Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (26)

Двадесет и шеста глава

Петък сутринта, ден пети

Хотел „Аспен“

Валдес, Аляска

Някъде в тъмната хотелска стая звънеше телефон. Звукът му сепна Ейприл. Обърна се наляво и посегна към него, преди да си спомни, че не се намираше в апартамента си. Изправи се седнала в пълния мрак, намери опипом края на леглото, но не можеше да събуди спомена за предишната вечер и не знаеше къде се намира.

„Добре, почакай… Бях в Секуим, след това…“

Сякаш с едно завъртане на прекъсвач паметта й се възстанови изцяло, а заедно с нея — и потискащите спомени за предишната нощ.

„Валдес! Аз съм в хотел във Валдес.“

Телефонът продължаваше да звъни някъде вляво, тя размаха ръка да го намери опипом, събори нещо от нощното шкафче, преди да улови слушалката.

— Ало?

— Ейприл? Грейси е. Извинявай, че те събудих.

— Няма нищо — рече тя и затърка очи, след което се опита да намери лампата. Чу как Грейси въздъхна в отговор.

— Достатъчно будна ли си, за да ми разкажеш за снощи?

— Значи си получила съобщението ми — рече Ейприл.

— Да, но… не мога да разбера защо не си успяла да се свържеш с мен снощи.

— Може би… защото някой друг се е свързал снощи с теб? — Ейприл се усмихна вътрешно.

— Бях на лодката си, сама.

— Добре де. Сега вече съм будна и знам, че имаме голям проблем. Намерихме самолета на татко, заснех го с подводната видеокамера, но Бреговата охрана взе записа.

— Чакай малко! — прекъсна я Грейси. — Намали темпото. Разкажи ми за всичко, което се случи, по ред. Казваш, че сте открили албатроса и сте го заснели, а Бреговата охрана е взела записа, така ли?

Ейприл й разказа за всички събития в последователността им, включително и за неловкото преживяване да бъде откарана в щатски полицейски участък заедно с Джим и Скот и да бъде претърсена.

— Значи са търсили касетката, така ли? — попита Грейси.

— Той я търси.

— Добре де, той. Но намери ли я? Да не си му я дала доброволно?

— Морският спасител — Джим — му каза, че имал няколко и извади, мисля, четири, но бе очевидно, че полицаят нямаше да спре, докато не намери онази, която търси Бреговата охрана. А тя бе в джоба ми.

— Значи си я предала?

— Казах му, че не вярвам щатската полиция или Бреговата охрана да имат законно право да искат лентата и че ще я предам само след като първо я изгледаме и то ако видя официално нареждане.

— А той, разбира се, се опита да те убеди, че не е необходима заповед за изземване.

— Да. Необходима ли е? Искам да кажа, че той се държа добре, но ни заплашваше с арест.

— Не съм сигурна дали му е била необходима заповед, или не. Не знам дори по силата на кое законово разпореждане той се е представил като агент на Бреговата охрана. Ще трябва да обмисля всичко и да направя бързо проучване.

— Беше доста смущаващо.

— Обзалагам се, че е било така. Позволи ли ви да изгледате записа?

Ейприл поклати глава, очите й бяха затворени, а главата — сякаш пълна с памук.

— Не. Не ни позволи да я гледаме. Дори след като му обясних от каква изключителна важност е това за нас.

— Добре, но двамината други са я гледали, нали? Докато си заснемала останките?

— Не. Само аз я видях. Те изобщо не са гледали записа.

— Сигурна ли си? Къде бяха?

— Джим Доблър, онзи от спасителната фирма, бе в носа на уиджъна, гърбом към екрана, когато се появи изображението на самолета, а Скот — пилотът, когото си наела за мен — се намираше в задната част на самолета.

— Разбирам — отвърна Грейси, без да успее да скрие загрижеността си.

