Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (23)

Двадесет и трета глава

Четвъртък, ден четвърти

На 63 морски мили южно от Валдес, Аляска

Късният следобед

— Тези вълни изглеждат огромни! — възкликна Джим от втората редица седалки, докато Скот Макдърмът стискаше щурвала на малкия груман на минимална скорост и търсеше най-подходящия гребен, върху който да се приводни.

Той погледна Ейприл и се усмихна.

— Това не е малко предизвикателство за птичка от този сорт — при това самият ни корпус е лодка — но я си представи какво е да кацнеш в открито море с нещо от типа на малка чесна с поплавъци?

— Не мога — рече простичко тя, тъй като не искаше да обсъжда проблема. Изпитваше истинска, вътрешна потребност да не откъсва поглед от гонещите се пред тях вълни, стиснала в мъртва хватка дръжките на креслото на втория пилот, което заемаше. Да се занимава с дискусия, надхвърляща рамките на въпроса за самото им оцеляване, точно в този момент й се струваше непосилно…

Ейприл знаеше, че Скот Макдърмът се опитва да я впечатли. Това бе незряло усилие, но той очевидно още бе в плен на хлапашкото „Здрасти, момичета, аз пък летя с реактивни самолети!“ — което предполагаше в ответ задължителни изблици на женско обожание.

— Окей, ето тази вълна ми се вижда подходяща — рече Скот и заработи с кормилата, за да плъзне уиджъна с няколко градуса по-наляво. — Не — каза той миг по-късно и бързо дръпна ръчките за газта над главата си. Самолетът рязко дръпна нагоре, за да избегне вълната, която неочаквано се разпука в бяла пяна и мина толкова близко под тях, че Ейприл помисли с уплаха дали седалката й няма да се намокри.

Отново застанаха над гребена на една вълна, този път не толкова висок, колкото предишния.

— Това ли са ти вълните, метър и половина високи? — изрева Джим. — На мен ми се виждат поне триметрови!

— Не, в рамките на поносимото са — отвърна Скот. — Ето, слизаме!

Този път той улучи точното положение, което търсеше, бутна щурвала напред точно толкова, за да спусне корпуса на уиджъна върху гребена със скорост малко по-висока от седемдесет мили в час, като в същия момент натисна педалите за ляв завой. Самолетът се понесе с вълната, докато той, отнел газта, изчакваше летящата лодка да премине от полет в плаване, след като корпусът се остави да бъде погълнат от водата и двата понтона на крилете да я докоснат.

— У-и-и-и-и! — извика той и екзалтираният му вик накара Ейприл да извърти очи.

Тя бавно започна да осъзнава, че бе оцеляла. Всичките й кацания като пилот на хидроплан бяха върху гладка вода, с едномоторни самолети с високо вдигнати криле и поплавъци, което означаваше, че еднометровите вълни й се виждаха като планини.

Скот намали до минимум оборотите на двигателите и провери местоположението им по GPS-a, насочвайки самолета на север.

— Намираме се на две мили северозападно от координатите, които ми даде — рече той, разгърнал картата. — Точно където исках да бъдем.

Тя кимна, беше се съгласила, че албатросът сигурно бе паднал в рамките на шейсетте секунди след последното излъчване на малката си спътникова система за проследяване, а при 140 мили в час това означаваше, че бе изминал малко повече от две мили.

— С какво мога да ти помогна? — попита тя.

— Иди отзад и отвори главния горен люк. Стартирай малкия генератор и стой там да включиш кабелите на видеото.

Тя се измъкна от креслото на втория пилот и мина ребром към него, като си даваше сметка, че Скот Макдърмът щеше да се наслади на фигурата й в прилепналите дънки, с които се бе преоблякла. Беше навлякла дебел син пуловер върху бяла блуза и бе сменила красивата си бяла грейка с добре подплатено кожено яке. Джим бе настоял да й даде една омазнена работна грейка и при свирещия в кабината студен вятър тя изпита удовлетворение, че се бе съгласила.

Скот я изчака да иде отзад, след това се наведе и отвори носовия люк, докато Джим вадеше подводната видеоапаратура от пластмасовия й контейнер и я свързваше. Подаде камерата напред и се приготви да развие стометровия кабел-въже.

