Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (26)

26.

Тони наблюдаваше Пери на монитора. Беше седнал пред металната маса, окован, със затворени очи, на физиономията му трептеше усмивка сякаш слушаше приятна музика. Лицето му беше бледо от престоя в затвора, подпухнало след седемте години прекарани тук. Изглеждаше вглъбен. Бръчките се бяха очертали като скоби от двете стражи на устата му, а около очите имаше истинска паяжина, но те единствено му придаваха вид на безобиден човечец, който използва намалението за пенсионери в местния ресторант.

Наистина приличаше на добродушен чичко, на тих и скромен съсед, който отглеждаше рози и не пропускаше да окоси ливадата. От тези, които бяха толкова обикновени, че хората ги подминаваха по улиците, без да ги погледнат втори път или да проявят интерес към скромната им особа.

— Използва я по същия начин, по който Бънди е използвал чара си и фалшивия гипс на ръката — измърмори Тони.

— Кое?

— Тази маска, която сякаш казва: „Аз съм просто добродушен дядка“. Все още се ползва от нея.

— Може. Но разговаря с нас без адвоката си, а това е поредният му номер — Манц поклати глава. — Какво ли е намислил? Какво ли му минава през главата? Никой не го познава по-добре от теб, Тони.

— Да, никой не го познава.

Докато наблюдаваше изражението на Пери, непрекъснато си мислеше, че престъпникът знае, че го наблюдават.

— Много го бива да ти внушава това или онова, да казва точно каквото искаш да чуеш. Просто не можеш да достигнеш до същността на този човек. Всеки, до който се докосне по някакъв начин, му е полза. Нали си чела досието, Ерин? Знаеш, че единствено благодарение на лошия му късмет и героизма на кучето успяхме да го хванем.

— Ти просто нямаш никаква вяра в екипа и в себе си. Щяхте да го пипнете.

— Той се измъкваше успешно цяла година, и то след като вече знаехме как изглежда и как се казва. Фиона ни го поднесе на тепсия, а ни отне месеци и убийството на полицай, преди да го хванем. Това той никога нямаше да си прости напълно. Погледни го — добави Тони. — Подпухнал мъж, минал средната възраст, окован, затворен, въпреки това продължава да намира начини. Открил е Екъл и му е подпалил фитила.

— Ти май не спиш достатъчно.

— Обзалагам се обаче, че мръсникът спи като бебе. Всяка нощ по лицето му се разлива същата самодоволна усмивка както сега. Той си има план. Той винаги има план и цел във всичко, което върши. Не му трябва адвокат, за да говори с нас, защото ще ни каже единствено онова, което е решил да ни каже.

— Той няма представа, че сме по следата на Екъл.

— Дали?

— Че откъде може да знае? А като му кажем единствено онова, което искаме, все едно че му отмъщаваме. Екъл е прецакал първоначалния план и това ще го извади от релсите.

— Да разберем какво ще стане.

Когато влязоха, Тони кимна на надзирателя край вратата. Пери запази спокойствие, остана със затворени очи, все още усмихнат, докато Тони съобщаваше имената, датата и часа за протокола.

— Отказал си се от правото си да ползваш адвокат по време на срещата.

Пери отвори очи.

— Здравейте, агент Тони. Стари познайници сме, нямаме нужда от адвокат. Агент Манц, днес сте наистина прелестна. Много ми е приятно, че имам посетители, които да придадат цвят на монотонния ми ден. Напоследък честичко си бъбрим. Очаквам всяко ваше посещение с огромно нетърпение.

— Това ли те интересува? — попита Тони. — Вниманието, разнообразието сред монотонните дни?

— Това определено е истински плюс. Как върви ловът? Нямам търпение да науча нещо ново. Престоят ми тук е с ограничен достъп до света навън. Това, разбира се, е напълно разбираемо, но е много жалко.

— Ти получаваш „новини“, Пери. Не се съмнявам в способностите ти.

Пери скръсти ръце и се облегна напред.