— Грейси — рече Ейприл, — не се безпокой. Аз мога да свидетелствам за онова, която ясно видях. Самолетът е смачкан, разбира се, но гледката на онзи двигател е неизличима. Честно казано, страх ме е да си го помисля дори, но съм изненадана, че мама и татко са оцелели. — След това тя й описа подробностите: десният двигател, увиснал на окачването си, килнат на една страна, силно повреденото дясно крило, огънатите перки на витлото. — Тоест, можем да разбием ФАА по този параграф. Искам да кажа, че трябва да извадим и онези неотворени бутилки с алкохол, но що се отнася до безразсъдното управление, няма начин онзи двигател да бъде откъснат само от удара във водата и пак да „захапе“ крилото. Перките би трябвало мигновено да спрат въртенето си.

— А те… не са спрели, така ли?

— Грейси, половината дясно крило е надъвкан метал. Би могло дори да се откъсне.

— Можем, разбира се, да очакваме ФАА да излезе с различна гледна точка.

— Не давам и пет пари какво ще кажат! Човек не може да спори с фактите. Знам какво съм видяла. Онези останки са там долу и са нямо свидетелство за това, че обвиненията им са смехотворни.

— Колко перки на витлото видя, Ейприл? Две или три?

— Не знам. Това не можах да установя. Надявах се, че като се върнем, записът щеше да ни покаже достатъчно подробности. Но засега би трябвало да имаме достатъчно факти, нали така? Снощи разказах на татко по телефона какво сме свършили.

— Достатъчно, за да бъде оневинен ли?

— Да. Не и по обвинението за пилотиране в нетрезво състояние, или поне още не. Но обвинението в безразсъдно пилотиране е оборимо.

— Не и без онзи запис, Ейприл. Искам да кажа, че трябва веднага да задействаме Тед Грийн, адвокатът от столицата, да се заеме с въпроса. Каза ли щатският полицай защо Бреговата охрана иска касетката?

— Не. Грейси?

— Да?

— Плашиш ме. Защо си толкова негативно настроена? Какво не мога да разбера тук? Казах ти, че мога да свидетелствам за онова, което видях, и без записаните доказателства.

— Знам, хлапенце, но си помисли от гледната точка на трета, независима страна. Ти си любящата дъщеря на обвинения, по презумпция готова да сториш всичко за татко си. Същият е и проблемът със свидетелствуването на Рейчъл, че не е пил. Ти си умна, сама си пилот, който познава нещата, и точно ти си човекът, който ще се закълне, че е видял доказателства, които по магичен начин ще го оневинят. За съжаление това доказателство не го е виждал никой друг, то вече не съществува, а и онова, записано върху лентата, също може би не съществува.

— Добре. Мога да разбера подобен предразсъдък, но записът съществува и той е у Бреговата охрана. Не можем ли по съдебен ред да ги принудим да ни го дадат?

— Възможно е, освен ако не са го изтрили, или пък не предявят някакви претенции относно националната сигурност, които биха могли да ни блокират. Но ако на дъното на океана има нещо, което те не искат никой да види, и ако твърдят, че записът съдържа тъкмо това нещо, може би никога няма да ни върнат записа непокътнат. И още нещо, Ейприл, колкото повече време минава от момента, в който си направила записа, и представянето му като доказателство, толкова по-голяма става вероятността ФАА да твърди, че записът е бил променен или дори режисиран по електронен път.

— Но това е смехотворно!

— Не, не е. Спомняш ли си какво ми показа на компютъра си? Дори ти разполагаш с компютърна програма, която може изцяло да промени една снимка.

— Да, да. Но фотография.

— Видеозаписите са просто поредица от фотографии, Ейприл. А ти си самата „Госпожица Електроника“. Те направо ще се изкефят от победата си.

Ейприл разтъркваше челото си и се опитваше безуспешно да намери ключа на лампата. Искаше й се да се разкрещи.

— Чакай малко, Грейси, нима вече се борим и с ФАА, и с Бреговата охрана? За какво става дума, за някакъв небивал заговор срещу татко?

— Нямам представа защо Бреговата охрана ще идва да те заплашва и да изземва касетката — отвърна Грейси. — Но да предположим, че са изпитвали някаква нова подводница или са поставяли подводен кабел, или Бог знае какво?

— Но тези момчета би трябвало да са на наша страна, нали така?

— Разбира се. „Ние сме от властите. Ние сме тук, за да ви помогнем“.

