Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (41)

Четиридесет и първа глава

Събота, ден шести

Сиатъл, щата Вашингтон

Пътят от центъра на Сиатъл до красивото предградие на остров Мърсър й отне по-малко от петнайсет минути. Грейси лесно откри разположената на брега къща на съдията. Жена му й отвори и я въведе в един кабинет с умопомрачителна гледка към езерото Вашингтон.

— Е, това наистина е красиво! — възкликна Грейси, след като видя панорамата на центъра на Сиатъл в далечината, над тъмносиньото езеро.

— От щата Вашингтон ли сте, мила? — усмихна се госпожа Чейсън.

Грейси се обърна и отвърна на усмивката, но едновременно с това у нея се задействаха маса предупредителни сигнали.

— Родена съм в Айдахо, но… цял живот съм живяла тук.

— Мисля, че познаваме едно семейство О’Брайън от Белвю с цяла сюрия красиви дъщери като вас. Да не би да е вашето?

— Не, боя се, че не. Но благодаря ви за комплимента — приключи Грейси хлъзгавата тема. Наистина нямаше нужда да коментират понятията за семейство на заклета алкохоличка като майка й.

— Госпожице адвокат? — чу мъжки глас зад гърба си и се обърна, за да се изправи срещу втория по старшинство окръжен федерален съдия в Сиатъл, който й протягаше ръка. Усмихна се и пое ръката му.

— Ваша чест. Отново моля да ме извините за дързостта.

— От време на време и това се случва в нашия занаят. Бихте ли дошли с мен в трапезарията, където можем да разтворим документацията ви, ако се наложи?

Тя го последва, като очакваше приятни изненади след проявеното от жена му гостоприемство, но съдията се отпусна тежко край масата и й кимна.

— Прегледах отново вчерашната ви жалба. Защо сте дошли днес тук?

— Ваша чест, внасям в съда две нови жалби. Първата е за нова временна заповед за запор, която съчетава заповед да се представят основания и заповед за производство. Ответникът е правителството на САЩ, най-общо казано, тъй като на този етап не сме в състояние да установим коя агенция на правителството — военна или гражданска — е извършила действието, предмет на жалбата, което, по-точно казано, се състои в неоторизирано, престъпно посегателство над не изоставените останки на албатрос с позивни новембър-трийсет и четири-делта-делта. — След това тя му разказа, че собственикът успял да намери на мястото на катастрофата само следи от останките, които били там преди четирийсет и осем часа. — Молбата ни е да издадете заповед, която да задължава онази агенция, извадила останките, първо и преди всичко да ги запази, да съобщи на съда местоположението им, да ги предостави за оглед и да ги върне в собственост и в разпореждане на тъжителя. Освен това молим съдът да обяви заседание, на което да бъде изяснено защо съответната агенция е извадила останките, въпреки вашата заповед от петък.

— Тази заповед, госпожице О’Брайън, бе срещу Бреговата охрана.

— Да, сър, но сега съм разширила действието й спрямо цялото правителство на Съединените щати.

Той кимна.

— Много добре. Това съм го пропуснал.

— Ваша чест, проблемът тук е, че една държавна агенция се опитва да прикрие може би напълно законни военни или граждански изпитания на някакъв самолет в този район. Очевидно се опасяват, че останките от самолета на моя клиент биха могли по някакъв начин да разкрият онова, което тази агенция върши. В стремежа си да запазят секретността, те причиняват голяма вреда на кариерата, репутацията, финансовото състояние и умственото здраве на командир Роузън и ако техните действия вече не са повредили или унищожили физическите доказателства, които ще снемат обвиненията на ФАА срещу него, обвинения, които слагат край на кариерата му, то те неминуемо ще го направят. По-специално става дума за строшеното витло и доказателствата, че командир Роузън е имал огромен механичен проблем, който е причинил катастрофата, тоест тя не е последица от небрежност при управлението. Ето защо завеждам и тъжба срещу ФАА…

— Почакайте, госпожице О’Брайън. Не ми я подавайте още.

— Моля?

— Приемам първата тъжба и ще издам ограничителната заповед така, както сте я подготвили. Но мисля, че няма да е добре да завеждате тъжба срещу ФАА в Сиатъл.

