Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (35)

Тридесет и пета глава

Събота, ден шести

Шилсхоул марина

Балард, щата Вашингтон

9:02 сутринта

В голямата спалня на своята яхта Грейси О’Брайън бавно изплува в реалността от сладостно чувствения си сън и се протегна блажено в двойното си легло, като остави допира на сатенените чаршафи, които толкова обичаше, да удължат фантазиите й с още няколко секунди.

Таванът бе опасан с дебели дъбови греди, които придаваха на главното помещение под палубата истински морски вид. Грейси бе посетила фабриката, бе изучавала проектите и знаеше, че гредите са фалшиви, но ефектът бе чудесен. Обичаше да се събужда в собствената си спалня от лекото поклащане на яхтата, а още повече обичаше удоволствието да се изкачи на открития мостик сутрин с чаша кафе и да подложи лицето си на ветреца.

Без всякаква причина Грейси погледна към телефона вляво от леглото и го фиксира с поглед миг преди той да иззвъни.

Посегна към него и изпита отново удоволствието да плъзне стегнатото си тяло по чаршафите, но в същото време видя часовника и изпита угризение.

„Боже господи! Вече е девет!“

Възнамеряваше да стане в седем, да си направи гимнастиката и да се заеме с работа за Роузънови. Докато вземе слушалката и се претърколи в седнало положение, през ума й мина, че може би й звъняха Ейприл или Рейчъл.

— Ало?

— Грейси? — Гласът бе дълбок, малко дрезгав, а собственикът му — определено нещастен, а всичките тези заключения бяха предадени само с една дума.

— Да?

— Обажда се Бен Джансън, твоят управляващ съдружник.

— Да, сър, господин Джансън. Добро утро.

— Е, не е чак толкова добро, Грейси. Ще бъда откровен. Точно в този момент съм ти много ядосан.

Тя усети тласък на адреналин в кръвта си, в съзнанието й се смесиха предупредителните сигнали за възможен конфликт на лоялността й към различни хора със силното желание да не загази във фирмата.

— Защо, господин Джансън? Искам да кажа, че моля за извинение за всичко, което съм сбъркала, но…

— Виж какво, в една голяма юридическа фирма има протокол на поведение, особено когато стане дума да се молят големи клиенти за услуги, а ти не просто си преминала границата, направо си профучала през нея!

Грейси се опитваше да поддържа тона си равен и приветлив, ала усети как стомахът й се сви и затрепери, вибрациите заплашваха да разкъсат коремните й мускули. Затова отвърна с треперещ гласец:

— Бърни Ашад ли имате предвид, сър?

— Разбира се, че имам предвид Бърни Ашад, за бога. Кой, по дяволите, ти е казал, че е редно да въртиш хубавата си опашчица пред един от нашите най-важни клиенти, за да го накараш да ти помогне в абсолютно личен проблем?

— Господин Джансън, по никакъв начин аз не съм — както вие се изразихте — не съм си въртяла опашката пред никого, най-малкото пред господин Ашад. Аз…

— Изобщо не ме интересува какво си му казала, по дяволите.

— Сър? Моля? Вие предприехте пълномащабна атака срещу моите действия, ведно с някои доста грубовати сексуални намеци и аз смятам, че трябва да получа възможността да се защитя.

От другата страна последва мълчание и тя чу как слушалката се премества на другото ухо.

— Добре. Давай.

— Благодаря ви. Фактите, сър, са, че господин Ашад ми се обади във вторник и искаше да определим дата за конферентен разговор по повод лизинга на онзи търговски имот в Ланкастър, Пенсилвания, по който работя, а една от датите, които той предложи, не бе подходяща, поради личния проблем, за който споменахте. Поисках и получих одобрение от Дик Уолш този следобед да отсъствам, затова поисках да определим за съвещанието дата с два дни по-късно. Той каза добре, отбеляза, че по гласа ми решил, че съм разтревожена и попита защо. Срещали сме се с него и вечеряхме като адвокат и клиент и смятам, че той ме уважава. Разказах му накратко за проблема на моята най-добра приятелка — за проблема на баща й в Аляска — но той продължи да настоява за подробности. Дадох му ги. Споделих едно, само едно нещо в този разговор и то бе фактът, че трябва да намеря спасителна фирма, която да може да извади от дъното на морето потънал самолет. Той каза, че неговата техника била твърде голяма и твърде далеч, но познавал точно онзи човек, когото трябва да потърся във Валдес. По-късно аз се възползвах от неговата препоръка.

— Което очевидно значи, че си го помолила за безплатна услуга.

Грейси чувстваше как вътрешностите й треперят от напрежение и страх, но се опита да овладее гласа си и едва успя.

— Господин Джансън, това е абсолютно невярно. Никога не бих поискала подобно нещо и не мога да повярвам, че господин Ашад е казал, че съм го направила.