— Бих казал, че при създалите се обстоятелства, много ми допадна статията, която умната млада жена беше написала. Кейти Стар, нали така се казваше? Предполагам, че това е псевдоним, ако ли не, името й е подарък от съдбата. Както и да е, начинът, по който пише, ми харесва, тъкмо научих новостите около Фиона. Трябва да й предадете, че мисля за нея.

— Сигурно. Как да забравиш жената, която те е наритала.

— При това в лицето.

— Ще направи същото и с възпитаника ти — вметна Манц. — Ако е достатъчно тъп, за да я погне.

— Вие ми приписвате твърде много заслуги — веригите на Пери издрънчаха, когато той махна с ръка. Вече не съм в положение да обучавам когото и да било, дори да исках, а аз нямам подобно желание. Говорихме и преди по този въпрос, а както казах тогава, от досието ми в тази институция личи, че съм приел наложеното ми от съда и обществото наказание. Съобразявам се с правилата и вместо да си търся неприятности, ги избягвам. След като всички знаем какъв бе животът ми навън, не е изненадващо, че нямам много посетители. Безгрешната ми сестра, разбира се. Да не би да сте решили, че тя е поела оттам, откъдето съм прекъснал аз?

Тони не отговори. Отвори папката и извади снимка. Подхвърли я на масата.

— Може ли? — Пери взе снимката на Екъл и я огледа. — Този ми се струва твърде познат. Един момент, аз никога не забравям лица. Да, разбира се. Идвал е няколко пъти тук. Литература и творческо писане. Знаете колко силен интерес проявявам към книгите — работата в библиотеката много ми липсва. Бях се записал за неговите курсове. Надявам се да се запиша на нови. Затворът не изключва образованието. Според мен обаче е посредствен преподавател. У него няма искра, но несретниците не могат да бъдат придирчиви.

— Обзалагам се, че той те намира за по-добър учител — обади се Манц.

— Много сте мила. Да не би това да е вашият начин да кажете, че аз съм го вдъхновил? Би било прекрасно, но не можете да ме държите отговорен за действията на другите.

— Ние ще го спрем — изтъкна Манц. — Ще го тикнем в кафез също като твоя, но ти имаш възможност и това много ти допада. Дай ни информация, която да доведе до ареста му и ще се погрижим животът ти тук да не бъде чак толкова монотонен.

По лицето му премина сянка на омраза.

— Какво ще направите? Ще се постараете всяка неделя да ми сервират сладолед и да получавам по един допълнителен час на седмица в двора ли? Нищичко не можете да направите за мен, агент Манц. Ще прекарам остатъка от живота си на това място. Приел съм го. Ако бе възможно просяците да имат право на глас, щях да си пожелая да не съм просяк.

— Когато го заловим, той ще проговори. Също както проговори свещеникът, когото също си оплел в мрежите си — добави Манц. — Не ни отне много време да си признае, че е изнасял незаконно писмата ти в продължение на цяла година.

— Това е кореспонденция с групата за молитва — отвърна Пери и преплете пръсти като вярващ. — Преподобният Гарли разбираше нуждата ми от духовна утеха, от спокойствие в душата ми, на което системата не обръща никакво внимание.

— Всички тук знаят, че ти нямаш душа.

— Екъл ще те прегази — продължи Манц — и ти вече знаеш, че става точно така. Когато го стори, животът ти тук ще стане още по-… Как да се изразя? Още по-задушаващ. Ще бъдеш обвинен в конспирация и убийство. Годините, които ще прибавят към присъдата ти няма да означават абсолютно нищо, но ще се погрижим временцето ти тук да се превърне в истински ад.

Пери продължаваше да я наблюдава с познатата си спокойна и приятна усмивка.

— Да не би да мислите, че вече не е така?

