Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (22)

22.

Оказа се, че кюфтетата са наистина страхотни. Докато се хранеше, Саймън разбра, че вечерята му напомня за дома. Имаше много шум, вечно някой някого прекъсваше, всички се надвикваха и на масата беше сложено огромно количество храна.

Но пък по света имаше най-различни семейства.

Предположи, че сред тези хора той е просто „гаджето“ — дразнещ, но предсказуем — човек, когото продължаваха да преценяват, макар че го бяха приели с отворени обятия.

Не можеше да каже нищо за веселото настроение, обзело всички, вече заразило и него. Докато наблюдаваше как Кевин куцука към тях след часове, прекарани навън и изминатите километри, нещо в него трепна.

По-скоро е задоволство, реши Саймън, нещо като пробуждане, като доза пречистен наркотик, който оставя след себе си чувство на гордост.

И Мей, и Фиона си водеха бележки и обсъждаха документацията, дневници и доклади от операцията.

Забеляза, че Фиона изобщо е забравила за пристъпа на паника.

— Ти ще добавиш ли нещо, Саймън? — той погледна към Джеймс.

— Не, Фиона каза всичко. Аз просто й правех компания.

— Дори така да е, ти се справи блестящо. Справи се страхотно за новак — обади се Фиона. — Издръжлив е, умее да се ориентира. Оправя се добре с карта и компас и има орлов поглед. С малко обучение ще бъде готов приблизително по времето, когато бъде готов и Джос.

— Приет си, ако изявиш желание — обърна се към него Чък.

Саймън бодна едно кюфте на вилицата си.

— Вземете кучето.

— Ще те вземем на най-високата тарифа.

Развеселен, Саймън погледна Мег, докато навиваше паста на вилицата си.

— Това е уловка, нали?

— Естествено.

— Но пък е изкусително.

— Ти си помисли — обади се Мей. — Защо не доведеш Джос на някоя от тренировките ни? Тъкмо ще видим как се справя.

 

 

На връщане бяха развеселени и спокойни, а кучетата дремеха в лодката. Лори и Джеймс също се бяха унесли, допрели глави, докато Мей и Тайсън се бяха усамотили на кърмата.

Екипът се беше разпаднал на двойки, помисли си Саймън и стрелна с поглед седналата до него Фиона, свела глава над записките си. Май и той беше в една от тези двойки.

Щом пристигнаха на Оркас, последваха прегръдки. Никога досега не беше виждал хора, които чак толкова да обичат да се прегръщат и мляскат.

На връщане седна зад волана.

— Ето че почти обядвахме навън — отбеляза Фиона. — Изядох толкова много спагети, че мога да не ям дни наред. Освен това мога единствено да кажа, че срещата ни беше неповторима.

— С теб никога не е скучно, Фиона.

— Благодаря.

— Животът ти е наситен с прекалено много събития, не спираш да обмисляш това или онова и на човек няма как да му доскучае.

Тя се усмихна и извади телефона си. Апаратът изпиука.

— Фиона Бристоу. Да, Тод. Браво. Много се радвам. И ние също. Не е нужно. Много съм доволна, че върнахме Кевин и Ела живи и почти здрави. Да, разбира се. И на теб.

Тя затвори телефона.

— Пет шева и шина за коляното на Ела. Сложили са им системи заради обезводняването, погрижили са се за мехурите и ожулените места. Накратко, и двамата ще се оправят и в най-скоро време ще ги пуснат да се върнат в хижата. Искали да ти благодарят.

— На мен ли?

— Ти беше част от екипа, който ги откри. Как се чувстваш?

Саймън не отговори веднага.

— Адски ми е гот.

— Нали? Винаги е така.

— Купувате сами необходимата екипировка — и радиостанциите, и палатките, и одеялата, и комплектите за първа помощ, абе, всичко — не че обмисляше възможността да се присъедини. — Забелязах, че записваш какво сме използвали. Със собствени средства ли ще възстановиш всичко?

