Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (13)

Тринадесета глава

Сряда, ден трети

Анкъридж

Ейприл зави към центъра на града, целта й бяха сравнително малките сгради на пристанищните власти и Службата за морска безопасност на Бреговата охрана. Когато преди час им се обади, имаше затруднения да открие някого, с когото да поговори. Най-накрая някакъв лейтенант Хобс се съгласи да се срещне с нея и тя го откри в кабинета му — приветлив, но изпълнен с леко подозрение.

— Какво точно искате да узнаете, госпожице Роузън? — попита Хобс.

Ейприл му обясни за катастрофата със самолета на родителите си и за това, че иска да открие радарна станция, от която биха могли да видят какво бе станало. Съобщи му координатите на мястото на катастрофата.

— Защо ви е нужно да виждате записи от радарите? — попита той.

— Защото мисля, че преди две нощи самолетът на баща ми навярно се е ударил в нещо над водата, може би в надстройката на преминаващ кораб. Ако мъглата е била достатъчно гъста, екипажът може дори да не е усетил това. Перките на самолетните витла са доста крехки в сравнение с морските конструкции. Едно леко докосване би могло да строши витлото и да не остави почти никакви следи по надстройката под него.

— Ако се е ударил в кораб, защото е летял прекалено ниско, това не е ли нарушение?

Тя поклати глава и му обясни разликата.

— Не е нарушение да налетиш случайно на мъгла. Важно е онова, което ще направиш после.

Видя как лейтенант Хобс се огледа внимателно, преди да се приближи със стола си към писалището и извади малка подложка за писане. Отвори красива писалка „Монблан“ и забеляза учуденото изражение на Ейприл. Погледна писалката, после отново към нея.

— Подарък от моя баща — обясни той. — Казах му, че имам нужда от текстообработваща машина и ми подари ето това. Той е професионален комик.

— Не са ли всички родители такива?

— Не… искам да кажа, че той наистина е професионален комик. Живее във Вегас, бил е няколко пъти гост на шоуто на Карсън и все още се появява от време на време при Джей Лено. Кариерата му е добра.

— Не си спомням за комик на име Хобс — каза Ейприл.

— В биографията ми има развод и промяна на имената — отвърна той. — Ще проверя при нашите момчета от радарите за този период от време и ще видя с какви данни разполагат за корабите в този регион и дали ще мога да ви направя копие. Освен това ще проверя и какви кораби биха могли да се намират в близост до мястото на катастрофата.

— Колко време ще отнеме това?

Той вече се бе изправил, очевидно разговорът бе приключил, личеше и неудобството, което изпитваше да обсъжда тази тема.

— Ще ви се обадя.

Тя се спря на вратата и се обърна.

— Още един въпрос. Може ли Бреговата охрана да извади останките от самолета ни от дъното?

Джим Хобс поклати глава.

— Не. Но защо ще го вадите? Самолетът несъмнено е унищожен.

Ейприл прехапа устна, замисли се за няколко секунди.

— Витлото на самолета на баща ми е изгубило едно перо. Необходима ми е главината на това витло, за да докажа, че това е станало по време на полет.

Ледени тръпки я полазиха, като видя как той поклати глава.

— Това няма да ви помогне. Витлото може да изгуби перо и при удар във водата. При скорост около сто мили в час водата е досущ като бетон.

Тя се върна при колата си, потънала в мисли. Не знаеше накъде да поеме, осъзна, че й бяха необходими няколко минути, за да реши каква ще е следващата й стъпка. Какво би могла да постигне с личното си присъствие в Анкъридж, което не би могла да направи от Ванкувър?

Рязко спря до бордюра — реши да паркира и да вземе едно кафе, докато телефонира на Грейси. Рязкото й спиране предизвика гневната реакция на шофьора на един миниван, който й изсвири силно, но тя му махна с усмивка, сякаш бе направил приятелски жест. Ейприл постави лоста в положение „паркиране“ и излезе, без да забележи тъмносинята кола, която потегли от паркинга на няколко коли разстояние зад нея и бавно пое край бордюра. Седящите в нея не изпускаха из очи младата жена с гарвановочерна коса пред себе си.