Достатъчно необичайно бе да пледираш пред федерален съдия, без да присъства опониращ юрист, но да получиш правен съвет от такъв човек си бе направо плашещо. Грейси почувства как губи равновесие. С доста усилия успя да се концентрира.

— Ваша чест, съжалявам, но нещо ми убягва. Тъжбата изисква ограничителна заповед и спрямо ФАА за съучастничество заедно с други федерални агенции в опит да се скрие или унищожи оневиняващо доказателство, което би могло веднага да снеме обвиненията срещу командир Роузън и по този начин да прекрати голяма и продължаваща вреда.

— О, така си и мислех, че ще постъпите.

— Да, сър…

— Но на кого от ФАА ще връчите тези документи, ако ги приема?

— Ами, ФАА има значително представителство тук, сър, особено в Рентън.

Той кимна.

— Знам. Северозападният планински район. — Последва въздишка. — Искам да ви подскажа, че ще имате по-добър форум във Вашингтон, окръг Колумбия. Всички големи играчи са там, включително и администраторът на ФАА. Търсенето на съответните служители из целия регион може да доведе до прочувствени молби от страна на държавните адвокати за промени в графика на съда, за повторни слушания и прочее забавяния, които не са от полза на вашия клиент.

— Значи… би трябвало тогава да поискам издаването на такава заповед от федерален съд в окръг Колумбия, така ли?

— Не ви ли се струва по-разумно? Имате първоначална ограничителна заповед, искане за изслушване от съда на мотивите и заповед за запазване на доказателствата. Аз ще ги подпиша, ще отложа изслушването на мотивите за понеделник и ще изчакам, за да прехвърлите всичко в окръг Колумбия. Ще приема тъжбата ви срещу ФАА, ако настоявате, но ако решите да я заведете в съд в ОК, делата ще бъдат незабавно прехвърлени там.

— Да, сър. Разбирам какво имате предвид. Не бях мислила по въпроса. Добре, ще отложа тъжбата срещу ФАА.

Съдията започна да подписва подготвените от Грейси заповеди и раздели документацията на две купчинки. Тя взе жалбите си срещу ФАА, а той й подаде подписаните документи.

— В понеделник сутрин ще бъдат заведени към съответното дело — рече той, стана и кимна към вратата.

Тя му благодари и си тръгна. Седна зад волана на своя корвет леко замаяна. Обмислянето на всички необходими действия, които трябваше да предприеме, за да пренесе битката в столицата, надделя над необходимостта да преоцени какъв бе най-добрият юридически път, който да избере.

„Наистина трябва да говоря с Тед Грийн!“

Раздразнението й стигна до прага на яростта — вашингтонският адвокат, който би трябвало да й помогне, просто не отговаряше на обажданията й вече два дни.

Бръкна в чантичката си, извади електронния си бележник и намери номера на домашния телефон на Тед Грийн в Александрия, щата Вирджиния. Беше се отказала да му оставя повече съобщения на пейджъра и на служебния му телефон. Може би, помисли си тя, щеше да го намери през уикенда у дома му.

Грейси набра номера, но не натисна бутона „Send“, защото се улови, че още се намира на подходната алея на съдията. Излезе на заден ход, измина половин пресечка разстояние и спря до тротоара.

Грийн вдигна слушалката след третото иззвъняване.

— Тед? Обажда се Грейси О’Брайън. Слава богу.

— Да.

— От Сиатъл. Спомняте ли си? Делото „Роузън“?

— Да, госпожице О’Брайън. Какво мога да сторя за вас толкова… късно в събота вечерта?

Тя долови неприязнената нотка в тона му и погледна часовника си — чак тогава осъзна, че в Александрия бе след девет вечерта, а тя не се бе съобразила с часовите пояси.

— Извинете ме за късното обаждане, но трябва да ви уведомя за това какво съм предприела.

Тя очерта в общи линии съдържанието на жалбите, които току-що бе подала — за подадената предишния ден и за препоръката на съдията относно делото срещу ФАА.

Тонът на вашингтонския адвокат бе леден.

— О, чудесно. Споменахте ли изрично ФАА в тая своя молба за временна ограничителна заповед, госпожице О’Брайън?

— Наричайте ме Грейси, моля.

— Моля, отговорете на въпроса ми.

