Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (32)

Тридесет и втора глава

Петък, ден пети

Секуим, щата Вашингтон

Веднага щом синята камионетка изчезна зад ъгъла, Арли грабна клетъчния си телефон. Набра 911, като наум формулираше фразите, с които да докладва за въоръжения нападател с товарна камионетка без регистрационни номера. Порт Анджелис бе малко градче с ограничени пътни изходи и входове. Пътната полиция можеше да го намери.

Вътрешният му глас обаче подсказваше да не се обажда веднага и той остави телефона на седалката. Ако предупреждението бе истинско, то издирването на пратеника не бе най-доброто решение.

Арли подкара към дома, потънал в мъглата на яда си, всеки машинален поглед към продупченото странично огледалце му въздействаше като плесник, остро напомняне, че куршумът за част от секундата бе насочен към сърцето му. Пистолетът бе истински, заглушителят бе истински, значи и предупреждението трябваше да се смята за истинско.

А щом е така, мислеше си Арли, Ейприл и Грейси бяха поели по опасен път. Можеше и да е блъф, но той не би могъл да поеме риск. В пукнатините на решимостта му се просмукваше чувството на страх, който се засилваше и от обещанието, че ако вземе предвид предупреждението, би могъл да си върне пилотския лиценз.

Когато вече навлизаше в подходната алея към къщата, желанието му да позвъни на Ейприл и Грейси нарастваше в геометрична прогресия. Може би щеше да спести поне уплахата на Рейчъл. Онзи бе прав. Арли не искаше тя да се уплаши, поне не и толкова, колкото бе изплашен самият той.

 

 

Хангарът на „Юниуейв“

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

Вечерта

Когато генерал МакАдамс пристигна заедно с трима души от изпитателния екип на ауакса, гълфстриймът вече бе прибран в големия хангар на „Юниуейв“. Около дългата маса в една малка зала, пълна със сгъваеми столове взети от военните, вече се бяха настанили пилотите на гълфстрийма и Джо Дейвис, когото генералът спешно бе повикал от жилището му по телефона.

Мак пусна пред себе си старши сержант Бил Джейкъбс, началника на изпитанията и дистанционния пилот. След това затвори вратата, изчака ги да седнат и заговори:

— Господа, това съвещание е строго секретно, както и всичко останало, свързано с проекта. Знам, че всички сте уморени и искате да си вървите у дома, но днешният оперативен анализ ми е необходим по две причини. Първо да изясним: тази система или действа, или не, а както всички знаем, „Юниуейв“ виси на косъм. Второ, искам да знам какво, по дяволите, стана тази вечер. — Той погледна към Бен Коул, който още бе бледен. — Първо вие, доктор Коул.

— Откъде искате да започна, господин генерал?

— Първи въпрос. „Бумеранг“ надежден и готов ли е за монтиране, или не?

— Да, сър. Надежден е и може да продължаваме по-нататък. Повторното изпълнение тази вечер на непредвиденото ни снижаване няма абсолютно нищо общо с главния код или със системата на „Бумеранг“.

— Много добре, доктор Коул. И защо няма?

Бен пое дълбоко дъх и отпи от безалкохолната си напитка, преди да продължи:

— При свързването на автопилота на гълфстрийма за работа с нашата дистанционна система за управление „Бумеранг“, очевидно сме пропуснали едно малко, но много важно нещо, господин генерал. — Бен извади дебелия наръчник и го разлисти. — Пропуснали сме да забележим съществуването на една добавена функция на тази система за автоматично управление. Това е едно хитро устройство, чиято цел е да спаси живота на екипажа, ако не успее да пусне в действие кислородните си маски при аварийно разхерметизиране на самолета.

— Какво по-точно е това „устройство“, Бен? — обади се Джо Дейвис.

— Можете да го наречете и режим на работа. Нарича се МАС — модул за аварийно снижаване. Задейства се само в компютърните логични схеми на автопилота, когато той засече бързо разхерметизиране ведно с индикации, че пилотите не действат. С други думи, когато няма обратна връзка към управлението в продължение на определен брой секунди. Ако това се случи над девет хиляди метра височина, автопилотът предприема стръмно, управляемо снижаване и автоматично изправя самолета на онази височина, която е безопасна за този район — това му го съобщава GPS-ът. Така пилотите и пътниците имат време да дойдат отново на себе си, ако са изпаднали в безсъзнание. Не знаехме, че този автопилот има подобна функция, тъй че когато модифицирахме логичните му схеми, не я изключихме. И вместо това повредихме модула.

