Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (29)

29.

Фиона намаза влажната си кожа с крем и затананика мелодията, която не я оставяше намира, откакто влезе под душа. Не се сещаше коя е песента, нито пък думите, но веселата мелодия бе напълно подходяща за настроението й.

Имаше чувството, че е завила зад ъгъла и е затворила вратата. Харесваше й философията, че като затвори една врата, се отваря друга.

Може и да беше наивно, но тя беше сигурна, че ФБР ще проследят Франсис Екъл, при това бързо, след като разполагаха с новата информация. Освен това тя беше помогнала да извлекат тази информация.

Отново се беше измъкнала от багажника, реши тя.

Продължаваше да си тананика, когато влезе в спалнята. Изви вежди, щом видя, че леглото е празно. Обикновено намираше Саймън, захлупил се с възглавница, за да си доспи, докато тя слезеше долу да направи кафе.

Обичаше рутината, помисли си тя, докато се обличаше. Беше й приятно, като знаеше, че кучетата са навън, за да потичат, че Саймън слизаше, когато кафето беше готово, че двамата излизаха на верандата, за да закусят.

Изглежда тази сутрин толкова му се е пиело кафе, че не я беше изчакал да излезе от банята.

Обу си войнишко зелени панталони и върза косата си на опашка, защото я чакаха сутрешни часове.

Следобед имаше прозорец, който щеше да й стигне, за да отиде до разсадника.

Все още не можеше да ходи никъде сама, затова Саймън трябваше да отдели време и да я придружи. Искаше да насади цветя в новите сандъчета.

Изтича на долния етаж като си представяше петуниите, сакъзчетата и предстоящата тренировка с препятствия.

— Мирише на кафе! — гласът й затанцува в кухнята. — Ядат ми се щруделчета. Защо не…

В мига, в който видя изражението му, сянка закри слънцето.

— Господи! По дяволите. Казвай бързо.

— Отвлякъл е журналистката. Кейти Стар.

— Но…

— Извинявай, че го казах направо — той бутна в ръцете й чаша кафе. — Вземи. Седни и ще ти разкажа останалото.

Ти се насили да седне.

— Мъртва ли е?

— Не знам. И те не знаят. Тони се обади, докато ти беше в банята. Искал да дойде, за да ти го съобщи лично, но в момента не може да остави работата.

— Няма нищо. Сигурни ли са? — тя поклати глава, преди той да каже и дума. — Тъп въпрос. Нямаше да звъни, ако не бяха сигурни. Опитвам се да млъкна, за да ми кажеш всичко, но думите сами напират. Тя не е подходящият тип. С пет години по-възрастна е. Тя е… — поклати глава за втори път. — Не. Греша. Тя не е типа на Пери. Този вече показа, че иска да остави своя почерк, нали така? Писнало му е да върви по стъпките на Пери. Момчето е пораснало и иска да поеме по свой път. А тя — журналистката — го направи звезда, придаде му важност. Тя му измисли името. Познава го, затова връзката с нея е много по-интимна и вълнуваща. Тя е негова — Фиона си пое дъх. — Извинявай.

— Ти си специалистката по въпросите на поведението, не аз. Но и аз мисля така — той се вгледа в очите й, за да прецени дали е готова за останалото. — Отвлякъл я е снощи, от паркинга пред службата й.

Фиона едва потисна желанието си да го прекъсне.

— Почти го бяха хванали — прошепна тя. — Никога не са се доближавали толкова много до Пери, не и след някое отвличане. Тя е още жива. Сигурна съм. Те как мислят? Той знае ли?

— Според тях той просто е предпазлив или е имал намерение да си тръгне от мотела преди утрото. Пратили са му втори имейл, в който твърдят, че са го видели как погребва последната жертва. Той не е отговорил. Все още.

— Тя е още жива. Кучетата са пред вратата и се чудят защо се бавим. Да излезем навън. Имам нужда от въздух.

Фиона стана и остави недокоснатата чаша кафе.

Животните усетиха настроението й и изскимтяха, отриха се в краката й и забутаха с носове ръцете й.

— Толкова много я намразих — призна Фиона. — И все още я мразя, въпреки че ми прилошава, като си помисля какво преживява в момента. Омръзна ми тази война.

— Нормално е. Онова, което тя преживява, не променя факта какво представлява.