— Ами, да — отвърна тя, донякъде разсеяна от враждебността в тона му. — Не съм упоменала ФАА като единствен ответник, но съм я включила като държавна агенция, която би могла да е замесена като доброволен съучастник в тези действия. А сега ми е необходимо вие да заведете тази тъжба, която е пряко срещу тях. Съставила съм проект за текста.

— Разбирам. Значи сте ме наели като експерт по отношение на ФАА, а сега искате да ми пратите своя текст и аз само да намеря съд, в който да заведа тъжбата, или да постъпя като вас в Сиатъл — да обезпокоя някой федерален съдия в събота вечер, за да можете да нападнете в най-неподходящ момент една голяма федерална агенция и напълно да съсипете направеното досега?

— Какво е направено досега? И какво означава „неподходящ момент“?

— Неподходящ. Крайно и смешно неподходящ.

— Защо? Как?

Тя усети как започва да изтръпва от мисълта, че може би е сторила голяма грешка.

— Добре, нека видим сега — продължи той едва ли не подигравателно. — За начало аз тъкмо бях започнал един деликатен валс с ФАА, за което и бях нает — действия, които включват внимателно подбрани професионалисти, с които работя непрекъснато в управлението на ФАА, хора, с които най-често мога да се разбера без съдебен процес. Но ако следвам вашите указания, същите тези хора в понеделник сутринта ще отидат на авеню „Индипендънс“ номер осемстотин, за да открият, че нещото, което дотогава са смятали за джентълменски преговори, се е превърнало през уикенда в някаква скапана война. И след като моето име е замесено, аз ще се окажа в положението на човек, който е престъпил негласно дадената дума.

— Негласно…? Господин Грийн, мисля, че тук става дума за сериозно неразбирателство. Първо, досега имах чувството, че аз съм ви наела, а вие ми говорите така, сякаш съм някаква непослушна младша съдружничка в юридическата ви компания.

— Наехте ме от името на Роузънови. И представлявам тях. А ви позволих да участвате като стажантка, още повече, след като прочетох биографията ви и установих, че нямате почти никакъв опит. И ето, че сега ми сервирате в иначе прекрасната съботна вечер новината, че вместо да се посъветвате с мен, сте размахали меча и съдите целия свят.

Грейси усети как объркването й се превръща в гняв. Дишането й се ускори, необходимостта да прояви търпение се бореше с желанието й да контраатакува. Ала освен това се нуждаеше от неговите съвети и представителство, независимо колко противно се държеше. А и най-вече командирът се нуждаеше от него.

— Доколкото разбрах, господин Грийн, вие не проверявате съобщенията по пейджъра или по телефона си през уикендите. Всъщност вчера цял ден ви оставях съобщения на секретарката ви и се опитвам да ви намеря на пейджъра от вчера следобед.

В Александрия се възцари кратко мълчание. „Ха, значи долавяме първото колебание в иначе самодоволните ти отговори, Теди?“ — помисли си тя.

— Вчера… бях в съдебно заседание — отвърна той, възвърнал самообладанието си. — Не съм знаел, че се опитвате да се свържете с мен. И ще ви се извиня за това.

„Интересно! — Не «извинете ме», а «ще ви се извиня»! И кога ще стане това?“

— Вижте какво, господине — продължи тя. — Факт е, че се опитвах всячески да се свържа с вас, предвид развитието на събития от изключителна важност за делото. Два пъти повече съжалявам, че не можах да се възползвам от съветите ви, но трябваше да направя онова, което ми се стори най-доброто предвид стеклите се обстоятелства.

— Госпожице О’Брайън, не съм кой зная колко обезпокоен, че сте подали жалба срещу Бреговата охрана, но споменаването в тъжбата на ФАА е голяма грешка и ще представлява значителен проблем за мен.

„За теб ли? — помисли си тя. — Та нали Арли Роузън ще изгуби лиценза си?“

— Защо — попита Грейси, — да е проблем включването на ФАА в тъжбата? Ако нямат вина, нищо няма да последва.

