Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (39)

Тридесет и девета глава

Събота, ден шести

Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска

12 часът по пладне

Клетъчният телефон едва започна да звъни и Мак вече го бе залепил за ухото си, изненадан, че отсреща нямаше никого.

— О, да — промърмори си той, след като се сети, че електронният звънец се бе задействал, за да съобщи, че е получил имейл.

Пусна текста по екрана и грабна очилата си за четене — видя редицата числа, които бе очаквал, и стана от стола си в кабинета, където бе прекарал последния половин час.

— Излизам за малко, Линда — извика той, осъзнал, че жена му благоразумно бе избягвала да му се мярка пред очите цялата сутрин.

Мак седна зад волана на реставрирания корвеър спайдър от 1963 година, който имаше още от времето, когато се обучаваше за пилот, преди трийсет и шест години, и пое от базата към центъра на града. Паркира на една пресечка от хотел „Хилтън“, влезе в него и се запъти към един от телефонните автомати. Набра номера и зачака нескончаемите сигнали и изщраквания, преди да чуе глас отсреща.

— Ало?

— Тук е… — Мак разгърна листчето хартия, за да намери псевдонима, който трябваше да използва. — Ед.

— Разбира се! Е, Ед, готов ли си да получиш малко информация?

— Да, след като получа обяснение защо си избрал „Ед“ за мой псевдоним.

От другата страна прозвуча тих смях.

— Спомняш ли си онова старо телевизионно шоу за говорещия кон, господин Ед? Е, и ти имаш доста конски сили. Затова псевдонимът ти приляга.

— Никога не съм предполагал, че тайните ченгета могат да бъдат толкова забавни.

— Да де. Както и да е… какъв е резултатът? Прав си, че дясното крилце е било повредено. Открили са го късно вечерта в понеделник при оглед след полета и бързо са го ремонтирали в малките часове, а на следващата вечер го боядисали.

— Тогава, значи онзи кучи син, началникът на изпитателния полет, наистина е излъгал.

— Не мисля. Съмнявам се, че изобщо е знаел. Реших да проверя вместо него шефа на смяната по поддръжката и това се оказа правилно решение. Прекърши се под тежестта на полицейската ми значка, така да се каже.

— Носиш значка, така ли?

— Ще се изненадаш, ако разбереш какви неща нося.

— Да не си го… бил, или нещо такова, а? — попита Мак.

— Разбира се, че не. Само му дадох ясно да разбере какво би му се случило, ако изобщо спомене за посещението ми и той избра да си запази за употреба най-любимия си телесен израстък.

— Ти си направо душичка. И какво ти каза той?

— Повредата е била последица от изтеглянето на самолета с влекач, или поне той така си помислил. Преди са го заплашили с уволнение, защото същият самолет бил повреден от зле обучен член на екипа му — станало е преди шест месеца, тогава ударили опашката му в задната стена на хангара. Каза ми, че докладвал за този инцидент, но шефът му направил голям панаир и се опитал да го обеси. Каза, че когато в понеделник вечерта правил огледа и забелязал хлътнатината в дясното крилце, едва не издъхнал на място.

— Помислил си е, че ще го уволнят, така ли?

— Точно така. Мениджърите никога няма да се научат колко малко им трябва на хората, за да излъжат.

— Но не е разбрал, че самолетът се е ударил във въздуха?

— И още не знае. Каза, че двама от хората му не внимавали достатъчно, когато изтегляли самолета и закачили ръба на една ремонтна платформа.

— Сигурен ли е? Огледал ли е платформата?

— Не. Като се върнал да я огледа, нея я нямало, а следващите два часа употребил да заплашва с убийство екипа по провлачването, след което ги подгонил през останалата част на нощта да ликвидират доказателствата за повредата.

— И това подействало? Ами да, разбира се, че е подействало…

— Можеш да се обзаложиш за това. Никой не забелязал нищо във вторник, а през нощта боядисали мястото, като използвали някакво преносимо устройство, за да изпекат боята.

— И в петък, когато аз огледах самолета, всичко изглеждаше наред.

— Точно така.

— Мислиш ли, че казва истината?

— Да, по дяволите, мисля, че казва онова, което той смята за истина. Нали затова ми се обади, забрави ли? Да науча истината.

— Да де, добре. Значи може да е била ремонтната платформа, а може и да не е била.