— Не всичко. Радиостанцията ни е подарък. Нямаш представа каква нужда имахме от нея. Родителите на детето, което открихме, ни я купиха. Някои искат да ни платят, но това може да ни докара проблеми. Затова пък, когато предложат да ни купят одеяла или да ни заредят с едно-друго, винаги се съгласяваме.

— Дай ми списъка. Аз ще възстановя всичко. Какво? Нали бях част от екипа? — попита той, когато тя се намръщи.

— Да, но не виждам защо се чувстваш длъжен да…

— Не предлагам да помогна, защото се чувствам длъжен да го направя.

— Щом е така, ще ти напиша списък.

Спряха пред дома на Силвия, взеха кучетата, което отне безкрайно дълго време, защото животните не можеха да се нарадват на стопаните си. Той трябваше да признае, че шантавото кученце му е липсвало, освен това му стана безкрайно приятно, че се прибира заедно с Фиона, а автомобилът е пълен с щастливи кучета.

— Да ти призная ли какво искам? — попита го тя.

— Казвай.

— Искам една висока тънка чаша, пълна с бяло вино и един час да се излежавам в правения ми по поръчка люлеещ се стол на верандата. Искаш ли да ми правиш компания?

— Защо пък не?

Тя протегна ръка и той преплете пръсти с нейните.

— Чувствам се великолепно! Уморена съм, но пък ми е хубаво. Ами вие, момчета? — тя се извърна за миг към преплетените на задната седалка тела. — Чувстваме се страхотно. Можете да си поиграете, докато двамата със Саймън пием вино и гледаме залеза. Поне така си мисля. Ще се чувстваме уморени и щастливи, ще ни е гот, докато…

— Фиона…

— Ммм? — тя погледна разсеяно към него. Строгостта, изписала се по лицето му, заличи радостта й и тя усети как я обзема тревога. — Какво? Какво има?

Погледна напред, когато той намали по алеята към къщата.

На пощенската й кутия беше завързан ален шал, който потрепваше на лекия бриз.

Всички мисли я напуснаха и за момент тя остана неподвижна, потънала в мрак, в невъзможност да диша.

— Къде ти е пистолетът? Фиона!

Викът му я накара да се стегне.

— В раницата.

Саймън се пресегна и прехвърли раницата й в скута си.

— Извади го, заключи вратите. Остани в колата и позвъни на ченгетата.

— Не. Какво? Чакай. Къде отиваш?

— Да огледам къщата. Той едва ли е тук, но не искам да рискуваме.

— Да не би да си въобразяваш, че ще те пусна да отидеш там невъоръжен, без каквато и да било защита? — също като Грег, помисли си тя. Щеше да го сполети същото като Грег. — Ако ти слезеш, слизам и аз! Ще чакаме ченгетата. Моля те! Няма да го понеса втори път. Просто няма да мога.

Тя извади телефона и набра номера на шерифа.

— Обажда се Фиона. Някой е вързал ален шал на пощенската ми кутия. Не, със Саймън съм, в самото начало на алеята. Не. Не. Да, добре. Разбрах.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Тръгват. Казаха да останем тук. Знам, че искаш да постъпиш по друг начин. Знам, че инстинктите ти нашепват друго.

Тя дръпна ципа на раницата и извади пистолета. Напълно спокойно провери пълнителя и дръпна предпазителя.

— Ако той е тук и се е притаил. Не искам да ходя на погребението на мъжа, когото обичам. Все едно че ще убие и мен, Саймън, защото няма да успея да преживея същото втори път.

— Все едно че ме затваряш в кутия.

— Казвам ти истината, за бога! Просто остани с мен. Умолявам те да останеш с мен. Моля те, много те моля, не ме оставяй сама!

Той реши да я послуша. Щеше да постъпи както бе решил, ако се беше разплакала, но спокойният й овладян глас го възпря.

— Дай ми бинокъла си.

