Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (37)

Тридесет и седма глава

Събота, ден шести

Олимпийски национален парк, щата Вашингтон

11:15 сутринта

Майк Санбърн обиколи паркинга за втори път в рамките на един час с джипа си — търсеше мъжа, когото бе забелязал при първата си обиколка.

„Още е тук. Просто се е спотаил за малко.“

Паркира, извади пропуска на служебния джип и преди да излезе взе широкополата си рейнджърска шапка от предната седалка. Един връхлетял изотзад порив на вятъра едва не я отнесе. „Нали затова в крайна сметка сме кръстили хребета Хърикейн^[1]“, засмя се вътрешно той. Шефът му винаги го кореше за тая шапка, а той я ненавиждаше. Беше с прекалено едър гръден кош и набит, за да носи проклетото нещо. Затвори вратичката зад гърба си, мушна ръце в джобовете на панталоните и въздъхна.

Мъжът, който го интересуваше, стоеше гърбом към паркинга и тъкмо тръгваше на североизток, където се виждаше величествено издигащия се в необичайно синьото небе връх Бейкър.

Майк прекрачи предпазния парапет и се спусна по склона. След миг вече бе застанал до седналия мъж — наближаващ шейсетте, както прецени той.

— Здравейте — рече Майк, без да откъсва очи от хоризонта. После сведе поглед към мъжа. — Виждали ли сте някога по-красива картина от тази?

Човекът вдигна глава, видя униформата му, усмихна се леко и кимна.

— Да, бива си я.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита Майк, усетил дълбоката тъга; на мига се включи подготовката му на личен съветник, която бе придобил преди десетина години.

Мъжът отново го погледна.

— Не бива ли да съм тук?

— О, не става дума за това — побърза да отвърне Майк. — Няма нищо. Паркът е със свободен достъп.

— Тогава… ако нямате нищо против, наистина бих искал да остана сам.

Майк се улови, че кима замислено, ала тъй като не искаше да си върви, ритна едно камъче с върха на лъснатата си до блясък обувка.

— Знаете ли, разбирам, че се натрапвам, но понякога, когато човек се чувства наистина зле, или… когато нещо наистина се е объркало, помага да се поговори и с напълно непознат човек.

— Не и днес. Моля ви. Благодаря ви за загрижеността, но… не сега.

Майк кимна отново, свел поглед към земята.

— Добре, аз… ъ-ъ-ъ… ви пожелавам всичко хубаво, господине.

Шумът на летящ в далечината самолет привлече вниманието на Майк и той се поколеба, като видя как онзи мъж мигновено погледна в същата посока. Погледът му проследи едномоторния самолет, който наближаваше към хребета на съвсем малка височина. „Малко нисичко лети“, отбеляза си на ум рейнджърът и си спомни правилото, което забраняваше на частните пилоти да летят на по-малко от шестстотин и петдесет метра над националните паркове. Е, и какво толкова, ако пилотът лети малко по-ниско, след като не плаши и не застрашава никого? Той би бил последният, който да го докладва.

Майк се обърна и пое нагоре по склона към джипа си, ала засилващото се бръмчене на частния самолет го накара да се извърне и да види как приближава.

Самолетът бе с ниско разположени криле, а седналият мъж го гледаше как наближава с очевидно нарастващ интерес. Майк несъзнателно притисна отново шапката си, след като нов порив на вятъра връхлетя хребета. Самолетчето също се бореше с вятъра. Виждаше как крилете му се люлеят, скоростта му спадна от насрещния вятър и то едва пълзеше на по-малко от триста и петдесет метра височина. Долетя на около четвърт миля от тях, след това рязко зави надясно и почти веднага пое по обратния път — сякаш искаше да погледне отблизо паркинга и хребета от лявата си седалка. Майк присви силно очи, стори му се дори, че вижда лицето на пилота през лявото прозорче.

Мъжът се бе изправил на крака, заслонил с ръка очите си от слънцето и гледаше самолета така, сякаш би могъл да го разпознае. Майк очакваше той да помаха, но вместо това, след като самолетът зави и изчезна в северна посока, мъжът седна отново и обви с ръце коленете си, както и преди, а тялото му се заклати леко напред-назад.

Майк реши да намине отново след час. Наблизо имаше опасна отвесна скала, а самоубийците не бяха непознати в парка.

* * *

Грейси намали газта на черокито, когато се спусна над долината Секуим и колесникът на самолетчето целуна отново родната писта. Видя, че Рейчъл стоеше до хангара. Направи следполетната проверка, а в това време Рейчъл се покачи на крилото и отговори вратичката.

— Грейси, благодаря ти, че дойде, мила!

