Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (48)

Четиридесет и осма глава

Сряда сутринта, ден десети

Белият дом

Вашингтон, окръг Колумбия

Мак МакАдамс изчака охраната да провери името и документите му, след което му отвориха портата към предната подходна алея към Белия дом. Срещата, която бе поискал, криеше огромен риск, но той трябваше да бъде поет. По-раншното му обаждане бе прието с ужаса, че е възможно да е изтекла информация, но новината, че самият Бен Коул е пристигнал във Вашингтон с очевидното намерение да наруши подписания от него договор за опазване на тайната означаваше, че трябва да се предприемат действия, а разрешението за това можеше да бъде дадено само от едно място.

Мак влезе в главното фоайе.

Един агент от Сикрет сървис със студените и безизразни очи на кобра му кимна, Мак показа пропуска си, след което пое по един познат коридор, поглеждайки часовника си. Трябваше да го приемат точно след осем минути и той имаше намерението да се яви на секундата.

 

 

Апелативен съд на САЩ за окръг Колубмия

Един помощник-пристав изникна до Грейси сякаш отникъде.

— Госпожице О’Брайън, вашето присъствие е необходимо в заседателната зала на съдиите. Моля, последвайте ме. Доктор Коул? Вие — също.

Грейси и Бен последваха пристава, сякаш ги водеха в последния им път към газовата камера.

Съдия Уилямсън ги очакваше в голяма заседателна зала. Джим Ригс вече беше тук, крачеше възбудено покрай една от стените. Тримата мъже, които Грейси бе видяла в дъното на залата, стояха наблизо до Ригс.

— Госпожице О’Брайън?

— Да, Ваша чест?

— Оставаме в почивка, но ще я удължим с часове. Тези господа ще ви обяснят защо. Ще продължим, когато се върнете.

— Извинете, господин съдия… но откъде да се върнем?

Ала съдия Уилямсън вече се бе обърнал и бе излязъл през странична врата. Джим Ригс се обърна към нея:

— Госпожице О’Брайън, налага се да дойдете с нас на една среща на няколко пресечки оттук.

— Къде трябва да отидем? — присви очи Грейси.

— Не мога да ви кажа, докато не стигнем. Доктор Коул също ще дойде.

— Какво се опитвате да направите, господин Ригс?

Джим Ригс се засмя уморено.

— Уверявам ви, че не ви грози никаква опасност. Няма да ви отвлечем.

— И все пак, къде отиваме?

— Госпожице О’Брайън — намеси се единият непознат мъж, — аз съм специален агент Брек от Сикрет сървис. Вашето и на доктор Коул присъствие е необходимо в друга част на града по много спешен въпрос. Присъствието на госпожица Роузън — също.

— Грейси — продължи Ригс, — съдът ще остане в почивка, докато не се върнем.

Грейси си отбеляза, че бе преминал на „ти“.

— Имаме ли избор? — попита тя, след като ги погледна в очите.

— Госпожо — отвърна агент Брек, — изпратени сме тук да ви отведем на една среща. Не сме инструктирани да приемем отрицателен отговор.

— Грейси — продължи Ригс сговорчиво, — съдия Уилямсън знае за това и го одобрява. Моля те.

Грейси и Бен се качиха при Ейприл на задната седалка в черната служебна лимузина. Агент Брек седна на дясната предна седалка, шофираше друг агент. Тя познаваше добре „физиологията“ на Вашингтон, за да се сети по кои улици пътуваха, но вниманието й бе привлечено от Ейприл и Бен, които тихичко си говореха. Колата спря пред тежка порта, която бързо се отвори, след което се спуснаха в подземен гараж и там слязоха. Последваха безкрайни коридори, обстановката постепенно ставаше все по-луксозна, докато накрая една врата се отвори и на Грейси й дадоха знак да седне на един стол в заседателната зала на кабинета. В залата влезе Джеймисън Хендий, началник на кабинета на президента, представи се и седна срещу нея.

— Ето какво, приятели, имаме един проблем, но за щастие имаме и решение за него. Междувременно, доведохме ви тук по специалната молба на президента.

— Не разбирам — понечи да каже нещо Грейси, след като зърна не по-малко слисаните лица на Ейприл и Бен Коул.

— Виждам пред себе си три много решителни личности — рече Хендий. — Но вашата решителност едва не компрометира един много важен държавен проект.