— Може да стане още по-зле — обеща Тони. — Повярвай ми, като ти казвам, че ще направя живота ти тук невъзможен. И защо, Пери? Заради това — той посочи снимката. — Той е прецакал нещата, защото е нетърпелив мърляч. Ти ни водеше за носовете години наред, а на този му дишаме във врата няколко месеца, след като излезе на сцената. Той не може да стъпи и на малкия ти пръст.

— Ласкателства — въздъхна Пери. — Много съм податлив на ласкателства. Познаваш слабостите ми, Дон.

— Завързал е аления шал на пощенската кутия на Фиона Бристоу — Манц не откъсваше очи от Пери и забеляза проблясък на раздразнение. Значи имаше неща, които все още не знаеше. — Никога няма да я довърши вместо теб, от твое име.

— Той е постъпил… незряло.

— Знаеш какво е направил на Анет Келуърт, нали? Пребил я е, преди да я умъртви — той поклати отвратено глава, за да покаже на Пери, че споделя чувствата му.

— Той не притежава стила ти, Джордж, не притежава и класата ти. Той губи контрол, започва да се перчи. Ти никога не би се принизил дотам. Ако го спипаме без твоя помощ, ще платиш дяволски висока цена заради грешките му.

— Познаваш добре слабостите ми — повтори след малко Пери. — Познаваш и силата ми. Аз съм наблюдател. Наблюдавах господин Екъл. Заинтересувах се от него, тъй като тук няма нищо интересно. Може пък наблюденията ми да се окажат от полза за вас. Може да имам някои теории, предположения. Може дори да си спомня някой разговор, някоя негова забележка или друга полезна информация, но ще искам нещичко в замяна.

— Какъв вкус да има сладоледът?

Пери се усмихна.

— Искам нещо по-сладко. Искам да говоря с Фиона. Лично.

— Няма начин — сряза го веднага Манц.

— Аз пък мисля, че има — Пери не откъсваше очи от Тони. — Искате ли да спасите човешки живот? Искате ли да измъкнете от ноктите му жената, която дебне в момента? Да не би да предпочитате да я оставите да умре? Значи сте готови да оставите и други да умрат, вместо да уредите един разговор? Какво би казала Фиона? Нека тя реши.

 

 

— Трябва да го притиснем още повече — настоя Манц. — Да му влезем под кожата. Видя ли, че реагира, когато каза, че Екъл не може да стъпи и на малкия му пръст. Това подхрани егото му.

— Просто потвърдих заключението, до което той сам беше стигнал.

— Именно, значи трябва да натискаме това копче. Остави на мен. Сама ще го обработя. Ласкателства и страх от жена може да му подействат по-добре.

— Ерин, той почти не ти обръща внимание — беше негов ред да шофира и Тони се настани зад волана. — Според него ти дори не си част от цялата тази работа. Не си присъствала по време на разследването, което го тикна тук, а развоят на нещата е свързан с това разследване. Той отново е в центъра на събитията. Екъл е просто оръжието му.

Манц си сложи предпазния колан с рязко движение.

— Не ми е приятно да му изпълнявам прищевките.

— Нито пък на мен.

— Тя дали ще се съгласи?

— Със съжаление смея да заявя, че ще каже „да“.

 

 

Докато екипът на ФБР пътуваше на изток, Франсис Екъл дебнеше поредната си жертва. Тази вечер бе на работа до късно, помисли си той. Закъсняваше само с около час, но му достави удоволствие, че влага много в работата си. Остана доволен, когато забеляза, че както обикновено, спря в „Старбъкс“, за да си купи нещо.

Капучино с обезмаслено мляко и двойно кафе.

Тази вечер имаше йога и ако побързаше, щеше да има двайсет минути за бягащата пътечка в лъскавия фитнес, в който тя обичаше да се глези.

Беше забелязал, благодарение на членството си от трийсет дни насам, че рядко се качваше на уреда за повече от двайсет минути, а в повечето случаи дори тях пропускаше.

Никога не докосваше тежестите, не се интересуваше от останалите уреди. Просто обичаше да се показва във впит клин.

Не беше по-различна от курвите, които се пъчеха по ъглите.

