Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (6)

6.

Фиона се зарадва, че утрото бе ясно, хладно и й предстоеше достатъчно работа, която да обсеби цялото й внимание. Огледа присъстващите на курса за специални умения. Днес бе важен ден както за кучетата, така и за собствениците им. За пръв път пробваха търсене на сляпо.

— Добре, жертвата е на мястото — замисли се за Силвия, на километър и половина оттук, седнала удобно под кедъра с книга в ръка, термос билков чай и любимото й радио.

— Ще работите като екип, на сектори. Както виждате, вече съм създала база — тя посочи масата, поставена под една топола, и екипировката върху плота. — Днес аз ще ръководя базата и ще ви насочвам, но следващата седмица трябва сами да изберете кой ще заеме мястото ми.

Тя посочи бялата дъска.

— Добре. Местните власти ме помолиха за съдействие при издирването и спасяването на жена, тръгнала на планински преход, която е в неизвестност от двайсет и четири часа. На дъската е записано, че температурата през изминалата нощ е спаднала с шест градуса. Тя носи раница за еднодневен преход и няма опит. Изчезналата се казва Силвия Бристоу.

Хора от групата се засмяха, защото знаеха, че понякога Силвия помага на Фиона.

— Не мога да ви съобщя възрастта й, защото не искам да си имам неприятности, но е от бялата раса, с кестенява коса, кафяви очи, метър и шейсет, около шейсет килограма. За последно са я видели облечена в червено яке, дънки и синя бейзболна шапка. Каква информация ви е необходима, преди да бъдете разпределени по сектори?

Отговори си сама, като им раздаде сценария, който бе измислила. Изчезналата била в добро здраве, имала мобилен телефон, но често забравяла да го зареди, излязла е за около четири часа, не е от местните хора и от съвсем скоро предприемала такива преходи.

Помоли курсистите да се съберат около картата. След като разпредели секторите, тя накара всички да прегледат съдържанието на раниците.

— Подготвила съм вещи, които изчезналата е носила наскоро. Вземете по един плик и оставете кучето ви да подуши миризмата. Не забравяйте, че трябва да използвате името на жената, която издирваме. Дайте на кучето да подуши отново миризмата, когато ви се стори, че е объркано, разсеяно или губи интерес. Запомнете добре границите на вашия сектор. Използвайте компас, общувайте по радиостанциите. Проявете доверие към кучетата си. Пожелавам ви успех.

Фиона долови възбудата им, нервността и желанието за съревнование. Накрая, ако успееха като екип, състезанието помежду им щеше да прерасне в сътрудничество и доверие.

— Когато се върнете, всички кучета, които не са открили изчезналата, трябва да бъдат поощрени, за да повдигнем духа им. Не забравяйте, че не изпитвате само кучетата си. Това е изпитание и за вашите умения.

Тя ги наблюдаваше, докато всеки тръгваше в указаната му посока и кимна одобрително, когато забеляза как поднасят на животните вещи на „жертвата“, за да подушат миризмата и им дават команди.

Нейните кучета заскимтяха, докато останалите душеха въздуха и поемаха напред.

— Ще си поиграем по-късно — обеща им тя. — Тези момчета трябва да се научат да се оправят сами.

Седна и отбеляза часа в дневника.

Добра група, помисли си Фиона, от тях ще излезе стабилен екип. Беше започнала с осем, но през изминалите десет седмици трима отпаднаха. Процентът не беше лош, а онези, които се задържаха, се оказаха дисциплинирани и решителни. Ако успееха да издържат следващите пет седмици, щяха да са невероятна реклама за програмата.

Взе радиостанцията си, провери честотата и се свърза със Силвия.

— Тръгнаха на бегом към теб. Край.

— Надявам се да не ме намерят прекалено скоро. Книгата ми е страшно интересна. Край.

— Не забравяй. Ти си с изкълчен глезен, обезводнена си и си под шок. Край.

— Ясно. Дотогава обаче смятам да похапвам ябълка и да чета. Ще се видим, когато ме приберат. Край.

За да разсее кучетата, задето не можеха да играят на търсене с останалите, Фиона им направи кратка тренировка за бързина.

Външен човек би си казал, че е твърде смешно, тъй като лабрадорите се катереха като щури по детската пързалка и се спускаха надолу по команда. Тези умения им помагаха да се справят на трудни терени. Доставяше им удоволствие, докато бяха на люлката, докато пристъпваха по тесните греди и криволичеха из направените от нея тунели.

