Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (21)

Двадесет и първа глава

Четвъртък, ден четвърти

Анкъридж, Аляска

Ранният следобед

Фоайето на хотел „Ригъл Аласкън“ бе изградено така, че да прилича на интериора на грубо скована хижа в някой от националните паркове, ала самият хотел бе всичко друго, само не и усамотен. Сградата се издигаше в южния край на езерото Спенърд, което всяко лято се бореше за титлата „най-оживеното водно летище в света“.

Ейприл слезе от микробуса, който я докара от летището, разтвори ципа на бялото си яке и влезе във фоайето, като мимоходом забеляза окачените по стените ловни трофеи. Ала в този момент младата жена не обръщаше внимание на нищо, заета с мислите си за надвисналата опасност.

По време на целия полет от Сиатъл се опитваше да надмогне депресията, ала тъмната вълна на реалността бавно вземаше връх. Спасението можеше да дойде единствено чрез изваждането на останките на стария боен самолет. И ако всички онези купени в Анкъридж бутилки алкохол можеха да бъдат намерени все още складирани и неотворени, обвинението на ФАА щеше да се разпадне.

„Добре, къде е моят пилот?“

Ейприл огледа фоайето. Отиде до камината, без да забележи някого, който дори смътно да отговаря на описанието на пилота. Седна в едно от големите кресла до бумтящия огън и препрочете бележката на Грейси.

„Ейприл, във фоайето ще те посрещне Скот Макдърмът, когото наех да те откара със своя «Груман уиджън» до Валдес, за да се срещнеш с оператора на спасителна компания Джим Доблър. Той трябва да е съставил план за действие, преди пристигането ти. Препоръча ми го един от големите клиенти, с когото случайно говорих днес по телефона. Клиентът ми е милиардер и е много дружелюбно настроен. Знам, че има голяма компания за спасителни и кораборемонтни дейности в Мобайл, Алабама. Операцията била твърде малка и твърде на север, за да се заемат неговите хора, но каза, че Доблър му бил доверен приятел и обеща да го помоли да ни помогне. Целта е да се спусне водолаз, който да сапанира албатроса, а след това с плаващ кран да се вдигне на повърхността и бавно да се извлече до брега, ако остане цял. Той може да стори всичко това. Дръж ме в течение. Аз ще бъда в офиса си до късно. Давай, момиче. Обичам те!“

Някаква миризма, по-остра от пушека на дървата в огнището, атакува ноздрите й. Тя осъзна, че бе дим на пура и се обърна, за да види източника й — в другия край на канапето един мъж бе запалил дълга пура, като онези, пушени някога от Чърчил. Тя сбърчи неодобрително нос, но той или не гледаше към нея, или се правеше, че не забелязва.

„Този прилича на пилот“, помисли си тя. Невчесана пясъчноруса коса и къси щръкнали мустаци, както и ожулено кафяво кожено сако и мръсна, изпомацана с маслени петна грейка, която бе метнал небрежно върху съседен стол. „Това е типичният пилот от Аляска“, заключи тя, след като отхвърли идеята, че бе просто бездомник, промъкнал се покрай охраната на хотела. Халката на средния пръст на дясната ръка и скъпите ботуши, които носеше, донякъде смекчаваха цялостното впечатление.

Но в съзнанието й пурата бе фаталният недостатък.

— Извинете — рече Ейприл, след като не успя да се пребори с негодуванието си.

— Да? — отвърна мъжът, без да я поглежда.

— Ще имате ли нещо против да не пушите тук, моля?

— Да, госпожо — рече той, дръпна си още по-силно от пурата и бавно издуха дима. — Всъщност ще имам против да не пуша тук — ухили се той. Тя предположи, че е на около трийсет и пет години. Очевидно бе арогантен нахалник. — В крайна сметка тук е зоната за пушене — рече той. — Поради това са поставили и пепелници.

Ейприл се опита да скрие сконфузването си.

— Значи тук разрешават пушенето?

— Да, госпожо. Тук е Аляска. Ние тук не сме много добре политически ориентирани — ухили й се той, и разкри изненадващо хубави зъби, преди да всмукне отново от пурата.

Ейприл извъртя очи и се изправи, отдръпна се от камината и набра в клетъчния си телефон номера, който Грейси й бе дала.

— „Пъфин флаинг сървис“ — отвърна мъжки глас след второто иззвъняване.

— Обажда се Ейприл Роузън. Мисля, че госпожица Грейси О’Брайън е поръчала за мен днес чартър от Анкъридж до Валдес…

— Точно така, госпожице Роузън. Всичко е готово за вас.