Тя дръпна друг цип на раницата си и му го подаде.

— Никъде няма да ходя, просто искам да огледам.

— Добре.

Слезе от автомобила, но остана до него. Чу я как успокоява кучетата, докато оглеждаше алеята и дърветата. Бяха избуяли млади листенца, но той се опита да различи какво се крие в сенките. Подухна ветрец и той отстъпи крачка встрани, за да има по-добра видимост, и застана на алеята.

Красивата й къща бе притихнала сред горските сенки. Из градината й танцуваха пеперуди, стръкчетата трева и лютичетата потрепваха при всеки порив на вятъра.

Той се върна и отвори вратата.

— Изглежда, всичко е наред.

— Прочел е статията. Иска да ме изплаши.

— Точно така. Не вярвам да е оставил подписа си и все още да е тук.

— И аз мисля, че си е отишъл. Постигна, каквото искаше. Наистина съм уплашена. Ченгетата идват. Всичко е както преди и аз не спирам да мисля за него. С всички ни е така. Позвъних на агент Тони.

— Браво. Ето ги и ченгетата.

Саймън затвори вратата и изчака двете патрулки да се приближат. Чу, че Фиона слиза от другата страна и едва се сдържа да не й каже да се качи обратно. Нямаше да го послуша, реши той, а и сигурно нямаше нужда.

Видя как шерифът слезе от първия автомобил. Беше го виждал няколко пъти в селото, но така и не бяха разговаряли, и не се беше налагало. Патрик Макмеън беше пристегнал шкембе с широк колан. Саймън реши, че докато е бил в гимназията, е играл футбол — вероятно като нападател — и сигурно и досега играеше с приятели през почивните дни.

Очила, тип авиаторски, скриваха очите му, но едрото му лице изглеждаше строго, а едната си ръка бе дръпнал назад, върху оръжието.

— Фий, оставаш в колата. Ти си Саймън Дойл, нали? — Макмеън подаде ръка. — Оставаш при Фий. Двамата с Дейви ще отидем да огледаме. Мат остава при вас. Той ще снима, след това ще прибере шала в плик за доказателства, за да е на сигурно място. Заключи ли вратата, когато излезе?

— Да?

— Ами прозорците, затворени ли са?

— Ами… Мисля, че да.

— Затворени са — увери го Саймън. — Проверих ги всичките, преди да тръгнем.

— Добре. Фий, би ли ми дала ключовете? Щом огледаме, ще се обадим на Мат. Става ли?

Тя заобиколи, когато Саймън извади ключовете от стартера, и свали онзи, който беше за входната врата.

— Става и за предната, и за задната.

— Добре — отвърна той. — Не мърдай.

Макмеън се качи отново в патрулната, заобиколи колата на Фиона и подкара по алеята.

— Съжалявам, Фиона — Мат, едва навършил години, за да има право да си купува бира, я потупа по ръката. — Моля те, качете се с господин Дойл обратно в колата. — Погледна сложения до бедрото й пистолет. — И спусни предпазителя.

— Той е много по-млад от мен. За Мат говоря — уточни Фиона, когато се качи отново в колата. — Наскоро навърши двайсет и една. Обучавах техния териер. Няма да го заварят вътре — промърмори тя и нервно прокара юмрук по гърдите си. — Нищо няма да им се случи.

— Помоли ли някой да мине и да огледа, докато те нямаше.

— Не съм. Нямаше ме само една вечер. Ако се бях забавила, Сил щеше да намине, за да полее цветята: и да ми прибере пощата. О, господи, ако бях се забавила и…

— Само че не се е случило — прекъсна я Саймън. — Няма смисъл да го мислиш. Всички на острова и наоколо щяха да знаят, че тази сутрин си на спасителна операция. Нямаше да има достатъчно време, за да направи каквото и да било.

Освен, помисли си Саймън, ако не беше останал на острова.