В залата тихо влезе още един мъж. Генерал от авиацията, отбеляза си Грейси. Той седна през няколко стола от страната на Хендий и само им кимна.

— Госпожице О’Брайън, искам първо да ви поздравя, че успяхте да туширате съдиите само за три дни.

— Моля? — ахна Грейси.

Началник-щабът се засмя.

— Мога ли да се обръщам към всички вас с малките ви имена?

Грейси и Ейприл бързо измърмориха съгласието си, последвани от Бен.

— Добре. Грейси, аз не съм следвал право, но знам достатъчно за съдилищата, а имам тук под ръка неколцина истински юристи, които потвърдиха това пред мен преди половин час — ти коренно промени положението ни в онази съдебна зала.

— Сър, аз… наистина нищичко не разбирам.

— Би трябвало да загубиш, Грейси. Нямаше друг начин. Дори Белият дом не може да си играе със съдилищата и слава богу. Но Ригс и всички останали ни уверяваха, че независимо, че си намерила един опърничав съдия във федералната съдебна система, който се е съгласил да изслуша обжалването, ти никога не можеш да спечелиш. Но ти ги разби на пух и прах и адвокат Ригс трябваше да прибегне до план „Б“.

— Разбила съм ги на пух и прах? — повтори Грейси.

— Точно така, по дяволите. Ригс бе упълномощен да спре процеса, ако поради някаква необичайна причина би могла да спечелиш и ето защо сме тук. Знам, че не разбираш за какво точно говоря, затова нека обясня. Всички подробности, които ще ви кажа, са строго секретни. Става дума за голям военен научно-приложен проект, наречен „Скайхук“. Доктор Коул знае подробностите много добре, тъй като е главният инженер на проекта по софтуера. А вие тримата бяхте на път да разсекретите целия проект.

Ейприл кимаше.

— Значи сме били прави? Нали самолетът на баща ми се е ударил във военен самолет?

— Ние смятаме, че е така. А ако бяхте продължили да търсите информация за онзи военен самолет, в крайна сметка щяхте да заинтригувате пресата и да съсипете секретността на проект за милиарди долари.

— Тогава обвинението срещу баща ми наистина е било фалшиво — рече Ейприл.

— Може би. Но моята първа грижа, както и тази на президента, е съдбата на операция „Скайхук“, а тази съдба сега е във вашите ръце. В ръцете на трима ви. Всъщност, генерал МакАдамс тук се видя в чудо да намери начин да помогне на баща ви и на вас, Ейприл, без да компрометира проекта. Но след като вие двете се оказахте такива отлични хрътки, поели по гореща следа, Мак бе принуден да върне всичко там, откъдето започна — в Овалния кабинет.

— Господин Хендий — започна Грейси, — с цялото ми уважение към вас, но няма никакво оправдание за това ФАА да отнеме лиценза на командир Роузън.

Началник-щабът се усмихна леко.

— Е, това не е съвсем вярно, Грейси. Доколкото разбрах, ФАА има основателни причини и твърдо доказателство да го подозира, че е летял в нетрезво състояние, както и основателно обвинение за нарушение на правилата за визуален полет. Но аз наистина смятам, че подозрителната бързина, с която ФАА отне пилотския лиценз на командир Роузън е била неоправдана и това е грешката, която ни събра тук.

— И така — Грейси се наведе напред, подбирайки внимателно думите си, — защо всъщност сме тук, сър? Какво искате да направим и какво е готово правителството да направи в замяна, за да поправи тази несправедливост? Защото, независимо от това какво казва онзи побеснял инспектор от ФАА, командир Роузън не е пил и не е нарушавал правилата.

Хендий погледна Ейприл и кимна.

— Може би. Добре, Грейси. Нека сключим сделка. Ние трябва да защитим един проект от голямо значение за нацията и ако за това трябва да бъде върнат лиценза на един-единствен пилот, преди да сме сигурни във фактите, като по този начин отменим решението на ФАА и я поставим в неудобно положение, то ние сме готови да го направим.

— Искате да кажете — рече Грейси, докато се облягаше назад и се опитваше да потисне усмивката си, — че ако изтеглим исковете си, вие ще възстановите пълния лиценз на командир Роузън?

— Казано с една дума — да.

— И нищо от това няма бъде вписано в архива?

— Сякаш никога не се е случвало.

— И какво още ще трябва да направим?

