Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (9)

Глава осма

В спокойната и безветрена вечер Малори и мисис Уикет се отзоваха на поканата на капитан Берим. Той изглеждаше изключително изискан в синята си униформа, украсена със златни ширити и еполети.

— Добър вечер, лейди Малори. Приятно ми е да ви видя, мисис Уикет. Радвам се, че можахте да се присъедините към нас за вечеря.

Капитанът ги въведе в каютата си, където върху застланата с бяла покривка маса бяха подредени блестящи сребърни прибори и порцеланови съдове. После ги представи на офицерите си, след което се обърна към банкера.

— Лейди Малори, позволете да ви представя мистър Фентън.

Малори се усмихна сдържано.

След това капитанът се обърна към египтянина.

— Лейди Малори, това е мистър Шемза. Той се завръща у дома, след като е завършил в Англия своето образование.

Малори позна в току-що представения й мъж човека, който й бе подал чадърчето.

— Здравейте, мистър Шемза.

Той беше облечен с широка бяла роба и бяла кърпа на главата, пристегната с черен шнур. Кожата му беше тъмна, а очите — мастилено черни. Египтянинът се поклони учтиво на Малори, а в погледа му издайнически се четеше неприкрито възхищение.

Тя се отдръпна назад, защото усети, че моментът, от който се страхуваше, беше настъпил: мисис Уикет напоително разговаряше с лорд Майкъл. След това дойде неин ред и тя застана пред него, вперила поглед в лицето му. Колко красив изглеждаше той, облечен в черно! Очите му я гледаха леко подигравателно, докато капитанът ги запознаваше.

— Видяхте ли, лейди Малори — рече Майкъл, — запознаха ни както подобава. — Той й предложи ръката си. — Надявам се, че мястото ви е до моето.

Тъй като не желаеше да прави сцени, тя неохотно сложи длан върху ръката му. Очевидно притеснението й му доставяше удоволствие. Нима си мислеше, че толкова лесно ще му прости тъпите шеги?

Майкъл задържа стола й и Малори седна, като притеснено скръсти ръце в скута си. Мисис Уикет бе настанена от дясната страна на капитан Берим, а египтянинът, Халдун Шемза, седеше срещу Малори.

Когато всички се настаниха, капитан Берим се обърна към Малори:

— Милейди, налага се да ви се извиня за инцидента с вас преди няколко дни, но едва днес научих за него.

Тя го погледна озадачено.

— Не виждам, защо трябва да ми се извинявате, капитане. Не мога да ви държа отговорен за лошите маниери на някои от пътниците ви.

Капитанът я изгледа озадачено.

— Пътник ли? Не, милейди. Един моряк от екипажа дойде тази сутрин при мене и ми разказа какво е направил. Смъмрих го и по-късно ще си понесе наказанието.

Малори зяпна от изненада и погледна изкосо към Майкъл, но беше твърде засрамена, за да срещне погледа му.

— Капитане, ще ми направите услуга, ако не наказвате моряка заради мене.

— Както желаете, милейди. Очевидно имате добро и отзивчиво сърце.

Малори сковано изпъна гръб, щом чу как лорд Майкъл се засмя приглушено.

Едва след като сервираха първото ястие, тя набра смелост да се обърне към него.

— Моля да ме извините, милорд. Очевидно съм допуснала досадна грешка.

Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Грешката беше неизбежна. Сигурно съм изглеждал виновен с онази кофа в ръце. Все пак, не мога да си представя как сте могла да си помислите, че ще залея с вода такава очарователна дама като вас — разсмя се той. — При това с такава милосърдна душа и — как го каза капитанът? — „с добро и отзивчиво сърце“.

Малори предпочете да не обръща внимание на опита му за шега.

— Настоятелно ви моля да ме извините.

— Приемам извинението ви.

Малори с радост посрещна намесата на капитан Берим, който призова всички за внимание.

— Съжалявам, че трябва да ви задавам въпроси, докато се храните, но изглежда, че съм изправен пред една загадка. Надявам се, че някой от вас може да е видял или чул нещо, което би ми помогнало да разреша този проблем.

— Какъв е проблемът? — попита мисис Уикет с ококорени в очакване очи.

Капитанът се изкашля, преди да продължи.

— Струва ми се, че сме изгубили двама пътници.

— Шегувате се! — заяви мисис Уикет. — Да ги изгубим в морето?

— Точно в това е проблема, госпожо. Двама араби, господата Сенсирис и Бурлос, просто изчезнаха. От няколко дни не са спали в каютите си и никой не ги е виждал. Претърсихме кораба от край до край, но безрезултатно.

