Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (46)

Четиридесет и шеста глава

Хотел „Уилърд“

Вашингтон, окръг Колумбия

5:46 часът следобед

— Генерал МакАдамс? Обажда се Лора Бъзби от ФАА.

— Госпожо администратор. Как сте?

— Относително податлива на външни стимули, както обичам да казвам.

— Това е най-добрият отговор на въпроса, който съм чувал.

— Опитваме се да бъдем забавни. Обаждам ви се във връзка с вашето посещение вчера.

— Да?

— Ами, изглежда командир Роузън е изпратил в града адвокат, който е завел дело срещу ФАА и макар на първия рунд делото да е било прекратено тази сутрин от съда в окръга, адвокатът е обжалвал. Изводът е, че наистина не мога да направя нищо в тази ситуация, когато предстои съдебен процес.

Генералът прехвърли слушалката в другата си ръка.

— Извинете ме, администратор Бъзби, но ако разбирам правилно, съдебният процес не би трябвало да ви възпре да преразгледате решението за отнемане на лиценза, освен ако съдът изрично не ви нареди да не го преразглеждате, така ли е?

— Това е нашата политика, господин генерал, и тя е добра. Когато предстои процес, аз в никакъв случай няма да се намеся. Твърде жалко, че са го направили. Може би щеше да има възможност за известно маневриране.

— Аз също съжалявам — отвърна Мак и добави съответстващите любезности, преди да прекрати разговора.

 

 

7:45 часът вечерта

На пет пресечки от хотел „Уилърд“ в едно малко интернет-кафене Грейси се тръшна пред компютърен терминал, извади малък бележник, сръбна от чашата с кафе и отхапа от кифлата си. Боеше се, че трябва да съобщи на Ейприл, че всичките й опити да говори пряко с някой от апелативните съдии пропаднаха, макар че самата апелативна жалба бе приета и заведена. Кой знае защо обаче отказите не я объркаха. Или може би, помисли си тя, вече бе толкова претръпнала, че психиката й отблъскваше всички удари, колкото и тежки да бяха.

Влезе в компютъра с потребителската парола, която бе купила от касиера, извика няколко сайта с телефонни указатели и ги прегледа един по един, за да потърси домашните адреси и телефони на различни съдии. Поради съображение за сигурност повечето съдии ограничаваха публичния достъп чрез инициали или като избягваха да включват телефонните си номера в указателите, но в биографичните им данни все пак имаше достатъчно информация, за да може тя да отгатне кои са домашните им телефони.

Грейси пое дълбоко дъх и позвъни на първия съдия, но й отвърна само гласовата му поща. Опита с втория, но със същия успех.

Третият път й отговори една подозрителна съпруга, която все пак извика накрая мъжа си на телефона.

— Съдия Съмърс? Аз съм адвокатка от щата Вашингтон и отчаяно се нуждая от спешно заседание на вашия съд по повод обжалването, което съм завела днес следобед в деловодството ви. Бих ли могла да се срещна с вас тази вечер и да обясня защо е необходимо жалбата да бъде разгледана почти незабавно?

— Бихте ли повторили отново името си?

Тя му даде основните си данни плюс номера на адвокатската си карта в щата Вашингтон.

— Не, госпожице О’Брайън, не можете да дойдете у дома след работно време или по което и да било време без покана. Възнамерявам да се оплача в елегията ви за този ваш опит за извънреден контакт. Как смеете да ми се обаждате вкъщи, вместо да се придържате към нормалната процедура!

— Ваша чест, това дело е за…

Линията бе прекъсната и в същия миг в съзнанието й се появи споменът за предупрежденията на Бен Джансън да не поставя фирмата в неудобно положение.

Тя зачеркна името на съдия Съмърс и се опита да запомни следващия номер, достатъчно дълго, за да го набере, без да го търси отново, ала безпокойството, предизвикано от реакцията, която току-що бе получила, блокира паметта й.

Пак й отговори гласова поща и тя отново прекъсна връзката, без да остави съобщение.

Оставаше й още един номер и тя го набра, изчака осем позвънявания, преди да й отговори женски глас.

— Извинете, обажда се Грейси О’Брайън, адвокатка, бих искала да се свържа със съдия Уилямсън.

— Съдията е извън дома си тази вечер, госпожо. Мога ли да му предам нещо?

— О, Господи, да не би да работи в кабинета си дотолкова късно?

— Не, госпожо. Съдията е в хотел „Мейфлауър“, ще държи реч на официална вечеря.

— Значи — в „Мейфлауър“.

— Да. Сигурна ли сте, че не искате да оставите съобщение за него?

— Не. Благодаря ви.

Грейси прекрати връзката и се замисли. „Мейфлауър“ се намираше на по-малко от пет пресечки разстояние. Скочи на крака, грабна куфарчето си, след това обаче седна отново и извика интернетски файл с биографични данни за съдия Сандър Уилямсън.