— Всичко е заради статията. Обърни внимание на времето. Първия шал ми го изпрати, след като излезе първата. Просто иска да ми подскаже, че е наблизо. Наистина е близо.

— Той е арогантен, а арогантността води до грешки.

— Дано си прав — тя не откъсваше поглед от шала, докато се насилваше да мисли. Виж следите, нареди си тя. — Тук валя ли снощи? Бурята засегна ли острова? Би трябвало. Но шалът е сух или поне достатъчно сух, щом се вее. Но пък днес имаше слънце. Сигурно го е оставил през нощта. Или пък толкова рано, че да е сигурен, че няма да мине автомобил.

— Вече от двайсет минути сме тук, а аз не видях да минава кола.

— Така е, въпреки това има риск. Той не е просто арогантен, ами е и глупав. Ако е дошъл през нощта, значи е трябвало да отседне някъде или пък разполага със собствена лодка. Само че, ако е дошъл с лодка, му трябва кола.

— Важното е, че е бил тук. Все някой трябва да го е видял.

Приближаваше някаква кола. Едва пълзеше по пътя.

— Туристи — отбеляза тихо Фиона. — Летният сезон вече започва. Идват и си отиват с ферибота и това е най-лесният начин да изчезнат. Може да не е дошъл и да си е отишъл в един и същ ден. Може да е наел стая или бунгало или пък…

Стресна се, когато Мат почука на прозореца.

— Извинявай — рече той, когато тя свали стъклото. — Шерифът каза, че е чисто.

— Благодаря, Мат, много ти благодаря.

Оглеждаше внимателно наоколо, докато Саймън шофираше. Всичко й беше до болка познато. Възможно ли бе да е вървял тук, питаше се тя. Възможно ли бе да е поел риска да се натъкне на кучетата? Възможно ли бе напълно де е загърбил предпазливостта и здравия разум? Може и да е рискувал, когато се е промъкнал, за да огледа по-добре къщата, сигурно се е надявал да я види, както си седи на верандата или плеви градината.

Обикновени неща, ежедневни, с които се занимават всички.

Може би е очаквал да отиде да си вземе пощата или да тръгне нанякъде по работа, да проведе час, да поиграе с кучетата.

Рутинни занимания.

Мисълта, че може да е идвал преди, че може да я е наблюдавал — също като Пери — я изпълни с ужас, който остави горчив вкус в устата й.

Макмеън отвори вратата, когато Саймън спря.

— Няма следи от взлом. Вътре май нищо не е пипано, но ти най-добре ще прецениш. Обиколихме отвън, но ще накарам Дейви и Мат да огледат отново, да разширят периметъра, докато ние поговорим вътре. Става ли?

— Разбира се, шерифе. Позвъних на агент Тони. Прецених, че се налага. Не че искам да омаловажа онова, което правиш, но…

— Фиона, откога се познаваме?

Тя въздъхна облекчено, когато чу спокойния му глас.

— Откакто започнах да идвам през летата при татко.

— Значи достатъчно дълго. Не се притеснявам ни най-малко, че може да омаловажиш работата ми. Сега влез вътре и огледай внимателно. Ако видиш нещо, което не си е на мястото, веднага ми кажи. Дори да ти се стори, че нещо е пипано.

Това й беше хубавото на малката къща, помисли си Фиона. Не се налагаше да обикаля безкрайно дълго. Въпреки това отне доста време, докато отвори чекмеджетата и шкафчетата.

— Всичко е точно както го оставих.

— Добре. Да седнем и да поговорим.

— Искаш ли нещо за пиене? Мога да…

— Недей. Не искам — той седна и продължи с вече познатия и на двамата доброжелателен тон, който Саймън реши, че има за цел да успокои изплашените. — Накарах Дейви да се заеме със случая не защото не ми се занимава, а защото прецених, че с него ще ти е най-спокойно. Не мисли, че те пренебрегвам.

— Ами ти откога ме познаваш?

Той й се усмихна и бръчиците в ъглите на очите му се очертаха още по-дълбоко.