Майкъл и Халдун размениха погледи.

— Тогава остава само една възможност… — ужасено вмъкна Малори.

— Да, милейди — каза капитанът. — По всяка вероятност са паднали зад борда. Но мистерията пак остава. Времето беше спокойно, така че не е възможно да са били съборени зад борда от голяма вълна. Да речем, че един от тях е паднал — бих се съгласил с това. Но двамата — едва ли.

— Мисля, че знам какво е станало, капитане — уверено взе думата мисис Уикет. — Единият от господата е паднал зад борда, а другият е скочил да го спасява, и двамата са се удавили.

— Вече обмислях и този вариант. — Капитанът обходи с поглед гостите си. — Дали някой от вас е чувал или виждал нещо, което би внесло някаква яснота? — Не последва отговор и капитанът посърна. — Никога досега не съм губил пасажер. Ще трябва да отговарям пред пристанищните власти за инцидента. Боя се, че това ще забави връщането ми с няколко седмици.

Майкъл и Халдун отново размениха погледи. Ако признаеха, че има какво да кажат за случката, тях също щяха да ги забавят.

Малори бе така потресена от съдбата на горките хора, които несъмнено се бяха удавили, че почти не усети вкуса на филето от сьомга, обилно полято със сметанов сос.

През цялата вечер тя ясно усещаше властното присъствие на лорд Майкъл. От него се излъчваше някаква омагьосваща сила. Разговорите на масата се въртяха предимно около лорда.

— Лейди Малори — поде капитан Берим, като се обърна към нея, — мисис Уикет ми каза, че отивате при родителите си в Кайро.

— Така е, сър.

— Познавам се слабо с баща ви. Сигурно сте много горда от благородната му дейност.

На Малори й беше трудно да признае, че знае съвсем малко за работата на баща си.

— Разбира се, капитане.

В погледа на лорд Майкъл проблесна нещо като интерес.

— Вашият баща е лорд Станхоуп? Чувал съм за него. Той събира антики за музеите, нали?

Тя погледна загорялата, добре оформена ръка на младия мъж, която почиваше върху бялата покривка, и за миг сякаш дъхът й секна. Вдигна глава към него и откри, че в зелените му очи танцува насмешка.

— Прав сте, милорд.

— Запознах се с майка ви и баща ви миналата година на едно градинско увеселение в Лондон. Вие бяхте ли там?

— Не, милорд. — Малори дори не знаеше, че миналото лято родителите й са били в Англия. Болката от това ново знание разкъса сърцето й. Защо не бяха дошли да я видят, след като са били в Лондон? — Родителите ми пътуват много — продължи най-сетне тя. — Не се виждам често с тях.

Майкъл почувства, че сътрапезничката му се притеснява.

— Сигурно ще се виждаме отново, лейди Малори. Аз също пътувам за Кайро.

Малори тъкмо бе сложила в устата си късче сьомга. Преглъщайки набързо, тя ледено му отговори:

— Разбрах, че Кайро е многолюден град. Съмнявам се пътищата ни да се кръстосат.

Майкъл учудено повдигна вежди, без да разбира, защо бе толкова враждебно към него.

— Въпреки това предполагам, че ще се срещнем отново, лейди Малори.

Тя погледна към египтянина, седнал срещу нея, и откри, че той я наблюдава втренчено.

— Възнамерявам да поживея в родината ви, мистър Шемза, и да науча поне част от обичаите ви.

— Моята страна ще ви допадне, милейди, убеден съм в това.

Малори се трогна от сърдечния тон на този човек. Прииска й се да го разпита за Египет.

— Привлича ме не само миналото на страната ви, но и нейното настояще.

Халдун хвърли странен тъмноок поглед към лицето й.

— За мене ще бъде чест, да ви помогна да разберете историята на моя народ. Може би вие говорите езика ми?

Капитан Берим се намеси, като привлече вниманието на египтянина към себе си. Младият му пасажер очевидно не знаеше, че една жена не би трябвало да води фамилиарен разговор с египтянин. Културата на тази страна беше такава, че мъжът би могъл да сбърка учтивостта с окуражаване.

— В страната ви има толкова много диалекти, че дори опитен лингвист би срещнал проблеми с езика ви, мистър Шемза.

— Така е, капитане. Многообразието сред моя народ наистина е голямо.

Без да знае, че върши нещо нередно, Малори попита:

— Мистър Шемза, вярно ли е, че страната ви възнамерява да построи канал, който да свърже Средиземно с Червено море?

Халдун изглеждаше поласкан.

