Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (49)

Четиридесет и девета глава

Сряда, ден десети

Вашингтон, окръг Колумбия

По пладне

Отначало не можа да познае гласа на Бърни Ашад. Грейси притисна клетъчния телефон по-силно към ухото си; излизаха с Ейприл и Бен от сградата на федералния съд, навън вашингтонския обеден трафик гърмеше.

— Извинете, но пак да попитам: кой се обажда? — попита тя и приведе надолу рамене.

Ейприл забеляза това, улови Бен за лакътя и двамата се обърнаха да я изчакат.

— Тук е вашият клиент, госпожице О’Брайън — Бърни Ашад. Помните ли ме? Онзи с корабите.

Тя долови смеха в гласа му на фона на големия шум и веднага застана нащрек. Виждаше в съзнанието си намръщеното лице на Бен Джансън и побърза да потърси подходящ и безопасен отговор.

— Господин Ашад, мисля, че фирмата прехвърли вашите… дела на един от партньорите.

От другата страна отново се чу смях.

— Да, много добре знам, че Бен разправя небивалици за това, че съм озлочестявал всички жени в „Джансън и Прузън“, но мога да ви уверя, че това са пълни глупости. Но ако по някакъв начин съм ви накарал да се почувствате неудобно от моята покана за вечеря, госпожице О’Брайън, най-смирено се извинявам.

— Не е необходимо, сър.

— Вашият старши партньор се мисли за грижовен чичо, ангел-хранител и за монах, слети в едно.

— Е, много мило от ваша страна, че се обадихте…

— Почакайте, госпожице О’Брайън. Имаме една недовършена лична работа.

„О, не! Той въпреки всичко ще ми направи някакво предложение.“ Грейси усети как адреналинът нахлу в кръвта й.

— Става дума за самолета на вашия приятел, който се разбил в Аляска. Искахте да се опитам да ангажирам един от корабите си.

Облекчението подгони адреналина.

— О, да! Разбира се. Наистина съм ви благодарна, че го приехте присърце и моля да ме извините за това, че отправих неуместна молба към един клиент.

— Глупости. Но сега, след като успяхме, ни е необходим някакъв адрес.

— Моля?

— Трябва да ви се извиня, че толкова се забавих с обаждането. Всъщност обадих се преди няколко дни на Бен Джансън да говорим по друг въпрос и той ми три сол на главата, че съм имал похотливи намерения спрямо моята адвокатка. И тъй, всичко ми изскочи от ума и забравих да проверя какво е сторил моят капитан, та чак тази сутрин разбрах, че е успял.

— Успял ли? Не разбирам.

— Извадихме останките от самолета на приятеля ви. Госпожице О’Брайън, трябва да разбера къде да го доставя, след като моят капитан го е натоварил на баржа.

— Вие сте го извадили?

— Да… Нали това искахте?

Грейси се изправи объркана и погледна към Ейприл с широко отворени очи, като й посочи безмълвно телефона.

— Да… да, така е. Нямах представа, че това ще бъде възможно.

— Нямахме почти никакви затруднения. Нашият кораб се помотал около час, мисля, докато го вдигне на борда, след това продължил по разписание. Сега той е в пристанището на Такома и трябва да разтовари.

— Бихте ли ми казали номера си, ще ви се обадя до десет минути.

Той продиктува същия номер, който се бе изписал върху дисплея на телефона на Грейси, тя му благодари и затвори.

Облегна се на стената на съседната сграда, за да си поеме дъх. Обезпокоена, Ейприл бързо приближи към нея.

— Какво? Какво има?

— Те казваха истината, Ейприл.

— Кои?

— Държавните власти. Правителството. Аз едва не ги разпънах на кръст във Върховния съд, а те били невинни.

— За какво говориш, Грейси? — попита Ейприл, която я бе уловила за ръцете.

— Един от корабите на Бърни Ашад е извадил албатроса на баща ти от Залива на Аляска.

— Какво?

Грейси кимаше.

— Държавните власти изобщо не са го пипнали.

* * *

Гласът на Арли Роузън звучеше като музика в слушалката на клетъчния телефон на Грейси.

— Получих съобщението ти, Грейси. Наистина ли всичко свърши?