По време на упражнението за търсене, Фиона трябваше да приема обажданията на екипа, да отговаря на въпроси, да отбелязва местоположението на хората.

В края на първия час кучетата щяха да си починат и стопаните им да им дадат по нещо вкусно. Фиона беше пред лаптопа. Когато радиостанцията пропука, тя продължи да пише с една ръка.

— База, тук е Трейси. Открих Силвия. В съзнание е и е добре. Вероятно има изкълчен десен глезен. Боли я. Струва ми се обезводнена и уплашена, но иначе не е ранена. Край.

— Браво, Трейси! Кажи местоположението и дали искаш специализирана помощ за Силвия до базата. Край.

Упражнение или не, Фиона отбеляза мястото, времето и състоянието на откритата. Макар да се усмихваше, докато слушаше как Силвия се преструва на пострадала, дневникът й беше попълнен професионално.

Докато обсъждаха събитието по радиостанцията, сякаш бе истинско, Фиона реши, че моментът заслужава да бъде отбелязан. Изнесе подноси с кекс на масата за пикник, плодове за онези, които държаха на здравословната храна, и кани със студен чай.

Беше приготвила кучешки бисквитки и играчки за кучетата, а за Лоло, умната немска овчарка на Трейси, златна звезда за нашийника.

Докато изнасяше подносите, видя джипа на Саймън да минава по моста.

Подразни се. По принцип той се оказа общителен човек. Харесваше и него, и кучето му, но въпреки това я обзе раздразнение. Може би една от причините беше, че изглеждаше прекалено добре — суров, понякога малко отнесен, като повечето хора на изкуството, във все същите износени дънки и скъпи слънчеви очила — но някак по-достъпен (голяма грешка, каза си тя) с очарователното си кутре.

Той пусна животното от каишката и то заподскача като пренавита пружина около останалите кучета, преди да се втурне да обикаля просторния двор.

— Пикник ли сте си организирали? — попита Саймън.

— Нещо такова — отвърна Фиона със същия небрежен тон. — Имам курс за напреднали. Току-що приключиха спасителната операция. За пръв път с жив човек. Затова празнуваме.

— С кекс ли?

— Аз обичам кекс.

— Че кой не обича?

Джос също се опита да покаже предпочитанието си, като се опита да се качи върху масата, за да си открадне парче. Фиона просто свали предните му лапи на земята.

— Долу!

— Пожелавам ти успех. Акробат и половина! Вчера успя да се покатери и да ми изяде сандвича — изглежда обожава туршия — точно за пет секунди, докато бях с гръб към него.

— Просто е упорит и последователен — Фиона повтори командата втори, после и трети път, докато Джос се опитваше да си открадне нещо вкусно. — И има нужда от някакво развлечение.

Тя отстъпи няколко крачки и го повика. Кутрето затича към нея, сякаш се виждаха за пръв път след дълга раздяла. Седна, както Фиона му нареди, и очите му заблестяха, когато го похвали.

— Похвала и поощрения.

Извади бисквитка от джоба си.

— Добро куче! Започва да свиква.

— Преди два дни ми изяде флашката. Просто я глътна като витамин.

— Олеле!

— Откарах го на ветеринар, който хвърли един поглед, реши, че не е много голяма и заяви, че нямало нужда от операция. Би трябвало да… — Джос седна, а стопанинът му се намръщи. — За тази част нямам желание да говоря, но разбрах, че рано или късно ще я изкара.

— И този период ще премине.

— Да, да — той си взе парче кекс. — Засега няма признаци да отмине. Все още не мога да реша дали е невероятно или отвратително — той отхапа. — Вкусен кекс!

— Благодаря. Това е единственото, което мога да правя — тъй като го беше направила в два след полунощ, когато не можеше да спи от нерви, бе изяла две парчета на закуска!

— Защо си дошъл, Саймън?

Част от раздразнението й, изглежда, пролича, тъй като той я погледна, преди да отговори.

— Опитвам се да запозная тъпото си куче с други животни. А ти все още ми дължиш част от урок. Две в едно. Всъщност три, ако сметнем и кекса.

— И стопанинът на кучето явно има нужда да се опознае с хората.

Той лапна и последната хапка кекс и си наля чаша студен чай.

— На мен ми е минало времето за дресировка.