След това щеше да измине пеша трите пресечки до работата си, да вземе колата от паркинга и да измине с нея седемстотин и петдесетте метра до дома си.

В момента не се чукаше с никого.

Обръщаше внимание на кариерата си. И на себе си. Интересуваше се най-вече от себе си.

Егоистична мръсница. Уличница!

Усети как гневът му набъбва. Толкова хубаво усещане. Великолепно. Горещо, горчиво.

Представи си как забива юмруци в лицето й, в корема й, в гърдите. Усещаше как се чупи скулата, разнасяше се мирис на кръв, когато устната й се сцепеше, виждаше болката в подпухналите, почти затворени очи.

— Дай й урок — прошепна той. — Точно така!

— Хайде, приятел, мърдай.

Ръцете му потрепериха, той сви юмруци и се врътна към човека, който чакаше зад него. Гневът му бе готов да избликне, гордостта му надигна глава, когато човекът отстъпи крачка назад.

Беше му обърнал внимание. Всички го гледаха.

„Трябва да се слееш с тълпата, Франк. — Напомни си той. — Знаеш как става. Ако не те виждат, можеш да направиш абсолютно всичко, което поискаш. Всичко, без изключение.“

Гласът на Пери звучеше в ухото му. Насили се да се обърне и да сведе поглед. Беше му писнало да се слива с тълпата. Беше му писнало никой да не го забелязва.

Само че… само че…

Не можеше да мисли при този невъобразим шум. Хората говореха за него, зад гърба, му. Винаги ставаше така. Щеше да им даде да се разберат. Щяха да видят те!

Все още не. Рано беше. Сега трябваше да се успокои, да си спомни за подготовката, да се съсредоточи над целта.

Когато отново вдигна очи, забеляза, че плячката му е тръгнала към вратата, стиснала чашата си в ръка. Лицето му пламна от неудобство. За малко да я изпусне, за малко да му се изплъзне.

Дръпна се от опашката с наведена глава. Нямаше да е тази вечер. Дисциплина, контрол, внимание. Сега трябваше да се успокои, да овладее обхваналото го вълнение.

Тя щеше да има още една вечер свобода, още един ден живот. А той щеше да се порадва на удоволствието, че дори без да съзнава, вече е попаднала в капана.

 

 

Фиона се замисли за вуду кукла. Сигурно Силвия можеше да накара някой да й направи кукла, която да прилича на Кейти Стар. Щеше да забожда игли в нея или просто да удря главата й в масата. Какво като е детинско, ефектът щеше да е терапевтичен.

Затова пък Саймън не се интересуваше ни най-малко от онова, което тя смяташе да публикува. Може и да беше прав. Сигурно беше прав. Само че твърдението й, че имала информатор от ФБР, който бил казал, че имат заподозрян в случая с Номер две не й даваше мира.

Тя не го беше казала просто така.

Отнякъде изтичаше информация. Тя бе напълно сигурна в чутото, затова и смяташе да го публикува, но преди това беше дошла до Оркас.

Имаше намерение отново да използва името на Фиона. Този път щеше да я свърже със Саймън. „Готиният дизайнер, който замени изтънчения Сиатъл за тиха къща на остров“.

Във вестника дори бяха публикували кратък материал за него, за работите му от дърво, за умението му да съчетава практичното и творческото в изделия от природни материали.

Дрън-дрън.

Искаше й се да каже сто неща на Кейти Стар, но нали репортерката очакваше тъкмо това.

Непрекъснатото споменаване на името й в медиите затрудняваше работата с клиентите. Тя не можеше и не искаше да отговаря на въпроси, а те не се сдържаха и питаха.

Тъй като непрекъснато изникваха въпроси, а в блога се появяваха разни откачени, й се наложи да закрие страницата с въпроси. Върна се към стари, вече четени материали.

