Джон Нанс
Операция „Скайхук“ (30)

Тридесета глава

Петък следобед, ден пети

Секуим, щата Вашингтон

Арли бе забелязал тъмносинята камионетка шевролет по-рано този следобед. Беше лекотоварна, без прозорчета и мина по пътя, с който граничеше имотът му. Спря за няколко минути и продължи по пътя си. Къщите в този район бяха много отдалечени, а това бе третото появяване на същата камионетка в рамките на три часа и този необичаен факт привлече вниманието му. А когато се появи през три коли зад него, докато пътуваше към близкия Порт Анджелис, Арли разбра, че го следят. Когато стигна до центъра на града, зави рязко, после отново — към паркинга на един хотел, мина бързо покрай отделната сграда на фоайето и излезе зад хотела, където колата му щеше да остане скрита. Поседя няколко минути, след което реши да разузнае обстановката пешком.

Излезе на главната улица и извървя разстоянието от няколко пресечки във всяка посока, ала синята камионетка не се виждаше никъде, затова той се върна отново на хотелския паркинг. Почувства се глупаво.

„Сигурно ставам параноик“ — помисли си той, докато заобикаляше сградата и точно тогава видя тъмносинята камионетка, паркирана до колата му.

— Командир Роузън?

Мъжкият глас, който го сепна, идваше иззад гърба му и той се обърна, за да се озове срещу широкоплещест мъж с обветрено лице.

— Да. Кой сте вие?

Мъжът се усмихна и се огледа, преди да срещне погледа му. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на дълго, черно, кожено палто, а самият той се държеше доста самоуверено. Арли погледна към широките джобове и се запита дали в някой от тях не се криеше пистолет.

— Приемете, че съм приятел, командир Роузън.

— Добре, но нямате ли си име?

Мъжът пренебрегна въпроса му и го фиксира със студения си поглед.

— Следва да ви направя много сериозно предупреждение и си направих труда да измина голямо разстояние, за да го сторя лично.

— Защо, можехте да позвъните на входната ми врата.

— Съмнявам се, че бихте искали жена ви да се изплаши така, както вие ще се изплашите след малко.

— Моля?

— Господин командир, замесен сте в нещо, което е далеч над вашето равнище, а вашата дъщеря и хубавата й приятелка Грейси са разядосали някои много могъщи хора с техните въпроси и заведени дела.

— Какво, по дяволите, искате да… — Арли спря насред дума при предупредителния жест на мъжа.

— Не съм тук да отговарям на въпроси. Тук съм да ви предупредя да спрете момичетата си, да изтеглите делата, да уволните адвокатите си и просто да си налягате парцалите. Ще оттеглите съдебните си жалби в понеделник и ще повикате веднага дъщеря си да се върне. Ако го направите, лицензът ви ще бъде възстановен до няколко седмици. Ако не го сторите, никога повече няма да летите, а много е вероятно и някой да пострада.

— Заплашвате ли ме?

— Роузън, хората, които предизвиквате, няма да спрат пред нищо, за да защитят интересите си. Разбирате ли какво означава това?

— Да. Вие, или те, заплашвате семейството ми. Ако сте държавен служител искам да видя значката ви!

Мъжът отново се усмихна и заби поглед в обувките си, преди да отговори.

— Кой съм аз не е важно. Важно е за какво става дума. Прекратете малката си война и ще се върнете в пилотската кабина. Ако я продължите, животът на някои хора ще бъде сериозно заплашен, ще има уволнени от работа, ще има съсипани кариери. Особено що се отнася до дъщеря ви и приятелката й. Не им казвайте, не казвайте и на никого другиго за този разговор, иначе ще се върна да се разправя с вас.

Арли стисна зъби и юмруци и пристъпи напред, ала не бе подготвен да види как онзи с едно рязко движение извади лявата си ръка, в която държеше 9-милиметров пистолет глок със заглушител. Насочи пистолета към гърдите на Арли, после рязко го отклони вдясно и натисна спусъка. Учудващо високият, макар и приглушен изстрел накара Арли да подскочи и да се завърти наляво — навреме, за да види как от страничното огледалце на колата му се разхвърчаха парченца. Беше пробито точно в средата.

— Какво, по дяволите… — извика той.

Мъжът прибра пистолета в джоба си.

— Не се опитвай да се самозалъгваш, че онова, което казах, не е сериозно.

— Исусе Христе, човече! — отстъпи назад Арли, широко отворил очи от уплаха.

Мъжът се обърна и мина покрай него на път към синята камионетка. Спря до задната броня.

