Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (15)

Петнадесета глава

Сряда, ден трети

Анкъридж, Аляска

Късният следобед

— Намерих го, Ейприл.

— Кого? — Ейприл се занимаваше с копчетата на клетъчния си телефон, който бе измъкнала от калъфа му и се опитваше едновременно да шофира.

— Адвокатът, специалист по авиацията, комуто можем да се доверим. Той е в столицата и вече води телефонни разговори с ФАА, за да види дали може да се избегнат проблемите с онзи инспектор Харисън.

— Това е чудесна новина, Грейс.

— Няма гаранции, но човекът, за когото ти говоря, е един от най-добрите. Две десетилетия се е борил с явното желание на наказателния отдел на ФАА да отнеме всички пилотски лицензи в Америка и ако те изобщо се страхуват от някого, то това е той. Поиска три хиляди долара аванс, който вече му изпратих.

— Грейси! Благодаря ти. Ще ти върна парите, още щом се върна.

— Сериозно съм обезпокоена, както и сама се досещаш.

— Татко ще ти бъде много благодарен за стореното…

— Е, как е нашият командир?

— Ще изпишат мама и татко до един час и ще отлетим за Сиатъл в шест часа.

— Разкажи ми какво измъкна от Бреговата охрана.

Ейприл й предаде разговора си с лейтенант Хобс и че той се бе обадил само преди четвърт час, за да насрочи среща.

— Грейси, нещо очевидно го кара да бъде предпазлив. Иска да се срещнем в едно кафене от веригата „Старбъкс“ наблизо. Какво ли означава това?

— Може да обича да пие кафе.

— Не, наистина. Каза, че се обажда по клетъчния си телефон и че ще облече цивилно яке върху униформата си. Предупреди ме да не споменавам на никого за срещата ни.

— Е, поне не те е поканил на сериозна дискусия в мотела „Щастливо дъно“.

— Той е женен, Грейси.

— Непрекъснато ти го повтарям, Ейприл. Подире ти винаги се влачи цяла сюрия заинтригувани мъже. Ето защо винаги успявам да те открия в някоя тълпа.

— А ти къде се намираш сега, О’Брайън?

— Още съм в кабинета си, зарината с цял тон преписки.

— Юридически, предполагам?

— Ето, пак ми открадна репликата. И сега си на път да се срещнеш с него, така ли?

— Да. А ти ще ни посрещнеш на летището „Сийтак“, когато пристигнем, нали?

— Точно така. Но този път ще бъда една от онези трогателни нещастници, които чакат извън охранявания. Обади ми се след срещата си с оня от Бреговата охрана, чуваш ли?

— Ще го направя.

Последва дълга пауза от страна на Грейси.

— Може да се окаже много важно да извадим албатроса, Ейприл, независимо от разходите.

Ейприл кимна, забравила, че приятелката й не може да я види.

— Знам. Имам обезпокоителното чувство, че достоверността на татковата версия зависи от строшеното перо на витлото, а ако е така, нямаме друг избор.

* * *

Когато Ейприл пристигна, лейтенант Джим Хобс вече чакаше до вратата на „Старбъкс“. Застанаха заедно на опашката и той настоя да плати сметката, преди да я отведе до най-усамотената маса.

— Необходими ли са всички тези изпълнения в стил „плащ и кинжал“? — попита Ейприл, усмихна се и се наслади на топлата, пропита с аромат на кафе атмосфера на заведението.

Хобс се огледа внимателно и остана доволен — май никой не проявяваше неоправдан интерес към тях. Срещна погледа й.

— Ето какво ще ви кажа, мис Роузън. Да, в района е имало кораби. Да, нашият радар във Валдес е засякъл отметка, която навярно е била на самолета на баща ви. Но — без да съм видял картина или запис от радара — ми бе съобщено, че целите не са се срещнали. Другото, което мога да ви кажа, е, че смятам, че тези записи са публично достъпни, но може би ще трябва да подадете молба по Закона за достъп до информацията, за да ги получите.

— Значи ги крият, така ли?

Джим Хобс се усмихна леко, огледа се и мислено проследи действията на хората в заведението. После се обърна към нея:

— Нека го формулираме така: дори при най-безобидните ситуации Бреговата охрана като институция избягва да предоставя на цивилни своите записи. Второ, в този случай има прекалено голям официален интерес към същите тези записи, за да бъде ситуацията рутинна, и преди да попитате — той вдигна ръка, за да предотврати въпроса, който тя се готвеше да зададе, — не знам кой стои зад този специален интерес, но това означава, че ще отрека изобщо да съм ви казвал за него. Никога не съм бил тук.

— Тогава защо вие…? Имам предвид защо разговаряте с мен?

Той се усмихна нервно.

— Защото сте в беда, а аз много си падам по хубави жени, които се нуждаят от помощ и утешение. Може би затова преди всичко постъпих в Бреговата охрана. Мислех си, че „Спасители на плажа“ е истинска история.