— Независимо от онова, което казват хората, не е невъзможно да научиш едно старо куче на нови трикове.

— Може и така да е — той допи чая и се огледа. — По дяволите! Къде изчезна?

— Влезе в тунела.

— Къде?

Фиона посочи свързаните варели.

— Ела да видим какво прави — предложи тя и тръгна към далечния край на поляната.

И какво стана? Той пристигна и си похапна без притеснение от сладкиша й! Най-добре беше да си проведе часа.

— Ако излезе оттам, откъдето е влязъл, не му прави забележка. Ако премине, го похвали и му дай нещо вкусно — тя подаде на Саймън бисквитка.

— Задето е минал през няколко варела ли?

— Да — той веднага долови острия й тон. — Нужни са любопитство, смелост и гъвкавост не само за да влезе, ами и за да излезе.

— Ами ако изобщо не излезе?

— Тогава ще го оставиш там и ще се прибереш, за да гледаш спортния канал.

Той огледа тунела.

— Някои хора биха казали, че подобно изказване е проява на сексизъм. Ами ако предпочитам да гледам някой женски канал с романтични филми?

— Ако не излезе сам, ще го викаш, примамваш и прилъгваш. Ако и това не подейства, влизаш след него.

— Браво! Поне докато е там, няма да прави бели. Значи си настроила радиостанциите, компютъра, разчертала си карти и схеми за някакво измислено спасяване ли?

— Някой ден няма да е измислено. Как върви с командите „седни“ и „стой мирно“?

— Добре, освен ако не реши, че му се прави нещо друго. Упорит е — рече той, изпреварвайки Фиона. — Вече знам какво се каниш да кажеш, шефе.

Джос изджавка и се измъкна от тунела.

— Виж, той успя! Браво!

Саймън коленичи и Фиона усети, че го похвали не само защото така трябваше. Той се наслаждаваше на успеха на кучето и споделяше ентусиазма му. Когато се засмя и почеса кутрето с дългите си пръсти, тя започна да разбира защо животното го обича толкова много.

— Не знае какво е страх — тя се наведе също да го похвали и установи, че и двамата миришат на дърводелска работилница. — Ако някой клиент се интересува от тренировки по бързина и ловкост, ще започна курс с кученца на неговата възраст с един варел, така че той да може да вижда края. Джос просто прескочи няколко класа.

— Чу ли? Не знаеш какво е страх, гълтачо на флашки, дървени изрезки и туршия.

Той се обърна към Фиона и й се усмихна. Тя забеляза очарователни петънца бронз, опръскали кожата му.

Погледите им се срещнаха за секунда-две и накрая Саймън прочисти гърло.

— Както и да е — изправи се тя. — Да видим как сяда и чака на място. Групата ще се върне след няколко минути.

— Все още ми се сърдиш заради шкафа.

— Кой шкаф? — попита тя с мила усмивка.

— Ясно. Добре, седни и чакай на място. Джос, сега вече няма да бъдеш отличникът на класа.

— Държа да те предупредя, че малко оптимизъм и вяра се усещат както от хората, така и от животните. В противен случай очаквай провал.

— Аз го наричам реализъм — нареди на кутрето да седне и Джос тупна послушно на земята. — Това го може, но сега идва трудното. Остани на място — той вдигна ръка. — Остани на място — повтори Саймън и започна да отстъпва.

Кучето барабанеше с опашка, но не помръдваше от мястото си.

— Засега се справя добре.

— Опитва се да се покаже пред учителката. Ако бяхме вкъщи, досега да съм хукнал да го гоня или пък да се е нахвърлил върху ботушите, с които съм обут — той повика кутрето и го награди.

— Направи го отново. Този път увеличи разстоянието.

Саймън пробва втори път, отново му нареди да чака на място и се отдалечи. После, по настояване на Фиона, третия път кучето и човекът останаха на шест метра разстояние.

— Не се мръщи, когато изпълнява онова, което си му казал.

— Не се мръщя.

— Да го наречем недоволно изражение. Объркваш го. Повикай го.

Джос откликна, измина последните няколко крачки по корем, преди да се изтъркаля по гръб.

— Браво, справи се добре, фукльо — измърмори Саймън и се наведе да го почеше.

— Направи се на покорен, защото не беше сигурен какво искаш от него. Накара го да направи нещо, той го изпълни, а ти се мръщеше. Получава пълна шестица — Фиона коленичи, за да погали Джос. — А ти — четири минус.

