Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (40)

Четиридесета глава

Събота, ден шести

Валдес, Аляска

3:42 часът следобед

Бреговият влекач на Джим Доблър тъкмо се доближаваше до кея, когато над него уиджънът на Скот Макдърмът маневрираше за кацане. Двата съда се привързаха почти едновременно, а Скот се появи от носовия люк, клатейки глава.

— Няма ли някакви кораби, отдалечаващи се от района? — попита го Ейприл.

— Всъщност имаше доста — отвърна той. — Но нито един от тях не е „кандидат“ за приносител на останките. Онзи, който ги е взел, навярно вече е някъде в пристанище и премества останките.

— Можеш ли да ме откараш до Анкъридж?

— Кога?

— Веднага.

Тя му разказа за неочакваното обаждане на мъж на име Бен Коул, каза му и за резервацията си за полет до Сиатъл вечерта.

— Ти… ще си заминаваш?

— Да, защо? — попита тя озадачена.

Скот си възвърна самообладанието и сви рамене.

— Нищо. Просто се случват маса неща…

— Скот? — рече тя, без да откъсва поглед от него. — Какво си замислил? Да не би да изпускам нещо?

Той се засмя.

— Не! Не, нищо.

Извърна се, но след малко се обърна пак към нея:

— Ти… възнамеряваш ли да се върнеш някога тук?

— В Анкъридж? Това ли имаш предвид?

— Където и да е. В Аляска.

— Защо питаш? — рече Ейприл и мигновено разбра нехарактерната за него свенливост, която досега бе оценявала погрешно.

— Ами, нали ми дължите едно излизане, госпожице Роузън?

— Така ли?

— Успях да ви вдигна от онова езеро жива. И това беше сделка. А освен това бих искал да си облечете онази мъничка кожена минипола.

— Ти не можеш да ми нареждаш какво да облека, Скот. Добри Боже!

— Е, поне да излезеш с мен.

— Ние и сега сме заедно. Не можем ли да преосмислим онова обещание за среща? — попита тя. — В крайна сметка, аз донякъде прекарах предишната нощ с теб.

— Да де, с мен, но като с наемна работна ръка. Не съм бил кандидат-ухажор, затова не се брои.

— Ухажор ли?

— Да. Аз съм ухажорът, а ти — ухажваната.

— Е, това вече наистина е романтично.

Джим Доблър се появи с горивен шланг за зареждане на уиджъна.

— Откога познаваш този разгонен пес?

— От твърде отдавна.

— И винаги ли се държи по този начин?

Джим се изкиска.

— Преди време заключвахме дъщерите и жените си, когато се очакваше да дойде в града.

— И аз така си мислех — рече Ейприл и бутна леко с пръст Скот в гърдите. — Закарай ме, моля те, в Анкъридж, и ще уредим нещо следващият път.

— Страхотно. Между другото, една широко деколтирана прозрачна блуза страхотно върви с миниполата!

— Скот! Престани!

Той намигна на Джим и отиде да му помогне за зареждането с гориво, докато Ейприл се зае с клетъчния си телефон и уреждането на срещата в Анкъридж.

* * *

Слънцето бе вече слязло на хоризонта, когато уиджънът прелетя над хотел „Регъл Аласкън“ и кацна леко в езерото Спенърд. Скот изрулира до кея на хотела и помогна на Ейприл да свали чантата си, след което слезе и застана неловко — не знаеше как да се сбогува за втори път. Тя потисна усмивката си като го гледаше тъй нерешителен и запази равнодушно изражение, след като той най-накрая й подаде ръка.

Тя обаче пристъпи напред и го прегърна, след което се отдръпна и усмихната го погледна в очите.

— Наистина съм ти много благодарна, Скот, и ако този чек не покрива разходите ти, ще ти пратя допълнително пари.

— Не, достатъчен е.

— Но все пак ти благодаря, че направи толкова много.

Тя го целуна — бързо и неочаквано — и се отдръпна, преди той да й е отвърнал.

— И ще излезем на онази вечеря.

Тя метна чантата си през рамо и му махна с ръка, след което се запъти към входа на хотела. След малко извади от чантичката си картончето с информацията, за да се убеди, че колата, която търсеше, бе пред хотела и бе с точно записаните регистрационни номера. Бързо отиде до дясната вратичка, влезе и протегна ръка на шофьора, без да затваря вратата.

— Здравейте. Аз съм Ейприл. А вие сте доктор Коул, нали?

— Ами… да — отвърна слисан Бен. — Извинете… не видях, че идвате, докато не отворихте вратата.