Джансън мълчеше, упражняваше добре усвоеното си умение да измъква от хората изявления, които те не са искали да направят. Грейси си напомни да не попада в тази уловка.

— Онова, което стана — продължи тя, — е, че господин Ашад ми се обади в сряда и ме попита как вървят нещата с Роузънови. Разказах му накратко, а после обсъдихме бизнеса му и напредъка в преговорите за онзи лизинг. Когато приключихме с това, той ми каза да му се обадя, ако се нуждая от още помощ или съвети за Роузънови. В петък, след като получих отново отпуск от Дик Уолш, за да внеса молба от името на командир Роузън за временно задържане на записите, се възползвах от поканата му и го попитах дали Роузънови могат да наемат неговите хора за спасителна операция. Казах „да наемат“, господин Джансън, а не „безплатно“. Той не искаше и да чуе. Каза, че с изненада разбрал, че един от корабите му плавал в района и ако му дам координатите на останките, те щели да видят какво може да бъде направено. Аз отново предложих обичайното възнаграждение от страна на Роузънови и той ми каза, че техните пари, както се изрази, „не стрували“ и че очаквал от мен само да ме изведе на вечеря следващия път, когато дойде в Сиатъл. Когато вечерях с него последния път, той се държа като перфектен джентълмен и нямаше никакви намеци за сексуален интерес или намерения, сега също не съзрях такива и затова приех.

— Свърши ли? — попита Джансън саркастично.

— Аз… свърших с разказа си какво точно се случи, сър. А мога ли да ви задам един въпрос?

— Давай.

— Различава ли се нещо в това, което ви казах, с онова, което ви е казал господин Ашад?

По линията помежду им протече ново дълго мълчание и Грейси се заслуша в ударите на сърцето си, които откънтяваха в ушите. Толкова се бе борила да заеме мястото в „Джансън и Прузън“, че последното нещо на света, което искаше, бе да го загуби, особено пък и с индиректното обвинение, че е въртиопашка.

— Сър, изключително съжалявам, ако съм преминала някаква граница. Вие ми дадохте чудесен съвет как да отглеждаме и развиваме работни взаимоотношения с нашите клиенти и аз само се опитах да следвам този съвет.

— Хм… Ти си млада и в известна степен наивна, Грейси. Бърни е… като няма по-добра фраза, нека го наречем сериен мерзавец, разбираш ли? Този стар термин означава мъж, който използва жените сексуално и безсрамно. Щом се появи нещо женско и привлекателно, той пуска в ход чара си и започва преследването. За него жената юристка е просто сексуално предизвикателство, а не негова адвокатка.

— Защо тогава ми възложихте да работя с него, сър?

— Добър въпрос. Не знаех, че работиш за него. Кой ви свърза?

— Не знам. Спомням си, че Дик Уолш бе донякъде изненадан.

От другата страна се чу груб смях.

— Да, обзалагам се, че Дик е бил шокиран. Дик е почтен човек. Онзи, който ти е възложил да работиш за Ашад, е клоун-сексист, който е искал да види колко бързо може да те забие Бърни.

— Е, аз мога да ви уверя, че нито се е случило, нито някога ще се случи.

— Получавала ли си някога гривна за петстотин хиляди долара като благодарност за това, че си вечеряла с някого?

— Ка… какво? Не!

— Дали би ти се завъртяла главата? Дали подаръкът би те направил малко по-склонна да останеш за през нощта?

— Аз… честно казано нямам представа какво бих сторила, освен че ще докладвам във фирмата, ако той е наш клиент.

— Предлагал ли ти е някога симпатичен, невероятно богат мъж да ти купи някъде вила за един милион долара, ако си вземеш половингодишен отпуск и пътуваш с него?

— Разбира се, че не.

— Е, това са само два от номерата, които използва в миналото при жени от нашата фирма. Аз изгубих секретарката си — която по-късно му роди дете — благодарение на номера с гривната. О, между другото той си прибра гривната обратно. А после пък имахме една млада адвокатка, която си изгуби ума и избяга с него за половин година, изгуби си и работата, и за награда той я заряза буквално без пукната пара в Маракаибо, Венецуела. Бърни си мислеше, че това е много смешно, гадното копеле…

— Боже мой!

— Виж, Грейси, ти си многообещаваща юристка и съжалявам, ако съм те нападнал безпричинно, но те предупреждавам — стой надалеч от този човек, освен като негова адвокатка и при никакви обстоятелства не му ставай длъжница. Разбрано?

— Но какво да направя, ако вече е помогнал на приятелите ми и се обади?

— Веднага ми се обади, когато представи сметката — какво ще иска в замяна? Ще звучи съвсем невинно. Не се хващай, иначе ще те изритам веднага от фирмата. Разбрано?

— Да, сър.

— И независимо кой е клиентът, щом ще искаш в бъдеще нещо от някой от големите ни играчи, питай първо Дик или мен. Това е заповед.

— Да, сър.

— Добре. Ще се видим в понеделник.

Връзката прекъсна.