— Какво означава „повредихме“? — попита Мак.

— Ами тъй като изключихме основния източник на информация за височината, ние не само оставихме аварийната система за снижаване включена, а без да щем, по електронен път я накарахме да си мисли, че ако поеме управлението, трябва да ни снижи до морското равнище. Така. Онова, което наричаме „стандартен ден“ на морското равнище, е когато висотомерът показва две-девет-девет-две или живачен стълб с височина двайсет и девет, точка деветдесет и два инча. В понеделник истинското външно атмосферно налягане на морското равнище бе малко по-високо от две-девет-девет-две, тъй че когато системата изправи самолета на морското равнище (според нея) ние, слава богу, всъщност се намирахме на петнайсет метра над водата.

— А тази вечер?

— Тази вечер, господин генерал, атмосферното налягане вече се беше променило и ако не бяхме пренагласили висотомера, за да заблудим системата, нашият сръчен автопилот щеше да ни снижи докъм осемнайсет метра под водата.

— Значи проблемът не е бил в програмата „Бумеранг“?

Бен поклати глава и погледна към двамата пилоти на гълфстрийма, които кимаха.

— Не, сър. В понеделник вечерта Джийн — командир Хамънд — натисна инстинктивно бутона за изключване на автопилота, досущ както аз натиснах бутона за рестартиране на компютъра си. Отначало приехме, че моят компютър е дал командата за снижаване и изправяне на самолета на косъм, на петнайсет метра, защото Джийн не си спомни да е подавал команда за изключване на автопилота. Но след като се върнахме тук преди малко и докато ви чакахме, проверихме разпечатките от данните за полета в понеделник и ето ви го проблемът — очите ще ни извади. Тъкмо изключването на автопилота е довело до възстановяване на управлението, а не това, че рестартирах компютъра си.

— Да, но снижаването започна, докато ние все още управлявахме дистанционно самолета — добави Мак.

— Вярно, но не забравяйте, че нашата система „Бумеранг“ изискваше сериозно подобрение на начина, по който автопилотът държи управлението на самолета, и в крайна сметка ставаше невъзможно да се изключи дистанционното, след като веднъж е включено. Направихме го така, че една вражеска сила, например — терорист, отвлякъл самолета и намиращ се в кабината, да не може да прекъсне потока данни, идващ от ауакса. Но веригата МАС използва същата апаратура и не можехме да я „отстраним“ посредством компютрите.

— Значи всичко, което е необходимо, е да се изключи автопилотът? — попита Мак.

— Точно така. Съвсем просто е — отбеляза Бен. — Но ние току-що разбрахме, че автопилотът е замесен в тази работа.

— Добре, но какво го активира? Какво го кара да си мисли, че има бърза разхерметизация?

— Намаляването на скоростта на полета. Винаги, когато се използват т.нар. въздушни спирачки, една сбъркана верига изпраща абсолютно погрешни данни до рекордера на полета и до автопилота и им „казва“, че се е случила бърза разхерметизация. И двата пъти ние се намирахме в режим на пълни изпитания и когато командир Хамънд дръпваше лоста на въздушните спирачки, той без да ще съобщаваше на автопилота, че се разхерметизираме бързо и той се включваше. — Бен се изправи и погледна към Джо Дейвис. — И така, какъв е изводът? „Бумеранг“ е готов. Нямам причина да заключа, че в програмния код има нещо, което се нуждае от промяна. Всъщност смятам, че далеч сме надхвърлили минималните изисквания.

* * *

Бен се задържа, след като останалите от екипа тръгнаха към вратата. Силно изплашеният Джо Дейвис друсаше ръката на МакАдамс в раболепна демонстрация на благодарност, ала генералът най-накрая го отпрати. След като помещението се опразни, отиде при Бен, възседна един стол наопаки, кръстоса ръце върху облегалката му и се вторачи в главния инженер по софтуера.

— Нещо не е наред ли, господин генерал? — попита Бен, изпитвайки неудобство от мълчаливото му взиране.

— Не — усмихна се Мак. — Но аз имам един важен въпрос към теб.

— Слушам, сър, давайте.

— Бен, ти знаеш, че когато тази система бъде инсталирана и влезе в действие, залогът ще бъдат много човешки животи — както на самолетите на ВВС, така и на земята.

— Да, сър. Много добре разбирам това.