— Мисля, че го забелязах на хребета Хърикейн. Цветът на колата бе същият. На паркинга имаше само две коли, едната бе рейнджърски джип. Другата бе малко по-надолу. Мисля, че е на командира, и ние трябва да отидем там.

Рейчъл се отдръпна от вратичката. Грейси я последва, затвори черокито и го заключи, след което спринтира до колата. Веднага зае лявата седалка, преди Рейчъл да е седнала зад волана.

— Имаш ли нещо против да карам аз? — обърна се Грейси към възрастната жена.

Рейчъл се поколеба замислена, погледна ключовете в ръката си, след което ги хвърли на Грейси.

— Побързай, момиче — рече тихо Рейчъл и започна да разтрива чело, затворила очи. — Моля те, побързай.

 

 

Югозападно от Залива Принц Уилям

След като дървената лодка бе вдигната на борда на влекача на Джим Доблър, Скот Макдърмът погледна часовника си и се обърна към Ейприл, която помагаше да приберат различните използвани от тях въжета.

— Сигурна ли си, че частите, които си видяла, са от самолета на баща ти?

— Да. Бяха боядисани в същите цветове, видях същото парче от метален кожух, което бях видяла и преди, когато самолетът си беше на дъното. Извадили са го. Няма съмнение.

Скот помълча няколко секунди.

— Имам гориво още за около четири часа и ще го използвам, за да проверя дали през последните шест часа през района са минавали някакви кораби.

Ейприл въздъхна и изтри челото си.

— Наистина ли смяташ, че това е станало тази сутрин?

— Да. Вчера, когато летяхме насам, не видях в района кораби, а който го е направил, навярно не би опитал да го вади през нощта.

Джим се бе присъединил към тях и бършеше ръце в мазен парцал, от който те ставаха още по-мръсни.

— Прав ли съм, Джим?

— За нощното вадене ли? Не е за препоръчване, но не е невъзможно. Мисля, че навярно ще си изгубиш времето, Скот. След като някой извади останките и ги стовари на палубата, може да отпраши с десет-петнайсет възела и да измине доста разстояние. Може да е вече Бог знае къде.

Джим се обърна и тръгна да свърши още нещо, преди да отплават.

— Трябва да опитам — рече Скот.

— Добре — каза Ейприл, умората й се бореше с разочарованието. — Да вървим.

— Не, Ейприл, мисля, че ти трябва да се върнеш с Джим.

— Защо? Нали аз ти плащам?

Той се усмихна и кимна, после се загледа за малко в морето.

— Да, но понякога ми се иска да летя сам, а този път аз поемам разходите, става ли?

Тя наклони глава на една страна.

— Казвай направо, Скот, защо не искаш да дойда?

— Първо, мисля, че ще си по-полезна и по-спокойна с Джим.

— Ала-бала. Какво друго?

— Може би ще прекрача някои граници и не искам да имам пътници или свидетели, ясно ли е?

Тя кимна.

— Разбирам. Имаш сателитен телефон. Можеш ли да се обадиш, ако забележиш нещо, което да пердаши из морето с катастрофиралия албатрос на борда?

— Веднага.

— Защото, в противен случай, мисля, че с нас е свършено. Без онзи запис или без останките, нямам нищо, с което да убедя ФАА, че грешат за баща ми.

Скот улови младата жена за раменете и я придърпа към себе си. Тя го погледна и понечи да каже нещо.

— Всичко ще се оправи, Ейприл. Знам го.

— Ами… да се надяваме — отрони тя.

Скот виждаше, че тя бързо губи битката да остане спокойна; адреналинът, усилията, удивлението, отказът й да повярва, че останките от самолета са изчезнали — всичко това я бе изчерпало емоционално и отчаянието се изписваше върху лицето й. Затвори очи и се остави той да я прегърне, склони глава върху гърдите му. Скот стегна прегръдката си и я залюля леко, а тя се разрида. В него се бореха обезпокоителни чувства. Чувството на рицаря, притекъл се на помощ, но и нещо повече. Но те бяха твърде объркващи и той се помъчи да отхвърли по-дълбоките емоции настрани и да се съсредоточи върху задачата си, докато чакаше сълзите й да спрат.

 

 

Анкъридж, Аляска

Тенор-саксофонът го гледаше седмици наред от своето място в ъгъла на всекидневната, ала Бен бе отложил свиренето за тогава, когато приключи с проблема в службата. А това, припомни си той, бе след онази една година на тъга и мъка от загубата на Лайза, година, през която всичката музика в душата му бе пресъхнала.