— Искам да кажа, че тази сряда говорих в Анкъридж с един много услужлив офицер от Бреговата охрана. О, Господи!

— Какво?

— Нещата се развиват толкова бързо, че напълно забравих.

— За какво говориш?

— Спомняш ли си, че ти разказах за донякъде нелегалната си среща с лейтенант Хобс — Джим Хобс от Бреговата охрана в Анкъридж?

— Да. В кафенето „Старбъкс“. Доколкото разбрах, те е свалял.

— Не, опитваше се да ме предупреди, а аз не приех това присърце. Каза, че имало и други държавни агенции, които се интересували от положението на татко. Попитах го за радарните записи и той каза, че му съобщили, че в тях нямало нищо, което да ни е от полза. Дадох му точните координати от бордовия GPS, а след това се набутах в района, без дори да си помисля, че те ще са там и ще наблюдават. Точно за това се опитваше да ме предупреди Джим Хобс.

— Ей, аз бих постъпила по същия начин.

— Странно е, че спомена за подводници, Грейси. Скот Макдърмът е бивш пилот от ВМС и миналата вечер той спомена съвсем същото — че може би защищават някаква операция на флота.

— Ето още една причина да извадим онзи самолет колкото е възможно по-скоро от водата.

— Това е другият проблем — въздъхна Ейприл и разказа за неохотата на Джим дори да подаде молбите за разрешения сега, след като районът очевидно бе под възбрана.

— Ейприл, натискай здраво онези двама мъже да ти помогнат. Аз ще… Чакай малко. Познавам един от Бреговата охрана там. Нека да видя дали ще мога да разбера каква законова основа използват да отцепват онзи район и да конфискуват записи. Всъщност ще препоръчам на Тед Грийн просто да се намесим веднага и да подадем молба спешно да бъде издадена заповед за локализиране и защита на онази касетка.

— Главата ми е толкова замаяна, Грейси, че не мога да мисля.

— Нуждаеш се от кафе.

— Да. Но по-важното е, че се нуждая да кажа нещо окуражително на татко.

Приключиха разговора, след който Ейприл се почувства като смазана.

Нямаше как да бъде напълно будна в пет и половина сутринта, след само пет часа сън, помисли си тя, но беше точно така. Изгарящото желание да изпълни задачата, заради която бе дошла в Аляска, я накара да иде веднага под душа и да излезе от стаята си в шест часа и да потърси отворено в този час кафене, където да закуси.

— „Тоутъм ин“ е единственото, госпожо — каза й мъжът на рецепцията и й посочи пътя.

Тя вдигна ципа на грейката си и закрачи по тихите и тъмни улици на градчето. Температурата бе около нулата, белоснежната зима бе официално завършила, но студеният въздух, който се спускаше от ледниците по планинските склонове поддържаше града в постоянното състояние на замръзване.

Ейприл се мушна в едно сепаре и даде поръчката си. Кафето й се видя много по-вкусно, отколкото всъщност беше, ала яйцата бяха чудесни. Тя приключи с яденето и поседя кротко няколко минути, вперила поглед в далечния фар отвъд залива, съсредоточила мисли върху главния въпрос — какво да предприеме от тук нататък.

Както сам се бе изразил, Скот Макдърмът имал койка при Джим и се бяха уговорили да се видят сутринта, без ясна идея защо. „Грейси е права“, помисли си Ейприл. Тя се нуждаеше от помощта им.

За нея бе почти мъчително преди това да лежи в хотелската стая и да си мисли как онзи полицай, който ги бе издебнал, нямаше да напусне Валдес, преди да съмне. Онази малка касетка можеше да струва живота и щастието на баща й, а се намираше на по-малко от двеста метра в малкия полицейски участък. Мина й през ума да нахлуе с взлом. Нямаше стоманени врати или решетки на прозорците. Приличаше много на преносим фургон и би могла да влезе в него само с една отвертка.

