, че ме разсейваш и не позволяваш на неврозата да ме завладее.

— Нямаш никаква невроза. Просто си уплашена, което те извинява. По принцип си отвратително стегнат и скучен човек. А освен това не си и мой тип.

— Но имаш намерение да ме чукаш.

— При първа възможност.

Тя се разсмя и се отпусна напълно.

— А ти си груб тип, не притежаваш абсолютно никакви социални умения и си циничен. Въпреки това имам намерение да се възползвам от всяка възможност, за да се изчукаме. Все едно, не съм сигурна какви се явяваме един на друг, но по всичко изглежда, че се получава.

— Искам да съм с теб!

Не беше сигурен защо го каза — може би думите му бяха предизвикани от близостта им, от дъжда, който барабанеше по материята на палатката, и от загрижеността му за нея, макар тя да беше спряла да трепери. Независимо от причината това беше истината.

— Това е най-хубавото, което някога си ми казвал — промълви Фиона. — Още повече при тези обстоятелства.

— Топло ни е и сме сухи — изтъкна той. — А те не са — добави накрая, сякаш беше прочел мислите й.

— Не са. Ще прекарат ужасна нощ.

Този път той надигна глава и докосна косата й с устни.

— Значи утре сутринта трябва да ги открием.