Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (45)

Четиридесет и пета глава

Вторник, ден девети

Федерален окръжен съд за окръг Колумбия

Вашингтон

11:25 часът сутринта

Грейси усети, че е затаила дъх, докато очакваше съдийката да произнесе решението си. Погледна към Ейприл, която й се усмихна окуражително и кимна леко, ала напрежението на изминалите деветдесет минути и енергията, която бе вложила, за да пледира тезите си, си казваха своето и влияеха върху способността й да се съсредоточи. Виждаше с периферното си зрение държавните адвокати, които седяха зад съседната банка, разлистваха документи и се споглеждаха самоуверено. Бяха се явили петима, включително и един новоизпечен адвокат като нея самата. Водещият адвокат бе пледирал уверено и бе изтъкнал цял списък от причини, поради които съдийката трябва да спре делото и да не губи времето на всички. Изтъкваха, че нямало правни основания, че били известени прекалено късно, че обвиненията са с погрешен адрес, че неправомерно е конституиран защитникът на тъжителя, че имало процедурни грешки в тъжбите, както и основния факт — че е безполезно на държавата да се вменява да предаде останки, които тя не притежава.

Грейси слиса държавните адвокати, следвайки предложението на Ейприл — изложи сама аргументите на властите и ги разби един по един, ала съдийката сполучливо се правеше на невъзмутима и непроницаема.

— Много добре, дами и господа, готова съм да се произнеса по делото — рече неочаквано съдия Уолтън и прекъсна монолога, който течеше в мислите на Грейси.

— Намирам доводите на тъжителя за недостатъчни, за да подкрепят валидността на различните временни заповеди за запор. Тези заповеди се отменят, отхвърля се молбата за издаване на съдебни решения по трите обединени тъжби. Делото е приключено.

Чукчето удари в мига, в който Грейси скочи на крака.

— Ваша чест, уведомяваме ви, че веднага ще обжалваме решението ви.

— Прието — каза съдийката, събра книжата си и изчезна през вратата.

Грейси се запъти към водещия адвокат на държавните власти.

— Вие, господа, разбирате, че това бе само първият рунд, нали? — рече тя с предпазлива усмивка.

Старшият адвокат кимна.

— Очакваме да се видим отново, госпожице О’Брайън.

— Всичко това е ненужно, нали разбирате? — додаде тя.

Той я гледа мълчаливо в продължение на няколко секунди. Останалите четирима души от екипа му мълчаха и слушаха дискретно.

— Какво точно искате да кажете?

— Искам да кажа, че в дъното на цялата работа седи една ужасна грешка. Всичко, което желаем, е лицензът и репутацията на командир Роузън да бъдат незабавно възстановени. Не се интересуваме от щети, нито пък от разкриването на онова, което се върши в Аляска, каквото и да е то, освен ако нещата не се проточат. Но мога да ви уверя, че ако се проточат, ще свършат с осветяването на всяко кътче, ъгълче и потулена ниша на държавните власти и на военните, докато не разкрием всичко, или докато не бъде възстановен лицензът.

— Госпожице О’Брайън, ако това изявление има за цел да окаже някакъв натиск, или да постигне споразумение относно действието на ФАА, говорите с тези, с които трябва. Ще трябва да подадете съответната жалба за преразглеждане на решението на ФАА за отнемане на лиценза. За държавата няма значение дали ще я съдите, или не. Всъщност всичко това бе губене на време, макар че за вас може да е било вълнуващо.

— Моля?

Той се засмя.

— Знам, че винаги е вдъхновяващо, особено за хора, които не познават коридорите на властта. Разбирам, че за един млад юрист да дотича във Вашингтон, да пледира във федералните съдилища и да съди Съединените американски щати за каквото и да било е доста опияняващо, но рядко е ефикасно.

Грейси усети, че се изчервява от гняв и вдигна неволно длани пред устните си.

— Значи така си мислите? Че става дума за дилетантско практикуване на правото?

— Ами… знаете ли, действията ви граничеха с фриволността.

— Казано с други думи — пълни глупости, така ли, сър? Може би не сте прочели фактологичния преамбюл. Там става дума за клиента ми в щата Вашингтон — съсипан, старши командир от гражданската авиация, който не може да разбере защо собственото му правителство е решило да го убие професионално без доказателства, без основания и без надлежния процес.

Водещият адвокат погледна към колегите си, след което отново се обърна към Грейси:

— Вижте, не знам защо възприехте забележката ми като сексистка, но аз определено не вложих в нея такъв смисъл.

— Как ли не! И дори да приема замъгленото ви извинение, вие определено искахте да изиграете картата „арогантен старши юрист“, макар че това няма да има никакъв положителен ефект за задачата ви да защитавате заговора, който се извършва там, горе.

— Къде горе?

— В Аляска. Гледайте телефоните ви да не дават заето, господин адвокат — сопна се Грейси. — Още този следобед ще ви уведомя официално за спешно заседание по обжалването ни.