Тя чу презрителния смях от другата страна — язвителни звуци, които пронизаха съзнанието й чак до онези тъмни кътчета, където бе потулила толкова много дребни обиди, натрупани през годините. Обиди, причинени й от онези, които отхвърляха мисълта, че едно младо, без съответния произход момиченце, може самостоятелно да навлезе в реалния свят. И ето го сега и този — продължава да бъбри, без да се интересува от тежкото положение на клиента си или искреността на усилията й, а само от това да се тупа по мъжествените гърди и да й показва колко глупава е всъщност тя. И от нея се очакваше да приеме това високомерно заключение, основано на случайния факт, че е мъж, че е с положение, с опит и с диплома от престижен университет, която несъмнено висеше в рамка на стената.

„Джентълменски преговори“, нали така бе казал?

— Госпожице О’Брайън, на телефона ли сте още?

Грейси се отърси от мислите си и се върна към настоящето.

— Извинете. Намирам се в кола.

— Казвах, че проблемът тук е в това, че най-наивно сте навлезли в истинско минно поле. Очевидно не разбирате изключителната чувствителност на ФАА, когато става дума да бъде замесена в съдебно дело. На всичкото отгоре командир Роузън е изключително уязвим — дори да се докаже, че се е ударил в кораб или нещо друго на водната повърхност, това само ще потвърди, че е летял непозволено ниско, и те имат голям шанс да защитят обвиненията си, че е управлявал безразсъдно самолета. ФАА просто не обича да я съдят и когато се почувства заплашена, има обичая да изоставя всякакви възможности за споразумение и наистина да атакува.

— Господин Грийн, те едва ли могат да нападнат по-ефективно един командир на боинг-747 от това да му отнемат пилотския лиценз.

„Ново презрително изсмиване, или само изсумтяване?“

— Вие превръщате всичко това в изкуствено спешен случай, госпожице О’Брайън. Тези неща в най-добрия случай отнемат месеци. Ако изключим отнемането на лиценза и очевидното желание на човека да си го възстанови — което няма да стане бързо, мога да ви уверя — не разбирам паниката ви.

— Моята паника, както се изразихте, навярно е стигнала до краен предел, след като установих тази сутрин, че някаква държавна агенция е извадила и откраднала останките от самолета на командир Роузън, макар че именно състоянието на тези останки е ключът към оневиняването му.

— „Откраднала“ е твърде пресилено… — процеди той. — Какво имате предвид с това „откраднала“?

„Е, върви на майната си!“ — изруга наум Грейси.

— Според адмиралтейското право, господин адвокат — започна тя, като подбираше внимателно думите и непрекъснато си напомняше, че се нуждаеха от него, — как иначе бихме могли да разгледаме ситуацията, при която собственикът очевидно не е изоставил останките, наел е фирма за изваждането им, не е давал разрешение на никого да пипа тези останки, а властите въпреки това го правят?

— По какъв начин ви информираха, че ще изваждат останките?

— Искате да кажете как са ни информирали — засмя се тя. Смехът й бе кратък, импулсивен изблик на насъбралото се удивление и отвращение, което носеше далеч по-сложен смисъл, отколкото той бе готов да понесе. — Те ни информираха, като обявиха забранена зона около мястото на катастрофата и след това оставиха само няколко парчета на океанското дъно, където самолетът бе потънал. Ето как. Нямаме представа кога са ги извадили, нито къде са сега останките. ФАА може би подправя оневиняващи доказателства дори в този момент, докато си говорим с вас. В крайна сметка аз ви информирах в подробности за враждебното отношение на инспектора от ФАА към командира. Те дори биха могли да повредят останките така, че да не бъде възможно да се определи дали витлото се е строшило по време на полет.

— Госпожице О’Брайън, мога да ви уверя, че ФАА не е отговорна за изваждането на останките.

— Откъде знаете това, господин Грийн.

Пак последва мълчание.

„Прекалено остра съм! — укори се сама Грейси. — Ако не се успокоя, ще го изгубя.“ Ала усещаше как у нея бушува битката между професионалното въздържане и неустоимото желание да го разкъса на малки парченца и това се отразяваше на преценката й.

— Госпожице О’Брайън, колкото и да е непонятно това за юристи като вас, външни хора, истината е, че ФАА функционира в други измерения, различни от останалите във вселената. На тях ще са им необходими месеци, преди да решат, че трябва да извадят каквото и да било от морското дъно. Всъщност на тях ще им е нужна цяла седмица да решат дали да напуснат сградата си, ако пламне пожар — от страх, че биха могли да бъдат подложени на критика, че са го извършили неправилно.