— Върнете се в съда, изтеглете всичките си молби и ми дайте честната си дума на американски граждани, че ще отнесете всички поверителни подробности, които ще ви дам, със себе си на небесата. Дори командир Роузън не бива да знае.

Грейси, Ейприл и Бен Коул се спогледаха и закимаха едновременно.

— Онова, което ще ви кажа сега, е строго секретно. Доктор Коул знае всичко, но вие, двете дами, не сте подписали никакви договори за опазване на тайната и не подлежите на отговорност по военните закони, затова ако поискате да излезете от тук и да се обадите на Сам Доналдсън или на Тед Копъл, не можем да ви спрем. Но вашата страна разчита на вас да разберете тази много деликатна ситуация. Мога ли да получа тържественото ви обещание да запазите тайната?

Преди Ейприл да успее да отговори, Грейси вдигна ръка.

— Сър, а какво ще стане с останките на албатроса? Искаме да ни се върнат непокътнати. В тях се съдържа доказателството, че…

— Те не са при нас, госпожице О’Брайън.

Грейси поклати глава.

— Това не е вярно, сър. Били са извадени от морското дъно.

— Така е. Но не сме ги извадили ние. Нито една агенция на държавните власти или на военните не ги е изваждала.

— С цялото ми уважение, сър, но някой не ви е казал истината.

Сега Хендий клатеше глава.

— Напротив. Можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това, Грейси. Останките не са у нас и ако вие не се съгласите с поставените условия, командир Роузън ще остане без лиценз, докато не успее да отхвърли обвиненията.

Погледите на Грейси и Джеймисън Хендий се срещнаха за един безкраен миг, след което тя склони глава и кимна:

— Добре.

— Но има още нещо, което се нуждае от разрешаване — намеси се Ейприл. Тя описа паническото бягство на Арли Роузън от Секуим и съобщението, че някой е претършувал къщата им. — Ужасно съм обезпокоена!

Лицето на Джеймисън Хендий помрачня.

— Мога да те уверя, Ейприл, че никой не е бил упълномощаван да нахлува в къщата ви или да следи баща ти. Категорично заявявам, че ние нямаме нищо общо с това, но можете да бъдете напълно сигурни, че ще се заемем с въпроса. — Той си записа нещо, след което изгледа тримата по ред. — Сключихме ли сделката? Трябва да знам, преди да ви разкажа за какво става дума в проекта „Скайхук“.

— Съгласни сме — рече Грейси.

— Много добре. Преди няколко години, след разрушаването на Световния търговски център и попадението в Пентагона, се зароди една идея за защита на военните самолети, която стартира много лошо. В началото имаше хора, които смятаха, че можем да инсталираме автоматични системи, които да позволят на ръководителите на въздушното движение да приземяват дистанционно самолети на ВВС и ВМС. Бързо осъзнахме, че диспечерите не са летци и притежават съвсем други сръчности. Ако се опитахме да ги използваме за подобни цели, щяхме да стигнем дотам да загинат всички замесени, а между другото да унищожим и няколко града. Планът много бързо бе усъвършенстван и в края на следващата година лансирахме секретен „черен“ проект, на който твоят баща, Ейприл, за съжаление се е натъкнал, когато самолетът му е ударил или е бил ударен от преоборудван бизнес-самолет, който се използваше при изпитанията.

— Гълфстриймът.

— Да. Системата, която изпробвахме, ще даде възможност на специален команден пункт някъде в САЩ да поеме управлението на който и да е американски военен самолет и квалифицирани летци да го приземят безопасно на всяко летище на света, независимо дали пилотите са възпрепятствани, отвлечени или каквото и да било.

— Значи гълфстрийма, който татко е ударил, не се е намирал там, където трябва?

— Да. Повредата на гълфстрийма, която показва, че двата самолета са се докоснали, е била тайно поправена и този факт е бил скрит от генерал МакАдамс във военновъздушната база „Елмъндорф“ допреди няколко дни.

— Бях сигурна, че не е проявил безразсъдство.

— Както знаете, администраторката на ФАА е донякъде независима от президентския контрол, но тя не е глупачка и когато преди няколко минути я притиснах до стената по телефона, я накарах да се съгласи да възстанови лиценза на баща ти.

— Благодаря ви, сър! — рече Ейприл, но Хендий вдигна ръка.

— Грейси щеше да постигне същото по съдебен път. Ако тя спечели, съдът нарежда да се отвори документацията за „Скайхук“ и проектът е тотално компрометиран. Не искаме враговете ни да узнаят, че самолетите на нашите ВВС могат да бъдат управлявани дистанционно.