„Да не съм полудяла? Бълнувам невъзможни неща. Сякаш няма да се сетят кой е взел касетката.“

Ейприл благодари на сервитьорката за поредното доливане на кафе и се съсредоточи върху настоящето. Не можеше да открадне касетката, не можеше дори да уговори офицера да пусне двамината мъже да я видят, а Грейси очевидно смяташе, че това е фатален проблем. И все пак, оневиняването на Арли Роузън лежеше на седемдесет и пет метра дълбочина само на шейсет мили на юг и дори Грейси се боеше, че нещо можеше да се случи с останките. Пълните, неотворени бутилки в кабината на албатроса щяха да съсипят хипотезата на Харисън.

„Ние трябва да се върнем там, независимо от риска“, заключи Ейприл. Имаше адреса на Джим. Можеше да отиде там около седем часа и да почука на вратата. Макдърмът можеше и да се поразсърди, ала Джим щеше да е любезен и тя можеше да го помоли без угризения. Не обичаше да манипулира хората, ала това бе нещо по-различно.

Плати сметката си и разгледа картата в тъничкия телефонен указател на Валдес, преди да бутне вратата и да излезе на студа. Заревото на зората вече се виждаше на източния хоризонт, когато стигна пред вратата на Джим Доблър, изненадана да види, че в кухнята или трапезарията вече светеше. Видя през прозореца до входната врата, че Скот Макдърмът седеше пред чаша кафе. Почука леко по стъклото и се изненада, когато Скот подскочи сепнат, след което се усмихна, като видя лицето й през прозорчето на вратата.

— Ейприл! Много рано си станала.

— Аха. Добро утро. Ти — също.

Той затвори внимателно вратата зад нея.

— Джим още хърка в стаята си, а аз се опитвах да разбера какъв ще е денят.

— Аз — също — усмихна се тя.

— Искаш ли малко кафе? Тук е доста студено.

— С най-голямо удоволствие — рече тя, решила, че няма нужда да му обяснява, че вече бе закусила.

Седна край малката кухненска маса, а той й подаде чиста чаша.

— Джим има добър вкус — „Старбъкс“, „Сиатъл бест“, „Милстоун“… все добри марки.

— Скот, трябва да се върна отново там и да опитам пак.

Той престана да се рови из кухненските шкафове на Джим и се обърна към нея, леко присвил очи, докато изучаваше изписаната върху лицето й решителност. Видя го как въздъхва и затваря шкафа, преди да седне, втренчил поглед в нея.

— Ейприл…

— Нямам друг избор. Кариерата на татко, финансовото му оцеляване, може би — дори животът му, висят на косъм и доказателството, че не е бил безразсъден, доказателството, което поне отчасти може да реши проблема, е там, в морето.

— Виж, аз наистина искам да ти помогна в тази работа — започна Скот. — По дяволите, парите ми трябват, а мисля, че и на Джим — също. Но, Ейприл, трябва да бъдем реалисти. Бреговата охрана най-вероятно ще ти върне касетката, тъй че нямаш нужда от нас. А инак ще трябва да ми платиш цяло състояние за риска.

Тя кимна и чертите й се изопнаха.

— Разбирам. Значи трябва да определим цената.

— Цена ли?

— Колко сребърника ще бъдат необходими, за да ми помогнеш? — в гласа й звънна остра нотка.

— Сребърници ли? Имаш предвид — в библейския смисъл?

— Разбира се. Имам предвид, че очевидно само парите те интересуват.

— Ами, по дяволите, госпожо, аз не върша тази работа от любов! — сопна й се той и веднага съжали за това. — Извинявай. Просто се опитвам да въртя въздухоплавателен бизнес, а през зимата няма кой знае колко работа.

— Аз не искам благотворителни акции, нали разбираш? Определено ще ти платя за усилията.

— Не се безпокоя за… Слушай, извинявам се, ако думите ми са прозвучали като на някакъв алчен наемник.

— Така беше.

Той извърна за миг очи, след което отново я погледна.

— Виж, Ейприл, ако се опитаме да проникнем в тяхната забранена зона, може би и двамата ще бъдем изхвърлени от бизнеса. Могат да отнемат разрешителните на Джим и да го удушат финансово! Могат да ми отнемат пилотския лиценз, като… като… — Той размахваше безпомощно ръце, неспособен да зърне сравнението, което неволно щеше да направи.

— Както сториха с лиценза на баща ми ли?

— Ами… да.