— Но ще го промени — тя притисна пръсти към очите си, след това отпусна ръце. — Ако оживее никога няма да бъде същата. Нея ще нарани повече от останалите, защото сега вече познава вкуса на този вид насилие. Същото е като при куче, което хапе и го оставят да му се размине. Ако отговори на имейла, ще могат да го проследят отново, дори да тръгне на път ще го настигнат. Ще анализират, ще пресметнат, знаят как да предвидят нещата. Така че тя има по-голям шанс от останалите. Ще има нужда от този шанс.

— Ще има. Разпитали са всички в мотела и един го е видял. Чакал жената, с която имал среща, и надникнал навън, когато чул колата. Обърнал му внимание, защото Екъл паркирал в далечния край на паркинга, а навън било истински порой.

— Видял е Екъл, така ли? Видял ли е как изглежда?

— Не е успял да го огледа добре. Екъл отворил чадър и го бил наклонил така, че да крие лицето му, а и човекът надникнал само за миг. Сигурен е обаче, че колата е тъмна — черна, тъмносиня или тъмносива — но в дъжда било трудно да определи.

— Сменя колите или ги пребоядисва. Ето че знаят неща, за които той не подозира.

— Човекът работи с художника на ФБР. Дори се е съгласил да се подложи на хипноза. Очевидно е свестен. В момента разпитват и рецепциониста. Сигурни са, че си е обръснал брадата.

— И това е нещо — тя се опита да не мисли колко километри в националните паркове може да измине незабелязано мъж без брада в тъмен на цвят автомобил.

— Какво искаш да правиш?

— Искам да се завия през глава, да мисля и да проклинам господ. Вместо това ще проведа сутрешните си часове, а следобед ще те замъкна в разсадника, за да изберем цветя за новите сандъчета.

— В такъв случай ще спра за дървен материал и ще оставя някои готови изделия в хотел „Инлет“.

— Добре. В четири трябва да съм тук.

— Добре, значи в четири ще си тук.

Тя се насили да му се усмихне.

— Докато сме в селото, предлагам да си вземем филм. Нещо весело.

— Може ли порно?

— Не може. Трябва да си купиш порно по интернет, доставят ти го невзрачни куриери, но на този остров е абсолютно сигурно, че всички ще разберат какво гледаш. Тук е така.

— Ще се примиря и без голотии и мръсни приказки.

— Добре — тя го погали по бузата. — Трябва да се подготвя.

Саймън покри ръката й със своята, преди тя да се отдръпне.

— Вече няма мърдане, защото ме оплете в паяжината си и се влюбих в теб — целуна я. — Независимо, че ми забраняваш порно.

— Ако можех да бродирам, със сигурност щях да ти направя възглавничка с тези думи — тя също го целуна. — Хайде, момчета, време е за работа.

 

 

Екъл си купи вестник, за да го пречете на спокойствие на ферибота. Сутринта би на Кейти нова доза, преди още да е преминало действието на предишната.

Искаше тя да кротува. Това беше една от грешките на Пери, която той нямаше да допусне, Пери искаше да са в полусъзнание, докато са вързани. Така Фиона го беше прецакала.

На Екъл му беше приятно, че Кейти е в безсъзнание, напълно безпомощна в багажника. Чувстваше се доволен, че ще изпадне в ужас, когато се събуди на напълно непознато място. Сякаш беше телепортирана.

Засега обаче щеше да се наслади на пътуването с ферибота, препълнен с туристи и летовници. Предпочиташе да си остане в колата през целия път, но така щеше да привлече вниманието. Освен това щеше да му се отрази добре да се смеси с хората и да си поприказва с тях. Така щеше да си осигури по-добро прикритие.

Нарочно се заговори с двама младежи планинари, които бяха без кола. За да е готов за Оркас, той, беше проучил пътеките, парковете и местата за къмпинг, а при предишните си идвания ги беше посетил. Затова говореше компетентно и от благодарност те го почерпиха с кафе.

Той отказа.

— Знам какво е да тръгнеш на преход на вашата възраст. Момчето ми е колкото вас. Следващата седмица ще дойде с майка си.

— А ти сам ли ще се подвизаваш дотогава?

Екъл се усмихна. Просто и двамата щяха да му послужат за постигане на крайната цел.

— И още как! Сам, малко спокойствие, тишина и стек бира.

