Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (42)

Четиридесет и втора глава

Събота вечерта, ден шести

Международно летище на Анкъридж, Аляска

Мак МакАдамс си избра една книжка с меки корици от лавицата в претъпканата книжарница и се обърна да я плати, когато забеляза една красива млада жена с гарвановочерна коса, която правеше същото току до него. Продавачът плъзна кредитната й карта върху тезгяха и той изведнъж видя името й, изписано със златни букви.

Ейприл Р. Роузън.

Мак се усмихна вътрешно, опита се да не изглежда изненадан.

Тя прибра картата си и извади билет първа класа за същия полет на „Аласкън еърлайнс“.

„Интересно. Както си и мислех. Тази няма да се предаде лесно.“

Мислите му се върнаха отново към това неочаквано пътуване до столицата и реакцията на изненаданата му жена. „Пътуването е неофициално — обясни й той. — Затова ще летя с граждански, а не с военен самолет.“ „И не можеш да ми кажеш за какво става дума, разбира се.“ „Права си, не мога.“

Срещата с мениджъра на изпитателните полети на „Юниуейв“ бе насрочена един час преди отпътуването му за летището. Беше почти забавно да се види как Дик Уилкокс се разхождаше из хангара на „Юниуейв“, готов да получи унизителното извинение на сгълчания генерал. А няколко минути по-късно излезе, изпаднал в ужас, със задачата да се обади на председателя на борда на компанията, за да си признае, че е изфабрикувал цялата история за грубото държане на генерал МакАдамс. Достатъчни бяха само разпечатките на четири кредитни карти с оградени в кръгчета получени суми, за които онзи дори не подозираше, че могат да бъдат засечени. На Мак още му се струваше, че всичко това бе гадно и неправилно, но последното нещо, което би допуснал, бе служител на частна компания-контрактор да се меси в командването. И само това съображение оправдаваше извиването на ръце. А и притискането на онзи чрез собствените му прегрешения бе далеч по-хуманно, отколкото да го уволнят.

Мак се настани в удобното кресло в първокласния салон. Щяха да кацнат в Сиатъл след по-малко от четири часа, след което предстояха още пет часа полет до Вашингтон, окръг Колумбия.

Видя как Ейприл Роузън влиза усмихната в салона, потърси мястото си и се настани на един ред пред него от другата страна на прохода. Зърна умората и тревогата в погледа й в краткия миг, когато го погледна. Каква ирония на съдбата, помисли си той, да пътува в същия салон с мъжа, който можеше да се смята за първопричина за тревогите й. Изпита силно желание да я окуражи по бащински, да й каже, че всичко ще се уреди, че той самият ще се погрижи за това.

Нямаше обаче на практика безопасен начин да стори това, а и онова, което бе замислил, без друго си бе доста рисковано. Всъщност, помисли си Мак, онова, което възнамеряваше да стори във Вашингтон, можеше да сложи край на кариерата му.

 

 

Сиатъл, щата Вашингтон

Идеята й се бе сторила вдъхновяваща, докато си седеше в кабинета, ала сега, когато пристъпваше към красивата входна врата на дома на старшия съдружник в квартала „Медина“, й се виждаше като акт на самоубийствена глупост.

Грейси се колебаеше, мислите й се люшкаха между различни варианти за действие — от това да се обърне и тихомълком да си тръгне, до това да продължи и да натисне звънеца.

„Той вече ме очаква“ — напомни си тя. Нямаше връщане.

Бен Джансън й отвори сам — ръката й потъна в голямата му месеста длан за едно дружелюбно ръкостискане, след което я отведе в просторен кабинет, чиято топла атмосфера се дължеше на фамилни портрети и снимки в рамки, пръснати по всички възможни места, от гредите на дървения таван — контрапункт на идеално окосената и осветена морава отвън.

Тя му благодари, може би прекалено многословно, за това, че се бе съгласил да я приеме в събота вечер, ала той я прекъсна:

— Грейси, винаги съм на разположение на всички мои хора, младши или старши съдружници. Щом искам от вас да работите по всяко време, може да се очаква и аз да бъда на кормилото, когато се нуждаете от мен.

— Благодаря ви.

— Обажда ли ти се Бърни Ашад?

— Не, сър. След нашия разговор не съм опитвала да се свържа с него, но и той не ме е търсил.

— Сигурно ще го стори, освен ако не отговори на моето обаждане, което навярно няма да стори, защото не съм толкова готин като теб.

— Да, сър.