— Но по този начин няма да остане никакъв архив, така ли? — попита Грейси.

— Точно така. Съдът е още в почивка, Грейси. Ти можеш да се върнеш там, да продължиш и да спечелиш, но страната ти ще загуби. Но ако се върнеш и подадеш молба за прекратяване на делото, можем да ги помолим да запечатат малкото архив по него и програмата да остане секретна. Това е изборът, който трябва да направиш.

Грейси кимна, очите й бяха широко отворени.

— Господин Хендий, както казах, сключихме сделка.

— Тогава аз ще им се обадя — рече той и се изправи, — и ще разбера дали някой под наш контрол е заплашвал командир Роузън. Доктор Коул? Ще изпратя тези две дами обратно в съда. А вие бихте ли останали при нас още няколко минути?

Грейси се изправи и вдигна ръка, за да привлече вниманието на Хендий.

— Част от споразумението, сър, е да не пострада кариерата на доктор Коул.

Джеймисън Хендий се разсмя.

— Не се безпокойте. Имате думата ми, че нито един програмист няма да пострада в изпълнението на договореностите ни.

* * *

След като Ейприл и Грейси излязоха от заседателната зала на кабинета, Джеймисън Хендий даде знак на Бен да го последва и след като преминаха по няколко коридора се озоваха в смайващо познат кабинет.

— Седнете — предложи му Хендий и посочи два разположени един срещу друг дивана.

Бен се отпусна на единия, но скочи на крака, когато президентът на Съединените щати влезе в стаята. Ръкуваха се и след като седна в едно кресло до камината, президентът изгледа преценяващо Бен.

— Седнете, доктор Коул. Вие се оказахте и лошото момче, трън в петата ни, и герой. Но сега ще трябва да се заемете с по-голяма отговорност.

— Сър?

— Истинската цел на „Скайхук“, Бен, е толкова секретна, че дори министърът на отбраната не е наясно с мащабите на проекта. На всички, освен на генерал МакАдамс и на неколцина служители, бе казано, че „Скайхук“ се отнася само до военните самолети. Е, аз дадох старт на проект, който се разпростира много по-широко. Лансирах го като последната отбранителна линия, за да се предотврати завинаги евентуално повторение на 11 септември. Истината е, че кутията „Бумеранг“, в чието проектиране участвахте и вие, трябва да бъде монтирана и на всички цивилни пътнически самолети.

Бен Коул се премести напред върху дивана. Изглеждаше смаян.

— Наистина ли?

— На всички — повтори президентът. — Целта бе проста. След като всеки регистриран в САЩ авиолайнер бъде тайно екипиран с тази апаратура, ако някой от тях бъде отвлечен от терористи с искане да им бъде предоставена крилата ракета, ние буквално поемаме управлението му от земята и го откарваме на безопасно място. Можем да загубим хора на борда в някаква кървава баня, но няма да се налага самолетът да бъде свалян над американски градове, а е възможно и да спасим всички на борда му. В този план са включени пилоти, които дежурят 24 часа, седем дни в седмицата, в наскоро обзаведен пункт във военновъздушната база „Офит“, в бункера на старата главна квартира на командването на стратегическите ВВС.

— Значи… тогава това не е проект на ВВС, така ли?

— Ще снабдим и основните ни единици от ВВС, като бомбардировачите Б-1 и Б-2 и транспортните самолети С-17, както са ви казали. Но е включен и гражданският въздушен флот. В командния пункт сме инсталирали осем кабини за дистанционно управление и обучихме група пилоти от ВВС, които да работят в тях. Три от тези кабини са идентични с кабините на военни самолети. Пет — на кабините на авиолайнери като боинг 757 и 747, MD-80 и самолетите на „Еърбъс“.

Президентът замълча. Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите.

— Нямах никаква представа! — възкликна Бен. — Аз… открих някаква странна справочна информация в кода за граждански самолети и се боях, че това може да е доказателство за атака срещу софтуера.

Президентът се усмихна.

— Не, това е свидетелство за тайните ни намерения. А вие едва не ги разкрихте с настойчивостта си да разберете защо съществуват там допълнителни кодове.

— А авиокомпаниите… те не знаят, нали? — попита Бен.

Президентът поклати глава.