— Ами добре, казаха ми, че пилотът ще ме чака във фоайето на „Ригъл Аласкън“, а аз не мога да го намеря.

— Знам със сигурност, че е там — рече мъжът и гласът му леко отекна в слушалката, което бе странно. Тя провери силата на звука, но всичко изглеждаше нормално.

— Говорихте ли с него? Къде точно е той?

— Ами, може да се каже, че съм говорил с него, защото той съм аз, а аз знам, че съм тук, и ви чакам. Аз съм вашият пилот.

— Вие сте тук?

— Да. Във фоайето.

Ейприл погледна към рецепцията, после към входа на бара и стълбището, но не откри нищо.

— Но къде сте? Не ви виждам.

— В този момент наблюдавам една много привлекателна дама, която ненавижда пурите. Говори по телефона си.

Този път ехото от гласа му в незаетото й със слушалката ухо отекна твърде силно, за да го пренебрегне, и Ейприл се обърна към камината. Мъжът с щръкналите мустаци се усмихваше, помаха й с пурата си и кимна към своя клетъчен телефон.

„О, страхотно!“ — помисли си тя, докато затваряше апаратчето. Изчака го да приближи, прие с неохота протегнатата му ръка, опита се да игнорира силната му хватка и леко загрубялата кожа на дланта му.

— Винаги ли се отнасяте с клиентите си толкова грубо? — попита тя.

Той се разсмя.

— Просто се позабавлявах малко. Името ви е Ейприл, нали?

— И госпожица Роузън ще свърши работа — отвърна тя с леден тон.

— Добре, нека бъде госпожица Роузън — каза спокойно той.

— Освен това няма да летя със заредено устройство за предизвикване на пожари. Ясно ли е? — рече тя и посочи пурата му.

— Това всъщност е „Куеста Рей“, номер деветдесет и две, но щом настоявате…

— Да, настоявам.

— Тогава с радост ще ви избавя от нея.

Той извади от джоба си черна кръгла кутийка и внимателно напъха все още горящата пура в нея, след което зави капачето й.

— Какво правите? — извика Ейприл. — Онова нещо още гори.

— Това е една нова играчка. Запазва горящата пура свежа за по-късно — каза той и се ухили, — макар че съм сигурен, че ще сметнете думата „свежа“ за оксиморон.

— Къде е самолетът ви, господин Макдърмът?

— Командир Макдърмът, ако обичате — рече той с престорена сериозност. — Можете да ме наричате и Скот. Изборът е ваш.

— Много добре, господин командир. Къде е самолетът ви?

— До кея зад бара, госпожице Роузън. — Предложи й ръката си. — Мога ли да ви придружа?

— Не, не можете. Само водете.

— Имате ли багаж?

„Само ти си ми багаж“, помисли си тя, като едва сподави желанието да изтърси отговора, който й дойде на ум. Грейси очевидно й влияеше зле. Но само кимна и посочи чантата си за през рамо и друга с колелца с най-необходимото за едно пренощуване. Той ги взе, след като облече якето си, и я изведе.

Малкият шестместен „Груман уиджън“, модел 1952-ра, който Грейси бе наела, бе завързан за кейчето на хотела. Два малки двигателя стояха върху крилото близо до фюзелажа, поради което миниатюрният аероплан приличаше на умалено копие на бащиния й албатрос.

Макдърмът отвори лявата врата и натовари чантите, след което й направи път да се качи и да мине между седалките до дясното кресло в кабината. Последва я, заключи вратата и й подаде чифт слушалки с микрофон.

— Госпожице Роузън, този самолет може да излита и каца от вода и…

Тя вдигна дясната си ръка да го спре.

— Аз съм лицензиран частен пилот с разрешително за полети по прибори. Освен това имам и сертификат за управление на водосамолети. Тъй че, моля, не се опитвайте да ме омайвате.

Макдърмът изглежда се обиди.

— Какво ви кара да мислите, че ще направя подобно нещо?

— О, не знам. Нека просто го наречем инстинкт.

Погледна я в очите за няколко секунди, след което се изсмя и извади стария, пожълтял списък с предполетни инструкции от джоба отстрани. Хвърли го в скута й и рече:

— Щом сте лицензиран пилот, значи сте част от екипажа, в случая — мой втори пилот, независимо дали плащате сметката или не.

— Добре.

— Четете списъка, следвайте указанията ми и ми кажете веднага, ако сметнете, че има нещо важно, което трябва да узная.

— Например — как да се отнасяте с една жена и клиентка?

