Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skyhook, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тинко Трифонов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2012)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джон Дж. Нанс. Операция „Скайхук“
Американска, първо издание
ИК „Коала“, София, 2004
Редактор: Сергей Райков
ISBN: 954-530-093-3
История
- — Добавяне
Втора глава
Вторник, ден втори
Ванкувър, Британска Колумбия, Канада
8:25 часът сутринта
В един апартамент с изглед към западната част на Ванкувър, в грижливо мебелирания интериор се разнесоха нелепите звуци на животни в обора и задразниха ушите на спящата собственичка; пронизителните вибрации неусетно превърнаха един странен сън в нещо невъобразимо.
Ейприл Роузън отвори едното си око и се опита да фокусира поглед върху нещо познато, тъй като съзнанието й бе заето с вероятността прасета да са успели да се качат на двайсет и третия етаж. За по-звучно подире им се носеше кудкудякането и граченето на ято кокошки и патици.
Тя се надигна от леглото, отмахна кичура гарвановочерна коса от очите си и се обърна в очакване причината за всичко това да бе телевизорът. Мисълта й завъртя на бързи обороти, за да елиминира възможностите една по една.
Екранът на телевизора бе тъмен и приемникът си мълчеше във вградения шкаф, ала прасетата продължаваха да квичат.
Ейприл отхвърли завивките и се изправи, обезпокоена от какофоничния концерт, без да си дава сметка, че стои величествено гола пред стена от прозорци от пода до тавана, които гледаха към няколко високи административни сгради в центъра на Ванкувър.
„Какъв бе този шум, за бога?“ Шокът й се смени с раздразнение, когато погледът й попадна на нощното шкафче, върху което стоеше нов електронен будилник и безгрижно бълваше сигнала за събуждане направо от ада. Наведе се и го огледа, първо намали силата на звука, преди да изключи грухтенето и квиченето. Часовникът би трябвало да „пее“ с успокояващия звук на тихи морски вълни или на бълбукащи поточета. Никъде в инструкцията за ползването му не се споменаваше за вилнеещи прасета.
Ейприл въздъхна и си отбеляза наум да прочете още веднъж упътването. Протегна се блажено, но се сепна изведнъж, когато осъзна, че изпълняваше танц на голо. Отсреща имаше неколцина мъже с бинокли, насочени постоянно към апартамента й. Бе забелязала някои от тях на няколко пъти със собствения си бинокъл.
Бързо клекна и опипом потърси върху нощното шкафче дистанционното, с което се затваряха завесите, и изчака Ванкувър да се скрие, преди самата тя да се изправи отново. Взе тъмночервения си сатенен халат от пода, където се бе свлякъл през нощта от леглото, облече го и върза сръчно колана на кръста си.
Включи се детектор за движение и тих електронен звън се разнесе приятно из апартамента, обявявайки, че малкият му силициев мозък току-що е включил предварително готовата кафеварка и бе увеличил температурата с два градуса, като едновременно бе пуснал по музикалната уредба лека класическа музика. От скритите в тавана тонколони се понесе моцартовият концерт за кларинет и тя неволно погледна с усмивка нагоре. Класическата музика привнасяше елегантност, дори когато апартаментът бе разхвърлян, което се случваше рядко. Музиката се вписваше чудесно в богатите цветове на колекцията й от картини, за която бе хвърлила прекалено много пари — оригинални маслени платна от местни художници. Тя отиде във всекидневната, за да се наслади на панорамната гледка на Английския залив, която се разкриваше през прозорците й. Никога не се уморяваше да гледа тази красота и беше доволна, че по-голямата част от заплатата й отиваше за ипотеката на закупения ъглов апартамент.
На Ейприл много й допадаше да бъде най-новият вицепрезидент на „Емпрес круиз лайнс“, но особено бе доволна, че в една толкова красива утрин не й се налагаше да бъде на работа преди ранния следобед.