— Ясно, но ако все пак решиш да походиш, днес тръгваме от езерото Каскейд.

— Може, но май… — знаеше израза. Как беше? Усети как вратът му пламна, докато момчетата го наблюдаваха с любопитство. — Абе май ще си взема червеи за риболов — заяви той и си представи как задържа двете глави под водата. — Слушайте, ако сте тръгнали към езерото, да ви закарам до Росарио. Така няма да биете целия този път.

— Сериозно? Страхотно! — момчетата се спогледаха и кимнаха.

— Мерси, Франк.

— Няма защо. Почти стигнахме. Хайде, да сложим багажа ви в колата и да се качваме.

Беше се представил като Франк Блинкънстаф от Олимпия. Гимназиален учител, със съпруга Шарън и син Маркъс. Двамата, разбира се, не го попитаха нито за Шарън, нито за Маркъс. Интересуваха се най-вече от себе си, пълни егоцентрици, които пет пари не даваха за него. За тях той беше просто средство, с което да постигнат целта си, както и те за него.

— Багажникът ми е пълен — обясни той с ведра усмивка, но отзад има предостатъчно място.

Момчетата се поколебаха, след което свиха рамене.

Накрая той слезе от ферибота покрай наблюдателните полицаи, които оглеждаха колите, но не се интересуваха от баща, тръгнал на почивка със синовете си.

Никой не го забеляза, помисли си той. Просто чудесно!

 

 

Остави пасажерите си и напълно забрави за тях. Те бяха призраци, също като студентите, които бяха влизали и излизали от часовете му. Идваха, отиваха си, бяха незначителни и безполезни.

Най-важният му пътник щеше в най-скоро време да се размърда, напомни си той, затова трябваше да следва разписанието, ако искаше да настани и нея, и себе си, преди тя да дойде в съзнание.

Време бе за следващото действие.

Усети прилив на възбуда. Никой нямаше да го види. Щяха да забележат единствено Франк Блинкънстаф от Олимпия. Мина през пълното с народ селце, пое по криволичещите пътища и навлезе в парка. Избърса потните си длани в дънките, когато си помисли за Фиона. Вече бе толкова близо, че почти можеше да я докосне!

Бдителният полицай при ферибота изобщо не подозираше, че й остават едва няколко дни живот. През тези дни щеше да яде, да спи и да води курсовете си. Можеше и да се разхожда. Това бяха дните, преди да се отплати на наставника си и да превърне и нея, и Пери в призраци, които просто бяха преминали през живота му.

След като свършеше тази задача, щеше да се прероди. Най-сетне щеше да бъде самостоятелен.

Независимо дали щеше да живее, или да умре, щеше да бъде самостоятелен.

Шофираше по лъкатушещия път и намаляваше на завоите. Усмихна се, когато гората стана по-гъста. Дърветата от двете страни бяха като зелени завеси, които щеше да държи спуснати, докато работеше.

Зави по тясна алея. Възторгът му бе толкова силен, че ръцете му се разтрепериха.

Видя колата пред живописната хижа, закътана сред дърветата. Хазяйката го очакваше, точно както беше обещала.

Забеляза, че прозорците са отворени — проветряваше за него. На верандата имаше цветя. Не биваше да забравя да ги полива, да не би тя да се домъкне някой ден.

Паркира до нейния автомобил и тя слезе. Наложи се да повтаря името й много пъти, за да я приеме като истински човек.

— Госпожо Грийн!

— Мег — напомни му тя и пристъпи с протегната ръка. — Добре дошъл. Добре ли пътува?

— Чудесно. Нямаш представа колко се радвам, че дойдох! — той се усмихваше дори когато кучето й приближи, за да го поздрави. — Здрасти, момче, как е?

— Двете със Зина пооправихме хижата.

— Не трябваше да се безпокоиш. След няколко дни идват Шарън и Маркъс. Отсега да знаеш, че ще се влюбят в къщата.

— Дано. Оставих ти някои основни неща и хич не казвай, че не е трябвало. Това е част от услугата. Да ти помогна ли с багажа? Трябва да те разведа. Зина! Дръпни се.

— Сигурно е подушила риболовните ми принадлежности — обясни Екъл, докато кучето душеше багажника. Гласът му стана безизразен. Представи си как рита кучето, докато се превърне в кървава пихтия, а след това души собственичката. — После ще внеса багажа. Няма нужда да ми показвате отново, гос… Мег. Първо искам да се поразтъпча.