— Добре сте информирана, лейди Малори. Около този проект се водят спорове от столетия. Но се боя, че подобно начинание би било много скъпо и се съмнявам, че изобщо би могло да бъде завършено.

Малори остави вилицата до чинията си и насочи вниманието си изцяло към Халдун.

— Прочетох някъде, че когато Наполеон окупирал страната ви, неговите инженери открили следното: нивото на Червено море е по-високо от това на Средиземно, нещо, което прави проекта невъзможен.

— Наистина такова е било заключението им, лейди Малори. Инженерите обсъждат този въпрос от много години насам. Лично аз се надявам, че един ден каналът ще бъде построен. А това би допринесло за доброто не само на Египет, но и на целия свят.

Майкъл забеляза с какво възхищение Халдун гледаше събеседничката си. Луда ли беше тя? Нима не знаеше, че като говори с египтянина, тя му дава знак, че се интересува от него като мъж? Беше твърде млада и неопитна, за да осъзнае опасността на действията си.

Майкъл реши да я спре, преди да е отишла прекалено далеч, и й заговори с тих глас, така че само тя да може да го чуе:

— Лейди Малори, не мога да проумея, как е възможно да знаете толкова много за Египет и толкова малко — за нравите им. Не би трябвало да привличате вниманието на мистър Шемза.

Малори цялата се скова от възмущение. Буреносните й сини очи предупредително стрелна зеленоокия му поглед и тя му отвърна също така шепнешком:

— Онова, което правя или не правя, не ви засяга, лорд Майкъл! И със сигурност не съм ви искала съветите.

— Права сте, разбира се. Намерението ми беше просто да ви предпазя от грешка. — Очите му станаха сурови. — Ако имате обаче и грам разум, ще се вслушате в предупреждението ми.

Малори внезапно се изправи, неспособна нито миг повече да понася намесата му. Всички мъже също станаха, докато мисис Уикет само я изгледа озадачено.

— Вечерята беше чудесна, капитане — любезно благодари девойката. — Бихте ли ме извинили, но имам ужасно главоболие и искам да се прибера в каютата си.

Мисис Уикет не гореше от желание да изостави тази възхитителна компания, но имаше задължения към спътничката си.

— Желаете ли да дойда с вас?

— Не. Още не са ви сервирали десерта. Ще отида да си легна. — Малори се усмихна на всички останали гости, с изключение на лорд Майкъл, и напусна капитанската каюта.

Застана до релинга и задиша дълбоко, докато гневът й утихне. След известен размисъл тя все пак призна на себе си, че може би не беше разумно за една неомъжена жена като нея да повежда разговор с мистър Шемза. А лорд Майкъл сигурно само това е и чакал — да си достави удоволствието да й посочи грешката. Този мъж беше непоносим!

Мислите на Малори се върнаха към изчезването на двамата араби. Възможно ли бе да са се удавили? Тя потрепери при вида на мастиленочерните води. Какъв ужасен начин да умреш!

— По-добре ли се чувствате, милейди? — Халдун тихо се бе приближил до нея.

Нямаше луна, но един близък фенер се полюляваше от вятъра, така че Малори можа да види загрижеността в тъмните му очи.

— Много по-добре, благодаря. — Не можеше да му признае, че главоболието беше измислено, за да се измъкне от непоносимата за нея ситуация. — Свежият въздух облекчи главоболието ми.

Египтянинът застана мълчаливо до нея. Малори се почувства неспокойна и тъкмо щеше да му пожелае лека нощ, когато той заговори:

— В продължение на две години бях в страната ви. Следвах в Оксфорд.

— Баща ми също е учил в Оксфорд на младини.

— Не желаех да напусна Египет, но моят баща настоя да получа образование в Англия. Много време е две години да си далеч от дома си.

Малори почувства тъгата в гласа на мъжа и реши да загърби предупреждението на лорд Майкъл.

— Сигурно сте намерил приятели, които са ви помогнали да не бъдете толкова самотен?

— В моя випуск имаше неколцина други студенти от Египет. Но контактите ми с английските студенти не бяха много. — Той се усмихна леко. — Сигурен съм, че им изглеждаме странно, заради различните си обичаи.

— Ще разбера как сте се чувствал, когато стигна в Египет, защото там ще съм чужденка.

— Родината ми с радост ще посрещне такава красива дама — отново се усмихна той.

Неочакваният му комплимент я накара да застане нащрек. Но той не забеляза притеснението й.