След десет минути Скот бе отново в пилотското си кресло, докато Джим стоеше до отворения носови люк, а Ейприл се настани на мястото на втория пилот с цветен монитор в скута. Стабилизираната камера започна своето пътешествие на влекало над дъното.

Скот даде съвсем малко газ, за да поддържа три-четири възела скорост по данните на GPS-a и пое курс североизток. Телевизионната камера висеше на около метър и половина над дъното на седемдесет и пет метра дълбочина, опашните й перки поддържаха стабилна кутията й, а с джойстика, който Ейприл държеше, обективът можеше да се върти наляво и надясно. Платформата на камерата бе снабдена с мощен прожектор, чийто лъч пронизваше мастилената, студена бездна.

На екрана се появиха скали и водорасли, стрелкащи се риби и сепнати раци, които бързаха да избягат в мрака. Малка тигрова акула премина пред камерата и изчезна с едно почти ядно махване на опашката си, след което на екрана се появи огромен калкан.

— Джим, този калкан трябва да има четирийсет кила — извика Скот.

— По дяволите — отвърна Джим. — Сега пък огладнях, а на борда нямаме стюардеса.

Студеният морски въздух нахлуваше през носовия люк, преминаваше през кабината и излизаше от задния люк и Ейприл бързо измръзна. Опита се да се загърне по-плътно с грейката, вдигна ципа на долната й част, вдишвайки свежия морски въздух.

Слънцето бе паднало вече много ниско над югозападния хоризонт, огненото му кълбо бе потънало в шепите на хълмовете на остров Монтагю на запад. Странно е, помисли си тя, че само преди три дни майка й и баща й са можели да загинат точно тук, където тя плаваше сега. Странно бе да си помисли, че се бе събудила в Секуим само преди петнайсет часа, без да възнамерява да ходи в Аляска, камо ли да попадне във водосамолет, от който се опитваше да зърне останките на потъналия албатрос. Беше направо нереално, че N34DD се намираше в мрака някъде под тях. И тя започна бавно да осъзнава колко трудно щеше да бъде да го открият.

— Колко време мислиш, че ще можем още да търсим, преди да трябва да отлитаме? — обърна се Ейприл към Скот, чийто поглед бе вторачен към хоризонта вдясно.

— Около два часа. Не искам да излитам по тъмно — отвърна той и се наведе под таблото. — Ей, Джим, какво е според теб онова корабче на деветдесет градуса вдясно?

— Къде? — попита Джим. Гласът му сякаш идваше отдалеч, макар че бе застанал в носовия люк само на седемдесет сантиметра пред предните стъкла на кабината. — Не мога да те чувам добре тук.

— Корабчето откъм десния борд на около триста метра от нас — повтори Скот.

Ейприл видя как Джим върти глава и внимателно се вглежда. След миг се обърна.

— Носиш ли онзи военен бинокъл, Скот?

— Чакай малко. — Скот се наведе назад и измъкна големия бинокъл от калъфа му. Подаде го на Джим, който започна да оглежда далечната лодка.

Измина почти цяла минута в мълчание. Ейприл се опитваше да гледа само монитора в скута си, но я разсея отново Джим, който се изправяше, за да могат да го чуят.

— Преструва се. Преструва се, че е рибар, но няма риболовна екипировка, не се виждат и мрежи във водата.

Скот погледна към Ейприл, по лицето му пробяга тревога.

— Не разбирам — рече тя.

— Аз също — отвърна Скот и се наведе отново под таблото, за да види Джим.

— Идва ли към нас, проявява ли някакъв интерес към нас?

Джим кимна, преди Ейприл да го чуе да отговаря. Свали бинокъла.

— Проявява интерес към нас, това е ясно. Движи се насам с може би десет възела и оттам също ни оглеждат с бинокли.

— Чакай малко — рече Ейприл и се напрегна да разгледа по-внимателно корабчето, макар и с невъоръжено око. — Възможно ли е да мисли, че сме в беда, след като кацнахме тук по такъв начин?

— Може би — рече Скот, върна се отново на мястото си и продължи да оглежда морето. — Видя ли нещо там, долу?