— Както кажеш. Оставила съм ключовете на плота в кухнята, има и списък с всички телефони, които ще ти трябват. Сложила съм го на хладилника. В брошурата в хола има информация за хижата, менюта от ресторантите, магазини, данни за парка. Сигурен ли си, че не искаш чистачка?

— Няма нужда — щеше да я убие, ако не го оставеше на мира. Да, щеше да я убие и нея, и смрадливото й куче, което не спираше да души, ако не се разкараха до една минута. Нямаше избор, налагаше се да я изтърпи.

— Ако решиш друго, или имаш нужда от нещо, просто звънни. Приятно прекарване, наслади се на тишината. Успех с писането.

— Какво?

— Писането. Нали ще пишеш пътепис?

— Да, да. Замислих се за нещо друго — той се разхихика, най-близкото подобие на смях, което успя да докара. — Днес сутринта не съм пил достатъчно кафе.

— На хладилника съм ти оставила половин килограм.

Трийсет секунди, помисли си той. Живееш или умираш!

— Благодаря.

— Ще те оставя да се поразходиш. Хайде, Зина.

Той изчака и тъй като пръстите му бяха започнали да треперят, пъхна ръце в джобовете си, докато кучето ситнеше след нея към колата. Забеляза как животното погледна към багажника на неговата кола и носът му потрепна.

Ще те ритам, докато не се превърнеш в кървава пихтия, а след това ще те заровя с кучката, която те стопанисва.

Разтегли устни в усмивка и извади треперещите си пръсти от джоба, за да помаха на Мег.

След това започна да си поема дълбоко въздух и да го изпуска, също като машина, докато тя се отдалечаваше по алеята и най-сетне се скри сред дърветата.

Нахалните любопитни кучки нямаха работа тук.

Трябваше му време, докато се настани. Трябваше да затвори всички прозорци, да ги заключи и да дръпне завесите. В уютната спалня, която бъбривата хазяйка му беше показала предишния път и той бе заявил, че е сякаш правена за въображаемия му син, покри леглото с найлон.

Свали багажа и подреди прилежно нещата си в гардероба, на тоалетката, в банята, докато се наслаждаваше на тишината и простора. Беше свикнал с мотелските стаи, с изкорубените легла, с грозните звуци и миризми.

Това тук бе истински разкош.

Доволен от подготовката и от усамотението, той излезе отзад. За кратко остана неподвижен, за да се порадва на тишината и спокойствието.

След това отвори багажника.

— Пристигнахме вкъщи, Кейти! Ще те заведа в стаята ти.

Тя трепна, докато идваше в съзнание. Усети, че й става лошо, че всичко я боли. Беше напълно объркана. Имаше чувството, че се носи по замръзнала река, из която се блъскат ледени блокове и бодат тялото й. Червени и черни петна блестяха пред очите й. Продължаваше да й се повдига. В главата й нахлу кръв и тя чу някой да си тананика. Неочаквана, изгарящо силна болка прободе ръката й и тя изхлипа, но така и не успя да си поеме въздух.

Когато започна да се бори и изви очи, тананикането спря.

— Най-сетне се събуди! Проспа банята. Уверявам те, имаше нужда. Беше се оплескала цялата и вонеше адски. Нищо чудно, че тъпото куче се скъса да души.

Тя се опита да се вгледа в надвесилото се над нея лице, но всичко бе твърде силно, твърде ярко — и очите, и усмивката. Инстинктивно се сви.

— Одеве не ми остана време да се представя. Аз съм Франсис Екъл. Но знам, че ти предпочиташ да ме наричаш Номер две.

Страхът я задуши и тя поклати глава, неспособна да повярва, но жестоката му усмивка стана по-широка.

— Голям съм ти почитател. Ще ти дам ексклузивно интервю. Това ще бъде историята на живота ти, Кейти. Само си помисли. Ще научиш всичко, ще вкусиш всичко — погали я по бузата. — Мирише ми на „Пулицър“! Това, разбира се, няма да ти капне безплатно, но ще поговорим и по този въпрос. Ще те оставя да се настаниш — наведе се и прошепна на ухото й: — Ще те нараня. Ще ми бъде безкрайно приятно. Помисли си — отдръпна се и отново й се усмихна широко. — Цялото това вълнение ми разпали апетита. Отивам да си направя нещо за хапване. Ти искаш ли нещо? Не? — разсмя се на собствената си шега, а по нейните бузи рукнаха сълзи. — До скоро.