— Стига де!

— Групата ми се връща. Подай му команда да остане на място и го дръж мирен няколко минути. След това можеш да го пуснеш, за да се запознае с останалите.

— Как?

— Накарай го да седне, а ти го дръж, защото ще се опита да хукне, за да провери кой идва — докато говореше, погледна часовника си, за да запише в дневника. — След това го пусни. Използвай прости думи, нещо, което казваш обикновено. Например кажи „здрасти“, „върви“, „поздрави останалите“. Каквото искаш. Чак тогава го пусни.

Тя се изправи и тръгна напред, за да посрещне първите от групата.

— Искаше да ме изложиш, нали? Мислиш, че не ти знам номерата ли? — Саймън държеше кученцето на място и го чешеше зад ушите. — Май не си чак толкова глупав, колкото изглеждаш. Просто искаше да впечатлиш едно хубаво момиче. Добре… върви да видиш кой дойде — рече той и пусна Джос да дотича при останалите и да потанцува около групата.

Фиона изслуша как стопаните описват какво са правили кучетата им, отбеляза района, който бяха обходили, и броя на обозначените места.

Саймън извади каишката от джоба си.

— Остави го при тях, нека да си поиграе малко — предложи Фиона и вдигна поглед от дневника. — Нали искаш да свикне с чужди хора и кучета? Общуването няма да навреди и на теб. Хапни още едно парче кекс. Може да се усмихнеш накрая.

— Ще си взема, но… — той замълча, когато Силвия закуцука, подпряна на самоделна патерица, подкрепяна от две жени от едната страна и мъж от другата, докато две от кучетата подтичваха пред тях.

— Спокойно, тя е добре — Фиона го спря с ръка да не се втурне да й помага. — Всичко трябва да изглежда истинско. Целта на упражнението беше да открият изгубила се жена с леко нараняване. Тя просто си изпълнява ролята.

Групата изръкопляска. Силвия се поклони, след това посочи жената и кучето до себе си.

— Това се Трейси и нейната Лоло. Те откриха Сил за по-малко от седемдесет и пет минути. Не беше зле. Никак даже. Майки и неговият Ринго бяха от другата страна. Той е бил най-близо, когато Трейси я е открила и й е помогнал да я доведат, защото сама, с „изкълчен“ глезен, й е било трудно. Освен това той е влюбен в нея.

— В Силвия ли? Тя е като шоколадовия кекс. Всички са влюбени в него.

— Не говорех за Силвия — Фиона поклати глава и се нацупи престорено. — Говорех за Трейси. Двамата са от района на Белингам, както и останалата част от групата. Извинявай.

Тя се приближи до Трейси, за да я поздрави, след това я прегърна и накрая се наведе към кучетата. След това каза нещо на Силвия и се разсмя.

Умее да се държи с хората, отбеляза той. Е, ако човек харесваше общителни жени, които обичат да прегръщат и докосват всеки срещнат и изглеждаха добре в дънки, пуловери и суичъри…

Не помнеше някога досега да го е привличала друга такава жена. Не и сексуално. Това, че тя беше събудила интереса му, бе просто невероятно.

Дали причината не се криеше в очите й? Бяха толкова бистри, толкова спокойни. Подозираше, че заради тях животните така откликваха. Веднага се усещаше, че са честни.

Наблюдаваше я как прегръща Трейси през раменете — тя наистина обичаше да докосва хората — и я повежда към… Как го нарече? База или щабквартира? Както и да е, ставаше въпрос за масата, под брезентовия навес.

Сигурно щяха да обсъждат акцията, реши той, когато забеляза написаните на дъската данни. Стори му се малко прекалена за едно нищо и никакво упражнение. След това си спомни, че тя беше открила някакво момченце в гората онзи ден, докато валеше проливен дъжд.

Явно подробностите имаха значение. Дисциплината и ефективността също.

Както и да е, кексът й беше страхотен. Дори му остана време да пофлиртува със Силвия.

— Как си след това изпитание? — попита я той.

Силвия се разсмя и го сръчка в гърдите.

— Обожавам ролята на изгубена жена. Така мога да се пораздвижа — разхождам се, след това или се настанявам на определеното място, или продължавам да обикалям. Зависи от Фий. Тя определя поведението на „жертвата“, което иска да повторя. Добре че намина. Канех се да ти звъня.