Ейприл поклати глава.

— Дъното все още се вижда, но няма нищо, което да прилича на метал, а и видимостта пред камерата е само три до пет метра.

— Охо! — възкликна Джим от носовия люк, насочил отново бинокъла към приближаващото корабче. — Там, зад първия, има и друг плавателен съд, приближава много бързо.

— Можеш ли да ни кажеш нещо повече за него? — попита Скот, но Джим вече кимаше със странно изражение на лицето.

— Да, трудно е да се сбърка тази изрисувана под ъгъл червена ивица на носа.

— Червена ивица? — попита Ейприл, но в съзнанието й веднага изникнаха образът на лейтенант Хобс и емблемата на Бреговата охрана в спасителния център в Анкъридж.

— Това е катер на Бреговата охрана — продължи Джим. — Препуска с може би двайсет и пет възела.

— Значи преследва онова корабче, така ли? — попита Скот.

— Не, кара право към нас. Най-добре извади морската преносима радиостанция от багажа ми отзад.

Ейприл продължаваше да гледа телевизионния екран, молеше се да зърне нещо, което прилича на самолет. Бързо наближаващият кораб на Бреговата охрана бе предизвикал силна загриженост. Мислено се укори за прибързаната паника, но не можеше да надделее над усещането, че ще я уловят на местопрестъплението, докато върши нещо съвсем нередно.

Скот отново се измъкна от лявото кресло и отиде в задната част на уиджъна, прерови чантата на Джим и извади портативната радиостанция на морските честоти. Включи и я подаде през носовия люк.

Още след първото повикване на Джим се чу отговорът:

— Самолетът във водата, тук е катерът от Бреговата охрана на САЩ „Пойнт Бароу“. Застанете на дрейф и се пригответе да приемете хора на борда. Намирате се в забранен район. Повтарям, подгответе се да приемете хора. Намирате се в забранен район.

Джим Доблър понечи да отговори, след това погледна объркан Скот Макдърмът и накрая му върна радиото през люка.

— Ти си командирът на този съд, Скот. Най-добре ти да говориш с тях.

Скот взе ръчната станция и я приближи към устните си, без да изпуска из очи приближаващия катер, който нарастваше пред тях с всяка изминала минута.

— Катер на Бреговата охрана „Поинт Бароу“, тук е регистрираният в САЩ самолет новембър-осем-седем-едно-браво. Нас викахте. Ще ви изчакаме, но имайте предвид, че нито настоящите авиационни карти, нито известията до въздухоплавателите от този следобед не съобщават, че тези координати се намират в забранен район. Не ловим риба. Повтарям, не извършваме никаква дейност, включваща риболов. Преминавам.

Съобщението от мостика на катера бе същото и Скот сви рамене, докато развърташе уиджъна на северозапад и се подготвяше да спре двигателите.

Джим усети завоя и се подаде от люка.

— Скот, не завивай прекалено бързо, ще оплетем кабела на камерата.

— Спираме ли? — попита Ейприл.

— Нямаме друг избор. Тук те са шерифите. Забеляза ли нещо?

Тя поклати глава. Скот избута ръчките за газ до нулево положение, двата радиални мотора се закашляха и спряха. Единственият шум сега идеше от генератора в дъното на кабината. Ейприл видя как камерата се спусна на дъното с леко друсване, пред обектива й се вдигна за малко пясък и после се уталожи в лъча на прожектора.

— Ще я изтегля на повърхността, Скот — каза Джим, без да откъсва поглед от катера, който сега се намираше на по-малко от четвърт миля. Със своите петдесет метра дължина той изглеждаше заплашителен за всеки, който се намираше на морското равнище.

Телевизионният екран все още бе включен и Ейприл видя как камерата се откъсва от дъното. Без стабилизиращия ефект на влаченето, при което перките й я застопоряваха в една плоскост, камерата започна да се върти, лъчът на прожектора се отклоняваше все по-наляво и улови някакви смътни очертания в далечината. Ейприл се вгледа по-отблизо и присви очи.

— Работи ли видеокасетофонът? — попита тя.

— Да. Защо?

— Аз… не съм много сигурна какво видях. Стори ми се метално.