„Най-дългогодишният съдия в Апелативния съд на окръг Колумбия… седемдесет и шест годишен… независим, смятан за твърде непредвидим, за да се състезава за място във Върховния съд… добър оратор, неженен… но къде е снимката му?“ Грейси продължи търсенето и откри статия във „Вашингтон поуст“ със снимка на съдията, увеличи изображението и го разгледа внимателно. Лицето му бе с изострени, квадратни черти — приличаше донякъде на Линкълн, но без брадата.

Иззвъня телефонът — обаждаше се Ейприл.

— Грейси, станало е нещо лошо у дома! — рече тя и разказа за телефонните си разговори.

— Казваш, че шерифът е намерил задната врата отключена?

— Да. Той не е сигурен дали къщата е била тършувана, или татко и мама просто са разхвърляли и са заминали неочаквано. Но аз звъня навсякъде и никой не отговаря…

— Дръж ме в течение, но сега трябва да вървя. Ще ти обясня по-късно.

Грейси грабна куфарчето си и се запъти към вратата. Измина разстоянието до „Мейфлауър“ за по-малко от десет минути.

От голямото фоайе пое по широк коридор, вдясно бяха ресторантът и голямата бална зала. Видя през отворената врата челната маса и зала, изпълнена с мъже в смокинги и жени със смайващи вечерни рокли. Всички слушаха внимателно оратора. Тя мигновено го позна, беше Уилямсън.

Грейси избра най-задната врата към балната зала и тъкмо влизаше, когато голяма мъжка длан се отпусна леко върху рамото й и я изведе във фоайето.

— Трябва да прегледам куфарчето ви и да видя поканата ви, госпожице — рече той.

Грейси му подаде куфарчето си и започна да се преструва, че търси поканата в чантичката си.

— Знаете ли, закъснях заради заседание в съда, но се обзалагам, че моят старши партньор вече е тук, на масата на съдия Уилямсън.

— Необходима ми е покана — повтори облеченият в цивилни дрехи охранител.

— Опитвах се да ви обясня: смятам, че поканата ми е у старшия ми партньор, защото днес в офиса му я дадох, стана някакво объркване и мисля, че…

— Че е останала у него, така ли?

— Да.

— Аз разполагам със списък. Съобщете ми името си.

Някакво движение привлече вниманието й, тъкмо докато се готвеше да отговори. Джим Ригс, старшият държавен юрист, върху когото се бе нахвърлила сутринта, влизаше през съседна врата, без да го спрат, без да показва покана.

Тя пристъпи и го улови за ръкава.

— Ето ви и вас!

Ригс спря на място, веднага щом я позна.

— Виж ти! Госпожица О’Брайън.

Грейси посочи към охранителя.

— Бихте ли били тъй любезен да потвърдите пред този господин, че аз наистина трябва да присъствам тук?

Адвокатът погледна към охранителя, след това — отново Грейси, — и се усмихна.

— Ами, разбира се — рече той. — Госпожица О’Брайън наистина трябва да е тук, а освен това тя ще седи до мен, за да мога да я държа под строг контрол.

Охранителят се усмихна и кимна, след което й подаде куфарчето и отстъпи, за да й стори място.

Ригс й даде знак да влезе преди него в залата и след като тя го стори, изведнъж осъзна как се набиваше на очи, след като не бе достатъчно добре облечена, за да се впише в елегантната публика. Той й посочи празен стол край една от масите и седна до нея, прошепна няколко думи на жената вляво от себе си, след което се наведе към Грейси и й протегна ръка.

— Между другото, казвам се Джим Ригс, госпожице О’Брайън — високомерният старши адвокат-сексист. Моля, наричайте ме Джим.

— Благодаря ви, Джим. А вие ме наричайте Грейси. Благодаря ви за това, че ми помогнахте да вляза тук.

— Проявихте доста смелост, като си помислихте, че ще го направя.

— А аз ви взех за прекалено шовинистично настроен мъж, не толкова сексист.

— И каква е разликата?

— Харесвате жените, но искате да ги контролирате.

— Знаете ли, аз съм наясно за какво сте тук — рече той.

Грейси го погледна, опитваше се да не изглежда толкова слисана, колкото се чувстваше.

— Така ли?

Той кимна.

— Знам, че този следобед сте завели апелационна жалба. И знам, че сте тук, за да уловите съдия Уилямсън за ръкава.

— Господи, колко сте наблюдателен — рече Грейси със свито сърце. Той, в крайна сметка, бе водещият юрист на противниците й. — И се безпокоите, че ще успея, така ли? — попита тя с фалшива усмивка.

Той поклати глава.