— Знаеш също така, че след като „Бумеранг“ бъде монтирана, ще е много по-трудно да се поправят всички грешки в основната програма, без да се рискува безопасността, нали така?

— Разбира се.

— Знам, че през последните няколко дни се спука от работа, за да поправиш програмата, макар че, както разбрахме, тя не се е нуждаела от ремонт. Искам да знаеш, че съм ти много благодарен за усилията и за всеотдайността.

— Благодаря ви, господин генерал. Аз…

Мак му махна с ръка да млъкне.

— Това не е церемония по връчването на награди, Бен.

Той въздъхна и погледът му още веднъж обходи стаята; добре знаеше, че трябваше да почака, докато не бъде намерен Дан Джеръд с неговата апаратура за неутрализиране на подслушвателни „бръмбари“.

„Времето все не достига“ — помисли си той.

— Бен, знам всичко за твоето посещение в кабинета на Дан Джеръд. Знам точно какво си му казал и какво ти е отвърнал той. Сигурно не си разбрал, че той всъщност докладва пряко на мен и на никого другиго.

— Сър… не знаех това, сър.

— И продължаваш да не знаеш. Разбрано?

— Да, сър.

— Няма да говорим за подробностите, които сте обсъдили на тази среща. Знам, че изпитанията на системата минаха добре и го приемам. Но знам и онова, което те е обезпокоило. Появи ли се тази вечер нещо, което да те разтревожи?

— Не, сър.

— Но въпреки това продължаваш да се безпокоиш.

— Разбира се, господин генерал. Не мога да си обясня как този външен код е бил вкаран в програмата.

Мак кимаше, стараеше се бързо да избере подходящите думи.

— Бен, съществуват много неща, които не е необходимо да знаеш и поради това не мога да говоря с тях за теб. Но мога да те уверя, че благодарение на това, че си говорил с Дан, ние решихме загадката и разкрихме и неутрализирахме източника. Казано с други думи, приключихме с проблема. За съжаление, не мога да ти съобщя подробностите.

— Значи… значи сте се погрижили за това, така ли?

— Да, Бен.

— Имало е заплаха, но тя е напълно ликвидирана? Боях се, че след като налетях на тях, те щяха да опитат нещо друго. Които и да са „те“.

— Разбирам. Адски ми се ще да можех да ти разкажа подробностите, но не мога.

— Няма нищо. Разбирам, сър. Изпитвам голямо облекчение, че чух това.

— Ти си много амбициозен, Бен. Знам, че нямаше да спреш да търсиш решения, докато не ти съобщя лично, че това вече не е необходимо.

Младият мъж се усмихна.

— Да, сър, прав сте. Проблемът ме тревожеше много силно, дотам, че бях започнал да подозирам всекиго.

— И мен включително, предполагам.

Бен се усмихна.

— Всъщност още не бях стигнал до вас, господин генерал. Но започнах да подозирам приятели, та дори и котарака си. Или поне каишката му.

— Моля?

Бен се засмя и махна с ръка.

— Няма значение. Става дума за нещо, което Дан Джеръд каза.

— Окей. Е, вече можеш да забравиш за тревогите си. Отговорните за случилото се са неутрализирани.

— Страхотно.

Мак се изправи полека и избута паянтовия сив стол настрани.

— Върви си у дома, Бен. Наслади се на една напълно заслужена почивка. А, и още нещо, ако никой не ти е казал, стартът на програмата за последващо развитие на „Бумеранг“ ще бъде обявен следващата седмица и ние много бихме искали да останеш да работиш за нея поне още година.

— Това е добра новина, сър.

Мак стисна ръката на Бен Коул, съпроводи го до вратата на хангара и я отвори. Изгледа го как си тръгва и се върна в стаята, за да вземе палтото си. Трябваше да се обади веднага на Джеръд. Почти сигурно бе, че Бен Коул беше неутрализиран.

„Най-малкото — за негово добро — помисли си Мак. — Определено се надявам да е така.“

Опита да се свърже с Дан Джеръд по клетъчния и по домашния му телефон, но без резултат. Вътрешният номер в кабинета му също звъня дълго и безполезно. Мак въздъхна и набра друг номер, за да възложи на Джон Андерсън задачата да открие Джеръд.

Мак понечи да поеме към вратата, добре знаеше, че го чака много работа, но изкушението на красивия гълфстрийм, притаен като тигър преди скок на пода в хангара само на няколко десетки метра, бе твърде силно за дългогодишен летец. Обърна се и влезе в хангара с намерението да се поразходи няколко минути около самолета, да се наслади на изящните му форми, да си го представи как изглежда, сякаш увиснал в небето по време на полет.