— Точно така. Кажи сега, вчера по кое време тръгна?

— Обадиха ми се в седем и петнадесет. Не обърнах внимание в колко точно тръгнахме, но в никакъв случай не сме се бавили повече от петнадесет минути. Имах нужда от време, за да позвъня на Мей, да проверя раниците, да заключа и да натоваря колата. Оставихме кучетата — освен Богарт — у Сил и се отправихме към Чък. В седем и петдесет и пет целият екип беше готов за операцията по издирването.

— Добро време!

— Стараем се.

— Знам. Знам, че ти си подбрала хората. Чудесно си се справила. Днес в колко часа се върнахте?

— Бяхме у Чък към три и половина, след това отидохме да приберем кучетата. Обадих ти се веднага, на минутата, веднага след като видяхме шала. Мокър ли беше? Или само влажен? Мислех…

— Ти да не би да се опитваш да ми вършиш работата? — той размаха пръст и продължи все така приятелски. — Сух. Снощи валя. Не беше потоп, както при вас, но доста поваля. Досега обаче шалът може и да е изсъхнал, защото денят беше слънчев. — Не е бил тук, когато Дейви е минал в девет сутринта.

— Така ли?

— Теб може и да те нямаше, Фий, но ние наблюдаваме къщата. Много хора слизат от ферибота в хубав ден като днешния. Предполагам, че е дошъл днес и е пообиколил с кола. По някое време между девет днес сутринта и четири и петнадесет следобед е вързал шала. Казах, че е бил с кола, защото ти си доста далече от селото. Едва ли е вървял пеша чак дотук или е чакал някой да го вземе на стоп.

— Няма начин — промърмори тя, — бил е с кола. Комби или с голям багажник.

— Поръчах на двама, на които имам доверие, да държат ферибота под око и да проверяват пристигащите. Ако видят сам мъж, веднага ще запишат регистрационния номер. Ще проверим хотелите, мотелите, къмпингите, дори къщите под наем, но ще ни отнеме известно време. Ще проверим всички мъже, които пътуват сами.

— Сега вече се чувствам по-добре — прошепна тя.

— Радвам се. Само че не искам да рискувам, Фиона. Не го казвам като шериф, а като приятел на баща ти и на Силвия. Не искам да оставаш тук сама. Ако държиш да останеш, някой трябва да е с теб. На всяка цена заключвай вратата — и денем, и нощем — добави той и смръщените му вежди подсказаха на Саймън, че много добре знае за навика й да оставя вратите да зеят незаключени.

— Добре. Обещавам.

— Така. Когато шофираш, прозорците да са вдигнали, а вратите заключени. Носи си телефона и ми направи списък на всичките си клиенти. От първия до последния! Ако пак те повикат за спасителна операция, незабавно предупреди полицията. Искам да знам къде отиваш, за да проверя сигнала.

— Няма да остане тук — намеси се Саймън, — мести се у нас. Още днес. Ще си вземе каквото й е необходимо и ще се приготви, преди да си тръгнете.

— Не мога просто да…

— Чудесна идея! — Макмеън не обърна никакво внимание на Фиона и кимна на Саймън.

— Това вече е друго. Но и там да не остава сама.

— Ало! — вдигна и двете си ръце Фиона. — Не че се опитвам да създавам проблеми, не че оспорвам предпазните мерки, но не мога просто така да се изнеса от дома си и да си зарежа бизнеса. Тук водя курсове и…

— Ще работиш другаде. Събирай си багажа!

— Ами…

— Ще ни оставите ли за минута? — обърна се Саймън към Макмеън.

— Веднага — столът му изскърца по пода. — Ще поизляза навън.

— Ти не усещаш ли колко ме дразниш, когато ме прекъсваш? — попита Фиона.

— Сигурно точно толкова, колкото и ти, щом започнеш да спориш, когато ти се каже нещо разумно.