„Мога да си закуся мързеливо, да прочета вестника, да потичам, или всичко гореизброено.“
Съществуваше и още един ритуал на събуждане преди кафето и тя отиде до компютъра си, за да разбере къде се намираха днес родителите й.
Вкара паролата си, след което пусна картата на света и съответната програма, свързана с бързодействащ Интернет. Представи си малката спътникова антена, за чийто монтаж върху самолета на командир Арли Роузън бе платила, след като той с неохота прие идеята да бъде активно проследяван от дъщеря си. Системата изпращаше залп от радиосигнали към намиращ се в орбита спътник на всеки шейсет секунди и съобщаваше местоположението на самолета, независимо къде се намира.
— Това е всичко, тате — му бе казала тя, застанала до красивия преоборудван водосамолет от Втората световна война, закотвен в доковете на Сиатъл. Интериорът му напомняше много на луксозна яхта — със спалня, всекидневна, кухня и баня — и родителите й го използваха при всяка възможност.
— Значи искаш да шпионираш мен и майка си, така ли? — беше я попитал с обвинителен тон баща й.
— Чакай малко… задръж — отвърна през смях младата жена. — Това бе моя реплика.
— Какво искаш да кажеш с това „моя реплика“?
— Когато бях малко момиченце…
— Ти още си малко момиченце.
— Тате! Когато започнах да излизам с момчета с автомобили, ти ме накара да нося със себе си клетъчен телефон. И аз те обвиних, че искаш да ме шпионираш.
— Да бе, така е, права беше. Ние те шпионирахме. Тогава се скъсваше да излизаш с момчета.
— Не, татко, ти каза, че телефонът бил за спешни случаи.
— И ти ми повярва?
— Да, защото беше прав.
Арли Роузън тогава се обърна към майка й, която едва се сдържаше да не се разсмее.
— Рейчъл? Дъщеря ни си признава, че баща й е бил прав за нещо. Запомни този миг и след това я прегледай. Тя очевидно е болна.
— Тате…
Тогава той се усмихна на Ейприл, посребрената му коса обрамчваше загорялото лице и той изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда един надежден командир на боинг-747. Сетне поклати победен глава.
— Е, добре, щом ще се чувстваш по-добре. Само без камери или микрофони вътре, които да ни подслушват какво правим.
— Не се безпокой. Системата само ще съобщава позицията ви.
— Позицията ли? — повтори той. — Коя? Мисионерската, кучешката, или…
Рейчъл Роузън го плесна по рамото, след като видя как Ейприл се изчерви силно.
— Виж сега… — каза тя, търсейки думите, — това не са изрази, които съм очаквала да чуя от баща ти.
Ейприл се изкикоти при спомена за този шеговит разговор. Изчака компютърът да докладва последните данни за географската дължина и ширина на водосамолета „Груман албатрос“ на Роузънови и погледът й спря върху малката видеокамера върху монитора. Неколцина от приятелите й вече също използваха камери и се радваха на възможността да могат да се виждат, когато си говорят в Мрежата, особено най-добрата й приятелка Грейси в Сиатъл, на 150 мили разстояние. За жалост тя на няколко пъти бе оставила камерата си включена в Интернет и веднъж ужасена установи, че бе предавала цял ден и се бе превърнала, без да ще в много популярно уеб шоу. Изключи притеснена веднага, когато един малък брояч на екрана гордо й докладва, че почти десет хиляди сърфьори в Мрежата се бяха включили, за да я гледат как се разхожда из апартамента си. Камерата дори „виждаше“ леглото й „от птичи поглед“, от което притеснението й още повече се засили.
Картата на света вече се бе появила на екрана, след това превключи на по-близък план и показа Аляска. Появи се маршрутът на албатроса от Япония предишната седмица, всички спирки бяха отбелязани с малки флагчета. Поредицата от сини точици на координатите им показваше, че бяха летели покрай ръкава Търнагейн и бяха прекосили малкия планински хребет край Уитиър, преди да поемат курс към…
„Но какво е това?“
По гърба й пробягаха ледени тръпки. Сините точици не продължаваха до Ситка или Джуно, нито до останалите места, които възнамеряваха да посетят. Вместо това те се простираха на югоизток в продължение на почти сто мили, минаваха покрай малка точица суша, наречена остров Мидълтън, след което завиваха на югозапад към Валдес. Последната точица се намираше някъде южно от входа на залива Принц Уилям и района на Валдес, на около шейсет мили в океана.