— Вижте, имах предвид само едно трогателно прочитане на списъка с проверки, преди запалването на двигателите.

Той изви вежди в опит да изглежда невинен, но ефектът бе твърде комичен. Ейприл не можа да се сдържи и се разсмя. Тя откъсна поглед от него, погледна инструкциите, прокашля се и нагласи микрофона си, преди да започне:

— Много добре. В началото бе тъмна и бурна нощ. Главният ключ?

— Е, това е много мило — каза Макдърмът и се ухили. — А моята реплика е: „Включен“.

— Предполетни проверки?

— Приключени.

— Заключване на управлението? — продължи Ейприл до края на списъка, след което го видя как запалва двигателите.

Излитането от гладката като стъкло повърхност на езерото бе бързо, уиджънът се вдигна плавно при скорост осемдесет мили в час и вирна нос твърде рязко, когато Макдърмът зави на изток и започна да се издига, за да прелети над хребета Чугач на три хиляди метра височина. После пое директно към Валдес. Шумът на двигателите бе оглушителен и Ейприл употреби времето, за да се наслаждава на красотата на терена. От време на време той хвърляше крадешком погледи, които пробягваха по тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда.

„Типичен сваляч“, заключи тя и се застави да насочи мислите си отново към проблема с вдигането на бащиния й самолет от дъното.

Бяха минали почти трийсет минути, когато Ейприл усети, че мощността на двигателите намаля. Обърна се към Макдърмът, видя ръката му върху ръчките за газта и го погледна въпросително. Той посочи надясно, докато завиваше уиджъна по посока на процепа в тънкия слой перести облаци, за да се спусне през него.

— Точно под нас е Валдес — рече той.

Преминаха през облаците и пред тях се разкри удивителната гледка на зелени и сиви планини с шапки от спускащи се ледници. Ейприл неволно ахна. Долу блестеше тъмносиният проток, който водеше от залива Принц Уилям на изток към Валдес. Макдърмът протегна ръка току под брадичката й и посочи нещо вдясно.

— Ей там е танкерният терминал. А от другата страна на залива е градът.

— От южната страна ли? — попита Ейприл.

Той кимна.

— Точно там бе натоварен „Ексон Валдес“, преди да влезе в историята.

— Разбрах.

— А там, в далечината пред нас, виждате ли онези разрушени постройки? Това е старият град Валдес, част от който потъна в морето по време на земетресението през 1964-та година.

— Къде е сега градът?

— Отзад вляво. Построиха го отново.

Макдърмът намали още газта, спусна елероните, като същевременно оглеждаше водната повърхност и търсеше признаци за вятър. Остана доволен, че духаше от запад и насочи уиджъна в тази посока, след което накара Ейприл да почне да чете инструкциите за снижаване и преди кацане.

Заспускаха се бързо към водата с отнета докрай газ. Макдърмът приключи с глисажа, даде газ и плавно спусна хидроплана откъм подветрената страна на града, върху гърба на една мързеливо носеща се вълна.

— Виждала съм и татко да го прави — рече Ейприл.

Скот Макдърмът кимна и я погледна.

— Невероятен терен, нали?

Забравила за миг неприятното им запознанство в Анкъридж, тя отвърна:

— Абсолютно! И кацането бе хубаво.

— Благодаря — рече той и даде още малко газ, за да изрулира бързо по тихите води към кея.

Там ги чакаше слаб възрастен мъж в изцапана с маслени петна грейка в защитен цвят. Държеше в ръце две вързални въжета. Завързаха самолета и Скот се обърна да помогне на Ейприл да излезе от кабината на леденостудения силен вятър.

— Вие трябва да сте господин Доблър — обърна се тя към мъжа на кея.

Той се усмихна, протегна ръка и рече с дрезгав глас:

— Е, щом трябва. Здравейте, аз съм Джим.

— А аз съм Ейприл. А това е… — понечи тя да каже, сочейки към Макдърмът, който тъкмо скачаше от носа на уиджъна върху кея.

Джон Доблър я прекъсна:

— Познавам твърде добре този дрипав морски вълк, Ейприл — рече той, ръкува се с Макдърмът и го потупа по гърба с другата си ръка. — Капитан трети ранг Макдърмът. Като командващ този кей ви разрешавам да слезете на него… въпреки че пропуснахте да поискате разрешение.

— Капитан трети ранг ли? — повтори Ейприл и потърси у Скот Макдърмът потвърждение, че би могъл някога да бъде военен.

— Не знаехте ли, че летите с отличен с множество награди пилот от самолетоносачите на ВМС? — погледна я Джим.