— Вие искате да сте предпазлив, а аз — в безопасност — рече тя, без да изпуска дръжката на вратата. — Затова не се обиждайте, но бих искала да ми покажете някакъв документ за самоличност.

Той бръкна в джоба да извади портфейла си.

— Аз… работя за една компания на име „Юниуейв индъстриз“, госпожице Роузън.

Извади личния си пропуск от джоба на ризата, след това й подаде шофьорската си книжка и изчака тя да му ги върне. Чак тогава Ейприл затвори вратата и кимна.

— Добре. Мисля, че най-вероятно сте онзи, за когото се представяте.

Той се усмихна. Добър знак, помисли си тя. Беше над трийсет и пет годишен, добре облечен, общо взето симпатичен мъж, който би изглеждал още по-добре, ако носеше контактни лещи. Тя видя, че внимаваше да не отклонява погледа си към гърдите й и оцени тази негова задръжка. Гледаше я право в очите.

— Уверявам ви, че аз съм си аз, макар че доста често излизам от кожата си.

— Аз — също — засмя се Ейприл. — Тук ли искате да останем, или…

— Ако нямате нищо против, да отидем… някъде наблизо.

Той подкара колата от паркинга и зави на североизток от Спенърд.

— Баща ми ми разказа за обаждането ви — рече тя.

— Ясно. Доколкото разбрах, трябва да гоните полет тази вечер, така ли е?

Тя кимна.

— След около два часа. Нямаме много време.

Той спря на един пълен паркинг пред ресторант „Гуенис“, но не изгаси двигателя. Обърна се и понечи да заговори, но точно в този момент иззвъня клетъчният й телефон. Ейприл погледна екранчето и видя изписан номера на баща й.

— Бихте ли ме извинили за миг? Баща ми ме търси.

— Разбира се. Искате ли да изляза?

Тя поклати отрицателно глава, натисна бутона и изслуша с мрачно изражение необяснимото настояване на Арли да се връща веднага у дома.

— Татко, след час съм на път. Какво, за бога, те е изплашило? Грейси каза…

Тя кимна няколко пъти в знак на съгласие, преди да заговори отново:

— Виж сега, нека… нека обсъдим това, когато си дойда у дома, става ли? Не… по-късно, татко. Просто се дръж. Онова, което те е обезпокоило, ще мине. Обичам те, татко.

Тя прекрати връзката и се опита да се съсредоточи изцяло върху Бен Коул, ала значителна част от съзнанието й бе заета с паниката, която бе доловила в тона на баща си.

— Извинете ме. Моля, продължете.

— Госпожице Роузън, онова, която трябва да ви кажа, ще съдържа доста големи празнини, тъй като съм подложен на сурови правни ограничения от компанията си, тъй като вършим доста секретна работа за отбраната. Ако прекося линията и ви кажа прекалено много, мога да изгубя работата си и да ида в затвора, затова ще трябва да внимавам.

— Окей. Вече възбудихте силно любопитството ми.

Той се озърна предпазливо и погледна в огледалцата за обратно виждане.

— Вие наистина се безпокоите, нали? — попита Ейприл и веднага съжали, че го жегна, а после и сама изпита за миг някакви неясни опасения.

— Залогът е твърде висок — отвърна той. — Добре, ето какво искам да ви кажа. Видях необработените радарни записи на станцията на РВД, която е била най-близо до мястото на катастрофата на баща ви. Имам копие от тях на CD, но само вие можете да го видите. Не можете да го използвате в съда, нито дори да признаете, че разполагате с него. В тези записи ще видите как курсът на самолета на баща ви в понеделник се пресича с курса на реактивен самолет малко преди да изчезне от радара и да катастрофира. Вижда се, че реактивният самолет е продължил пътя си. А бащиният ви — не.

— На записа показани ли са и височините? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не. Но аз знам със сигурност, че реактивният самолет е летял на около петнайсет метра от водата, малко преди да промени курса си и да започне да се издига.

— Баща ми е летял на височина под трийсет метра.

— И аз така си мислех.

— Защо онзи реактивен самолет е летял толкова ниско?

— Това е… дълга история и аз определено не мога да ви я разкажа.

— Онзи самолет частен ли е?

— И да, и не. Той е… граждански самолет, но участва в… изследвания, провеждани от държавни агенции.

— Значи е модифициран бизнес-самолет, така ли да разбирам?

Ейприл забеляза как той пребледня силно.

— Какво?

— Че е с Т-образна опашка, като бийчкрафт или гълфстрийм, нали?