— И това същите внимателни и разумни хора ли са, с които непрекъснато работите? Същите, за които сега говорите презрително?

— Няма да удостоя с отговор този ваш въпрос.

— Е, тогава удостоете следващия, ако обичате, господин Грийн. Вие казахте ли ми преди няколко дена, че ФАА е предприела някаква вендета спрямо командир Роузън и че възнамерява да не му позволи да лети?

— Аз… мисля, споменах, че изглежда са склонни да постъпят така, съдейки по първоначалните ми контакти.

— Така ли? Смятате, че сте ми казали точно това?

— Да.

— А дали си спомняте, че изрекохте точно тези думи: „Те искат да го ликвидират, Грейси“? Защото е факт, че казахте, че ФАА има склонността да предприема подобни действия и че не можете да ги накарате да ви сътрудничат и в най-малка степен по отношение на случая с командир Роузън. Казахте още, цитирам: „Както изглежда, те са взели твърдото решение да го разорят, да го съсипят напълно“.

— Е, може малко да съм попресилил приказките.

— Добре. Всички го правим от време на време. Но ще бъдете ли така любезен да кажете на горкото стажантче-адвокатче от провинцията, което не разбира реалния свят, къде в тези изявления един разумен мъж или жена ще намерят някакви индикации, че в момента е в ход някакъв т.нар. деликатен валс, който би могъл да доведе до добро решение за командир Роузън, изключая съдебен процес?

„Е, сега вече имаме изстрадана, снизходителна въздишка“ — рече си Грейси, докато го слушаше как прехвърля слушалката към другото ухо, сякаш се опитваше да подреди мислите си, докато обмисля как да обясни атомната физика на селския идиот.

— Вие очевидно не разбирате в какво се състои процесът, госпожице О’Брайън. Човек трябва да се отнася много внимателно и дипломатично с тези хора. Което аз правя непрекъснато. Не мога да ги нападам всеки път, когато предприемат действия по отнемане на пилотски лиценз, като ги обвинявам в злоупотреба със служебното положение или лоши намерения. Няма да ми остане никакъв престиж, ако следвам вашия пример — да извадя пистолета и да стрелям, а след това да се целя. Създал съм с тези хора дълготрайни връзки, а онова, което вие сте сторили ги поставя под заплаха. И сега вече ми предстои маса работа да ги възстановя.

— А какво ще стане с клиента ви, адвокат Грийн? — попита тихо Грейси.

— Ненавиждам тези намеци, млада госпожице! — сопна се той в отговор. — Това е начинът, по който вършим нещата в големия град, и аз се съгласих да помогна на клиента ви, осланяйки се на очевидно неоправданото основание, че вие оценявате ролята ми като малко по-значителна от тази на момче-куриер, което да завежда тъжбите ви във Вашингтон. Аз получавам своето като оставам внимателен и благоразумен, а не като ги нападам с голямата сопа при всяка възникнала възможност.

„Няма начин да спечеля каквато и да било битка с този балон, пълен с въздух под налягане — помисли си Грейси. — Или си слагаш главата на дръвника, мила, или го уволняваш този тип.“

Грейси затвори очи и се застави да бъде раболепна. В крайна сметка ставаше дума за командира, напомни си тя, и остави тази мисъл да отекне достатъчно силно в съзнанието й, за да сподави яростта.

— Вижте какво, господин Грийн, съжалявам ако съм направила нещата по-мъчни, но как е възможно да не ги съдим? Те са част от правителството на САЩ, а именно то се бърка в най-важните доказателства, които могат да докажат, че обвиненията към командир Роузън са абсолютно невалидни. Оневиняващи доказателства. Не виждам как, ако се разговаря с тях от тук нататък, останките ще бъдат запазени.

— Ами, знаете ли какво? Предполагам, че от тук нататък това ще бъде само ваш проблем, колега, защото аз повече няма да участвам.

— Моля?

— Оттеглям се, веднага и сега. Ще ви върна аванса в понеделник.

— Чакайте малко. Моля ви.

— Госпожице О’Брайън вие се държите като млад слон в стъкларски магазин, а този магазин е моят.

— Едва ли бих могла да съм слон.