— „Мацките на плажа“ бе сниман в Калифорния. А тук е Аляска.

— Вербовчикът ме излъга — засмя се той. — А после се ожених.

* * *

Когато Ейприл откара родителите си до аерогарата на Анкъридж, Арли и Рейчъл Роузън в един глас отказаха инвалидните столове.

— Татко, не искаш ли да поседнеш? Няма нищо срамно. С мама сте имали ужасно преживяване.

— Добре съм, скъпа — отвърна той и с насилена усмивка се опита да скрие болката, която очевидно чувстваше. Един сноп светлина от ниското слънце на южния хоризонт проби през стъклата на терминала и освети лицето му. Ейприл усети да я залива неочаквана вълна на тъга, като видя колко стар и болнав изглеждаше той. Винаги го бе смятала за непоклатим и неостаряващ.

Ала оранжевата слънчева светлина показваше друга истина и тя с усилие се въздържа да погледне майка си от страх, че нейното лице щеше да отразява същите истини.

— Този уикенд ще започнем да търсим нов албатрос — каза Арли Роузън, колкото на себе си, толкова и на Ейприл. — Ще ни отнеме бая време да изградим отново интериора, но с парите от застраховката това няма да е трудно.

— Какво каза лекарят, татко, колко време ще ти е необходимо за възстановяване, преди да влезеш отново в графика на „Юнайтед“?

Арли изсумтя и се усмихна.

— Онзи хлапак, лекарят, бе много настоятелен. Каза, че може би ще ми трябва един месец, но си нямаше и представа за какво става дума. Пилотите са далеч по-корав народ. Следващият понеделник ще посетя моя лекар от ФАА и ще поискам веднага да бъда допуснат до полети.

— Татко, ти сам каза, че имаш право на достатъчно болнични, та да си седиш у дома до пенсия. Защо не се възползваш?

Арли протегна ръка и положи длан върху косата й, а заразителната му усмивка донякъде смекчи думите:

— Виж какво, Ейприл, нека още веднъж си изясним тези неща. Повтаряй след мен. Пенсионирането е лошо. Пенсионирането не е наш приятел. На баща ти не му е забавно да си общува с пенсионери.

— Остават ти още четири години до…

Той бързешком сложи показалец върху устните й, поклати глава, за да отхвърли всякакво споменаване на омразното му правило за задължителното пенсиониране на шейсетгодишна възраст.

— В това семейство не използваме мръсни думи. А „пенсиониране“ е адски мръсна дума!

Арли се усмихна, кимна, прегърна Рейчъл през тънкия кръст и я притегли към себе си.

— Има две неща, които най-много от всичко обичам да правя в този живот. А когато майка ти е уморена, остава летенето.

— Че кога съм била чак толкова уморена? — отвърна палаво Рейчъл.

Ейприл извъртя очи и ги погледна укорително.

— Вие двамата отново ме карате да се чувствам неудобно.

Арли се обърна към жена си и й намигна:

— Рейчъл, какво ще кажеш да го направим още тук и наистина да скандализираме тази целомъдрена пуританка, дето сме отгледали?

— Татко — прекъсна го Ейприл, — вече никой не казва „да го направим“. И… освен това трябва да поговорим за сериозни неща.

Арли се ухили:

— Това е сериозно нещо. Точно заради него съм се оженил за нея.

Арли още се смееше, но потрепна неволно от болката в ребрата, докато прегръщаше Ейприл през рамо.

— Каза, че трябва да поговорим. За какво?

Тя го информира за вашингтонския адвокат, когото Грейси бе авансирала със собствени пари.

— Благодаря за това — каза Арли, — но кажи на Грейси, че от глупавата кавга с онзи, как му беше името, от ФАА няма да излезе нищо.

— Харисън.

— Да. Той е негодник, но не разполага с никакво доказателство, че съм направил нещо неправилно, а НКБТ ще го ликвидира, ако се опита да ме обвини в безразсъдно летене.

— Грейси не е толкова убедена.

— Грейси е обучена да се безпокои за всичко, Ейприл. Всичко ще бъде наред.

— Никога ли не си нарушавал правилата на ФАА, татко?

Той поклати глава. Изглеждаше леко изненадан, че дъщеря му задава подобен въпрос.

— Разбира се, че не. Слава богу. Дори когато изпадах в алкохолизъм, което правех в свободното си време. Никога, ама никога не съм летял пиян, поради много причини, сред които не на последно място бе моят най-голям страх.

— Имаш най-голям страх?

Той кимна и усмивката му се стопи.

— Страхът никога повече да не летя, Ейприл. Страхът да не изгубя правото да летя — рече Арли и лицето му изведнъж посивя, а думите му прозвучаха много сериозно. — Няма начин… никакъв начин… да понеса това.