Сега седеше на тапицираното с черна кожа канапе и гледаше инструмента, на който бе свирил толкова добре и толкова дълго, спомняше си как Лайза го караше да я води в един ресторант в центъра, където всяка неделя свиреха блус и джаз — там той се включваше за няколко парчета в изпълненията на щатните музиканти, които познаваше. Обичаше тези джемсешъни, още повече, че виждаше усмихнатото лице на Лайза на най-близката маса, устните й помръдваха в някакви безмълвни и подканящи, но известни само на нея думи, докато най-сетне и двамата повече не можеха да издържат. Бързото пътуване към дома и разхвърляните по пътя от гаража до спалнята дрехи правеха тези чудни нощи тъй незабравими. А саксофонът бе посредникът в тези вечери. „Удоволствието от сакса!“ — така му викаше Лайза.

Понякога, спомняше си Бен, не успяваха да стигнат до дома, страстта надделяваше над тях. Споменът за няколко рисковани сеанса на задната седалка на колата им го накара да се усмихне.

Той знаеше какво би казала тя за сакса, ако можеше да надникне за миг в живота му сега. „Посвири за мен — щеше да му каже. — Животът продължава.“

И ето, че и последното извинение за отлагането очевидно бе изчезнало.

Бен въздъхна и стана, възнамеряваше да вземе сакса и да започне дългия процес на възвръщането към уменията си на музикант, ала хвърли един поглед към компютърния екран върху писалището и той привлече вниманието му.

„По-късно“ — рече мислено той на лъскавия инструмент и отиде до бюрото си, където екранът настоятелно сигнализираше, че е получил нов имейл. Бен натисна съответните клавиши и установи, че съобщението бе нежелан спам. Изтри го и понечи да стане, но изведнъж му хрумна една мисъл. Пусна уеб търсачката и извика списъка на любимите си уебсайтове, след това ги прегледа, докато не намери онзи, който му даваше пряк достъп до командния център на ФАА в Хърндън, Вирджиния — програма, чрез която можеше да се проследи всеки летящ самолет.

Намери търсената страница и зададе въпроса си, доволен, че можеше да възстанови всеки миг от вечерта миналия понеделник, след което въведе часа, в който започнаха да пикират към Залива Аляска.

След няколко секунди екранът светна с отговорите на компютрите на ФАА. Бен увеличи мащаба на съответния район.

Не намери нищо, свързано с позивните на гълфстрийма — Мъдрец десет, но имаше отметка за ауакса — Корона дванайсет. Пусна програмата да върви с времето и видя как отметката на ауакса пое стабилно по курса си на изток в онзи миг, когато гълфстриймът със самия него на борда, бе започнал да пикира към водата.

В статията на „Анкъридж таймс“, на която бе попаднал, не се съобщаваха позивните на катастрофиралия водосамолет, но това май нямаше значение. Той и без друго не можеше да каже къде се намираше гълфстриймът, тъй като нямаше отметка за него.

Излезе от програмата, изправи се, но седна отново. Питаше се дали има начин да се получат необработените данни от РВД от последните дни.

Възможно бе, реши той, старият му приятел и бивш хакер Ханк Бостън да знае някакъв начин. Ханк, чийто прословут компютърен прякор бе Мастърмаус, през осемдесетте бе престанал да прониква в чуждите компютри само две стъпки преди ФБР да го пипне и бе навлязъл в изгодния бизнес да защитава компютрите от хора като самия него. Бен се засмя вътрешно, като си помисли, че бе научил повече за компютрите от Мастърмаус, отколкото от Калифорнийския технологичен институт. Най-хубавото в цялата работа бе, че Ханк обичаше самолетите. Ако имаше начин да се види какво са записали радарите на ФАА, Ханк щеше да го знае. Възможно бе обаче да се проследи всяко обаждане, затова Бен трябваше много да внимава да не разкрие прекалено много.

„Може да стане и в писмена форма“ — заключи Бен, извика на екрана си готова форма за електронни писма и започна да набира съобщението си. „Това може би са напразни усилия“, помисли си той. Ханк можеше да е в отпуск, в затвора или в някое интернет-заведение, зает с компютърна игра, забравил за целия свят, докато спасяваше земята от петдесетхилядната атака на извънземни, която бе отблъснал — за половин долар на игра.

Изпрати имейла и поседя известно време замислен — питаше се какво го подтикваше тъй силно да открие дали катастрофиралият хидроплан се бе намирал в понеделник вечерта близо до Мъдрец 10. Отговорът бе смехотворно прост и наивен, и алтруистичен — отвращението от това, че един старши пилот ще изгуби прехраната си, поради невидимата намеса на прелетял наблизо самолет, чиято поява може да бъде забулена в секретността на черен проект. Това щеше да му дойде твърде много, цената, която трябваше да плати — твърде висока. Проблемът не бе негов, разбира се, но по някакъв начин му се струваше, че всъщност беше. Изглеждаше така, че основната вина за рязкото снижаване на гълфстрийма бе неговата неспособност да открие грешките в програмата.