— Защо? Да не би да искаш да ме поканиш на среща?

— Какъв си сладур! Вчера продадох две от произведенията ти. Пейката с високите подлакътници и скринът с петте чекмеджета. Чакам още, имаш ли готови?

— Тази сутрин довърших още две неща. Шкаф за вино и люлеещ се стол.

— Да не би да става въпрос за прословутия шкаф за вино?

Той сви рамене и погледна към Фиона.

— Просто не е нейният стил.

Силвия се усмихна и отхапа от поредната ягода, която си взе от купата.

— Тя владее различни стилове. Покани я на вечеря.

— Защо?

— Саймън, ако питаш сериозно, да знаеш, че съм силно притеснена за теб.

Той я хвана под ръка, докато Фиона говореше на групата.

— Днес всички се справихте чудесно, действахте и индивидуално, и като екип. Следващия път ще работите на различен терен, а изчезналият субект ще бъде в безсъзнание. Искам да се поупражнявате с кучетата от трийсет до шейсет минути, като на всеки десет минути сменяте задачата. Другия път ще използваме някой, когото кучетата ви познават. След като минем следващия урок, ще пробваме с непознат. Не пренебрегвайте обучението по оказване на първа помощ и упражненията с компас. Водете си прецизни дневници. Ако възникнат въпроси или трудности преди следващия ни час, пуснете ми имейл или ми позвънете. А, да, и още нещо, моля ви, дояжте кекса, преди аз да съм се нахвърлила.

Силвия целуна Саймън по бузата.

— Трябва да вървя. Ела да ми разгледаш магазина и да те запозная с Орио. Можеш да докараш новите мебели, когато решиш. И заведи момичето ми на вечеря.

Той реши да остане още малко от любопитство, а и защото кучето му, най-сетне наиграло се до насита, беше заспало под масата.

— За днес стига — отбеляза Фиона, когато останаха сами, и започна да прибира чиниите.

— Имам въпрос — той взе няколко празни чаши и я последва към къщата. — Тези хора са се записали в един от курсовете ти.

— Очевидно.

— Колко продължава? Два часа ли?

— Малко повече. Това е група за напреднали, фалшиво издирване и спасяване, така че всичко е предварително организирано — и издирването, и последвалото обсъждане. Трябва да ги поощря.

— Междувременно те трябва да работят с кучетата по един час днес, два утре, да се занимават с оказване на първа помощ…

— Да, един от тях е парамедик, но на всички ще им бъде необходим документ за завършен курс по оказване на първа помощ и умения по ориентиране. Освен това трябва да знаят как се разчита топографска карта, да познават добре климатичните промени, вятъра, флората, фауната. И стопанин, и куче трябва да са в добра физическа форма.

Тя остави чиниите на плота в кухнята.

— А кога им остава време за истинския живот?

Тя се облегна назад.

— Те си имат и живот, и работа, и семейства. Но също така имат и интереси. За да станат членове на екип за спасителни мисии, трябва да изкарат обучение, което продължава месеци наред. Това означава жертви, но пък носи изключително удовлетворение. Работя с този екип от седмици — добави тя: — При тях успеваемостта е почти деветдесет процента при индивидуалните задачи. Сега вече работим едновременно. Ще повтаряме същото това упражнение още много пъти в различни ситуации.

— Случвало ли ти се е да изгониш някого?

— Да. Към подобна стъпка прибягвам в краен случай, но да, случва се. В повечето случаи неподходящите се отказват сами и не ми се налага да се намесвам. Защо, интересуваш ли се?

— В никакъв случай.

— О, няма да можеш да гледаш романтичните филми по женския канал. Независимо от това, нямам нищо против да обуча Джос на някои от основните неща. Така ще стане по-съсредоточен. Щом се научи да върви редом, да сяда и става, да донася, ще го научим и на нови неща.

— Повече от курса с послушанието ли? — Саймън я погледна със съмнение. — И колко ще струва това удоволствие?

Тя наклони глава.

— Може да се споразумеем. Аз ще го науча на специални умения срещу един шкаф за вино.

— Шкафът не ти отива.

Фиона присви очи и се оттласна от плота.

— Всеки път, когато го казваш, разпалваш още повече желанието ми да притежавам такъв. Трябва да разбера какво ми отива.

— Не се инати.