Тя увеличи изображението върху екрана и нареди на програмата да покаже времето на изпращане на всяко съобщение.
„Навярно още са във въздуха“ — помисли си тя.
Но последното съобщение бе от предишната нощ. В 10:13 часа вечерта местно време, се намираха в полет със скорост 140 мили в час на височина около трийсет метра с курс 320 градуса, след което малкият предавател бе замлъкнал.
Ейприл се облегна назад и се опита да потисне обзелите я тревоги. Съществуваха милион възможни невинни обяснения. Самото предавателче би могло да се повреди. Може да са имали повреда в електрическата система на самолета. Тя знаеше, че дори в такъв случай биха могли да продължат да летят и да кацнат безопасно, но нали координатите им сочеха открито море? Баща й винаги казваше, че за един хидроплан кацането в открито море е най-трудно и опасно.
„Нещо не бе наред.“ Ейприл се наведе напред, грабна телефона и закрачи из стаята, навик, който винаги разсейваше Грейси. Набра номера на сателитния телефон на родителите си от системата „Иридиум“ (знаеше го наизуст) и зачака пиуканията и прещракванията да свършат и да се превърнат в сигнал за звънене.
— Няма връзка с клиента на „Иридиум“, когото току-що потърсихте — прозвуча напевно отговорът. Тя изключи връзката и опита отново, но резултатът бе същият.
Мигновено забравила за изкушението на кафето и закуската, тя се обърна към компютъра, потърси данни за регионалното поделение на Федералната авиационна асоциация (ФАА), набра получения номер и мина през няколко служители, докато получи едно твърдо „не“.
— Нямаме никакви данни, госпожице… Роузън?
— Да. Ейприл Роузън.
— Нямаме данни за каквито и да било инциденти през миналата нощ, нито за сигнали за помощ, дори от автоматични аварийни радиобуйове.
— Но щяхте да знаете, ако такива сигнали са били получени, нали?
— Ами, някой все щеше да знае. Казвате, че става дума за стар албатрос, нали така? Те лесно могат да се приводнят там.
— Знам, но…
— Нали затова са ги произвеждали за ВМС. Не са толкова ефективни в открито море, като старите PBY „Каталина“, но въпреки това могат да се справят. Бреговата охрана ги използва години наред…
— Извинете — Ейприл нетърпеливо прекъсна тирадата.
— Да?
— Баща ми винаги регистрира план за полета. Имате ли данни за неговия полетен план и за маршрута му?
— ПВО или ППУ?
— Той е… командир на пътнически самолет. Много опитен. Мисля, че обикновено планът му е ПВО — полет по визуални ориентири — защото летят съвсем ниско.
— Добре. Задръжте така, ще проверя.
Тя остана на изчакване, няколко минути по-късно мъжът отсреща се обади отново.
— Госпожице Роузън… Ейприл… баща ви очевидно не е регистрирал план за полета. От управлението на полетите в Анкъридж ми казаха, че в компютъра им няма нищо.
— Това е наистина необичайно.
— Сигурен съм, че са добре, но ако още се безпокоите, ще ви дам номера на регионалния команден пост на Бреговата охрана — можете да проверите и при тях.
Ейприл си записа разсеяно цифрите, докато мислите й препускаха към входа на залива Принц Уилям в търсене на обяснения. Благодари на служителя и прекъсна връзката, за да се обърне отново към компютъра и да изпрати имейл на Грейси в Сиатъл, като го адресира едновременно до пейджъра й, до клетъчния й телефон и до компютрите й у дома и в офиса.