— Не се шегуваме, Роузън. Не рискувай.

 

 

На борда на Уиджън N8771B

Над Залива Аляска, югоизточно от Анкъридж

Гласът в слушалките идваше сякаш отникъде.

— Неидентифициран самолет, летящ на шестстотин и петдесет метра височина, на пет мили източно от Сиуорд, минете незабавно на честотата на охраната, едно-две-едно-точка-пет.

— Кой се обажда? — попита Ейприл.

Скот погледна наляво, след това отново към таблото, за да се увери, че една от радиостанциите бе наистина настроена на аварийната честота на „охраната“. Щракна ключа и натисна бутона на микрофона си.

— Кой се обажда?

— Тук е изтребителят от ВВС Хъски осемнайсет. Нарушили сте границите на забранен за полети район и ние ви прехващаме. Нареждаме ви да изпълнявате заповедите ни — да поемете към базата „Елмъндорф“ и да кацнете там.

— Не съм нарушавал никакви граници, Хъски осемнайсет. Имам два GPS-a и двата потвърждават, че не съм преминавал границата.

— Съобщете позивните си.

— Отказвам. Не е необходимо да ги знаете и няма да ви следвам към базата.

— Обявете позивните си, неидентифициран самолет. Ние процедираме по одобрените правила за прехващане. Ако не се подчините, ще ви свалим.

— Скот? Какво означава това? — попита изплашена Ейприл.

Шокът, който бе забелязала изписан върху лицето му, преминаваше в ярост и тя видя как бе стиснал силно зъби.

— Дръж се, Ейприл.

Скот намали газта и влезе в неочакван рязък вираж надясно със снижаване и тогава забеляза светлините на двата изтребителя, които идваха зад него със скорост от неколкостотин мили в час.

— Скот! Не искам да ме гръмнат във въздуха.

— Тези смешници няма да получат разрешение да стрелят по мен… да не споменаваме факта, че нямат право да стрелят. Това е стандартният блъф.

Носът на уиджъна бе насочен с двайсет градуса надолу и Ейприл се улови, че бе стиснала здраво ръбовете на креслото си. Скот изтегли ръчките на газта до нулево положение и спусна елероните, като продължаваше виража си надясно. Водата бързо приближаваше, сушата, потънала в сянка се появи вдясно от нея, после отляво и тя започна да докладва височината.

— Двеста… сто и петдесет… сто и двайсет.

— Изправям. Ще се мушнем в един от онези фиорди.

— Скот… шейсет и пет… петдесет… трийсет и пет…

Той заработи с кормилата, за да изправи крилете, вдигна носа и изравни траекторията им току над водата. Последваха още по-резки реплики от Хъски осемнайсет.

— Неидентифициран водосамолет, тук е Хъски осемнайсет. Повтаряме отново, че трябва да спазвате правилата на прехващане и да ни последвате, в противен случай ще бъдете свалени.

— Как ли не — изсумтя Скот на Ейприл. — Почва да нервничи.

— Неидентифициран водосамолет, предупреждаваме ви, че не можете да се измъкнете от нас дори в тръстиките!

Скот насочи уиджъна към северния бряг на един фиорд, който водеше навътре в сушата и полетя съвсем близко до скалата, на по-малко от стотина метра от дърветата.

— Скот? Няма ли да ти отнемат лиценза, за това, че си им избягал?

— Да докажат, че съм тук. Нямат позивните ми и няма и да ги получат.

— Наистина не смятам това за добра идея — рече Ейприл, опита се да срещне погледа му, но се изплаши да не отвлече вниманието му, след като летяха на метри от скалите вдясно. Денят бързо гаснеше и насеченият контур на сушата, който следваха, водеше към един ледник — тя го виждаше да се мержелее на около миля пред тях.

Скот се надигна над таблото с уредите, за да открие изтребителите.

— Ето! Ха!

— Обясни ми това „ха“, моля те.

— Трябваше да изминат половината път до Анкъридж, за да завият и сега се опитват да подходят изотзад и да ни уловят с тактическите си радари тук, долу, в тъй наречените тръстики. Притежават системи от типа „стреляй и забрави“, Ейприл, но трябва да имат стабилна цел, а аз няма да им доставя това удоволствие. Знам едно местенце, където да се скрием.

— Искаш да кажеш, че могат да ни обстрелват?

— Да. Наистина е трудно, но… не е невъзможно.

— О, какво успокоение!