Той се наведе леко напред, невероятно бухналите му вежди се снишиха над дълбоко разположените очи, чертите на малко грубоватото му четвъртито лице сякаш издаваха белезите от над четирийсетгодишната му практика. Тя знаеше, че Джансън караше шейсет и петата си година, но се смяташе за здрав като бик.

— Грейси, аз съм много прям човек. Винаги съм бил такъв. Днешният коректен свят може и да не харесва много стила ми, а съм сигурен, че понякога стигам твърде близо до границата.

— Сър?

— Дали съм те накарал да се чувстваш неудобно с коментарите си за истинските намерения на Ашад и за сексуалната аура, с която е обгърнато всичко, което върши с една жена?

— Не, сър. Разбирам какво имате предвид.

Той кимна бавно, без да сваля поглед от лицето й.

— Добре. Ще ми кажеш, ако стигна твърде далеч. Не само, че изобщо не искам да завеждам дело за сексуална заплаха, но и искрено желая ти да не се чувстваш заплашена.

— Не се чувствам така, сър.

— Добре. Ти поиска да се срещнем.

— Първо, бих искала отново да поискам извинение, че…

Той вече махаше с ръка да я спре.

— Не е необходимо. Разбираме се отлично.

Тя облиза устни и също кимна.

— Много добре.

— Ако си дошла по този въпрос, значи приключихме.

— Не, сър. По делото на Роузън има развитие и имам нужда… да поискам съветите ви и да помоля за лична услуга.

Тя обясни необходимостта от завеждане на спешни тъжби, за загубата на вашингтонския адвокат и за необходимостта да лети до столицата, разказа му и за критичното емоционално състояние на Арли Роузън.

Бен Джансън въздъхна и се облегна назад.

— Грейси, Роузън клиент ли е на фирмата?

— Да, сър. Абсолютно!

— И, доколкото мога да предположа, финансовите му възможности са изчерпани?

Тя кимна.

— Колко вземаме на час за твоя труд?

— Сто и петдесет долара на час, сър — усмихна се тя. — Имам много път да извървя до вашите осемстотин на час.

— Но — продължи той, — имам впечатлението, че тези хора са ти много близки в личен план. Нали така?

Тя кимна.

— Колко близки?

— Поради редица причини никога не съм имала истинско семейство. Арли и Рейчъл Роузън са ми като родители — отвърна тя и усети как последните думи сякаш заседнаха в гърлото й и се опита да овладее емоцията.

— Много добре. Нека направим така. Те ще бъдат твои лични клиенти. Ако името на фирмата ти е необходимо за тежест, можем да допуснем това, но като клиенти на компанията те ще трябва да платят огромни пари.

— Благодаря ви!

— О, не ми благодари още. Твоето внимание се отклонява по начин, който не мога да одобря за един съдружник във фирмата. Ще трябва да приемеш, че практиката за фирмата във всички случаи стои на първо място. Но ще ти дам известно време да уредиш това дело, след което ще вземеш решение.

— Решение ли?

— Ще ти дам триседмичен личен отпуск. Аз ще се обадя на Дик Уолш, не е нужно ти да му звъниш. Като измине това време, ще дойдеш в кабинета ми и ще ми кажеш какво от двете си избрала: или напускаш, или се връщаш на работа, телом и духом, без никакви по-нататъшни отклонения.

— Добре.

— Знам, че сега си мислиш: „Как се осмелява той да нарича моите приемни родители «отклонение»?“ Но има и по-добри, по-професионални начини този въпрос да се уреди.

— Да, сър.

— И виж какво, Грейси, не забравяй още нещо. Ние ти плащаме огромна стартова заплата и не го правим от благотворителност. Очакваме да си заработиш всеки цент от нея.

— Да не би… да съм на изпитателен срок, господин Джансън?

Той се усмихна, сведе за малко поглед към персийския килим, след което отново вдигна глава и кимна.

— Нещо такова. Не мога да ти дам друг отговор. Ти направи две сериозни грешки: първо, отклони вниманието си от дейността на фирмата и второ, забърка се с клиент на компанията по лични причини — имам предвид Ашад. Но сега получаваш втори шанс, както и възможността да оправиш проблемите на своите приятели, или — той вдигна показалец, — да ги отпратиш към друг юрист с повече опит в тези неща. Изборът е твой, Грейси. Ние бихме искали да те задържим, но няма да има повече никакви отстъпки. И бих добавил още нещо: внимавай много как ще се държиш в тази своя мисия из федералните съдилища. Не се превръщай в тежест за нас чрез накърнена репутация, иначе няма да има възможност да се завърнеш.