Не се виждаше никой и Мак мушна ръце в джобовете си, застави се да се отпусне, задиша дълбоко, ноздрите му уловиха лек мирис на керосин и други авиационни смеси — характерните, вълнуващи аромати, които изпълват един самолетен хангар.

Отсъствието на хора му действаше успокояващо. Един генерал, който души наоколо, винаги би изглеждал подозрително, самото му присъствие заплашваше да накара подчинените му да застанат нащрек и мигновено да допуснат, че големият началник търси нещо, за което да ги укори. От полза бе от време на време да бъде невидим, да избяга от неизбежната вълна на почитание, което изискваха звездите на раменете му.

Спря на десетина метра от носа на гълфстрийма и се наслади на мускулестия му вид. Гълфстриймът бе най-високият стандарт за бизнес-самолетите — реактивен лайнер, струващ 43 милиона долара. Той се засмя вътрешно на дързостта си да помечтае какво ли би било да притежава такъв самолет със своята генералска заплата.

„Още не, поне не сега“ — помисли си той и се отдаде на фантазиите за живота си, след като напуснеше армията.

Тръгна от носа, мина под фюзелажа към опашката, на всеки пет-шест метра докосваше самолета, лека ласка по хладния метал. „Има нещо мистично в един самолет в тихия хангар през нощта“ — помисли си Мак. Ето защо винаги го бяха привличали музеите на въздухоплаването. Да вървиш около един замлъкнал, мощен самолет в огромна сграда винаги предизвикваше чувство на възхита, което контрастираше със собствените му технически познания — тъй както се сблъскват емоциите и логиката. „Мога да ви приспя с обясненията си как лети един боинг-747 — бе казал веднъж пред учениците от гимназиален клас в лекция за професионалното им ориентиране, — но никога не ще престана да се удивлявам от факта, че толкова много метал може да бъде поддържан от вятъра и да лети толкова красиво“. Самолетите представляваха просто сбор от части, направени от хората така, че да използват формата на крилете и мощността на двигателите, за да бъдат всмукани във въздуха. Ала въпреки това те бяха в състояние да разтупкат сърцето и на най-обръгналия пилот. Всеки път, когато посещаваше Музея на Военновъздушните сили в Дейтън, Охайо, или Музея на въздухоплаването и астронавтиката във Вашингтон, предвиденият един час се превръщаше в цял следобед, докато музеите не затвореха.

Спря за секунда под опашката на гълфстрийма, след което отиде до края на дясното крило, наслаждавайки се на променящата се при движението му перспектива. В края си крилата се извиваха нагоре — в онези израстъци, които наричаха „крилца“. Спря за миг да се възхити на дясното крилце, смелата извивка издигаше хоризонталното крило във вертикална посока — елемент, който намаляваше аеродинамичния дрейф на самолета и понижаваше разхода му на гориво. Крилцето бе боядисано в синьо, също като целия самолет, но в предната му част, върху т.нар. атакуващ ръб се виждаше петно, което изглеждаше малко по-тъмно.

„Защо е така?“

Самолетите, големи и скъпи като гълфстрийма, се боядисваха или пребоядисваха изцяло при специални условия. Ала под оранжевата светлина на натриевите прожектори се виждаше, че пространство, дълго около трийсет сантиметра от предната част на крилцето бе по-тъмно.

„Трябва да е било заради удар от птица, или някакъв друг ремонт“ — помисли си спокойно Мак и се обърна да си върви. Но изведнъж спря и се върна под крилцето, вторачи се напрегнато в него, ала не можеше да го достигне поради височината.

В една от нишите на хангара имаше стълбичка и той я извади, за да огледа мястото по-отблизо. Разликата в цвета на боята бе едва доловима. Нищо чудно, че не я бяха забелязали, когато преди няколко дни оглеждаха самолета за някакви повреди. Не можеше обаче да бъде сигурен дали това бе издайнически знак за извършен ремонт, или просто калпава бояджийска работа.

Прокара леко пръсти по петното, търсеше остър ръб, който би издал замаскирането на ремонтирана част преди боядисването й. Не усети нищо необичайно, но зърна една лека неравност, сякаш някакво хлътване бе ремонтирано не съвсем качествено.

Огледа се, установи с облекчение, че никой не го наблюдава, след което върна стълбичката на мястото й.