Отчаяно търсеше нещо, което да насочи мислите й в различна посока, затова реши да се насочи към нов проект. Намери Саймън в работилницата. Обработваше нещо на струга и използваше малък инструмент за оформяне, за работата с който очевидно бяха необходими изключителна точност и внимание.

Тя отстъпи крачка назад и запази мълчание, докато той не изключи машината.

— Какво?

— Можеш ли да направиш това?

Той захвърли настрани защитните си очила и разгледа снимката.

— Това е сандъче за цветя.

— Известно ми е какво представлява.

— Ако трябва да сме точни, това е сандъчето на Мег, което държи на прозореца. Помолих я да го снима и да ми го изпрати по имейла. Саймън, трябва да върша нещо.

— Май аз ще съм този, който ще върши нещо.

— Да, поне отначало. Но аз ще насадя цветята. Би ли направил четири? — тя усети жалната нотка в гласа си и й стана неприятно, затова реши да подходи по друг начин. — Едва ли искаш сандъчета с цветя на прозорците, но не можеш да не се съгласиш, че изглеждат страхотно, а и ще придадат свеж вид на фасадата. На Коледа пък можеш да ги украсиш с… Добре де, няма — поправи се тя, когато забеляза как я гледа опулено. — Добре, добре, няма да споменавам повече идеята за сандъчета от южната страна на къщата. Извинявай. Много се извинявам. Само като погледне човек тук, му става ясно, че и без това си достатъчно зает и без аз да ти намирам допълнителна работа. Какво е това?

Тя посочи брезента, който беше метнал върху някакъв шкаф.

— Не ти влиза в работата.

— Добре. Отивам да почистя нещо щом е така.

— Фиона!

Тя се спря до вратата.

— Хайде да се поразходим.

— Няма нужда, недей. Вършиш нещо, а проблемът е, че аз нямам работа. Затова ще си намеря някакво занимание.

— Значи да отида на разходка сам, за да можеш ти да се цупиш, така ли?

Тя въздъхна тежко, след това се върна при него и го прегърна.

— Бях решила да се цупя, но мога да поотложа малко — вдигна очи. — Просто не мога да си намеря място, това е. Свикнала съм да ходя когато и където поискам. Или излизам с кучетата, или се качвам в колата и отивам в селото. Отбивам се при Силвия или при Мей. Обещах да не ходя никъде сама, но не съм и предполагала, че направо ще се побъркам като съм вързана тук. Затова ти досаждам, затова всичко ме дразни. По-скоро дразня теб.

— Не ме дразниш — отвърна той и тя се засмя.

— Заемай се с работата си. Аз ще направя снимки на момчетата и ще обновя сайта.

— Ще излезем по-късно. Ти върви направи нещо за вечеря или каквото там искаш.

— Чувствам как здравият ми разум се завръща. Ще те чакам да свършиш — тя отвори вратата и спря. — Саймън…

— Сега пък какво?

— Агенти Тони и Манц дойдоха.

Постара се да си придаде ведър вид, докато пресичаше двора. Тони поздрави кучетата и Джос веднага му предложи въже, докато Манц чакаше няколко крачки по-назад.

— Фиона! Саймън! — въпреки че беше в черен костюм, Тони подръпна въжето на Джос. — Дано не ви прекъсвам работата.

— Не, напротив. Тъкмо се оплаквах, че днес имам твърде много свободно време.

— Като затворничка ли се чувстваш?

— Малко. Не, напротив, точно като затворничка.

— Помня какво ти беше преди. Напредваш обаче, Фий. Ще направим всички по силите си, за да приключим случая и да можеш да се върнеш към нормалния си ритъм на живот.

— Изглеждате уморен.

— Денят беше дълъг — той погледна Саймън. — Може ли да поговорим вътре?

— Разбира се — Саймън погледна към къщата. — Четохте ли последния „Ю Ес Рипорт“? — попита той. — Тя е много разсеяна. Няма нужда от допълнително напрежение. Освен това си имате птиченце, което не спира да чурулика.

— Работим по въпроса.