* * *

Шофира машинално до летището Сийтак, за да посрещне Ейприл. След като паркира, Грейси нямаше никакъв съзнателен спомен за пътуването, нито помнеше нещо друго след сбогуването си с Джансън и след като затвори вратата му — и физически, и символично. Мисълта за професионално чистилище ангажира изцяло вниманието й, чувстваше се някъде по средата между отчаянието и надеждата. В един и същи миг бе спасена и прокълната, репутацията й пред управляващия съдружник бе смесица от разочарование и уважение, а всичко това можеше да доведе до професионалната й гибел, ако през следващите три седмици я сполетеше неуспех.

През ума й мина дори мисълта за напускане. Лесно беше да съчини кратка и красноречива оставка. Това щеше да означава да продаде яхтата, а навярно — и колата си. Но мисълта какъв би бил животът й извън „Джансън и Прузън“ не беше само смътна и неясна. Той се мержелееше — мрачен и безцелен — като съсипаното бъдеще на моряка в „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад, книга, която обожаваше. Чувстваше се като Джим, провалилия се щурман, който бе избягал от потъващия кораб, пълен с хора, в мига, когато на изпитание бе поставена смелостта му.

За нея обаче бягството не бе възможност. Беше страх и бездна. В крайна сметка Арли Роузън зависеше сега от нея повече от всякога, а тя дължеше на него и на Рейчъл толкова много.

Грейси спря пред гишето на „Аласкън еърлайнс“ за пропуск, мина като на сън през изхода и седна в залата в очакване на пристигащия самолет. Гледаше пасивно потока от хора, който се тълпеше около нея: усмивките на събралите се отново хора, сълзите на разделящите се, стоически, драматични и дори безизразни лица — които винаги я бяха вълнували. Но човешката галерия сега не можеше да проникне през черната пелена на съмнения и опасения, които се вихреха в душата й.

Когато Ейприл се появи на входа, Грейси я посрещна с насилена усмивка и, както си мислеше — с обичайната си енергичност. Ейприл я информира за срещата си с Бен Коул, а Грейси на свой ред й разказа за посещението си в дома на съдията и за съвета, който й бе дал.

— Във Вашингтон ли? — попита истински изненаданата Ейприл, когато вече наближаваха корвета на Грейси на паркинга.

— И двете трябва да сме там и ще отлетим утре заран. Вече резервирах билети. Трябва да бъдем там в понеделник още щом съмне.

— И с какво ще помогне моето присъствие?

Грейси усети как отговорът заседна в гърлото й и Ейприл забеляза това.

— Грейси? — пресегна се тя и докосна рамото й.

— Да? — отвърна Грейси и се насили да се усмихне още по-широко.

— Нали разбираш, че не можеш да ме заблудиш.

— Моля?

— Случило се е и нещо друго, което наистина те е засегнало, а ти не ми казваш. Да не би да се дължи на съпротивата на татко?

— Може би. Отчасти — отвърна Грейси.

— И какво още?

— Дай… да отидем в моя плаващ дворец и ще поговорим. Реших, че можеш да пренощуваш в кабината ми за гости.

— Добре, хубаво, но искам отговори.

Грейси пое дъх, погледът й се заби в бетонния под на гаража, бентът на емоциите й заплашваше да се срути. Но тя отново се стегна и се усмихна на приятелката си.

— Но не сега, става ли?

Ейприл кимна бавно, без да откъсва поглед от очите на Грейси.

— Става.

Краткото пътуване до Балард и Шилсхоул марина бе прекъснато за кратко посещение в магазин за бакалски стоки, но след час двете жени се бяха настанили в главния салон на яхтата на О’Брайън. Освежена от прясното кафе и възвърнала самообладанието си, Грейси разказа за изминалите часове на неуспехи, опитвайки се да бъде делова, професионална и позитивна, засмиваше се където трябва, гледаше да омаловажи тревогите си. Грейси разбираше, че разтревожената дъщеря на Арли се нуждаеше повече от окуражаване, отколкото самата тя. Ала за нейна изненада Ейприл се изправи и посочи тясната стълбичка, която водеше към мостика.

— Хайде да се изкачим там за малко.

— Моля? Но…

Ейприл вече се бе изкатерила по стълбичката и седеше на диванчето, от което гостите наблюдаваха как „капитанът“ управлява яхтата, когато е на ход.