— Точно така. Ясно като мъгла. Имало ли е повреда? Да. Дали е била ремонтирана тайно чрез малка хангарна конспирация? Да. Дали някой е видял, чул, почувствал, забелязал или огледал резултатите след сблъсъка от гледната точка на екипа по поддръжката? Не. Дали някаква ремонтна платформа има съответните повреди? Е, засега не. Ти ми се обади само преди няколко часа, тъй че не съм огледал всичко, но може би ще искаш сам да го направиш. Или аз да го сторя.

— Ще ти бъда благодарен, ако ти го направиш.

— Не се безпокой. О, между другото, има още две неща.

— Казвай.

— Първо, относно красивата госпожица Роузън. Да се следи тя, бе особено удоволствие. И благодарение на разговорите по клетъчния телефон, които проведе днес, се сдобих с известна информация, която определено трябва да знаеш. По някакъв начин се е върнала на мястото на катастрофата и съобщи на семейството си и на една адвокатка на име Грейси О’Брайън от Сиатъл, че останките от катастрофиралия самолет на баща й били откраднати.

— Какво?

— Не само това, адвокатката възнамерява да подаде ново оплакване този следобед във федерален съд срещу Бреговата охрана и флота с настояване останките да бъдат върнати. Възнамерявала също, цитирам, „да изпържи“ всички замесени в това.

— Чудесно — отвърна Мак. — И това ще ги отведе право в нашия хангар.

— Съдейки по онова, което спомена в разговора си, госпожица Роузън е преживяла цяла малка одисея.

— Знаех си, че няма да се откаже.

— Освен това имам някои наистина интересни данни за нашия приятел от ФАА Харисън и за това защо той иска да свали бащата на госпожица Роузън на земята.

— Добре. Защо?

— Спомняш ли си една голяма катастрофа с товарен граждански самолет в Анкъридж преди доста години, през седемдесетте?

— Мисля, че да. Смътно.

— Самолетът беше на чуждестранна компания, а наетият командир-американец — пиян като талпа. Е, тогава имаше един инспектор от ФАА, който се опитвал да отнеме лиценза на същия индивид преди катастрофата, защото подозирал, че пилотът управлявал в нетрезво състояние. Опитал се да накара шефовете си да предприемат мерките, но тъй като имало одобрена от ФАА програма за лечение на алкохолизма и онзи тип участвал в нея, шефовете отказали и наредили на инспектора да си сяда на задните части и да си затваря устата.

— И името му е Харисън, така ли?

— Кой друг? Но работата още загрубява. Господин Харисън не само познавал онзи нает командир, ами били много люти съперници, докато служели във ВВС. И двамата оцелели след Виетнам и командирът на катастрофиралия карго самолет получил работа в една авиокомпания и веднага отстранил Харисън, който също кандидатствал да постъпи в нея. След този случай Харисън се превърнал в самата ходеща смърт за пилотите от гражданските авиокомпании, за които имало дори само намеци, че пийват, и два пъти е официално санкциониран от шефовете си, че се опитвал да възпрепятства връщането на завършили програмата за борба с алкохолизма в кабините на самолетите им.

— Значи и нашият командир Роузън е попаднал на мушката му?

— Командир Роузън се е лекувал преди десет години. Няма никакви данни за рецидиви. Солидна пилотска биография, но в мига, в който тази седмица Харисън е видял досието му, се появява горното заключение.

— За което Вашингтон, разбира се, изобщо не е бил информиран.

— Правилно си схванал.

— Можеш ли да ми пратиш копие на този доклад?

— Да, господарю. Готов ли си за последната информация? Онази, която наистина искаше?

— Знаеш, че не обичам да действам по такъв начин.

— Знам. Но понякога е необходимо. Отговорът е да, имам досие за онзи човек, който ти размъти водата. Не е кой знае колко интересно и няма нищо престъпно, но има едни доста смущаващи суми, които е теглил със служебна кредитна карта, и с тях, ако пожелаеш, можеш да го съсипеш.

Мак въздъхна.

— Добре. Разполагаш ли с документацията?

— Ще бъде в пакета, който ще ти пратя. И той направо ще си умира да ти се извини.

— Мразя подобни неща. Ти сигурно и за мен имаш досие?

— Не, ти си от онези самоиздаващи се типове, които ченгетата като мен ненавиждат. Не съм те видял още да задигнеш дори кламер или да проявиш извънучилищен интерес към противоположния пол. И преди да си се изкушил да ме попиташ — същото важи и за жена ти. И двамата сте прозрачни като стъкло.

— Слава богу. Между другото, отбелязах шест изщраквания по линията, след като набрах номера ти — засмя се Мак. — И придобих усещането, че това мое обаждане е пренасочено и към още няколко различни места.

— Колко умно от твоя страна, че си забелязал. Да, много се забавлявам с фалшивото насочване на разговорите.