— Вие сте първата англичанка, с която разговарям, като изключим прислужницата, която чистеше стаите ни всеки ден. — Тъмните му очи проблеснаха закачливо. — Тя имаше внук на моите години.

— И сега се връщате у дома.

— Да. У дома, при едно несигурно бъдеще.

— Трябва вече да влизам — нервно рече Малори.

— Моля ви, дайте ми още един миг да поговоря с вас — Халдун протегна ръка към нея, но тя увисна във въздуха. — Искам само да ви кажа, че имате рядката дарба да накарате един мъж да се почувства значим.

Тя отстъпи няколко крачки назад.

— Не исках да ви изплаша — продължи той. — Не трябваше да ви заговарям, но това може би беше последният ми шанс да ви кажа какво чувствам. Наблюдавах ви и разбрах, че криете някаква тъга. Дали не бих могъл да ви помогна?

— Всъщност ние сме непознати, мистър Шемза, и не би трябвало да разговаряте така фамилиарно с мен.

Той сякаш не я чу.

— Никога не бях виждал жена с коса като огън. Край вас човек се чувства сякаш под слънчевите лъчи.

Малори се убеди, че предупреждението на лорд Майкъл се оказваше вярно.

— Моля да ме извините, но сега трябва да…

Той решително я хвана за ръката.

— Не си отивайте.

— Дамата поиска да си тръгне, Халдун. Пуснете ръката й.

Малори се обърна и видя разгневения лорд Майкъл.

— Аз исках само… той не…

Майкъл се пресегна, хвана я за лакътя и я обърна към каютата й.

— Сега си вървете, лейди Малори. И се надявам, че научихте урока си за тази вечер.

Тя изтича надолу по стълбата към каютите. Сърцето й се бе качило в гърлото. Беше истински засрамена и така съжаляваше за действията си… Не трябваше да вини горкия мистър Шемза — грешката беше нейна. Той сигурно бе помислил, че тя го насърчава. Как сега щеше да гледа тези мъже в очите?

Майкъл застана до Халдун, чувствайки смущението му.

— Лейди Малори все още е неопитна, Халдун. Тя е млада и не познава нравите ви.

Египтянинът поклати глава със съжаление.

— Сега го разбирам. Но тя е невероятно красива и беше много тъжна… Какво лошо има в това, едно човешко същество да се стреми към друго?

Майкъл разбра, че по свой начин Халдун беше толкова невинен, колкото и Малори.

— Чака ли някоя жена завръщането ви?

— Да, но не аз съм я избирал. Никога не съм я и виждал. Била е наречена за мен още с раждането си. Такъв е обичаят сред моя народ.

— Някога в моята страна са постъпвали по същия начин. В наши дни обаче, браковете по споразумение са рядкост, въпреки че все още се срещат.

— Чух, че бъдещата ми съпруга е хубава, но родителите винаги казват така. Страх ме е да мисля за нея. Тя е от племето саварка, а жените от него често татуират лицата си. Можете ли да си представите живота с жена, която е обезобразила лицето си?

Майкъл бе ужасен от току-що наученото.

— Не, не мога да си го представя. Не съм мислил много за женитба. Но все някой ден ще трябва да се прежаля.

— Вие обаче сам ще изберете съпругата си. — Раменете на Халдун се приведоха. — За миг си представих лейди Малори като моя втора жена. Ясмин, разбира се, ще трябва да остане моята първа съпруга.

— Малко вероятно е една англичанка да се съгласи на подобно споразумение. Живели сте в Лондон и би трябвало да знаете, че там мъжете могат да имат само една жена.

— Знам само, че направих грешка с лейди Малори. Ще бъдете ли така любезен да й поднесете извиненията ми?

— Не е нужно.

— Все пак ви моля да го направите. Държа тя да знае, че не съм желал да се покажа непочтителен.

— Ще й кажа.

— Мислите ли, че тя е красива? — тъжно попита Халдун.

— Не обърнах внимание. Твърде млада е за мене. И още нещо — никога не съм харесвал червените коси.

Халдун се усмихна.

— Тя е едно рядко и нежно цвете. И е много повече от това, което се вижда на повърхността. Вътре в нея пламти жената, но тя все още не го знае.

— Нима някой от нас е това, което се вижда отвън? — отбеляза Майкъл със замислен поглед.

— Всички ние имаме своите тайни, приятелю. Но ако изпаднете в затруднение, щом стигнем в Кайро, аз ще разбера и ще дойда веднага.

Майкъл се вгледа невиждащо в мрака, без да може да различи нито море, нито небе. Помисли си, че египтянинът едва ли би могъл да му помогне в онова, което смяташе да стори.