— Седни — изкомандва я Ейприл и Грейси застана неловко до капитанския стол.

— Тук ли? — попита Грейси и посочи стола.

— Да, капитан Кърк. Седнете, моля.

— Добре. Седнах. И сега какво?

— Погледни натам, към носа. Кажи ми какво виждаш.

— Какво?

— Ей натам, Грейси. Какво ти идва на ум?

Грейси огледа хоризонта, обмисли няколко описателни фрази, ала нито една от тях не й прозвуча като подходящ отговор.

— Ейприл, не знам какво искаш да ти кажа.

— Добре, тогава аз ще ти кажа какво виждаш. Ти виждаш невъзможното прераждане, Грейси. Нямаше никакъв начин една двайсет и шест годишна новоизпечена адвокатка да уреди финансирането на една толкова голяма яхта, пък камо ли да живее на нея, но ти успя. Нямаше начин да получиш работа при „Джансън и Прузън“, но успя. Нямаше начин да преодолееш ударите, които получи като малко момиченце от ужасната си семейна среда и да се превърнеш в уравновесена, умна и всеотдайна млада жена, която трябваше да намери начин да завърши право, но успя.

— Ейприл…

— Не! Сега ме изслушай внимателно. Ти си далеч по-способна, отколкото съзнаваш или си даваш оценка, и макар известно съмнение в себе си да е винаги здравословно, аз имам една голяма новина. И ти си грешно човешко създание и скоро няма да постигнеш съвършенство.

— Знам това.

— Не, не знаеш! Държиш се така, сякаш всичко трябва да стане от само себе си. Онзи глупак в столицата, който току-що ни заряза, реакцията на твоя старши съдружник, клиентът милиардер, свалил две жени от фирмата — всичките тези неща ти не можеше да ги предвидиш. През последните четирийсет и осем часа ти направи повече, отколкото биха сторили деветдесет процента от адвокатите в Америка, но плаваш в непроучени води, значи импровизираш по време на това плаване и това означава, че някои твои стъпки ще бъдат погрешни.

— Просто се тревожа, ясно ли е? Залогът е бъдещето на баща ти.

— А твоето не е ли?

Грейси вдигна глава, напълно слисана. Настана дълга пауза, през която тя гледаше Ейприл в очите, неспособна да проговори.

— Ти направи всичко възможно за него, Грейси.

— Ами… разбира се. Той се нуждаеше бързо от добра юридическа защита.

— Не, госпожице Грейси, той се нуждаеше от теб! Нуждае се от нас, от нашия опит и подкрепа.

— Трябва да уредим тази работа — отвърна Грейси. — Никога няма да си простя, ако…

— Грейси, погледни ме. Знаеш много добре, нали така, знаеш, че съм наясно колко много означават за теб татко и мама.

Грейси кимна и понечи да отговори, ала думите не искаха да излязат.

— Понякога — продължи Ейприл и тонът й омекна, — понякога си мисля, че това може би ще те притесни, но ние не сме просто приятелки, Грейси. Ние сме като сестри. Те са и твое семейство. И аз знам, че си в невъзможно положение — опитваш се да бъдеш разследваща адвокатка и да поддържаш професионална дистанция, а в същото време представляваш семейството си. Знам също, че си толкова изплашена, колкото съм и аз самата.

Грейси въздъхна отново, сключи длани и наведе глава.

— Ето какво искам да ти кажа. Не се прави на опитна адвокатка пред мен. Запази това за клиентите, които не са от семейството ти. Познавам те твърде добре. Вярвам, че всичко ще се оправи, но ти си изплашена до смърт за татко, за работата си, за репутацията си и за собствената си много човешка реакция. Така ли е?

Грейси бавно кимна и вдигна глава да я погледне, сетне заговори необичайно тихо.

— Изплашена съм, Ейприл — прошепна тя и една-единствена сълза се търкулна по бузата й, отначало полека, а сетне набра скорост и тупна върху полираната повърхност на командния пулт.

— Знам, че си уплашена. Разбрах, още когато излизах от терминала на летището, че се е случило нещо много лошо, което те е разтърсило. А и на теб може да ти се случи да бъдеш разтърсена. Затова си признай, става ли? Не ми прави клинично точни анализи и не се преструвай, че не ти се иска хубаво да се наплачеш.

Ейприл пристъпи, притегли Грейси към себе си и я прегърна силно; тогава бентът се срути и пороят най-сетне рукна.