— Не е вярно. Разумното трябва да се съчетава с практичното. Имам три кучета. Имам бизнес, а тук е всичко, което ми е необходимо, за да водя курсовете.

Извинения, не причини, реши той. Нямаше никакво намерение да се вслушва в глупостите й.

— Практично ли каза? Веднага ще ти представя практичната страна. Моята къща е значително по-голяма и имам много повече място за кучетата. Няма да си сама, защото аз ще съм при теб. Работя там. Ако дойде да те търси, просто няма да те намери. Ако проклетите съоръжения ти трябват чак толкова, ще ги преместим. Или просто ще ти направя нови. Да не би да си мислиш, че няма да мога да направя тъпата дъсчена люлка?!

— Не става въпрос за това. А и не е само това — тя вдигна ръце и притисна бузи. — Не ми даде дори пет секунди, за да помисля. Дори не си направи труда да ме попиташ съгласна ли съм.

— Нямам никакво намерение да те питам. Просто ти казвам да събереш каквото ти трябва. Глутницата вече има нов водач.

— Изобщо не е смешно.

— Изобщо не ми е смешно и на мен. Днес ще вземем каквото можем от съоръженията. Останалото ще пренесем утре. По дяволите, Фиона, той е бил на сто метра от къщата ти. Ти ме накара да остана, да потисна инстинктите си и онова, което искам, за да остана с теб тук. Сега е твой ред.

— Трябват ми пет секунди, за да помисля — тя му обърна гръб, свила юмруци до бедрата си, и пристъпи към прозореца.

Домът й — това ли беше причината? Първото сигурно нещо от новия й живот. Сега, вместо да устои, да го защити, тя щеше да му обърне гръб.

Възможно ли беше да е такъв инат, толкова глупава?

— Времето ти изтече.

— Млъквай! — сопна се тя. — Прогонена съм от собствения си дом, така че ми дай минута, за да размисля.

— Добре. Имаш една минута, след това тръгваме.

Тя се обърна.

— Ядосан си, защото трябва — или поне чувстваш, че трябва — да го направиш. Едно е да идваш да преспиваш тук, друго е да се пренеса в дома ти.

— Добре. Какво искаш да кажеш?

— Нищо не казвам, просто отбелязвам. Трябва да позвъня. Не мога просто да си събера багажа. Трябва да позвъня на клиентите си, най-малкото на онези, които ще дойдат утре, за да им кажа, че съм преместила школата. Временно — добави тя, за свое успокоение и за негово. — Номерът на Джеймс е запаметен на четири. Ако му звъннеш, ще дойде и ще ни помогне да пренесем нещата.

— Добре.

— Трябва да прехвърля всички обаждания на твоя номер. Заради клиентите го правя, да не би някой да позвъни за спасителна операция.

— Пет пари не давам.

— Напротив, даваш — отвърна уморено тя. — Много ти благодаря за онова, което правиш, още повече, че ти идва в повече.

— Предпочитам да се чувствам притиснат от обстоятелствата, вместо нещо да ти се случи.

Тя се засмя.

— Нямаш представа колко ми е приятно да го чуя. Ще се постарая да не те притеснявам много. Хайде, иди да кажеш на шериф Макмеън, че печелиш. Аз започвам да организирам нещата.

Той не беше сигурен дали е спечелил, тъй като се сдобиваше с четири кучета и жена, които щяха да живеят в къщата му, да му се мотаят в краката, но въпреки това излезе. Макмеън прекъсна разговора със заместниците си и тръгна към верандата, когато видя Саймън да слиза по стълбите.

— Тя отиде да си събере нещата.

— Добре. Въпреки това ще минаваме оттук по няколко пъти на ден, за да проверяваме дали всичко е наред. Когато идва, за да си провежда часовете…

— Няма да идва. Ще ги води у нас. Сега ще позвъня на Джеймс, за да ми помогне да разглобим и пренесем всичко.

Макмеън изви вежди и погледна уредите.