— Не. Знаят, че монтираме някакъв панел с апаратура на всеки авиолайнер в Америка. Всички лицензирани от ФАА работници по поддръжката са информирани, че всяко вмешателство в панела или в черната кутия се смята за федерално углавно престъпление. Но те и без друго смятат, че това е само аварийно устройство за свръзка, чрез което авиодиспечерите ще могат да виждат и чуват какво става в кабината на отвлечен самолет. Е, и това е вярно, така ще е. Но цялата история не свършва дотам. След като новите кутии бъдат монтирани, ще имаме пълен дистанционен контрол.

Лицето на Бен Коул бе пребледняло като платно.

— Господин президент… щом става дума за използването на системата на граждански самолети, трябва да ви кажа, че имам сериозни съмнения за нейната надеждност.

Той обясни проблемите, възникнали при изпитанията, и факта, че макар загубата на управление на гълфстрийма да се дължеше на повреден автопилот, кутията „Бумеранг“ не бе в състояние да поеме управлението всеки път.

— Искате да кажете, че системата не е напълно готова, така ли? — попита президентът.

— Да, точно това искам да кажа, с моите извинения към генерала — добави Бен и погледна МакАдамс.

Мак кимна.

— Виждате ли — отвърна президентът, — генерал МакАдамс вече ме информира за степента на риска, който ще поемем, като монтираме веднага тези кутии в самолетите на гражданския въздушен флот, както и за това колко припрени са били изпитанията.

— Господин президент, аз… просто не виждам как можем да бъдем сигурни, че един пътнически самолет би могъл да бъде поет на дистанционно управление без достатъчно сигурност. Трябва ни време, а напрежението досега бе прекалено голямо.

Президентът вдигна ръка.

— Имам много радикална идея как да се справим с това, но реших, че след като сте толкова неотстъпчив, ако не ви въведа в плана си, много е възможно да го провалите и да се озовете в някоя килия за това, че сте се разбъбрили.

— Сър, проблемът с командир Роузън е решен, тъй че аз…

Президентът клатеше глава.

— Не, това е по-различно. Ако наистина смятате, че тази система е прекалено ненадеждна, за да бъде инсталирана на гражданските самолети и по някакъв начин се узнае за проекта, бихте могли, водени от най-добри намерения, да нанесете огромни щети, като обявите на света, че на всеки граждански самолет е монтирана опасна система.

— Объркан съм, сър.

Президентът се разсмя.

— И Мак бе объркан в началото. Добре. Съгласни сме, че системата не е готова да бъде инсталирана на авиолайнерите, нали така?

— Да, сър.

— Добре. Аз реших, че ако монтирането на системата бъде забавено тайно, ще създаде възможности за тероризъм, което аз не искам, след като похарчихме милиарди за разработката й. Но освен това смятам, че възпиращият фактор е по-силен от същинската й оперативна стойност. Бен, виждал ли си онези табелки по дворовете, на които пише, че къщата се охранява от тази или онази компания?

Бен кимна.

— Ако си крадец, не можеш да бъдеш сигурен дали имат система или нямат, но може би е по-добре да не рискуваш. Възпиране. В случая със „Скайхук“ оставяме да изтече информация, че монтираме системата, после потвърждаваме, че я има на всеки самолет, оставяме пилотските профсъюзи и авиокомпаниите да вдигнат вой до небесата, но не отстъпваме. Всеки, който планира отвличане, ще е наясно, че всичките му усилия могат да бъдат провалени от завъртането на един ключ. Тъй че вместо да се налага някой ден да поемаме управлението на самолет, вече пълен с убити и ранени хора и с терористи в кабината, ще имаме далеч по-големия шанс опитът за отвличане изобщо да не се състои. Междувременно, ще продължим със системата за ВВС, когато сте сигурни, че е готова.

— Не съм упълномощен да поема такъв ангажимент, господин президент.

— Упълномощен сте. Джо Дейвис вече се пенсионира. Вие поемате поста му.

— Аз ли?!

— Стига да сте съгласен е всичко това.

— И „Юниуейв“ ще получи достатъчно пари, за да оцелее?

— Чекът вече е изпратен. Ще поддържаме компанията на повърхността.

— Значи пускаме информация, че системата „Скайхук“ — кутиите „Бумеранг“ — са монтирани, но тайно ги оставяме изключени?