— Кои, по дяволите, са „те“, Скот? С кого воювам?

Той поклати глава.

— Не знам, но — а мислих много за това снощи — цялата тази работа наистина е свързана с флота. Имам предвид — става на вода, военните…

— Какво искаш да кажеш с това „военните“? Бреговата охрана е предимно цивилна организация.

— Да, но спомняш ли си онова т.нар. рибарско корабче, което според Джим се преструвало, че лови риба? Малко преди да се появи катерът?

— Забравих.

— Аз най-накрая се сетих къде съм виждал този корпус. В Ейдък. Имах няколко поръчки да летя до там и си спомням, че го видях там. Това е спомагателен съд на ВМС, базиран в станцията на морската авиация в Ейдък. Ейприл, натъкнахме се на военноморска операция и… тя навярно е легитимно свързана с националната сигурност. Баща ти просто е извадил лош късмет да падне на неподходящо място.

— Ще се постарая да го посъветвам къде да падне при следващата си катастрофа — рече тя с остър и саркастичен тон.

Скот вдигна ръка с обърната към нея длан.

— Съжалявам, не исках думите ми да прозвучат обидно.

Ейприл кимна. Гледаше през прозореца как небето просветлява от изток, светъл екран над увенчаните с ледници планини, които обграждаха западния бряг на залива Валдес. Обърна се отново към него, стиснала решително челюсти.

— Скот, нуждая се от помощ. Кажи си цената. Аз ще се върна отново там, дори ако трябва да купя екипировката и да наема лодка с извънбордов двигател. Ако нито ти, нито Джим ми помогнете, ще отида сама.

Той клатеше глава.

— Съжалявам, Ейприл. Ако не получа разрешение легално да отида там, оставам извън играта. Не ми е изпила чавка акъла.

— Значи напускаш? Просто така? Казах, че ще приема цената ти.

— Значи ще ми платиш и ще изгубя лиценза си. Какво сбъркано има в тази картинка?

— Казаха ми, че ти си онзи голям мачо, бивш военноморски летец, който може да направи почти всичко, а сега бягаш от това? Значи са сгрешили.

Той започваше да се ядосва, жестовете му ставаха по-широки, лицето му потъмняваше.

— Кои са тези „те“, а? Кой, по дяволите, ти е казал, че съм някакъв просмукан от тестостерон авантюрист?

— Синоним на пилот на изтребител, нали? Или това важи само за бившето поколение от Виетнам и „Пустинна буря“?

— Ей! Аз служих и в Афганистан, преди да напусна!

— И тази работа те плаши, така ли?

Тонът му се повиши с още една степен.

— По дяволите, жено, какво не ти е ясно, когато става дума за професионално самоубийство?

— Разбира се, че… че… се моля за помощта ти, Скот.

— О, така ли? Сега пък си безпомощната женска, която моли мъжкаря да отиде и да съсече дракона й? — Той изсумтя презрително, стана от масата и закрачи из кухнята, обърна се и заговори с още по-висок тон: — Мотали са ме някои от най-добрите кучки-манипулаторки на света, а ти не можеш да се сравняваш с тях.

— Добре.

— Как се осмеляваш да ме предизвикваш?

— Забрави — рече тя, извърна се и наистина се опита да не се разплаче. Захвана се с чантата си, опитваше се да я отвори и да извади чековата си книжка. Гневът й се бе смесил с обгърналата я вълна на отчаяние. — Ще ти напиша чек, тъй че да можеш да си вървиш по дяволите в Додж.

Джим Доблър се бе облегнал на вратата в дъното на стаята и слушаше, потънал в сянка. Приближи към масата и се вгледа в Ейприл, която разлистваше книжката с писалка в ръка.

— Седни, Скот — рече Джим.

— Ей, недей да…

— Седни, синко! За бога, прояви уважение към по-възрастните.

Скот изсумтя и седна отново на стола си.

— Ейприл? Мога ли да получа вниманието ти?

Тя спря да пише чека, вдигна глава, след което остави писалката.

— Разбира се, Джим.

— Благодаря ти.

— Ти откога стоеше там?

— Достатъчно отдавна — рече той и седна на стола с облегалката напред. — Достатъчно.