Можеш дори да говориш по линия на Пентагона и да я прекараме през централата на полицейското управление на Анкъридж и офисите на двама наркодилъри, а после да мине през местен публичен дом и чак тогава да стигне до дома ми.

— В Анкъридж имаме ли публични домове? — попита Мак. — Не, почакай, не е нужно да зная.

— И аз мисля така. Съпругата ти наистина е много привлекателна жена.

— А ти откъде… е, няма значение. Разбира се, че знаеш.

— Това ми е работата, Ед. Освен това вие двамата ме поканихте на вечеря миналата година. Толкова ли лесно мога да бъда забравен? Дори ви рецитирах поезия от Аляска.

— Глупости. Рецитира „Застрелването на Дан Макгрю“ от Робърт Сървис. Едва ли е толкова древно. И не, човек не може да те забрави лесно. Всичко друго, но не и това.

— Благодаря ти.

— Виж какво, нали ще ми се обадиш, след като огледаш всички ремонтни платформи в „Елмъндорф“?

— Ще го направя, велики мъжо със звезди на раменете.

— Господи, какви неща трябва да търпя.

— Следващият път, когато ти и стопанката ти ме храните, ще ви рецитирам стиховете за непрекъснато обезпокояваната бяла мечка. Стига да има малко бира гинес.

— Готово. И… ако не съм ти го казвал през последните месеци, просто искам да знаеш колко ценя помощта ти за този проект.

— Добре си дошъл, началник. Помни какво ти казах. Стига да не ми се налага да марширувам или да нося униформа, винаги към готов да помогна.

След като разговорът приключи, мъжът от другата страна започна да изключва комуникационната апаратура, която бе използвал, като обмисляше отново онова, което бе сторил и кой е най-добрият начин да достави пакета с документи, необходими на МакАдамс.

„А го има и проблемът с доктор Бенджамин Коул — помисли си той. — Добре, че Мак не попита за него. Най-добре е да оставя този проблем извън дискусиите ни.“

 

 

Летище „Боинг фийлд“

Сиатъл, щата Вашингтон

3:20 следобед

Грейси отвори вратичката на лекия двумоторен чесна 310, преди още витлата да са спрели да се въртят. Мъжът в лявото кресло на първи пилот приключи със следполетната проверка и завъртя главния ключ, точно когато тя му протегна ръка.

— Благодаря ви много, командир Ларсън.

— Моля, наричайте ме Джими — усмихна се той и улови дланта й с огромната си лапа и я разтърси леко. — За командир Арли съм готов на всичко.

— Е, скоростта от двеста мили в час наистина е по-добра от онези сто и петдесет, които черокито прави. Моля да ме извините, че така ви връхлетях. Веднага ли се връщате?

Той тъкмо сваляше слушалките от главата си.

— След като заредя гориво и хапна малко от пуканките на Галвин — отвърна той и посочи главното фоайе на сервизната сграда пред тях. — Или пък, мога да остана и още.

Тя слезе от дясното крило и се надигна, тъй като той се наведе към нея.

— Грейси, има ли някаква възможност да придружите един стар, пенсиониран авиатор от гражданските линии за вечеря?

Тя сложи ръце на кръста си.

— Да не би да ме сваляте, командир? — рече закачливо.

Той изглеждаше слисан.

— Ей, това е идея. Мога да си завъдя нова любовница. Старата ми се поизноси доста.

Тя се спусна по сгъваемата стълбичка на земята.

— Е, сега вече съм изплашена. И ще си тръгвам, ако нямате нищо против. Освен това ще се учудите колко ще съм заета с тази работа.

— Грейси, нали знаете, че само се шегувам?

Тя се направи на обидена.

— Значи не искате да ме сваляте?

Той махна с ръка и се усмихна.

— След няколко години — може би. Като порасна. Желая ти късмет с онзи съдия.

Тя отиде бързешком до своя корвет на паркинга и след малко вече бе на път за офиса си.

Изкушението да се отбие в близкото кафене „Старбъкс“ бе силно, но и в офиса имаше кафеварка, а й предстояха няколко часа да състави и обоснове допълнената си жалба и придружаващите я документи и да ги представи в дома на федералния окръжен съдия. Влезе в кабинета си и се почувства някак си не на място, сякаш Бен Джансън я чакаше, за да изрази презрителното си неодобрение.

В просторните кабинети работеха и други нейни колеги, но тя успя да се промъкне незабелязано и затвори вратата. Извади лаптопа от куфарчето си и го постави в специално монтираното му гнездо на писалището, но почувства изведнъж силно желание да разговоря с Ейприл.