Грейси остана потресена в продължение на няколко минути и на ум пусна записа на всеки нюанс в разговора им; вярата в предишното й впечатление и преценката й за Ашад бе абсолютно срината. Понечи да се изкачи по стълбичката към кухнята, но изведнъж осъзна, че бе чисто гола. Грабна хавлиения си халат, облече го, все още чувстваше дупка в стомаха си. Досега бе получавала само похвали от Уолш и останалите утвърдени членове на фирмата, а с едно рязко движение бе ядосала и поставила в неудобно положение старши юриста номер едно в цялата компания.

„Той ме смята за тъпа уличница!“ — помисли си тя и усети как се изчервява от неудобството, че е била толкова наивна, та да повярва в искреността на Ашад. А винаги бе успявала да разпознае фалша. Ейприл бе онази, която все се мамеше. Как можа така да сбърка с Ашад?

Телефонът отново звънеше и тръпката на страха премина отново по тялото й. Дали не се обаждаше отново Джансън?

Вдигна слушалката на апарата в кухнята и се опита гласът й да звучи съвсем нормално.

— Тук е Грейси.

— Грейси, слава богу! Обажда се Рейчъл. Можеш ли… О, Грейси! Арли го няма!

Последната дума прозвуча толкова отчаяно, че предизвика нов прилив на адреналин в кръвта на Грейси, която се опитваше да дешифрира значението на „няма го“, като потрепери от различните възможности.

— Тази сутрин просто замина, без дори да ми продума къде отива.

— Замина ли? О, Господи, да не би да лети отново?

— Не… поне аз не мисля. Беше преди изгрев-слънце, обърнах се в леглото и съм задрямала, но тогава чух колата да тръгва.

— Не е ли оставял бележка или някакво съобщение в кухнята?

— Не! Точно това ме плаши! Грейси, какво ще правим?

— Джипа ли взе?

— Не, инфинитито.

— Има ли в колата телефон?

— Не.

— Ти звъня ли тук-таме?

— Да. На всички съседи. В летището. По любимите му места в Порт Анджелис.

— А в онази страхотна книжарничка, дето пилотите толкова я обичат?

— „Порт бук енд нюз“? Проверих и там. Изобщо не са го виждали!

— Добре, не се паникьосвай. Капитанът просто е разстроен. Навярно е отишъл някъде да се поразсее, да размисли…

— Това не се е случвало през всичките години, през които сме заедно, Грейси, никога не се е отвръщал от мен, когато е разстроен или изплашен. Ужасена съм!

— Стой до телефона, ясно? И клетъчният да ти е под ръка. Или да не би да го е взел?

— Не, тук е.

— Включи го. Дай ми няколко минути да помисля и ще ти се обадя.

— Окей.

Грейси остави слушалката и отстъпи назад, за да се подпре на кушетката, опитвайки се да спре световъртежа си. Не знаеше случай Арли да е изоставял Рейчъл, освен когато бе на работа със своя 747, ала мрачната, неизречена тревога, че може да е замислил нещо толкова крайно като самоубийство просто бе лишена от смисъл. Капитанът бе самото олицетворение на здрав оптимизъм и любов към живота. Можеше да си го представи ужасно отчаян, но не и дотам да се самонарани, и никога до такава степен, че да извърши нещо, което Грейси винаги бе смятала за крайна проява на егоизъм — да изостави Рейчъл.

„Слава богу, че е събота!“ — помисли си тя, докато се опитваше да реши какво можеше и трябваше да стори, ако изобщо бе възможно. Черокито на Роузънови още бе на летището „Боинг фийлд“ и макар утринта да бе мрачна, облачността бе висока. Можеше да отлети до Секуим за час и половина, но после какво?

„Мисли, момиче!“ — изкомандва се Грейси. Затвори очи и се опита да върне един отдавнашен спомен, който тлееше съвсем близо в периферията на съзнанието й — за някакво спокойно място, за което Арли Роузън веднъж бе споменал.

„По дяволите!“ Мисълта не искаше да изплува, независимо от големите й усилия.

„Не мога да си стоя тук, на лодката.“ Обърна се и слезе долу в кабината да се облече по най-бързия начин, изчислявайки едновременно маршрута до летището. Щеше да се обади на Рейчъл по пътя, а също и на корпоративния терминал — да заредят самолета с гориво. Ейприл бе оставила ключа за самолета на рецепцията в терминала.

„Хребетът Хърикейн!“

Името изскочи в съзнанието й внезапно. Един път, който водеше на юг към Олимпийските планини от Порт Анджелис и се виеше към върха на оголения от ветровете нос, наречен хребета Хърикейн — точно това място го бе омаяло. „Това е стартова площадка за душата, Грейси — спомни си го да казва. — Брулено от вятъра и красиво. Ако на тази хубава планета съществува идеалното място, откъдето човек да напусне този живот и просто да пристъпи в облаците, то е именно тук.“