— И ние не сме особено доволни — добави Манц, когато влязоха вътре. — Ако Екъл разбере, че го търсим, ще се покрие.

— Това отговаря на най-важния въпрос. Още не сте го намерили. Ще пиете ли нещо? — попита Фиона. — Кафе? Разхладителна напитка?

— Нека просто седнем. Ще ви кажем всичко, което знаем — Тони седна и се приведе напред, подпрял лакти на колене. — Знаем, че е бил в Портланд на пети януари, защото тогава е продал колата си в автокъща. Няма друг автомобил, регистриран на негово име, но проверяваме покупките в района на Портланд приблизително по същото време.

— Може да си е купил нова кола от частно лице и да не я е регистрирал — сви рамене Саймън. — Може да е с фалшива лична карта. Може да се е качил на автобус или да е купил кола, за която е прочел в безплатните обяви.

— Прав си, въпреки това проверяваме. Трябвало е да се придвижва по някакъв начин. Трябвало е някъде да отседне. Купувал е бензин, храна. Ще преобърнем всеки камък, ще използваме всички средства, с които разполагаме. Включително и Пери.

— Днес вече разговаряхме с него — продължи Манц. — Знаем, че двамата с Екъл са поддържали връзка като трети човек е изнасял и внасял писмата им в затвора.

— Кой е той? — попита Саймън.

— Свещеникът, когото Пери успешно е омотал в затвора. Той е изнасял писмата на Пери и ги е пускал до различни хора на различни места — обясни Тони. — Пери твърдял, че са членове на групата за молитви, в която участвала сестра му, и свещеникът приел думите му за чиста монета. Той донасял отговорите на Пери, пуснати по пощата, отново от различни хора и места.

— Дотук с максималната сигурност — измърмори Саймън.

— Пери е успял да изпрати писмо няколко дни след като е било открито тялото на Келуърт, но за него не е имало абсолютно нищо повече от три седмици.

— Значи Екъл се дистанцира, така ли? — Фиона погледна от единия агент към другия. — Така ли мислите?

— Връзва се. Екъл е спрял да поддържа връзка — добави Тони. — А Пери не е никак доволен от тази работа. След като вече знае, че сме идентифицирали Екъл и го търсим, Пери не е никак доволен.

— Казахте ли му? — прекъсна го Саймън. — Нали така ще може да му даде нови инструкции?

— Накратко казано, Пери повече няма да изнася съобщения — настоя Манц. — Вече не може да разчита на куриера си. В изолация е и ще остане в изолация, докато не изправим Екъл пред съда. Екъл не оправдава очакванията му и Пери е лишен от привилегиите, които си беше извоювал благодарение на добро поведение.

— Да не би да мислите, че той щеше да ви каже как да намерите въпросния Екъл, ако знаеше къде е? — попита Фиона. — Защо му е да ви казва?

— Той иска да пререже пъпната връв, Фий. Не е никак доволен, че протежето му допуска грешки, че е поел по свой път. Пери знае, защото ние му казахме и заради същите тези грешки Екъл няма да успее да се добере до теб — Тони изчака секунда. — Ти си оставаш единственият му провал, причината, заради която е в затвора. Той не е спрял да мисли за теб.

— Изобщо не звучи обнадеждаващо.

— Нямаме на какво да разчитаме. Пери знае, че ще остане в затвора до края на живота си. Никога няма да излезе. Накрая гордостта ще го подтикне да ни каже онова, което искаме, но може да заловим Екъл и без негова помощ.

— Кой знае кога ще стане!

— Той ни предложи информация. Много внимаваше да ни представи онова, което знае под формата на наблюдения, предположения и теории, но е готов да се обърне срещу Екъл, ако му дадем каквото иска.

— А той какво иска? — тя вече знаеше. Дълбоко в себе си знаеше.

— Иска да говори с теб. Лично. Няма да ми кажеш нищо ново — рече Тони, когато Саймън скочи на крака. — Вече съм се нарекъл с всички имена, които в момента напират на езика ти.