— Спечелихме! ФАА оттегля обвиненията си.

— Но как стана така?

— Не знам със сигурност — отвърна тя, грижливо подбирайки думите си. — Но мисля, че те просто се изплашиха на високо равнище как ще изглежда всичко това, ако грешат и ние спечелим делото.

От другата страна се чу уморена въздишка.

— Не мога да ти опиша колко съм ти благодарен.

— Къде сте, командире?

Последва колебание.

— Горе, в Канада. На западния бряг на остров Ванкувър. Някой ни преследваше.

— Чух за това. Но и то ще престане сега, независимо за какво е било.

— Сигурна ли си, Грейси?

— Да. Абсолютно. От най-високо място знам.

— Защото тук сме въоръжени и в безопасност.

— Въоръжен ли си?

— Да.

— Командире, махайте се веднага оттам! Отлитайте незабавно. Не можете да носите оръжие там, освен ако не сте успели по някакъв начин да регистрирате в митницата ловна пушка, а аз не искам да ви вадя под гаранция от някой арест в провинцията.

 

 

Сиатъл, щата Вашингтон

Четири дни по-късно

Грейси много добре знаеше, че не бива да си вади заключения от тона на Бен Джансън, но бе радостно, че молбата й да я приеме след завръщането й от Сиатъл бе тъй радушно приета.

Тя пое по кръглото стълбище от своя етаж, зави покрай огромния кабинет на Джансън. Питаше се дали Бен Джансън бе прочел внимателно имейла с докладната й, изпратена от Вашингтон, в която се съобщаваше с най-големи подробности за обаждането на Бърни Ашад.

— Виж ти, виж ти, Грейси! — рече Джансън. — Влизай. Завръщаш се от бойното поле, доколкото разбирам.

— Да, сър.

Джансън бе заобиколил писалището си, за да се ръкува с нея и да я потупа по рамото. Посочи й дивана, тапициран с тъмночервена кожа, и се настани в съседното кресло до ниската масичка.

— Разкажи ми какво се случи с делото на Роузън — рече той, усмихна й се, облегна се назад и сплете ръце зад главата си.

След като свърши, тя добави и факта, че останките изобщо не били у флота, а Джансън кимна, отпусна ръце в скута си и се наведе напред.

— Не се ли почувства малко глупаво? — попита той, усетил точно емоциите й.

— Да.

— Недей. Ние се стараем да постигнем най-доброто с фактите, с които разполагаме, а и аз бих стигнал до същото заключение.

— Благодаря ви, сър.

— Знам за всичко това малко повече, отколкото си мислиш — добави той, а усмивката му докара обезпокоителната мисъл, че може би някак си с жестовете и мимиките си тя бе издала държавната тайна, научена в Овалния кабинет.

— Наистина ли?

— Е, имам си някои приятели на по-ниско и на по-високо равнище, един от тях ми се обади онзи ден да ми съобщи, че една адвокатка от моята кантора изведнъж се явила пред него като буреносен облак. Каза, че си го преследвала на официална вечеря, нежно, но умело си му извила ръцете, получила си безпрецедентната чест да бъдеш включена в разписанието на апелативните дела в последната минута, нещо, което дори генералите в занаята не могат да постигнат, а след това си пледирала доста разумно.

— Съдия Уилямсън?

— Точно така. Сандър Уилямсън. Следвахме заедно със стария нечестивец.

— Значи той ви се е обадил? — попита тя слисана, сякаш търсеше ново потвърждение.

Бен Джансън се наслаждаваше на мига и кимаше. Това бе или добър знак, или знак за предстояща екзекуция.

— Да, той ми се обади, така е. Каза, че някоя си Грейси О’Брайън се представила в съда спретната, добре подготвена, самоуверена, безстрашна и конкретна — все качества, на които той се възхищава. И каза, че си преобърнала съда с главата надолу, като си напомнила на съдиите нещо, което и тримата очевидно били забравили от години — че не само правото им да съдят като първа инстанция е равнозначно на апелативната им роля, но могат и да изслушват нещо толкова далечно, като молби за издаване на решение за временни ограничителни заповеди.

— Били са изненадани?