— Още по-добре. Виж, на Мат му свършва смяната. Той е млад и силен. Ще ти помогне. Няма да отнеме много време. Нали ти си правил тези столове?

— Сега вече са нейни.

— Ясно. Питах се дали правиш пейки. Другия месец имаме годишнина със съпругата ми. Имам магазин, нещо като „Направи си сам“, какво ли няма там. Мислех си сам да се пробвам с една пейка. На такава пейка й предложих навремето. Само че много бързо разбрах, че няма да се справя.

— Ще я направя.

— Нещо с хубави широки странични облегалки. И тя обича червено.

— Добре.

— Разбрахме се. Ще обсъдим подробностите по-късно. Ти върви да си донесеш инструментите, за да разглобим каквото трябва. Аз ще пратя Мат да се заеме с по-елементарните сглобки — тръгна към колегите си, но спря. — Наистина ли правиш мивка от пън?

— Наистина.

— Много искам да я видя. Мат! Започни да пренасяш кучешките такъми в джипа на Саймън.

 

 

Накрая позвъни на Джеймс, защото се оказа, че имат нужда от трети чифт ръце и втори автомобил. Джеймс доведе и Лори, а към тях се беше присламчил и Коби.

Първоначалното раздразнение на Саймън, че около него щъкат прекалено много хора и кучета, премина бързо, когато осъзна, че понякога хората не се пречкат, ами помагат и улесняват трудните, почти непосилни на пръв поглед задачи.

Оказа се, че Фиона не е приготвила един или два сака с дрехи. Беше приготвила цели куфари, кучешки легла, храна, играчки, каишки, лекарства, чинии, четки за ресане, а това дори не включваше платформите, дървените люлки, пързалката и тунела. Оставаше документацията й. Господи, тази жена беше пълна с папки! Добавяха се лаптопът, раниците с картите и нетрайната храна от хладилника.

— Цветните лехи и зеленчуковата градина са с програмирано поливане — обясни тя, когато той заяви, че нямало да пренася сандъчета с цветя, — така че няма проблем. Само че тези трябва да се поливат редовно. Освен това ще създадат приятна атмосфера. И още нещо, Саймън, ти сам се набута в тази каша.

Нямаше какво да отговори на тези думи.

— Добре, де, добре. Просто… Я започвай да товариш гадостите си.

— Ако ми кажеш къде.

Той започна да товари последните неща и се запита как, по дяволите, бе успяла да натъпче всичко това в къщата си, достойна за седемте джуджета. Как бе подредила всичко толкова спретнато и прибрано и не се притесняваше за онова, което оставяше?

— Където намериш място. Остави бумагите в някоя от свободните стаи и не ми пипай нещата.

Той се върна, за да помогне на Джеймс да сглоби тренировъчните уреди.

Застанала до Фиона, Лори изви очи.

— Води!

— Не съм сигурна накъде, но май се качваме на втория етаж, за да си намерим подходящо място.

Щом влязоха, Лори се огледа.

— Приятно. Много приятно. Просторно, не е претрупано, интересни мебели. Малкото, които е сложил. Разхвърляно — добави тя, докато се изкачваше по стълбите, — но пък приятно.

— Сигурно тук има поне три или четири пъти повече място, отколкото у нас — Фиона надникна в една от стаите, намръщи се, когато видя гирите, щангите и фитнес уредите, нахвърляните на купища дрехи и неотворените кашони.

Влезе в друга стая. Тук бяха струпани кутии с боя, четки, мечета, кофи, инструменти, резачки.

— Добре, тук сигурно може. Ще ми трябва бюро и стол. Изобщо не помислих.

Тя се намръщи, когато видя прахта по пода и мръсния прозорец.

— Ужасна бъркотия — измърмори тя. — Знам какво си мислиш. Но не мога да търпя мръсно и разхвърляно — тя остави кашона с папките и се завъртя. — Ще го преживея.

Щом съм с него, помисли си тя. Поне засега.