— Готови сте да я подложите на това, карате я да седне с човека, който се опита да я убие, и то единствено, за да ви подхвърли мизерни трошици, така ли?

— Зависи от нея. Зависи от теб — обърна се той към Фиона. — На мен тази работа не ми харесва. Не ми е приятно да те карам да вземаш подобно решение. Аз лично не бих му дал нищо.

— Тогава недейте — сопна се Саймън.

— Има предостатъчно причини да не го прави. Той може да лъже. Може да получи каквото иска и да заяви, че не знае абсолютно нищо или пък да ни даде информация, която да ни прати в погрешната посока. Само че поне според мен няма да стане така.

— Ваша работа е да спрете мръсника. Не нейна.

Манц го погледна студено.

— Вършим си работата, господин Дойл.

— А пък на мен ми се струва, че я карате нея да ви върши работата.

— Тя е ключът. Пери иска нея, мислил е единствено за нея в продължение на осем години. Заради нея е обучил Екъл, заради нея е готов да го предаде.

— Престанете да говорите така, все едно че ме няма! — възмути се Фиона. — Просто престанете. Ако откажа, той ще млъкне.

— Фиона!

— Чакай — тя посегна към ръката на Саймън и усети как гневът блика от кожата му. — Чакай. Той няма да каже нищо. Ще протака седмици, дори месеци. Способен е да го направи. Ще чака, докато не се появи следващата жертва. Ще изчака още една, така че аз да разбера, че е мъртва, и да се почувствам виновна, че не съм се срещнала с него.

— Глупости!

— Точно така ще се чувствам — тя стисна по-силно ръката на Саймън. — Той уби Грег, за да ме нарани, в състояние е да направи и това. Би искал да го направи. Той очаква да откажа. Вероятно се надява да откажа, за да умре още една жена. Така ще му хареса. Знаете, че е така.

— Знам — потвърди Тони. — Той умее да чака, а чакането му дава време да мисли. Той ни смята за по-нисши. Убеден е, че е нямало да го хванем, ако не е бил направил малкия си гаф, затова е преценил, че Екъл има време за още една или две.

— Нямаше да има никакъв гаф, ако не беше убил Грег. Нямаше да реши да убива Грег, ако не се бях измъкнала. Значи всичко опира до мен. Уредете каквото е необходимо. Ще отида колкото е възможно по-скоро.

— По дяволите, Фиона!

— Ще ни оставите ли за минутка?

— Ще ви изчакаме навън — реши Тони.

— Трябва да го направя — обърна се тя към Саймън, когато останаха сами.

— Как ли пък не!

— Нямаш представа какво ми беше, когато той уби Грег. Аз самата не можех да се позная през седмиците и месеците след убийството му. Бях напълно съсипана! Намекваш за лошите ми настроения. Те са нищо в сравнение с едно време. Абсолютно нищо в сравнение с чувството за вина, мъката, депресията и отчаянието — тя стисна ръцете му с надеждата да го накара да усети нуждата й въпреки гнева си. — Помагаха ми. Ходех и на терапевт, но приятелите и семейството ме изтеглиха от черната дупка, в която бях попаднала. И агент Тони. Можех да му звъня и денем, и нощем, да разговарям с него, когато не можех да разговарям с майка си, с баща си, със Сил или с някой друг. Той разбираше. Сега нямаше да иска да го направя, ако не беше сигурен, че ще успея да помогна. Това е истината — тя си пое дъх, за да се успокои. — Ако не го направя, ако поне не опитам и някоя друга жена загине, мисля, че нещо у мен ще се пречупи. Той ще победи. Не постигна нищо, когато ме отвлече. Не победи и когато уби Грег. Но, Саймън, човек не може да понася удари до безкрай. Дотук бяха два. Това ще бъде за последно. Искам да го погледна в очите. Искам да го видя зад решетките и да си кажа, че е там благодарение на мен. Той иска да ме използва, иска да ме манипулира — тя поклати глава, обзета от ярост, която бе изписана на лицето й. — Майната му! Аз ще го използвам. Искрено се надявам, да им каже нещо, което да ги отведе при Екъл. Много се надявам. Независимо дали ще им каже или не, аз ще съм го използвала, ще съм сторила необходимото и ще мога спокойно да живея с последствията. Аз ще бъда победителката. За пореден път ще съм го навряла в миша дупка. Когато всичко приключи, той ще разбере, че е точно така.