Скот погледна изображението и веднага се наведе напред.

— Джим! Спри да теглиш. Виждаме нещо откъм левия борд.

— Можеш ли да поемеш натам? — попита тя.

Скот кимна, дръпна лостовете за газ и натисна стартера на десния мотор, който запали от първото завъртане. Уиджънът пое бавно, а Скот бе натиснал докрай десния кормилен педал, за да не се завърти, докато запалваше левия двигател.

— В тази посока ли? — попита той Ейприл, която закима енергично.

Гласът на същия офицер от Бреговата охрана по портативното радио мигновено събуди у тях тревогата, че преследването вече започва.

— Самолет новембър-осем-седем-едно-браво, наредено ви беше да застанете на дрейф, а това означава да спрете двигателите. Това е заповед. Изгасете двигателите.

Скот грабна радиостанцията с едно плавно движение.

— Само поддържаме стабилизиращ курс. Ще спрем двигателите, когато приближите достатъчно, за да хвърлите въже.

Офицерът повтори заповедта, а Скот въртеше непрекъснато глава от екрана към компаса и обратно.

— Той е! Скот, това е албатросът! — извика Ейприл.

— Достатъчно близо ли сме?

— Да! Можеш ли да спреш?

Двигателите спряха.

— Дай на Джим някакви указания — рече Скот. — Да вдигне ли камерата, да я приспусне… или какво?

— Малко нагоре, Джим — рече тя.

Скот повтори нареждането.

Катерът вече забавяше ход и с периферното си зрение Скот можа да види неколцина моряци на носа да подготвят въжета, както и групата, която щеше да дойде на борда им, макар че не му бе много ясно как щяха да се прехвърлят на толкова малък съд като уиджъна.

— Виждам левия двигател, но… другият, другият ми трябва. — Ейприл се наведе под таблото към носовия люк. — Джим, можеш ли някак си да завъртиш камерата наляво?

Изображението бавно се промени, камерата се завъртя несръчно наляво, но достатъчно, за да се види ясно купчината изкривен метал, където би трябвало да се намира десният двигател, както и големите дупки в крилото до него.

— Боже мой, десният двигател се е наклонил на една страна и перките на витлото са се врязали в крилото! — рече тя.

— Ейприл, трябва вече да извадим видеокасетата. Могат да я конфискуват.

— Можеш ли… можеш ли да почакаш? С всяка изминала секунда изображението става все по-добро.

Скот се измъкна от мястото си и отиде отзад, където застана до портативния видеокасетофон с миникасети.

В кабината вече ечеше глас, усилен от мегафон: нареждаше им да спрат и да приемат двама души, които щяха да дойдат със сал, за да инспектират самолета.

— Идвайте, момчета. Не правим нищо незаконно тук — изрева Джим отдолу.

— Какво правите? — попита офицерът.

— Изпробваме нова подводна видеосистема. Готов съм вече да я издърпам на повърхността.

Ейприл гледаше как дясното крило бавно приближава. Двигателят някак си се бе изместил или се бе откъснал от окачването си, но вместо да се отдели изцяло от албатроса, се бе изкривил надясно и поне две от перките на витлото се бяха впили в предния ръб на крилото и резервоара, досущ като някакъв странен трион. Гледката бе едновременно и смайваща, и отвратителна.

„Как, за бога, са се измъкнали живи?“ — зачуди се Ейприл. Били са на косъм от взривяване във въздуха.

— Ейприл! Откъсни се за момент от екрана и запиши от малкия GPS точните координати. Но прецизно! До последната цифра зад десетичната точка. И провери три пъти записаното.

Тя грабна химикалка и изпълни нареждането, сгъна листчето и го мушна в якето си, но после размисли и го пъхна в сутиена си.

Във водата вече бе спусната лодка с един офицер и един моряк. Те се отвързаха и поеха с извънбордовия си двигател към уиджъна.

— Ейприл, ако наистина има нещо забранено в този район, могат да поискат да конфискуват лентата. Трябва да приключваме.

— Добре — рече тя. Отзад нещо зашумоля, преди да разбере, че генераторът спира и картината на екрана изчезна.