— Откъде… искам да кажа… може би да.

— Но аз не би трябвало да знам това, нали?

Той кимна.

— Вижте, онова, което не ми дава мира, е тежкото положение, в което е изпаднал баща ви. Прочетох статията във вестника. Знам, че баща ви е казал, че не знае защо се е счупило витлото му, но че това е причината за катастрофата. Знам също, че ФАА се опитва да го линчува и отхвърля версията му.

— Така е. Между другото те твърдят, че е пилотирал безразсъдно и просто е потопил самолета, което е абсурдно.

— Точно за това се обадих. Затова не можех да не се обадя. От статията разбрах, че те не вярват, че витлото се е счупило. Но макар че не мога да го докажа, мога да ви уверя, че сблъскването във въздуха е напълно възможно, защото там онази вечер определено е имало и друг самолет.

Ейприл поклати глава и въздъхна.

— Два дни по-късно ходих във ФАА, където ми казаха, че на записите не се виждало нищо, защото радарите им не можели да засекат самолет, летящ на такава малка височина. И затова не ги притиснах.

— Тъй като не съм пилот или диспечер, госпожице Роузън, не знам дали твърдението им е лъжа или е продиктувано от незнание.

— Ейприл, казвайте ми Ейприл.

— Добре, Ейприл. Честно казано, в агенцията може би дори не знаят с какво разполагат.

— А вие как се сдобихте с тази информация?

По лицето му пробяга изражение на несигурност и той се извърна.

— Да не би да прикривате ФАА? — предизвика го тя.

— Не.

— Тогава кого?

— Преди всичко себе си, тъй като… могат да ме арестуват, ако кажа прекалено много.

— Да ви арестуват? Но как може някой да ви арестува?

— Ами… когато една компания работи за военните, има определени проекти, които изискват високо ниво на секретност.

— Значи вашата компания или която и да е държавна агенция, за която тя работи, крие тези компютърни архиви.

— Не, не. Не ги крият. Дори не ги притежават. Просто този компютърен архив, който аз видях и го копирах за вас, все още е във ФАА. Имам един приятел, който ми показа как да се промъкна по електронен път през „задната вратичка“ в компютрите им и да отворя файла, за да го разгледам. Не да го променя или да го повредя, а само… само да го видя — направо от тяхната база данни.

— И това е незаконно, въпреки че архивите са публични?

— Навярно е така.

Тя се извърна и прехапа долната си устна.

— Добре, значи онова, което сте видели, установява, че курсовете на самолетите се пресичат. Това първо, а второ, знаете, че реактивният самолет е летял на същата височина, както баща ми, колкото и необичайно да изглежда това.

— Знам го със сигурност.

— Ние първо си помислихме, че може би е закачил антената на преминаващ кораб — рече Ейприл. — Но сега вече не съм толкова сигурна.

— Възможно е да е ударил кораб, но ако радарната отметка е на самолета на баща ви, то най-вероятният сценарий е да е закачил реактивния самолет.

— А при такъв сблъсък витлото определено може да се счупи.

— И аз мисля така.

Ейприл се извърна на седалката, за да го погледне в очите.

— Не разбирам обаче едно нещо, Бен. Вие твърдите, че не е имало квадратче с данни за реактивния самолет, нито за височината, на която е летял, но сте сигурен, че е летял на петнайсет метра височина. Откъде знаете?

— Не мога…

— Можете! Щом сте стигнали дотук, щом сте ми казали толкова, трябва да знам. Баща ми направо рухва от тревоги.

— Вижте, Ейприл, моля ви да ме изслушате. Моята цел е да дам на вас и на баща ви най-добрата насока, която е по възможностите ми. Вие поемате оттук нататък. Не мога да гледам как мачкат някого, но аз също съм в сериозна опасност, ако ви кажа нещо повече.

— Но как изобщо бих могла да използвам онова, което ми казахте?

— Сега вече знаете каква информация трябва да искате от тях. Може би ще ви е нужен адвокат.

— Имаме адвокат и сме предприели действия. Ще се съгласите ли да свидетелствате, ако дадем ФАА под съд?

— Не, за бога!

— А ако съдим вашата компания? Как й беше името?

— „Юниуейв“. Ще отричат всичко и ФАА ще ги подкрепи.

— Защо?

— Ами…

— Става дума за някакви секретни изпитания, нали?

— Не мога да ви кажа! Съобщих ви всичко, което мога, и… започвам да си мисля, че това бе една тъпа скаутска грешка.