Имаше леко възвишение на скалата, което водеше към поляна вдясно и те я забелязаха едновременно. Скот зави надясно и премина едва на десетина метра над хребета, след което полетя между дърветата над ливадата, следвайки извивките на терена. Даде малко газ, за да се издигне над склона и спусна докрай елероните.

— Така ще намалим скоростта до минимум. Онези смешници горе не могат да слязат под двеста мили в час, а ние можем да летим със седемдесет.

— Скот?

— Да.

— Кажи ми защо изобщо правим всичко това? — попита тя.

— Нямам време да ти обяснявам. Имам план.

— Наистина ли?

— Да.

— Би ли го споделил?

— Не. Господи! — възкликна той и издигна самолета над китка дървета, които първоначално не изглеждаха толкова високи, след това последва лек порив на вятъра наляво, където сушата свършваше с високия триста метра хребет на един нос. Ейприл виждаше как от двете им страни прелетяват смърчове и борове, върховете им се издигаха доста над малкия самолет.

— Какво възнамеряваш да правиш, Скот? — попита Ейприл, напрегната от това, че бе снижил уиджъна до по-малко от три метра височина над поляната, която водеше към края на скалата.

Земята, обрасла с планински треви, се носеше под тях със замайваща скорост, двойка овце вдигна сепнато глави и се стрелна надясно. Краят на склона, който водеше към ледника и заливчето, се носеше бързо към тях, илюзията за висока скорост се подсилваше от малката височина, когато изминаваха последните десетина метра преди скалата.

Изведнъж усещането за скорост изчезна в мига, в който бягащата суша отстъпи място на триста метровата височина над развълнуваните ледени води под тях. Ейприл имаше чувството, че висят неподвижни над ледниковите води — измамното чувство за рязко спиране й подейства като шок. Отвесната скала изчезна, невидима зад гърба им.

— Уау! — възкликна неволно тя.

— Тази работа много ми допада! Макар че обикновено не я правя, принуден от преследващи ме изтребители.

Водещият пилот от двойката F-15 се обади отново по радиото и този път гласът му издаваше смущение.

— Неидентифициран водосамолет, наблюдаваме полета ви, прехванати сте на радарите ни. Веднага се издигнете и поемете по курс едно-девет-нула, иначе ще стреляме. Това е последното ни предупреждение.

— Сигурен ли си, че блъфират, Скот? — попита Ейприл.

— Да, почти сигурен съм.

Тя го погледна ококорена.

— Почти сигурен ли? Какво означава това „почти сигурен“? Трябва да сме абсолютно сигурни!

Той й посочи надясно, към дупка в ледената покривка, широка поне сто метра. Беше гигантска цепнатина, или долина, която разрязваше ледника на две и по която водите от залива нахлуваха навътре и нагоре. В следващия миг на уплаха тя разбра, че той възнамеряваше да се спусне в нея.

— Не, Скот!

— Да.

— Не, наистина. Не го прави, моля те!

Той се извърна и се усмихна.

— Знам накъде води всичко това.

— Да, добре, аз също го знам, и ако на теб ти е все едно, аз бих предпочела да не умирам заедно с теб, преди да съм те опознала по-добре.

— Това покана ли е?

— Ако това ще те възпре, да!

Той се изсмя, работеше здраво с кормилата, за да спусне уиджъна в глисаж след рязък вираж надясно.

— Е, ако можех да съм сигурен, че някой ден мога да те поканя на вечеря…

— Това е изнудване! — рече тя почти разсеяно.

Той кимна. В този момент извисяващите се ледени стени ги бяха обгърнали и от двете страни — уиджънът бе нахлул в ледения каньон и удивително тъмносините ледове се издигаха поне на трийсетина метра над тях.

Изведнъж някъде вляво от тях се понесе трясък и върху стените на ледения каньон се появи отражението на оранжево огнено кълбо. Ейприл изви рязко глава — навреме, за да види предния край на масивната ледена лавина, която за малко не ги погълна.

— Какво беше това? — попита слисана тя.

— Ох, мамка му! — измърмори Скот.

— Какво? Какво?

— Не го очаквах! — Той я погледна и тя прочете в очите му отражението на истински страх. — Онзи негодник наистина стреля по нас!

 

 

На борда на Корона

— Хъски осемнайсет — на Корона. Каква е ситуацията при вас? — попита МакАдамс, докато гледаше маневриращите F-15 на компютърния екран, те преследваха цел, която летеше твърде ниско, за да бъде уловена с радара на ауакса.

— Той се притиска плътно към контурите на терена, Корона, и буквално се плъзга по един ледник. Изстреляхме една ракета, но безуспешно и сега маневрираме за втори опит.