 

 

Беше толкова приятно да се занимава с нещо нормално, с нещо забавно. Най-хубавото, каза си Фиона, бе да обиколи разсадника и да си поприказва със съседите. Едва сега си даде сметка колко изолирана е била през изминалата седмица.

Липсваха й излизанията, пазаруването, клюките, който си обменяше с този или онзи.

Беше й приятно дори при дърводелеца и в железарския магазин.

Саймън пък отхвърляше предложенията й или свиваше рамене, когато беше съгласен с нещо. Накрая тя се спря на далии.

— Хайде, избирай! Всички имат стебло и венчелистчета.

— И това го казва мъжът, който е прекарал половината си живот надвесен над релси за чекмеджета.

— Само че въпросните чекмеджета няма да измръзнат при първата слана.

— Затова далията е добър избор, тъй като не цъфти дълго.

— Тази — измъкна той първата, която му попадна.

Тя се разсмя отново и взе още две.

— Супер! Сега искам и от сините — посочи тя туфа лобелия. — След това… Здравей, Мег! Как си, Чък?

Приятелите й се обърнаха. Ръцете на Мег бяха пълни с карамфили.

— Здрасти! Леле, че са красиви — Мег се усмихна на Саймън. — Значи си направил сандъчета за прозорците.

— Да — потвърди той й двамата с Чък се спогледаха като мъченици.

— Нова леха ли ще правиш? — попита Фиона.

— Не. Трябваше да отскоча до вилата, заради новия наемател, а Чък остана, за да почисти бараката за инструменти.

— Когато тя е около мен, не мога да изхвърля нищо.

— Не се знае какво може да ти потрябва, а той е готов да изхвърли старата вана.

— Боклуци — измърмори Чък.

— Няма изобщо да е боклук, ако я сложа на двора и насадя в нея карамфилите. Смятам да заровя единия край, все едно случайно е попаднала там. Ще бъде като произведение на изкуството насред градината.

— Мег винаги гледа как да използва старите вещи.

Фиона постави цветята в количката.

— Не обичам да изхвърлям.

— Това ни е спасението — обясни Чък. — Обзавела е вилата с мебели втора ръка и от гаражните разпродажби, които организира.

— Значи имате наемател — отбеляза Фиона, докато избираше лобелия.

— За две седмици. Съпругът е дошъл сам до края на седмицата. Жена му и синът му идват следващата — Мег също избра лобелия, приближи я до карамфилите и реши, че си отиват. — Момчето имало някакво състезание по плуване, което не искало да изпусне. Бащата е учител и пише пътеписи. Дано напише за хижата и Оркас. Няма да е зле. Но пък е странен тип — добави тя, когато продължиха напред. — Дойде преди два месеца и поиска да я види. Искал тихо местенце, усамотено, за да може да пише на спокойствие.

— Нормално.

— Явно обича да е сам, защото тази сутрин ме разкара на бърза ръка. Отказа чистачка, затова искрено съчувствам на жена му. Но пък плати в брой, предварително, цялата сума, което означава, че мога да си купя предостатъчно цветя.

— Как проверяваш наемателите?

Мег мигна, когато чу въпроса на Саймън.

— Не мога да направя почти нищо. Повечето хора идват по за седмица-две, дори за един уикенд, когато не е сезон. Искаш предварително депозит и се надяваш да няма неприятни изненади. Не сме имали сериозни проблеми. Да не би да мислиш да си купиш вила, за да я даваш под наем?

— Не. Обаждат ли се много с предплатени карти?

— Не са много, но има и такива. Някои хора не желаят да ни дават номерата на кредитните си карти.

— Как изглежда?

Мег погледна Фиона, която беше станала неестествено мълчалива.

— А, той е… Господи боже, да не би да мислите, че може… Господи, Саймън, плашиш ме! Той е към средата на четирийсетте. Имам фотокопие на шофьорската му книжка, защото искаме някакъв документ, но не си спомням кога е рожденият му ден. Гладко обръснат, плешив като яйце. Говори добре, приятелски настроен е. Разказа ми за съпругата си, спомена, че синът му много щял да хареса мястото. Дори попита дали синът му може да доведе приятел за няколко дни.