— „Смаяни“ е по-точната дума. Сандър нарече използването на този довод от твоя страна не как да е, а блестящо. Беше много впечатлен.

— Той разбрал ли е, че сме постигнали споразумение с ФАА да възстановят лиценза на командир Роузън?

Джансън отново се усмихна.

— Е, мога само да кажа, че е разбрал, че това е единствената причина, поради която можеш да отстъпиш и да подадеш молба за прекратяване на делото.

— Добре.

— Което е било много щастливо разрешение за теб и за клиента ти.

— Споразумението ли? Да, така беше.

— Не, всъщност, Грейси, искам да кажа, че фактът, че си получила възможността да искаш прекратяване, е била голям късмет и в друг план.

— Не разбирам.

— Ами, ти си принудила държавните власти на споразумение, защото са били убедени, че ще спечелиш и ще ги поставиш в неудобно положение. Но макар Сандър Уилямсън да е бил убеден, другите двама съдии са държали скрит коз. Според Сандър, те приели, че имат основание да разгледат иска ти и да издадат заповед, но не са били убедени в доказателствата ти. Казано с други думи, Грейси, ти щеше да загубиш.

Тя изведнъж усети как я обземат ледени тръпки. Бен Джансън продължи:

— Но онова, което бях най-доволен да чуя, е, че човек от екипа ми се е справил толкова добре. При това — човек с толкова малък опит. Много добре.

— Благодаря ви, сър.

— А, и още нещо.

Той стана и с учудваща лекота отиде до писалището си, взе една тънка папка и я постави в скута на Грейси, преди да седне отново.

— Какво е това, сър?

— Доклад на патологията. Ти изобщо не стигна до разрешение на въпроса дали командир Роузън е пилотирал в нетрезво състояние, нали?

Тя поклати глава.

— А аз си мисля, че това все още тормози мислите ти и навярно хвърля сянка върху предишната ти чиста представа за човек с латентно обвинение?

— О, аз знам, че не е пил. Не е характерно за него.

— Глупости, Грейси. Говориш за излекувал се алкохолик. Предразположението винаги си съществува.

Тя гледа безмълвно известно време старшия си партньор, а сърцето й се свиваше. В папката имаше нещо за Арли Роузън, което тя не знаеше, а и не бе обезвредила малката бомба, която Джансън сега й бе подхвърлил.

Джансън се размърда на стола си и се наведе към нея.

— Грейси, знам колко много означава този човек за теб, затова накарах един от следователите ни да хвърли едно око. Той откри, че Роузън е получил няколко дълбоки порезни рани в нощта на катастрофата и по термалния му костюм е имало доста кръв. И двата костюма са били задържани от Бреговата охрана. Има един усъвършенстван тест, който може да бъде направен при определени случаи, за да се установи съдържанието на алкохол в кръвта в момента, в който тя е пролята.

— И той… той е направил теста?

— Чети — кимна й Бен Джансън.

Грейси отвори папката и с мъка фокусира погледа си. Съдържанието на алкохол в кръвта на Арли Роузън няколко минути след катастрофата бе точно нула и тя с мъка сдържа сълзите си.

— Взе ли решение? — попита неочаквано Бен Джансън.

— Моля? О! Да. Много искам да остана.

— Чудесно, защото и ние много искаме да те задържим.

— Но… имам една молба. Вие ми дадохте три седмици отпуск, а аз бих искала да получа още една, да станат точно четири. Наистина се нуждая да прекарам известно време с приятели, за да се възстановя, а след това ще се явя на борда в пълна форма. Разбира се, целият отпуск ще бъде неплатен.

Той я изгледа мълчаливо в продължение на няколко секунди, след което прихна и заклати глава.

— Ти си родена тъжителка, Грейси. Досущ като мен. И с Господ би преговаряла за по-добри условия в самия миг, в който той отваря небесните порти пред теб.

— Значи, мога да получа това време?

— Имам ли друг избор?

— Не, сър.

— Тогава върви. Ще се видим, като изтекат четирите седмици.

Тя се изправи и стисна ръката му.

— И… предполагам, че ще ме чакате с кадифените белезници?

— Абсолютно. Изобщо не си помисляй да напуснеш отново тези офиси.