Един от адвокатите се изсмя подигравателно, а водещият юрист му хвърли предупредителен поглед, преди да се обърне отново към Грейси.

— Госпожице О’Брайън, моля ви не хранете големи надежди, че който и да е апелативен съдия ще уважи това дело с бързо обжалване. Тук не се работи по този начин.

Грейси написа една бележка и му я подаде.

— Какво е това? — попита държавният юрист.

— Номерът на клетъчния ми телефон. Обадете ми се, когато най-сетне осъзнаете, че прикриването на истината ще бъде разкрито и ще поискате да приключите делото навреме.

Тя се обърна и даде знак на Ейприл, която слушаше от разстояние, и двете се запътиха към вратата. Излязоха във фоайето, а после — и на улицата и се отдалечиха колкото могат по-бързо. Грейси посочи кафенето „Старбъкс“ на една пресечка разстояние, Ейприл кимна, последва я и плати двете кафета с мляко. Настаниха се на две леки плетени столчета в ъгъла.

— Изглеждаш ми наистина ядосана — започна Ейприл.

— Смятай го за решимост да разритам високопоставените им задници — отвърна Грейси, но веднага смекчи тона. — Знаеш ли какво е най-лошото, Ейприл? Очаквах високомерно отношение от всекиго, който се яви в защита на властите. Знаех го, но въпреки всичко се оставих това да ми подейства.

Ейприл отпи от кафето си и не отвърна нищо, изчака приятелката й да подреди мислите си и махна с ръка по посока на близката сграда на съда.

— Знаеш ли, аз наистина очаквах днес да ни изхвърлят.

— Е, и какво ще правим сега?

Грейси се наведе и отвори куфарчето си, извади папка с куп документи и я постави пред Ейприл.

— Какво е това?

— Обжалване срещу прекратяването на делото. Реших, че ще е най-добре да подготвя документите още снощи.

— Значи си работила цяла нощ, така ли?

— Да. Налагаше се. Докъм два часа през нощта не си представях, че ще прекратят делото. А сега просто трябва да намеря съчувстващ апелативен съдия в Апелативния съд на окръг Колумбия. Някой, който ще изслуша жалбата.

— Толкова ли е лесно?

— Не. Ще трябва да се моля, да увещавам и да се надявам, а може би няма да успея дори да прескоча чиновниците.

— Само мъже ли са апелативните съдии?

— Не всички. Но повечето са мъже.

— Какво ще кажеш, ако се явиш по бикини-прашки и се кикотиш повечко?

— Да, чудесно. Това ще засили имиджа ми на сериозна адвокатка.

Грейси се изкикоти.

— Това ще е страхотна сцена, Розенкранц!

— Радвам се, че те чух да се смееш — каза Ейприл. — През последните два дни не се случваше много често.

Грейси не отговори. Плъзна поглед по часовника си и въздъхна.

— Трябва да се обадя на командира, а след това да направя страхотно впечатление. Има само един съд, в който мога да отида, и скоро трябва да съм там.

— Какво мога да сторя, за да ти помогна?

Грейси се усмихна и поклати глава.

— Просто се помоли малко. Това ще е солово изпълнение. Глупавичката малка адвокатка от Западното крайбрежие срещу реалния свят, пълен със сериозни, опитни мъже, готови да ме потупат благосклонно по главата и да ми кажат, че ако смятам, че мога да победя, значи витая в свят на мечтите. Но знаеш ли какво?

— Какво?

— Мога да го направя. Понякога и добрите побеждават.

Грейси изхвърча през входната врата и изчезна зад ъгъла да потърси такси, а Ейприл извади клетъчния си телефон и позвъни у дома, в Секуим. Апаратът обаче бе оставен на гласова поща. Потърси още два номера, но и двата не й отговориха.

Поседя замислена известно време, след това отвори електронния си бележник и набра номера на съседите.

— Не знам, скъпа — отвърна жената. — Мисля, че ги видях да заминават преди няколко часа, но не съм сигурна.

Ейприл затвори клетъчния си телефон, чувстваше се объркана. Имаше поне сто невинни обяснения за това, че не можеше да се свърже с Арли и Рейчъл, включително и онова, което я бе смущавало твърде много пъти — фактът, че те смятаха за свещена територията на спалнята си и се придържаха към теорията, че неизключените телефони са сред най-ефикасните противозачатъчни средства.

Ала за пръв път от години насам тази мисъл не я накара да се усмихне. Не я оставяше чувството, че се бе случило нещо много лошо.

Тя стана и се запъти към вратата, като едва не пропусна звъна и вибрирането на телефона. Отвори го.

— Ало?

— Ейприл? Тук с Джени Уайт, съседката на родителите ти.

— Да, госпожо Уайт.

— Реших да прескоча до тях и да хвърля едно око. Не съм влизала, но погледнах през прозорците. Къщата е празна, колата на баща ти я няма и…

— Какво?

— Ейприл, къщата изглежда така, сякаш някой е тършувал в нея. Мисля, че ще е най-добре да се обадя на шерифа.