„Да предположим, че са се върнали в понеделник с повреда, след като са закачили онзи албатрос. Възможно ли е да са ремонтирали крилото тайно и без да кажат на никого? Според договора ни трябва да докладват.“ Мак се качи в гълфстрийма и потърси дневника за поддържането и ремонтите, но в него не бе отбелязано нищо за ремонт на крилцето.

Помисли си за мениджъра от „Юниуейв“, който ръководеше изпитателната полетна програма. Реши, че той е напълно способен да прикрие нещо по-дребно, за да си спести писмената работа. А такава можеше да предизвика дори един сблъсък с птица.

„Но дори ние самите не подозирахме вероятността да има сблъсък, докато не разгледахме онези радарни записи, припомни си Мак. Защо ще го прави той?“

Мак излезе от кабината на гълфстрийма и огледа отново самолета от пода на хангара. Потръпна, като си спомни как като млад офицер сам бе помагал на по-старшите командири да минимизират големи повреди по самолетите. Нямаше значение, че прикриването бе широко разпространена практика, чиято цел бе да не се навреди на статистиката на безопасността на полетите или да се постави в неудобно положение дадено командване; винаги бе знаел, че това е погрешно, ако не и престъпно. Понякога това означаваше само екипите по поддържането да работят няколко нощи, за да ремонтират някоя вдлъбнатина в крилото, вместо да докладват официално, ала понякога се налагаше цяла ескадрила да работи тайно месеци наред, за да не достигне цената на инцидента милион долара и по този начин той да влезе в категорията „Клас А“, което бе най-тежкото ниво. Възможността „Юниуейв“ да са сторили същото, за да избегнат проблеми с договора си, предизвика ледени тръпки по гърба му. А още по-обезпокоителна бе мисълта, че красивият двумоторен реактивен самолет, който стоеше пред него, би могъл да причини гибелта на граждански водосамолет, а да не съобщят истината дори на самия него.

* * *

На две мили оттам Бен Коул паркира колата си пред любимия си мексикански ресторант в Спенърд, излезе и заключи вратите, докато в същото време една черна камионетка, която бе забелязал и преди, спря на същия паркинг, на няколко коли от него. Усети ледена тръпка, като осъзна, че бе виждал същото возило в огледалцето си за обратно виждане, откакто бе напуснал базата.

Вратите й бяха затворени, стъклата — тъмни.

Бен тръгна към входната врата на ресторанта, опитваше се да намери някакво обяснение. Спря пред вратата и се обърна, очакваше да види някакво раздвижване около камионетката.

Млада двойка излезе от вратата и едва не го събори, жената пристъпи встрани на високите си токове, за да го избегне.

— О! Извинявай, приятел — рече тя.

Облаче парфюм „Ред“ на Джорджо го обгърна — аромат, който обичаше, ала нито той, нито черните кожени панталони, които жената носеше, не можеха да отвлекат вниманието му. Бен кимна разсеяно, улови дръжката на вратата и я отвори, загледан в нищото.

„Никой не излиза от камионетката. Защо?“

— Ще влизате ли, господине, или само тренирате? — попита го някаква жена отвътре.

— Моля?

— Добре дошли в „Ла Мекс“, господине, в който ние държим да затваряме входната врата, за да не избяга топлото.

— О, извинете — рече Бен и влезе.

— Маса за един?

— Да.

— Насам, моля.

Той я последва, като отдели достатъчно мозъчна енергия за задачата да върви подире й, без да се препъне.

„Значи са ме следили. О, Господи… Дали са хората на Дан Джеръд? Или на МакАдамс? Та нали току-що се разделих с него?“

— Ще искате ли първо нещо от бара, господине? — попита сервитьорката.

Погледна я: големи кафяви очи, обрамчени с къса руса коса, беше готова да си запише поръчката му. Опита се да й се усмихне, ала лицето му бе като вдървено, а при мисълта да пийне нещо изведнъж му прилоша.

Тя отстъпи назад, след като Бен залитна неловко към нея.

— Аз… извинете… изведнъж се сетих, че трябва да вървя, нали разбирате, трябва да ида на едно място.

— Тръгвате ли си, господине?

— Да. Съжалявам. — Той извади от джоба на панталона си тънко снопче банкноти и ги остави върху масата.

Върна се на паркинга и се качи в колата си. Черната камионетка още бе там и все още вратите й бяха затворени. Бен извади визитката на Джеръд от джоба на ризата си и набра номера на клетъчния му телефон. Натисна бутона за връзка, след това отмени обаждането, после отново го натисна, за да го отмени пак, преди още отсрещният телефон да бе звъннал. В съзнанието му бушуваше буря от най-ужасяващи възможности.