Саймън се отдръпна, пристъпи до прозореца, загледа се навън, след това се завъртя към нея.

— Обичам те.

Напълно слисана, Фиона се отпусна на страничната облегалка на канапето.

— Господи!

— В момента съм ти бесен. Не помня някога да съм бил по-ядосан на друг през целия си живот. А съм се ядосвал на предостатъчно хора.

— Виж, наистина се опитвам да те разбера, но главата ми се завъртя. Значи си ми ядосан, защото ме обичаш, така ли?

— Това е фактор, но не и основната причина. Ядосан съм, защото ще направиш каквото си намислила, защото е типично в твой стил. Ядосан съм, защото не мога да те вържа за леглото и да те спра.

— Напротив, можеш. Ти си единственият, който може.

— Хич не ми приказвай празни приказки — предупреди я Саймън. — Бесен съм ти! Освен това мисля, че си най-невероятната жена, която познавам, а мама се нарежда доста високо. Ако заплачеш — предупреди я той, когато видя, че очите й се пълнят със сълзи, — кълна се, че…

— Денят ми беше отвратителен. Просто ме остави на мира — тя стана. — Ти никога не говориш неща, които не мислиш.

— Абсолютно вярно. И какво от това?

— Ами тактът, дипломатичността, но няма да говорим по този въпрос сега, Саймън — имаше нужда да го докосне. Прокара пръсти по гърдите му. — Саймън, всичко, което ми каза, каквото и друго да беше казал или направил, нямаше да ме убеди, че не съм на прав път.

— Браво — заяви горчиво той. — Радвам се, че ти помогнах.

— Ще ми го кажеш ли отново?

— Кое?

Тя удари гърдите му с юмруци.

— Не ставай гаден!

— Обичам те.

— Радвам се, защото и аз те обичам. Значи има баланс, нали така, Саймън — тя притисна бузите му с длани и го целуна силно. — Моля те, опитай се да не се притесняваш. Той ще пробва да ме обърка. Това е единствената сила, която притежава в момента. Няма обаче да успее, защото ще отида въоръжена с нещо, което той никога няма да има и никога не е разбирал. Когато сторя необходимото, ще си тръгна от него и ще знам, че се връщам при теб. Знам, че ти ще ме чакаш и ще ме обичаш.

— Да не би да очакваш да повярвам на тези дивотии?

— Не ти пробутвам никакви дивотии. Казах ти самата истина. Да вървим да направим каквото е необходимо и да приключим веднъж и завинаги, за да се върна и да се порадвам на хубавата част.

Двамата излязоха.

— Кога можем да тръгнем? — попита Фиона.

Тони я погледна.

— Уредили сме влизане утре сутринта. Двамата с агент Манц ще си намерим хотел на острова, а в девет и петнайсет самолетът ни излита от „Сий Так“. Ще те придружаваме през цялото време, Фий. И на отиване, и на връщане, и ще присъстваме на разговора с Пери. Ще я върнем следобеда — обърна се той към Саймън.

Отивам, свършвам каквото трябва и се връщам, каза си Фиона.

— Ще накарам някой да поеме утрешните ми часове. Не ви трябва хотел. Ще останете у нас. Къщата ми е празна — добави тя, без да даде възможност на Тони да откаже. — Така ще спестите време.

— Много благодаря.

— Ще донеса ключовете.

Саймън изчака Фиона да влезе.

— Ако я разстрои, ще ви го изкарам през носа.

Тони кимна.

— Няма проблем.