 

 

Анкъридж, Аляска

Генерал Мак МакАдамс се настани в едно от огромните кожени кресла, разположени пред пламтящия огън на камината в кабинета си и запали пурата, която току-що бе избрал от малката кутия. Чашка превъзходен коняк стоеше на страничната масичка. Той се огледа, почувствал топлината, която обгръщаше великолепния дом, построен за командира на военновъздушната база „Елмъндорф“ преди половин век, облегна се назад и се наслади на пурата „Индиън табак Чърчил“.

— Това е хубава пура, макар че има донякъде подозрителен в политическо отношение етикет — чу се напевен мъжки глас от другото кресло.

Мак се обърна към посетителя.

— Знаеш много добре, нали, че ще се нуждая от услугите ти още поне година или две?

— Очаквах го — отвърна другият мъж. — След като трябва да завършите инсталирането на всички граждански самолети, а и на онези от военновъздушния флот. Предполагам, че ще трябва да „паса «Юниуейв»“ още известно време. Този натиск в мафиотски стил, който упражниха върху командир Роузън, е само един малък пример. Председателят на борда им, Мартин, е направо непредвидим.

— Е, малко си рязък — отвърна Мак. — Как свърши тази работа, между другото?

От другото кресло се разнесе смях.

— Едно объркано бивше ченге по тайните операции от ЦРУ на име Тод Дженкинс си наумило да реши проблема ни като заплаши командир Роузън. Дори гръмнал по колата му за по-голяма убедителност.

— Мартин ли е наредил това? — попита Мак.

— Не, не! Това е синдромът „Томас Бекет“. Дженкинс е знаел, че Уил Мартин е разстроен от факта, че Роузънови се опитват да се защитят, затова решил, че кралят иска точно това. Сега се радва на преждевременното си пенсиониране.

Мак не каза нищо, дръпна силно от пурата си и се обърна към мъжа.

— Трябва ли ти огънче за тази пура, полковник, или просто искаш да се запознаеш по-добре с нея?

— Ще те обидя ли, ако я изпуша по-късно край езерото?

— Кое езеро?

— Което и да е. Тук имаме сума езера.

— Разбира се, че не. Можеш да си я вземеш.

Другият мъж вдигна чашата си, изпи последните капки коняк и се усмихна широко.

— Най-висше качество, Мак. Благодарен съм, че не се алкохолизирах. Инак щеше да ми липсва този мек и приятен вкус.

— Знаеш ли, все още мога да те предложа за бързо производство в бригаден генерал — рече Мак.

Полковникът от ВВС се разсмя и поклати глава.

— Моля те, не го прави! Едва ме накараха да стана полковник, макар че прекарах цялата си кариера да се крия из разузнавателната общност, за да не се налага да нося униформа. Не искам да нося звезди. Искам просто да бъда там, където нощем мога да ги гледам. Което е точно тук, в Аляска.

— Каза, че искаш да излезеш за месец-два в отпуск. Ще ходиш някъде на почивка ли?

— Не. Ще си ида у дома. Има един човек, когото трябва да видя, а с нея от доста време сме разделени. Макар че тя може би не споделя същото мнение.

— Къде е тя? — попита Мак. — Във Феърбанкс? В Сиатъл?

Чу се шумолене на кожа, посетителят се изправи и се обърна към Мак.

— Не, Мак. В Коцебу. Тя се върна в нашето родно село като учителка.

— Чак там?

— Забравяш, генерале. Под тази своя измамна външност, аз съм също така и скрит инупиат. — Нелсън Улоквит се усмихна широко, докато се ръкуваше с Мак. — Благодаря отново за вечерята и за гостоприемството.

След като входната врата на дома на МакАдамс в базата се затвори зад него, Нелсън отиде до колата си и се спря, за да погледне нагоре, извънредно доволен да види блесналия свод от трепкащи звезди в свежия въздух на кристално ясната нощ. Погледна часовника си. След няколко часа Бен Коул щеше да се върне у дома след едноседмична ваканция, прекарана на круизен кораб. Нелсън се бе съгласил да го посрещне, заедно с един голям, властен и понякога сприхав котарак на име Шрьодингер, който му гостува, докато Бен отсъстваше.

А старикът Шрьодингер сигурно вече чакаше вечерята си.