— Инат ли? — тя насочи показалците си към него. — Ти си твърдоглавецът. Какво те интересува кой купува шкафа ти? Нали ги правиш, за да се продават?

— А теб какво те интересува дали кучето ми го бива за нещо? Нали преподаваш, за да ти се плаща?

— Не е същото. При това в повечето случай стопанинът е този, който не го бива. Но това сигурно ти е известно, след като получи оценка „четири минус“.

— Не се мръщех.

— Стой така. Не мърдай, не си променяй изражението. Ще ти донеса огледало.

Той я стисна за ръката и не успя да прикрие смеха си.

— Престани!

— За следващия час ще донеса фотоапарат. Снимката ще те опровергае — побутна го игриво тя.

Саймън също я побутна.

Застаналото зад тях куче изръмжа гърлено.

— Престани! — нареди остро Фиона и кучето застина на място. — Нюман, това е приятел. Приятел! Помисли си, че ме удряш. Не, не се отдръпвай. Това е Саймън — обърна се тя към кучето. — Играем си. Саймън е приятел. Прегърни ме.

— Какво?

— О, за бога, стига глупости — тя прегърна Саймън и отпусна глава на рамото му. — Играя си със Саймън — обясняваше Фиона на кучето, без да спира да се усмихва. Даде му знак да се приближи и той се отри в крака на госта. — Нямаше да те ухапе.

— Добре че ми каза.

— Освен ако не му кажа — тя вдигна глава и се усмихна. След това отново сръчка Саймън. — Бутни ме и ти. Няма страшно.

— Дано — той я бутна и този път кучето на свой ред бутна Саймън с глава.

— Игра — тя отново прегърна госта и отпусна глава на гърдите му. — Нюман разбира всяка моя мисъл — обясни тя. — Ако сега ме беше страх, щеше да усети. Но той вижда, чува, усеща, че с теб съм в безопасност. Тъкмо това се опитвам да ти обясня за Джос и реакциите ти, за онова, което излъчваш. Настроението ще се отразява на поведението му, така че…

Фиона замълча, вдигна поглед и се взря в очите му, които бяха съвсем близо до нейните.

— И какво настроение излъчвам в момента?

— Стига смехории, това беше просто упражнение.

— Добре, да минем към курса за напреднали.

И той притисна устните й със своите рязко, дори малко грубо.

Знаеше, че ще бъде малко груб. Нетърпелив, директен човек, който не опипва почвата, не флиртува.

Не го отблъсна. Нямаше да има смисъл, а и целувката бе чудесна. Вместо това го прегърна през врата и се отпусна, за да се наслади на усещането.

Меки устни, твърди ръце, стегнато тяло — и лек вкус на шоколад, полепнал по езика.

Когато усети, че наближава точката, от която връщане нямаше да има, а че отдръпването щеше да бъде болезнено, тя пъхна ръка между тях и притисна длан към гърдите му.

Ала той не спря. Сърцето й вече биеше до пръсване. Дързък е, помисли си Фиона и й се прииска да не намираше това негово качество за чак толкова привлекателно.

Побутна го отново, този път по-силно.

Той отстъпи крачка назад и очите им отново се срещнаха.

— Хайде, сложи оценка на това.

— Определено преминаваш с отличие. Само че времето за игри приключи. Трябва да планирам следващите си часове и… имам работа. Така че…

— Значи, до скоро.

— Да. А, още нещо, продължавай да работиш над основните команди. Хвърляй пръчки. Много пръчки.

— Добре.

След като той излезе, Фиона изпусна дъха си и погледна Нюман.

— Леле!

 

 

Вината си беше негова, помисли си Саймън, докато качваше Джос в колата. Или пък нейна? Точно така, вината беше нейна. Усука се около него, отриваше се, усмихваше се.

Какво да направи един мъж?

Не очакваше да откликне толкова разпалено. Беше се открила дотолкова, че да зърне онова скрито кътче, от което бликаше страст.

Погледна кучето — в момента се беше пренесло в кучешкия рай — протегнало нос към отворения няколко сантиметра прозорец.

— Просто трябваше да й продам тъпия шкаф.

Пусна радиото до дупка, но така и не успя да престане да мисли за Фиона.

Реши да пробва свое „упражнение“ и започна да обмисля дизайна на шкаф за вино, подходящ за нея.

Може би щеше да го направи, а може би не. Сигурно бе обаче, че накрая отново ще се опита да надникне в онова скрито кътче.