Тя се пресегна и докосна ръката му.

— Добре, съжалявам много. Благодаря ви за стореното и ви обещавам, че няма да ви причиним неприятности. Просто съм много разстроена.

— Напълно ви разбирам.

— Но, Бен… и аз трябва да ви кажа нещо. Трябва да ви кажа откъде знам, че самолетът е бил бийчкрафт.

— Гълфстрийм — рече категорично Бен.

— Добре. Гълфстрийм.

— Откъде можете да знаете за него? Искам да кажа, че той явно излита от „Елмъндорф“, но къде лети — това не би трябвало да е публично достояние.

Тя го изгледа в продължение на няколко секунди, след което пое дълбоко дъх:

— Вие сте бил в онзи самолет в понеделник, нали, Бен?

— Моля?

— Не, добре ме чухте, Бен. И знаете, че е летял на петнайсет метра височина, защото сте бил в него, нали така?

Той облиза устни и сведе поглед, замислен, след което пое дъх, преди да я погледне отново и да кимне.

— Много сте опасна, госпожице. Знаете ли го? Имам един приятел, който е също толкова опасен с прозренията си.

— А, така ли?

— Туземец от Аляска. — Вдигна дясната си ръка с обърната длан. — Добре, да. Бях в самолета. Но не ме питайте! Не ме питайте какво съм правил на борда — само съм си вършил работата.

— Добре. Важното за мен е, че знаете за какво говорите, когато казвате, че самолетът е летял на петнайсет метра височина. Чухте ли сблъсък?

— Категорично не — отвърна той. — Нищо не чух. Това не означава, че не сме ударили онова витло, но аз просто не съм чул или почувствал нищо. Всъщност…

— Моля?

Той махна с ръка.

— Не мога да се впускам в подробности.

— Разбирам, че не бива да ви питам какво сте правил, но знам това-онова за изпитателни полети на ниска височина и с голяма скорост, както и за тайни военни изпитания.

— Е, тогава можете да си спекулирате.

— Да, мога. Например — бяхте ли на борда на самолета и при снощния полет?

Тя видя как очите му се ококориха от изненада, когато понечи да отговори, но замълча и я изгледа продължително.

— Откъде знам и това, нали? — попита Ейприл.

Бен кимна.

— Защото същият гълфстрийм едва не се сблъска със самолета, с който летях снощи на височина около шестстотин метра над морето, и той долетя откъм забранената за полети зона.

— Нямах представа, че едва не сме се сблъскали.

— Така беше. Но онова, което искам да знам, е защо прикриват всичко това. ФАА ли е отговорна за това, че всичко се държи в тайна? Това някаква вендета спрямо баща ми ли е, или той просто се е оказал на неподходящото място в неподходящо време?

Бен се размърда на седалката си, за да я вижда по-добре.

— Доколкото знам — второто. Ейприл, тайните полети официално не съществуват. Ето защо, ако наистина е имало контакт между граждански самолет и тайно летящ апарат, инцидентът няма да бъде огласен. Мисля, че вашият случай е точно такъв.

Ейприл понечи да му разкаже за изчезналите останки, но реши да премълчи, Бог знае поради какви причини.

След няколко минути Бен я откара до терминала за международни полети на летището в Анкъридж, сбогува се с нея и й даде телефонните номера, на които да го търси:

— Можете да ми се обаждате винаги, когато се наложи, но не очаквайте нищо повече от онова, което вече ви казах.

Ейприл му благодари и се смеси с тълпата, за да позвъни на Грейси, която вече пътуваше към дома на съдията.

— Значи този мъж е бил в самолета в понеделник вечерта? — попита Грейси.

— Да — отвърна Ейприл и повтори казаното от Коул. — Но той се опитваше да ни насочи към радарната информация, която разкрива случилото се. Копието, което ми даде, е неизползваемо като доказателство в съда.

— По дяволите, Ейприл, аз продължавам да имам неприятности с тази работа. Трябваше ни снимка на строшено витло, ала когато я направи, Бреговата охрана иззе записа. Намери самите останки, ала малко след това те вече бяха извадени и заедно с тях изчезнаха най-силните ни доказателства. А сега казваш, че не можем да използваме този мъж като свидетел.

— Не, ако се опитаме, това ще го унищожи като професионалист.

— Добре, но знаем, че ФАА крие доказателства, нали така?

— Да.

— Е, тогава това се превръща в главна отправна точка или може би в разменна монета. Могат да си задържат проклетите си малки тайни, ако освободят командира от въдичката, на която са го закачили.