— Кажи колкото е възможно по-тихо на Джим да издърпа камерата.

Тя предаде думите му и възхитена видя как той уж само промени положението на тялото си, а в същото време теглеше кабела на камерата.

— Какво имаше предвид онзи с тази забранена зона? — попита Ейприл, когато Скот се върна отпред.

— Не знам. На картите нямаше нищо. Съмнявам се, че би могъл да предприеме нещо законно, но мисля, че онова корабче наблюдаваше района. Значи нещо става.

Малката лодка пристана на носа и Джим помогна на младия офицер да се качи на борда и да влезе в тясната кабина.

— Кой е капитанът… или командирът пилот?

— Аз съм, Скот Макдърмът. — Скот се ръкува с него. — Онзи, който ви помогна да се качите, е Джим Доблър, а това е Ейприл.

В отговор офицерът само кимна.

— Не разбирам какъв е проблемът, господин лейтенант — рече Скот. — Проверих всички съобщения до въздухоплавателите, картите ми са коригирани и в тях няма съобщения за забрана в този район.

Офицерът от Бреговата охрана вдигна ръка.

— Вижте, това не е арест или нещо подобно, но имаме необявена военна операция, която се извършва тук. Наистина, няма съобщение за това, но нашата работа е да предупреждаваме всички. Затова ще трябва да ви изгоним оттук.

— Но какво става? Можете да ми кажете, аз съм служил във флота.

— Ами… — усмихна се офицерът. — В такъв случай знаете, че не мога да ви кажа, освен ако имате текущ допуск.

— Окей — рече Скот. — Ще се направя, че разбирам.

— Вижте, след като сте имали камера във водата, трябва да ви запитам дали сте правили записи и дали сте видели нещо друго, освен риби.

— Един гигантски калкан, който бихме искали да изядем, много риби, една акула и раци — ето какво видяхме. Имахме касетка, но я стартирахме едва когато се появихте. Съмнявам се, че на нея има нещо.

— В такъв случай, съжалявам много, но…

— Касетката ще ви трябва, така ли?

Офицерът кимна.

— Ще ви бъде върната под някаква форма. Дайте си адреса.

— Вижте, къде другаде би трябвало да ви избягваме? Искам да кажа има ли и други немаркирани зони, в които не бива да навлизаме? Най-добре ще е да ми кажете. Интуицията ми не работи много добре за тези неща.

Лейтенантът се засмя, погледна Ейприл и задържа погледа си малко по-дълго, преди да се обърне отново към Скот.

— Имаме кораби, които да предотвратяват навлизането в зоната, но явно началниците не са се сетили за хидропланите.

— Очевидно.

Скот отиде отзад, запали генератора, включи видеокасетофона, извади касетката, след което изключи отново всичко и я подаде. Сърцето на Ейприл се сви като видя предаването на видеоматериала.

— Само тази ли е? — попита офицерът.

— Единствената тук — отвърна Скот. — Играчката на Джим е нова и ние дойдохме тук да му помогнем да я опита.

Лейтенантът изгледа в продължение на няколко секунди Скот в очите, преценявайки отговора му и питайки се дали имаше причини да разпитва още, след което кимна.

— Окей. Господин Доблър, господин Макдърмът, госпожице Роузън. Всички сте свободни да си вървите.

Обърна се, промуши се през люка и се качи в лодката си.

Джим извади и прибра камерата, а Скот стартира двигателите, преди още екипажът на катера да бе изтеглил на борда лодката. Излитането премина в относителна тишина, дългите лъчи на слънцето просто се стопиха, докато летяха над канала. Четирийсет минути по-късно Скот реши да кацне върху твърдата повърхност на летището на Валдес, вместо да рискува да приводнява самолета в мрака.

* * *

Тримата чакаха такси, което да ги откара до града. Скот подаде на Ейприл някакво малко пакетче.

— Какво е това?

— Видеокасетката.

— Какво? Аз мислех, че я предаде на…

— Дадох му онази, която бе в машината. А тази я извадих преди той да се качи на борда.

На приглушената светлина на уличната лампа тя можа да види как се бе усмихнал до уши.

— Не мога да повярвам! Благодаря ти!