През ума й минаха няколко отговора в стил „Грейси“, но бе твърде объркана, а и в малцинство, за да ги използва.

— Не, не знаех.

— Мустаците ви подлъгаха, а? — попита Скот Макдърмът през смях.

— И те, заедно с други неща — отвърна Ейприл и неволно сложи ръце на кръста. После ги скръсти на гърдите си и пое дълбоко дъх.

— Къде можем да поговорим?

Доблър ги отведе в малък офис встрани от кея, в който централно място заемаше тумбеста печка. Вътре бе горещо и леко миришеше на дим от горящи дърва. Той свали грейката си, Макдърмът го последва и забеляза колебанието на Ейприл, която държеше бялата си пухена грейка и търсеше някое неомазнено място, където да я окачи.

— Ето тук — посочи пилотът една закачалка в далечния ъгъл. — Тази е чиста.

Тя му благодари, окачи грейката си и прие чашата кафе, докато се настаняваха около печката.

— Студеничко е при вас — рече тя, поемайки примесения с мирис на машинно масло аромат на бараката.

— Това си е направо горещина в сравнение със зимата — засмя се Джим и взе една подложка за писане. — И така, Ейприл, всичко, което знам засега е, че някакъв стар албатрос трябва да бъде изваден на около шейсет мили южно от тук.

Тя извади малкия си лаптоп и прочете последните географски координати, изпратени от N34DD, след което им съобщи фактите за катастрофата, забелязвайки с тревога колко пъти Джим поглеждаше към Скот Макдърмът със загрижено изражение.

— Какво има? — попита тя след поредната размяна на погледи.

— Моля?

— Двамата непрекъснато се споглеждате в стил „мисията — невъзможна“. Кога най-скоро можем да започнем да търсим самолета на баща ми?

Скот Макдърмът бе извърнал поглед.

— Ами първо ще трябва да видим дали ще ни е нужно екологично разрешение и…

— Какво разрешение? — попита тя.

— Екологично разрешение — отвърна Джим. — На борда на онзи самолет е имало гориво и масло, нали?

— Да, но…

— Е, не забравяй, че това е територия на еколозите и тук дори не мога да кихна на открито без пет разрешителни.

— Колко време ще отнеме? — попита тя и в тона й прозвуча опасение.

Джим Доблър въздъхна.

— Зависи от това, къде е потънал самолетът. Ако е в защитени води, може да са нужни няколко седмици, а може и никога да не го получим, зависи какво ще решат щатските и федералните власти.

— Не мога да чакам толкова!

Тя им обясни защо бърза, каза им, че Арли Роузън всеки ден губи големи суми пари.

— Госпожице Роузън — рече Скот, — тук спазването на екологичните правила е критично важно за икономическото ни здраве.

Джим кимаше.

— Ако извадя самолета ви без разрешително и той изпусне капка от нещо друго, освен минерална вода „Перие“, Екологичната агенция ще ме прониже с харпун, а медиите ще ме обвинят, че убивам птиците, белите мечки и Бог знае още какво.

— Но това е лудост! Самолетът и сега е там и тече, докато си говорим.

— Знам, но не ние пишем правилата. Тук само да докоснеш едно дърво и ще те преследват съдебно и с автомати узи.

— Госпожице Роузън — започна Скот Макдърмът, но тя го прекъсна:

— Добре. Можеш вече да забравиш това „госпожице Роузън“ и да ми казваш Ейприл. Просто се бях ядосала на отношението ти в Анкъридж.

— Така ли? — отвърна Скот и се ухили на Джим. — Тя не харесва отношението ми.

— По дяволите, Скот, нито една жена отсам Ацуги не е харесвала отношението ти, откак избяга от флота — рече Джим.

— Е, това вече е много, господин Доблър, сър! — Скот се обърна отново към Ейприл: — Само за протокола, госпожице Роузън — Ейприл, — в отношението ми в Анкъридж нямаше нищо лошо.

— Да, бе, нямало! — сопна се тя и го погледна така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да, бе, имало! — контрира я той. — Аз ли бях онази сладка млада госпожица, която нахлу в хотел в Аляска на високи токове с развети пешове на палтото от не знам каква направа, за да каже на местните дрипльовци да не пушат в зоната за пушене?

— Не видях знака. А палтото е от „Нордстрьом“, благодаря.

— Добре, деца — намеси се Джим. — Може би трябва вече да се върнем на темата.

Скот протегна същата онази голяма лапа, която тя бе поела тъй неохотно в Анкъридж, и Ейприл този път я стисна с повече ентусиазъм.