— Не, но няма да ви оставя да стигнете твърде далеч. Може би не осъзнавате колко неуместно е да се обръщате към апелативен съдия извън кабинета му.

— И какво ще направите? — попита Грейси. — Ще кажете на Сикрет сървис да ме арестува, ако се опитам, така ли?

— Не, но ако решите да се изложите, ще бъда наблизо, за да гледам — отвърна с усмивка Ригс. — Може би ще мога да го убедя да не ви хвърля в затвора.

Десет минути по-късно, когато речта бе приключила и аплодисментите вече стихваха, съдия Уилямсън слезе от подиума, Грейси се изправи и пое към него. Метна един поглед през рамо, за да погледне Ригс, който наистина я следваше.

— Съдия Уилямсън? — рече Грейси, когато се изравни с възрастния юрист. — Мога ли да разменя няколко думи с вас?

Съдията се обърна, изгледа я внимателно и й протегна ръка.

— Разбира се. А вие сте?

Тя се представи и усети, че Ригс вече бе застанал до нея. Видя многозначителната усмивка на адвоката.

— Как си, Джим? — рече съдията, като го зърна. — И какво ви води във Вашингтон, госпожице О’Брайън?

— Изключително неотложни правни действия срещу правителството, господин съдия, поради което съм тук да помоля съда да преразгледа решението на окръжния съд от днес, с което се отказват няколко временни заповеди за запор.

— Господин съдия — намеси се Джим Ригс. — Аз съм опонентът й, адвокат на властите и, за протокола, ние твърдо се противопоставяме срещу ускоряването на делото до статут на спешно разглеждане.

Съдията погледна Ригс и кимна, след което отново се обърна към Грейси.

— Значи искате да направя преразглеждане тук и веднага? Това няма да стане.

Грейси забеляза как по лицето му пробяга раздразнено изражение.

— Не, Ваша чест! — отвърна тя. — Моля ви да ни разрешите бързо преразглеждане в рамките на следващите два дни.

Съдията ги изгледа и двамата в продължение на няколко секунди, след това кимна.

— Сега имам да разговарям с неколцина души тук. Но ако изчакате малко, ще се върна и ще разгледаме въпроса.

След като балната зала почти се изпразни, съдия Уилямсън отиде до масата, където седяха Грейси и Джим Ригс, и придърпа един стол. Любезното му държане, съчетано с претръпването, което Грейси вече изпитваше, улесни сбитото й изложение, а след като Джим Ригс направи също тъй кратко обобщение на позицията на държавата, двамата замълчаха.

Уилямсън кимна.

— Ще направя сериозно изключение от собствените си правила, госпожице О’Брайън, поради заявената евентуална вреда. Но няма да ви изслушам сам. Утре заран имаме насрочени три заседания — както винаги от двама други съдии плюс мен. Вие двамата бъдете готови в десет и половина и аз ще се погрижа да ви осигуря поне по пет минути за словесни пледоарии и кратки реплики и опровержения.

* * *

Грейси се върна в хотел „Уилърд“, но пред асансьора се спря в кратко колебание. Обърна се рязко и влезе в бара, за да поръча две чаши от най-хубавото им чисто малцово уиски. Нарами куфарчето и чантичката си, след което понесе внимателно чашите към асансьора. Копчето на етажа натисна с лакът.

— Какво е това? — попита Ейприл, когато Грейси й връчи едната чаша.

— Междинно празнуване на победата, преди да се заема отново с работа.

Очите на приятелката й бяха зачервени и Грейси усети как я бодна болка за това, че не бе усетила веднага растящата й тревога.

— Какво стана? — попита Ейприл, след като прие скоча.

— Първо — ти.

Ейприл поклати глава.

— Не можах да узная нищо. Те… о, боже, Грейси! Може да са отвлечени. Шерифът е обявил тревога на пътната полиция и търсят колата на татко. Ужасена съм. Той искаше да прекратим всичко още вчера, а ние не го послушахме. — Ейприл вече губеше битката със сълзите, гласът й трепереше. — Самолетът е изваден от някаква могъща агенция, или от флота, и аз си мисля, че някой, с когото не можем да се борим, стои зад всичко това — някой, който може да ги убие…

Грейси остави чашата си и прегърна Ейприл.

— Я задръж малко, хлапенце. Гледала си прекалено много шпионски филми. За всичко си има логично обяснение, и това, че тайните агенти отвличат нечии родители, защото са завели дело, не е едно от тях.

— Тогава къде се намират те?

— Не знам.

Ейприл се отдръпна, обърна останалото уиски на една глътка, после отново погледна Грейси.

— А ти докъде стигна?

— Няма още нищо, но успях да осигуря заседание на апелативния съд за утре заран. Това е само начало. Един шанс, Ейприл. И той ни вдъхва живец. Но само толкова.