— Какво? Прекратете веднага огъня! Наредено ви беше да го прехванете без да използвате оръжие.

Последва дълго мълчание.

— Корона, ние разбрахме заповедта така: „Принудете го да кацне в «Елмъндорф». Ако откаже, свалянето му е разрешено“.

— Не разрешено, по дяволите! Не е разрешено да бъде свален!

Пак последва пауза, преди водещият пилот на двойката F-15 да натисне бутона на микрофона си. Мак си го представяше как бързо търси най-подходящите думи.

— Съжалявам, Корона. Пропуснали сме думичката „не“.

Мак поклати глава, въздъхна и натисна бутона.

— Добре, Хъски, слава богу, че не сте го улучили.

 

 

На борда на Уиджън N8771B

— Скот, този каньон все някъде трябва да свърши — каза Ейприл, приковала поглед в ледената бездна, която се разкриваше пред тях. — Мисля, че тъкмо сега е моментът да се издигнем.

— След минутка.

— Струва ми се, че не разполагаме с минута.

Виждаш ли облачната покривка отпред?

— Да.

— Точно натам съм се насочил.

— Искаш да минеш на управление по уреди и да си играеш на „Междузвездни войни“ по средата на този гигантски процеп? Всички пилоти от ВМС ли са луди и самоубийствено настроени, или аз просто съм извадила късмет с теб?

— Мисля, че просто си едно момиче-късметлийче. Бъди готова за издигане. Трябва да се мушнем под онзи пласт облаци.

Леденият каньон завиваше отново остро — с трийсет градуса наляво — и Скот насочи уиджъна по контурите му, а Ейприл изведнъж осъзна, че чезнещата точка в далечината всъщност представляваше края на каньона.

— Издигай! Издигай веднага, Скот!

— Виждам го — отвърна той, бутна докрай ръчките на газта и дръпна рязко щурвала, жертвайки запаса си от скорост, за да набере височина. Точно тогава се плъзнаха под облачния покров. Уиджънът се носеше над ледените стени от двете им страни. Скот зави надясно над осеяната с пукнатини повърхност на ледника. Облаците се намираха на не повече от шейсет и пет метра над тях.

— Видя ли? — ухили се той.

— Какво да видя? Няма ли скали, скрити в тези облаци.

— Има… но има и едно местенце, което знам, вдясно.

— Нима ще го направиш отново?

— Дръж се.

— Вече наистина мразя тези думи! — отвърна Ейприл, стиснала здраво подлакътниците на креслото си.

 

 

На борда на водещия Хъски осемнайсет

Пилотът на изтребителя F-15 зави толкова рязко надясно, че се подложи на претоварване от почти 8 G — искаше да види отново хидроплана. Воденият му също се бореше с огромното налягане, за да повтори маневрата и да остане до лявото му крило. Едва успя, но двата самолета излязоха заедно от виража.

— Видя ли го, втори? — попита водещият.

— Не. Мисля, че се гмурна под онзи облачен покров.

— Трябва да е луд, ако го е направил.

— Е, не съм съвсем сигурен — каза воденият. — А сега какво ще правим?

— Да се завъртим и да видим дали ще се появи отново — отвърна водещият, вниманието му все още бе раздвоено от факта, че очевидно бяха разбрали погрешно заповедта за прехващане и едва не бяха свалили случайно граждански самолет. При тази мисъл му прилоша — нещо, което никакво напрежение от гравитацията или рязкото маневриране не можеше да му причини.

— Остава ми гориво за още десет минути, първи — обяви воденият.

— Тъй ли? — отвърна водещият и погледна какво показваха собствените му уреди. Пак се смути, защото воденият трябваше да му напомни за това. — Разбрано, Корона — от Хъски осемнайсет. Поради това, че използвахме ускорителите и рязкото маневриране, останахме почти без гориво. Изгубихме хидроплана под облачния покров над ледника.

Водещият пилот знаеше, че гласът, който идваше от ауакса, принадлежеше на генерал и поради това предишната му грешка изглеждаше още по-тревожна. Чу как генералът натисна бутона и въздъхна леко, преди да заговори.

— Добре, Хъски. Връщайте се. Ще се опитаме да го засечем оттук. Накъде, мислите, се е насочил?

— Ще се учудя много, ако той не се разбие, Корона. Намира се под облачен покров над ледник във високопланинска клисура. Този човек е абсолютно луд. Бих препоръчал незабавно да се предприеме операция за търсене и спасяване. Но ми се струва, че ще намерите само разпилени чаркове.