Това, че кабинетът й се намираше на четирийсет и шестия етаж, й даваше предимството на пряк контакт с най-близката кула с предаватели и затова сигналът на клетъчния й телефон бе силен и ясен. Ейприл отговори още след третото позвъняване. Фоновите шумове бяха слаби.

— Къде си, Ейприл?

— На около три часа път от Валдес.

— Не искам да го направя, Ейприл, но от етична гледна точка нямам избор, той не иска да отстъпи.

— Ще говоря с него. Опитах се, след като ми се обади.

Грейси й разказа подробно за обаждането на Бен Коул.

— Мисля, че трябва да се срещнеш с него колкото е възможно по-скоро, преди баща ти да е наредил и ти да се върнеш у дома.

— Каква беше фамилията на този Бен?

— Коул. Доктор на науките. Мисля, че поема голям риск за работата си, тъй че трябва да уредим много дискретна среща.

— Добре, давай. Аз ще съм тук, докато стигнем до Валдес, а след това ще се опитам да взема редовен полет или да чартирам самолет до Анкъридж.

Последва кратка пауза, чуха се откъслеци от някакъв разговор.

— Извинявай, Грейси. Разговарях с Джим. Каква е следващата стъпка?

— Ще бъда тук, в офиса, и ще начаткам нова жалба. Онази, която подадох вчера, бе временна заповед за запор, за да попречим на Бреговата охрана да унищожи записите, които са взели от теб. А сега пък имаме липсващи останки. Това може да засяга адмиралтейските закони^[1], тъй че ще трябва много бързо да направя съответните справки. Онова, което искам да постигна, е съдията да нареди на властите да разкрият къде са останките, да ги пазят, да ги „замразят“, както са си и да ни дадат възможност да ги огледаме.

— Значи… няма да ги съдим?

— Ами, това е малко сложно. ФАА е държавна агенция и на практика тя отказва достъп до доказателство. В този случай са вдигнали най-важното доказателство в открито море. Все още обмислям най-добрата хипотеза, но не могат да обвинят командира в нарушение и след това да придобият и скрият доказателство за противното.

— Не можем ли да ги съдим и за нанесени щети? Искам да кажа — ако татко се съгласи. В крайна сметка аз вече похарчих няколко хиляди долара за удоволствието моето правителство в лицето на съответните власти да ме разпитва, ограби, излъже и всячески да ми пречи.

Грейси барабанеше замислена с пръсти по бюрото.

— Това е чудесно, Ейприл.

— Кое?

— Възпрепятстване на правораздаването. Точно това вършат те на практика. Първо, в административното законодателство за насилие срещу пилотите съществува процес, който дава право на лицензирания пилот да се защитава и да представи доказателства. Но ако същото правителство — разбирай нашето — се опитва да попречи на този процес, може да се твърди, че то извършва престъпление и най-малкото властите причиняват непоправими вреди, ако пипат или преправят доказателството. А от гражданска гледна точка, чакай да видя… Обзалагам се, че мога да се позова на адмиралтейското законодателство, че онова, което са сторили, независимо коя държавна агенция го е направила, представлява престъпно посегателство върху правото на собственост.

— По адмиралтейското законодателство ли?

— Да. То дефинира подобни неща, случващи се в международни води, и е обособена част от общото законодателство. Съществуват общо право, вещно право, което аз използвах да получа онази ограничителна заповед, а има и адмиралтейско право, което е създадено във Великобритания.

— А какво е вещното право?

— В стара Англия, в която се е развило общото законодателство, съдилищата можели да присъждат пари и собственост на увредени или ранени хора, които са съдили други хора и са спечелили делата. Но обикновените съдилища не са можели да действат, докато не настъпи нараняване или щета. Тъй че е възникнало друго законодателство, което ние сега наричаме вещно право, упражнявано от специални съдилища, които могат да постановяват на хората да правят дадено нещо или да не го правят, за да предотвратят щети. Казано с други думи, ако лорд Брайтън заплашва да влезе в земите на лорд Смит и да отсече любимото му дърво, Смит може или да изчака щетата да бъде нанесена и тогава да съди Брайтън, или да отиде в съда по вещно право и да се сдобие със заповед, която превантивно забранява на Брайтън да отсече дървото.

— Главата ми се замая, Грейси.

— Добре де, ето какво мисля, че трябва да направим. Ти си отишла там с Джим Доблър, нает да започне спасяването на останките на бащиния ти самолет. Значи не може да става дума за отказ от останките. Никога не си се отказвала от тях.