— Значи… сме квит за пурата?

— Да — отвърна тя без колебание.

— И… може би бих могъл да те поканя на вечеря?

— Е, хайде да не се отнасяме чак толкоз.

— Умът се плаши от възможните значения на това изявление, Ейприл.

— Не, сериозно, благодаря ти!

— Мислиш ли, че това е достатъчно?

— Моля?

— За да помогне на баща ти? Достатъчен ли е записът?

Джим, приседнал наблизо до тях, мълчаливо бе изслушал целия разговор.

— Не знам — отвърна Ейприл, — но със сигурност нещо друго, а не небрежност, е откъснало онзи двигател от крилото, и мисля, че на записа това се вижда. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах.

— Можем да разгледаме по-добре записа, когато се върнем у дома — рече Джим. — А в града има и малък хотел, Ейприл. Искам да кажа, че за мен ще е чест да отседнеш в моя дом, в моята т.нар. стая за гости, дори бих изритал този младеж на улицата, за да те настаня, но къщата наистина не е подходяща за една дама.

— По дяволите, Джим — засмя се Скот, — тя за прасе не става, макар че аз не се оплаквам. Но ще се радвам да отстъпя част от жилищното си пространство.

Скот й намигна и зачака отговор.

— След като споменахте за хотела, мисля, че това ще свърши работа — кимна резервирано Ейприл. — Не искам да ви притеснявам, или пък ти да спиш на улицата.

Тя отвори клетъчния си телефон и започна да набира номера на Грейси, но когато натисна бутона „Send“, машинката я дари с един електронен звън.

— По дяволите! Няма сигнал.

Чифт фарове пронизаха полумрака и завиха в далечината към летището.

— Таксито ни идва — рече Джим. — Навярно ние ще сме единствените му клиенти за деня.

— Може все пак да се наложи да извадим останките — каза неочаквано Ейприл.

И двамата я погледнаха, но Джим заговори пръв, поклащайки глава.

— Знаеш ли, честта да се качи на борда ти група от Бреговата охрана обикновено води до съдебни зали и големи, разорителни глоби. Бих рекъл, че днес извадихме голям късмет, но се натъкнахме на нещо. С цялото ми уважение и извинения, Ейприл, но не мисля, че изваждането на онази птичка ще е възможно, докато не свършат игрите си на война, не отворят района и не ни дадат „добре“. Съжалявам.

Замълчаха и зачакаха приближаващото се такси, а Ейприл долови дълбоката въздишка на Скот Макдърмът.

— Какво има? — попита тя.

— Това не са военни учения — рече Скот.

— Не са ли? Какво става тогава?

— Те се опитват да държат нас и всички останали надалеч от онова, което току-що открихме.

Тя помълча няколко секунди, взряна в него.

— От самолета на татко?

Скот кимна.

— Не, не може да бъде. Наложи се да бъде упражнен политически натиск, за да бъдат спасени родителите ми, но от Бреговата охрана вече ми заявиха, че не се интересуват от вдигането на останките.

— Те са знаели, че си тук с нас — каза равно той.

— Но защо… защо, за бога, казваш това? — попита Ейприл.

Колата взе последния завой и се насочи към тях, а Скот въздъхна отново.

— Когато лейтенантът си тръгваше, той каза, че господин Доблър, господин Макдърмът и някоя си госпожица Роузън могат да си вървят.

— Спомням си. И какво?

— Как какво, аз представих Джим и себе си с фамилните ни имена. Но изобщо не съм споменавал твоето.

Скриптенето на гумите по дребния чакъл и ярките светлини на фаровете накараха Джим и Скот да се изправят. Ейприл остана да седи, дълбоко потресена, и Скот й подаде ръка да се изправи. Чу се шум от отваряща се вратичка.

— Ти ли си, Джери? — попита Джим, присвил очи, за да види шофьора през светлините на фаровете. — Защо се забави толкова? И угаси тези фарове, светиш право в очите ни.

Дясната вратичка се отвори и някой излезе пред колата.

— Не е Джери. Аз съм полицай Джо Харис от щатската полиция. Бреговата охрана твърди, че вие, приятели, може би имате касетка, която им принадлежи.