— Когато медиите пуснат информацията, която сме им пробутали, ние ще обявим открито, че системата „Бумеранг“ наистина съществува, действаща е, и никой бъдещ терорист няма да успее да завземе самолет. Правим едно представление и демонстрираме системата пред световните медии. Възпиращият ефект е постигнат почти сто на сто, спестяваме милиарди и не рискуваме да изгубим самолет, поради дефект в електрониката, което, доколкото разбирам безпокойствата ви, е най-големият ви кошмар.

— Да, сър, така е.

Президентът се изправи.

— Очевидно е, Бен, че не можете да кажете за това на никого през този живот. Нито на двете решителни млади дами, нито на колегите си, нито на бъдещата си съпруга или любовница. На никого. Само неколцина души, освен нас ще знаят истината.

Бен се изправи и пое протегната ръка на президента.

— Имате думата ми, сър.

* * *

За Ейприл и Грейс пътуването обратно до апелативния съд премина в мълчание. На три пъти Ейприл понечи да извади клетъчния си телефон от чантичката и да позвъни до дома, но всеки път присъствието на агентите на предната седалка я отказваше.

В съдебната зала единствено Джим Ригс представляваше държавните власти. Грейси се завърна на банката си. Погледна го и прочете по доволното му изражение, че му се бяха обадили от Белия дом. Сигурно имаше неща, които той не можеше да знае, разбира се, но онова, което тя щеше да пледира, нямаше да бъде изненада за него.

Изправиха се, когато в залата влезе съдия Уилямсън.

— Заседанието се възобновява и, доколкото разбирам, госпожице О’Брайън, вие сте готова да представите още една уникална молба?

— Да, Ваша чест — отвърна Грейси и на ум преподреди думите, които никога не бе очаквала да използва. — Съмнявам се, че господин Ригс ще възрази срещу нея, тъй като тя е за прекратяване на делото. Представяният от мен ищец оттегля жалбата си и иска делото да бъде прекратено.

— Без претенции за щети? — попита Уилямсън и се усмихна като видя изражението на Грейси. Приличаше на попаднала в светлините на автомобилни фарове кошута.

— Да, сър. Няма да възобновяваме делото.

— Много добре — кимна съдията. — Делото се прекратява.

След като съдията си тръгна, Джим Ригс отиде при Грейси с протегната ръка и с усмивка на лице.

— Много добре свършена работа, Грейси, във всяко отношение. Ти си впечатляващ противник с голямо бъдеще.

— Благодаря — отвърна тя, все още с чувството, че вижда него и цялата съдебна зала през няколко фута вода.

Ейприл прегърна силно Грейси. Не забелязаха, че Бен току-що се бе върнал в съда и стои на крачка от тях.

— Питам се дали не бих могъл да ви поканя двете на вечеря? — попита Бен.

Грейси сви рамене.

— Не виждам защо не. Кога трябва да се връщате в Анкъридж?

Той се усмихна.

— Сега, след като не се боя, че ще ме арестуват, мога да хвана, който полет си пожелая. А вие? Кога се връщате в Сиатъл?

Грейси намери една пейка в коридора.

— Идват ми на ум само думите на Скарлет О’Хара: „Ще мисля за това утре“. — Тя седна и погледна Бен Коул. — Може би ще ми трябва цял живот, за да разнищя случилото се през последните два часа.

— Един час и двайсет минути — поправи я Бен.

Тя се разсмя.

— Да, забравих, че сте инженер.

— Но се възстановявам от това — изкикоти се той и се запита как ли щеше да се чувства като могъщ началник.

— Между другото, Бен, защо дойдохте?

— Предполагам, че не можех да си представя как ще живея по-нататък, ако не направя нещо за бащата на Ейприл и… за своя проект. Прекалено много неща бяха сбъркани. Прекалено много странни неща станаха. Не знаех кому да се доверя.

— Е, този проблем поне е решен, нали?

Той се ухили.

— Така бих рекъл и аз.

Грейси се обърна към Ейприл, която бе вдигнала клетъчния си телефон, след това погледна към Бен и постави пръст пред устните си. Бен кимна, Ейприл сгъна телефона си и дойде да седне при тях.

— Не мога да се свържа с тях нито по сателитния, нито по клетъчния телефон. Направо не знам какво да правя.

— Е, аз знам — рече Грейси и извади своя телефон.

— Какво правиш? — попита Ейприл.

Грейси приключи с набирането на поредица от номера, след това натисна бутона за изпращане и усмихната вдигна глава.

— Пратих му съобщение. Забравила си, че той не отива никъде без пейджъра си.