„Ей, не забравяй, че фаталната грешка бе в системата на автопилота. Ти нямаш нищо общо с нея.“

Ала очакваното облекчение кой знае защо не идваше.

Върху екрана затрепка съобщението, че е получен нов имейл. Бен веднага го отвори.

Текстът бе написан в добрия стар стил на Ханк:

„Радвам се, че се обади, Бенджи! Да, зная задна вратичка за онова, което ти трябва, макар че не бива да се доверявам никому. Те държат онези записи в компютри на няколко места. Знам онзи, който рядко охраняват. Дай ми 30 минути и ще ти пратя временен уеб адрес, който ще те свърже в продължение на точно 12 минути. След това прави едно «пуф» и не може да бъде използван отново. Бъди готов с точните въпроси, сред които да не фигурира «Как си направил това?». Естествено, ако заловят и нашибат с пръчки теб или някой от онези ласкатели, дето те обграждат, ще очаквам от вас да се самоубиете. Същото важи и за проклетия ти мързелив котарак!

Мастърмаус“

Както му бе обещано, след половин час пристигна нов имейл с дълъг адрес и допълнителни инструкции, които Бен внимателно въведе в компютъра си. Изведнъж под емблемата на ФАА се появи дълъг списък от архивни дискове, покриващи различни дати и райони, и той се опита да игнорира реалността, че някак изведнъж бе попаднал в компютъра на ФАА.

Имената на различните радарни станции на РВД му бяха непознати, но той зареди картата на Аляска и бързо сравни имената на районите южно от Валдес и онези в списъка на радарните станции. Едно от имената изпъкна веднага и той го избра. Върху екрана се появи съобщение, че се зарежда изискваният информационен масив. Бен зачака, изпълнен с опасения, питаше се дали имаше начин променените идентификационни кодове на компютъра му да бъдат разкрити и връзката да бъде проследена до него.

Зареждането завърши и той прекъсна връзката, унищожи комуникационната програма и върна отново нормалния идентификационен код на компютъра си. Извика радарната информация за понеделник вечерта и се зае да я конвертира в такъв формат, че да може да се появи на екрана. Накрая успя. Още няколко натиснати клавиша и картината се появи в цял размер върху екрана, като с всяко преминаване на радарния лъч ставаше далеч по-ясна, отколкото онази, която бе получил от Хърндън.

Това, в крайна сметка, бяха необработените, сурови данни. Той си поигра да ги подобри, след което идентифицира гълфстрийма — задача, която се оказа лесна, след като бе локализирал върху екрана ауакса.

Бен работи по данните докато най-сетне стигна до очевидното заключение.

„Боже мой, ако това е хидропланът, летящ от югоизток на северозапад, ние сме минали над или под него на височина петнайсет метра! И веднага след «срещата» си с нас той изчезва съвсем.“

Изрезката от статията бе до клавиатурата му. Той я препрочете, запомни името на сваления пилот и потърси в електронния указател номера на телефона му.

„Роузън, Арли. Секуим, щата Вашингтон.“ Следваше телефонният номер.

Бен си го записа и го набра, преди да се замисли за възможността „Юниуейв“ — или някой друг — да го подслушва. Веднага затвори. По-безопасен щеше да е клетъчният телефон, макар че дори тези телефони можеха да се подслушват от снабдените със съвременна техника агенции. Набра номера, чуха се няколко сигнала „свободно“, след което последва съобщението на телефонния секретар.

— Командир Роузън, обажда се Бен Коул от Аляска. Намирам се в Анкъридж. Видях статията за вашия катастрофирал самолет в началото на седмицата. Има нещо, което мисля, че трябва да узнаете колкото е възможно по-скоро.

Той остави телефонния си номер и прекрати връзката, без да бъде сигурен какво щеше да каже, ако пилотът бе вдигнал лично слушалката.

Шрьодингер седеше на съседния прозоречен перваз и го гледаше абсолютно равнодушен. Бен го погледна замислено.

— Е, и какво ще му кажа, когато ми се обади? „Здрасти, аз работя по един правителствен проект, за който не мога да ви кажа нищо, но в понеделник вечерта един частен реактивен самолет, регистриран някъде другаде, извършваше полет, който официално изобщо не съществува, но би могъл теоретично да ви е свалил. Необходимо е само да влезете незаконно в компютрите на държавните институции и да рискувате десет години затвор, за да намерите доказателствата“. Е, това не е най-блестящият ход.

Бен разтърси глава, усетил остро опасността.

Но алтернативата да си замълчи бе още по-ужасна.