— Просто сме малко изнервени — обясни Фиона и погали Мег по ръката.

— Искате ли да минете и да ви запознаем? — попита Чък.

— Не можем да проверяваме всеки, който наеме вилата ви или е на къмпинг за няколко дни — изтъкна Фиона. — Нали наблюдават ферибота.

Това трябваше да е достатъчно.

Тя изчака да се качат в джипа и да си тръгнат.

— Понякога забравям колко много се притесняваш. Не свивай рамене — предупреди го тя, но Саймън направи тъкмо това. — Така е още от самото начало. Нещо като сянка. Аз все за това мисля, но пък си повтарям да не мисля и затова забравям, че този проблем ти тежи и на теб.

Той мълча почти километър и половина.

— Не те исках. Разбра ли?

— Саймън, пазя думите ти в сърцето си.

— Не те исках, защото много добре знаех, че ще ми се пречкаш и ще ме дресираш. Ти просто си такава. Сега обаче трябва да опазя онова, което е мое, и да се погрижа за него.

Фиона изви вежди.

— Нещо като кученце ли?

— Като каквото искаш.

— Трябва да помисля.

— Ченгета, федерални, добре. Те си вършат работата. Само че никой няма да мине през мен, за да стигне до теб. Абсолютно никой!

Този път Фиона замълча и не продума, докато не завиха към къщата.

— Знаеш, че съм в състояние и сама да се грижа за себе си. Не, чакай — това ти е добре известно. След като го знаеш, като чувам какво ми казваш и като знам, че го казваш напълно сериозно, се чувствам закриляна повече отвсякога — тя си пое въздух. — Затова ще насадя сандъчетата, след това ще изкарам вечерния си курс. Надявам се да открият Кейти Стар жива, при това скоро, много скоро, тогава вече ще се отървем от сенките и ще останем само ти и аз.

— И цяла глутница кучета.

Фиона се усмихна.

— Точно така.

 

 

Екъл излезе свеж от банята, с чисти боксерки и тениска. Проснатата на леглото Кейти хленчеше, тъй като изолирбандът не й позволяваше да говори. Извърна очи към него — едното подуто и почти напълно затворено.

— Така вече е по-добре. Не бях сигурен как ще ми се отрази изнасилването, тъй като сексът никога не е бил от особено значение. Само че ми хареса. Съвършено ново преживяване за мен и много важно. След изнасилването напрежението си отиде и няма нужда да се притеснявам дали някоя курва ще си отвори краката.

Той придърпа стола пред малкото писалище и седна до леглото.

— Обичам да причинявам болка. Открай време съм го знаел, но тъй като не беше прието и не беше по „правилата“… — той вдигна пръсти, за да сложи въздушни кавички — потиснах нуждата. Не съм щастлив човек, Кейти. Просто вършех механично каквото трябва, живеех в сивота. И все така, докато не се появи Пери. Длъжник съм му. Длъжник съм и на Фиона. А пък останалото… Ти? Останалото е мое, само мое. Така — той й показа малкия диктофон, който извади от чантата й, и го остави на нощното шкафче. — Ще го пусна и ще поговорим. Ще ми кажеш всичко, което знаеш, всичко, което информаторът ти или информаторите ти са изпели. Ако писнеш, дори веднъж, ще сложа отново лепенката на устата ти и ще започна да ти чупя пръстите. Няма кой да те чуе, но ти няма да пищиш. Нали, Кейти? — щом зададе въпроса, посегна и изви малкия пръст на едната й ръка, вързана назад, докато не посиня. — Нали, Кейти?

Тя поклати глава и се сгърчи от болка.

— Добре. Сега също ще те заболи — дръпна с един замах изолирбанда и забеляза със задоволство, че тя сподави вика си. — Много добре. Кажи „благодаря“.

Дишаше на пресекулки, гърдите й трепереха, но тя облиза пресъхналите си, устни и успя да прошепне едва доловимо:

— Моля те. Вода! Много те моля.

— Това ли? — той вдигна бутилката. — Прежадняла си сигурно — стисна косата й и я дръпна назад. Сипа вода в устата й, но тя се задави и се закашля. — По-добре ли е? Кажи?

Тя му благодари.