— Желая ви всичко най-хубаво. И на клиентите ви — също. Но предполагам, че вече сте сготвили „печената патица на командир Роузън“ — със стореното от вас. В мига, в който споменете агенцията в тъжбата си, си гарантирате, че ФАА ще се бори до дупка.

— Господин Грийн, вие поехте това дело.

— И сега се оттеглям. Няма да подавам никакви тъжби и съм вече извън играта.

— Не! Моля ви, изслушайте…

Изщракването на прекъсналата връзка изкънтя в ушите й и в продължение на няколко секунди Грейси просто седя смаяна, чувстваше се зле и се питаше дали да не му позвъни веднага отново.

„Мамка му!“

Мразеше тази фраза, но й се стори подходяща, а и реши, че се намираше далеч от хорски уши, за да може да даде воля на чувствата си — чувства на гняв и срам.

Поседя така няколко минути — задъхана, с разтуптяно сърце, докато се опитваше да преодолее емоциите и да намери нещо логично и рационално, за което да се хване, някакъв спасителен пояс в надигащия се прилив на чувства, които биха смазали здравия разум и задръжките й.

„Не можеш да изключиш целия свят, хлапенце!“ Усети сълзите, които се стичаха по бузите й и това неоспоримо доказателство, че си бе изтървала нервите, се добави към изблика на самобичуване, който сякаш изпълваше вътрешността на колата й.

Нейната кола. Нейната яхта. Нейното его. Очакванията й. Положението й. Всичко това можеше да се срути в един миг, в който я изритат от „Джансън и Прузън“. Юристи сега под път и над път, заплатата й бе уникална, а след всички последни покупки висеше на косъм и бе финансово зависима, след като нямаше почти никакви спестявания.

„Но защо мисля само за себе си? Току-що поставих под заплаха единственото семейство, което някога съм имала.“

Погледна клетъчното телефонче в ръката си, необходимостта да позвъни на Ейприл бе почти непреодолима. Ала Ейприл би трябвало да лети обратно към Сиатъл, а и какво можеше да й каже? „Здравей, стара приятелко. Лошата ми преценка и бойната ми натура са причината току-що да изгубим единствения адвокат във Вашингтон, който би могъл да промени мнението на ФАА. Благодарение на мен, баща ти вече наистина е прецакан.“

„Не! Погледни това право в очите! Осъзнай го! Ти току-що подаде тъжби за две федерални слушания, а искаш да подадеш и трето. И после какво?“

Пое рязко дъх и по стройното й тяло пробягаха тръпки, плашеше я усещането за уязвимост. „Не бива на двайсет и шест години да се чувствам като неудачница. Не беше ли писано някъде, че ентусиазмът и жизнеността на младостта могат да надделеят над всичко? Стегни се, Грейси! Стегни се!“

Имаше силата да оцелее и да победи. Нима досега не бе оцелявала? Без баща, след толкова нощи с майка й, просната на дивана пияна до смърт, самата тя майка на родителката си, колко пъти си бе повтаряла същите думи с далеч по-малка увереност. Оцеляването сега изискваше самочувствие, онова самочувствие, което можеше да стъпи върху раменете на миналите й оцелявания.

„Добре. Изгубихме Грийн. Но това може да се окаже и за добро. В столицата има и други адвокати, специализирани по авиационни проблеми, ако ми потрябват. Но защо ще ми трябват? С ФАА хитрините не минаха. Правилата на играта се промениха.“

Досега се опитваха да омилостивят агенцията, която бе разгневена, без да има видима причина за това. А сега разполагаха с доказателство, което можеше да свали две от трите обвинения, а твърдението на ФАА, че командирът е летял небрежно и е нарушил инструкциите за полети при лошо време, си бе съмнително още от самото начало.

Тя заклейми мислено вълната на страх, която я бе връхлетяла, и се зае да обмисля нещата, които щяха да й бъдат нужни, за да поведе битката във Вашингтон. Първата стъпка, установи тя с огромен вътрешен ужас, бе да разговаря с Бен Джансън и да си осигури разрешение да пътува. От самата мисъл за тази неизбежна среща й стана студено, а в главата й зазвуча непознато досега бръмчене.

Грейси пое дълбоко дъх, стисна волана и включи на скорост. Първата стъпка беше да се върне в кабинета си, макар да имаше неприятното чувство, че това може да й бъде за последен път.