— Разбира се, че не.

— Но, виждаш ли, това е голям, голям въпрос, Ейприл. Щом не си се отказала от останките, никой не може да ти отнеме правата върху тях. Даден оператор може да ги вдигне, ако изрично не му забраниш да го прави, и в най-лошия случай ще трябва да заплатиш адекватно тези негови услуги, но никой не може да придобие право на собственост върху тях. Дори и правителството — без съответния съдебен процес.

— Което означава?

— ФАА, или флотът, или който и да е ще трябва да… Знам, че това звучи глупаво, но… да заведат дело срещу албатроса.

— Какво?

— Казах ти, че звучи глупаво. Нарича се законодателство, което определя правото на собственост. Спомням си едно дело, което изучавахме в университета и което направо ме разби. Беше заведено във Върховния съд и известно като: „Съединените американски щати срещу ролс-ройс от 1973 година“.

— И кой го печели?

— Не и ролсът.

— Значи докато не видим дело „Съединените американски щати срещу новембър-три-четири-делта-делта“…

— Точно така… не могат да отнемат останките, не могат да ги крият, не могат да ги променят или да твърдят, че си се отказала от тях.

— Добре. Не слушай татко. Не знам какво го е уплашило, но ние продължаваме. Става ли?

— Стига да мога да го направя от етична гледна точка.

— Това ще го измислим. Не изтегляй никакви жалби.

— Обади ми се като пристигнеш във Валдес, Ейприл. Трябва да направя проучванията си и да напиша всичко това, а после да намеря някой съдия, преди да е отишъл за риба или някъде другаде.

— Значи имаме надежда, Грейси?

— Разбира се, по дяволите! Може би просто са спестили на баща ти десет до двайсет хиляди долара за изваждането на останките, след като са се намесили незаконно, както и да ни дадат доказателствата, необходими за оневиняването му.

— Чудесно!

Приключиха разговора и Грейси се зае с разглеждането на различни сходни дела. Приключи с един час по-рано от очакваното.

Отвори грижливо пазения указател на фирмата с всички домашни адреси и телефони на щатските и федералните съдии и намери данните за съдия Чейсън. Ръката й се колебаеше над бутоните на телефона, докато обмисляше какво точно ще му каже.

Телефонът вдигна някаква жена и Грейси се представи и съобщи името на юридическата фирма, която представляваше.

— Извинете ме, че ви безпокоя, но е необходимо да дойда у дома ви и да заведа при съдията някои документи.

От другата страна се чу въздишка и лек смях.

— Чакайте да го извикам. Задръжте.

Слушалката изтрака върху масичката, минаха няколко минути преди да чуе познатия дрезгав глас.

— Тук е съдия Чейсън.

— Ваша чест, обажда се Грейси О’Брайън. Моля да ме извините за това обаждане, но делото, което водя за катастрофиралия в понеделник вечерта частен самолет в Аляска, претърпя драматично развитие.

— Какво точно означава „драматично развитие“, адвокат?

— Временната заповед за запор, която вие издадохте, Ваша чест, засягаше конфискуван видеозапис на останките на самолета. Тази лента бе отнета. Но сега и самите останки са били иззети от властите без предупреждение, без процес, дори без уверение, че няма да бъдат увредени или променени.

— Доколкото си спомням това бе свързано с отнемане на пилотски лиценз от страна на ФАА, нали така?

— Анулиране на лиценза, господин съдия. Далеч по-сериозна и по-вредяща мярка, но доказателството, което би оневинило моя тъжител е в тези останки, а това… нерегламентирано изваждане на останките е… равносилно на възпрепятстване на правораздаването.

— Чакайте малко. Да не би да пледирате престъпно нарушение от страна на някоя държавна агенция?

— Ваша чест, в момента трябва да заведа при вас нова жалба за издаване на временна заповед, която да попречи на която и да е държавна агенция да поврежда, премества или по някакъв друг начин да заплашва свидетелската стойност на останките, както и да изискам съдебна заповед за арестуване на останките и искане те да бъдат поставени под съдебна защита и да ни бъде осигурена възможност да ги огледаме. Освен това искам да подам отделна жалба и срещу ФАА.

От другата страна се чу смях, последван от въздишка.

— Значи искате от мен да арестувам самолета и ФАА?

— Това ще бъде чудесно за начало, Ваша чест.

— Знаете ли адреса ми?

— Да, сър.

— Бъдете тук до един час.

— Благодаря ви, сър.

— Ще ми благодарите после, госпожице адвокат. Не сега. Още не съм видял документацията ви.