— Извинявай, че се държах предизвикателно.

— Приема се.

Той задържа ръката й за секунда и отметна глава.

— Знаеш ли, давам ти картбланш да ме атакуваш за… лекото ми нахалство.

— По-късно ще се заема и с това — увери го тя.

Той кимна, пуска ръката й и се обърна отново към Джим.

— Ти каза, че ако самолетът е паднал отвъд някаква граница, то правилата не важат?

— Ами, възможно е. Тези координати може и да са извън охраняваните води и ако е така, то разрешение навярно няма да е нужно.

— Не можем ли поне да се опитаме да намерим останките? Доколкото разбрах, разполагаш с ехолокатор със страничен обзор — това би ни помогнало да ги открием.

Джим кимна.

— В общи линии — да.

— А още е светло. Не можем ли да започваме?

Джим поклати глава.

— Да, но двигателят на влекача ми е повреден. Работят по него, но ще е готов чак утре. А и с пълен ход правя само петнайсет възела, което означава, че ще ни трябват четири часа да стигнем до там.

— Ейприл — намеси се Скот Макдърмът, — кажи ми какво точно се стремиш да постигнеш?

— Как какво? Опитвам се да извадя самолета на баща си.

— Очевидно времето е критичен фактор, но какво очакваш да намериш в онези останки?

— А, това ли било? Ами… Необходимо е да се докаже — обясни тя, — че перка на едно от витлата се е счупила по време на полет. А трябва да взема и някои неща от кабината на самолета, ако все още са невредими.

В съзнанието й се мярна неприятна картина — пръснати, натрошени бутилки. Грейси я бе предупредила, че дори една от тях да не е цяла и запечатана, ФАА никога няма да се откаже от обвиненията си. Ейприл пренебрегна студените тръпки и се опита да се усмихне.

— Добре — обърна се Скот към Доблър. — Имаш подводни камери, нали, Джим?

— Разбира се. Имам си видеокамера с обектив „рибешко око“, имам си малки камери, големи камери, дори онези модерни дистанционно управляеми камери за оглед на подводната част на корпуса.

— И всичките работят и на батерии, и на ток?

— Да, но…

— Знам, че имаш и един малък преносим генератор.

Джим кимаше.

— Добре. Това може да сработи. Аз пък имам люк в носа на самолета. Тогава защо да не отидем там, където сочат тези координати, с видеоапаратурата и генератора, да пуснем камера във водата и да видим какво ще открием. Ще ни трябват само трийсетина минути да стигнем до мястото.

— Но това е в открито море, Скот — рече Джим загрижено.

— Ей, ще се справя. Някога си вадех хляба с това да приземявам нощем невъзможно големи реактивни самолети на люлеещата се палуба на самолетоносача. В сравнение с това кацането с уиджъна в открито море си е направо фасулска работа.

Доблър се почеса по брадата.

— Аз не се безпокоя за теб.

— За стомаха си ли се безпокоиш?

Джим кимна, а Скот погледна Ейприл и посочи моряка ветеран.

— Може да даяни на петметрови вълни с малка лодчица без проблеми, но винаги когато самолетът ми е в открито море, го хваща морската болест.

— Аеропланът се клати по-различно — рече Джим.

— А на всичкото отгоре сам е пилот — добави Скот.

— Мисля, че всичко ще е наред, Скот. Имам от онези превръзки за китките срещу морска болест.

— Ще държа самолета така, че никак да не клати… — Скот замлъкна и погледна към Ейприл, която извъртя очи и сви рамене.

— О, хайде, давай. Знам, че много ти се иска.

Той я дари с широка усмивка.

— Мацката подкрепя! Благодаря. Сега вече се чувствам по-добре.

— Мога да си представя — рече тя.

— Ейприл, има още нещо — каза Джим. — Макар да имаме точните координати, възможността да намерим останките бързо е много малка. Можем просто да си изгубим времето. Почти сигурно е, че за да ги намеря, ще ми трябва ехолокаторът със страничен обзор, а той е монтиран на кораба ми.

— Разбирам — отвърна тя, — но наистина ще ви бъда много благодарна, ако поне опитаме веднага.

Двамата мъже погледнаха едновременно часовниците си, след което Джим изпъшка и се изправи.

— Е, добре, защо не — рече той и намигна на Ейприл. — И без туй няма какво друго да правим.

— Нищо няма да ти стане, Джим, гарантирам ти.

— Да бе — изръмжа той и пое към вратата, за да донесе апаратурата си. — Сякаш не съм ги чувал тези приказки и преди.