„Сега трябва да мислиш точно“ — съветваше се сам той.

От телефона му се понесе леко бръмчене и той леко подскочи, преди да прочете информацията на екранчето, за да види, че има съобщение. Натисна съответните бутони и в слушалката прозвуча гласът на Нелсън: „Бен, търсех те. Не си у дома си, разбира се, и мога само да оставя съобщение, което, както знаеш, ненавиждам. Аз съм отново в Чилкут и бих искал да дойдеш и да пийнеш с мен. Напоследък се държиш наистина странно. Обади ми се. Тук е Нелсън. Чао“.

Погледът на Бен се отмести към голямата, недодялана табела на „Чилкутс Чарли“ отсреща. Бе забравил, че „Чилкутс“ се намираше точно срещу „Ла Мекс“.

Изведнъж причината да се обади на Дан Джеръд му се стори неясна и глупава, ала въпреки това натрапчива. Искаше да се увери, че не е в беда, а това бе най-бързият начин. Говори с източника!

Видя как вратите на бара отсреща се отвориха и самият Нелсън излезе на тротоара, огледа се и се протегна, а широката му усмивка не бе предназначена за някого. На Бен му стана приятно като го позна и с мъка потисна желанието си да изскочи от колата и да викне подире му. Далеч по-уютна бе мисълта да изпие една бира с дружелюбния местен жител, отколкото да си седи там и да се тревожи за кариерата и за свободата си, както и дали бе сериозно загазил. Ако го наблюдаваха точно сега и точно там, да пресече улицата и да изпие няколко питиета с приятеля си би могло да предизвика сигнал за тревога. В крайна сметка именно на Нелсън бе разказал твърде много в лодката, а целият разговор би могъл да бъде подслушан от брега.

Обзе го чувство на самотност. С Нелсън винаги бе забавно, светогледът му бе позитивен, чувството за хумор — от твърде шумно до изтънчено.

Но тази вечер не бе най-подходящото време.

Бен седна зад волана, включи на скорост и бързо вкара автомобила си в потока от коли, обзет от необичайното чувство, че предава приятел.

МакАдамс му бе казал и още нещо, което продължаваше да дразни съзнанието му и да бие камбанките за тревога. На половин миля от центъра Бен отби в дясната лента и спря, за да извади от куфарчето си броя на „Ню Йорк таймс“. Спомняше си, че бе зърнал статията на първата страница под прегъвката. Беше кратка и в нея се цитираше неназован служител от Министерството на транспорта, който предупреждаваше за нова заплаха за гражданската авиация от страна на терористи, които се опитвали да намерят начини за манипулиране на в общи линии незащитените електронни системи за управление на модерните реактивни лайнери. Споменаваше се за компютрите за управление на двигателите и за автопилотите; говорителите на авиокомпаниите отказали коментар. Всичко това му звучеше твърде познато.

Бен остави вестника на дясната седалка, вля се отново в трафика, но след няколко пресечки пак отби от главния път и спря до бордюра, за да помисли. Спомни си как генералът го бе уверил, че списъците на авиокомпаниите, които той бе открил внедрени в променения код, вече не представлявали заплаха. Думите на генерала бяха прозвучали успокоително, дори бащински, а и в крайна сметка как можеше да не се вярва на кадрови офицер от американските ВВС?

„МакАдамс не може да е замесен. Мога да му вярвам.“

Но Дан Джеръд специално бе подчертал да не споделя откритията и тревогите си с никого в „Юниуейв“ и с никого от ВВС, дори бе споменал за възможното съществуване на „къртица“. Това обаче със сигурност не включваше МакАдамс.

„Откъде да знам дали мога да имам доверие на Джеръд?“ — запита се Бен, но си спомни, че оцеляването му при последния полет и отсъствието на следи от нов саботаж говореше в полза на честността на Дан Джеръд. Може би МакАдамс бе прав, ала начинът да разбере, заключи Бен, бе да попита самия Дан Джеръд.

Отново извади визитката на Джеръд от джоба си и набра номера му, ала той не отговори. Навярно имаше и други телефонни номера, помисли отчаян Бен, а и охранителите от „Юниуейв“ сигурно знаеха как да го намерят при спешни случаи.

Бен включи отново на скорост и пое към „Елмъндорф“.