Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (12)

Глава единадесета

Майкъл се настани в стаите, които баща му бе заемал по време на престоя си в Кайро. Няколко пъти бе преровил вещите му, но не бе открил нищо подозрително. Нито пък някакъв знак, който да подскаже накъде бе отишъл Рейли или с кого е щяла да бъде срещата в пустинята.

Майкъл претърси куфарите на херцога и откри, че той е взел със себе си съвсем малко вещи, когато е напускал хотела. Да, в тази необичайна страна, изглежда никой не знаеше или не се интересуваше от това какво се бе случило с баща му. За първи път младият лорд се изплаши, че може би никога няма да успее да го открие.

Той не бе си позволил да повярва, че баща му е мъртъв, но откъде трябваше да започне търсенето? Нямаше следи, нямаше нищичко, за което да се залови. Някой обаче знаеше търсените от него отговори. Майкъл се закле да остане в Египет, докато не доведе докрай своето разследване.

Не беше спал като хората дни наред, така че легна на бащиното си легло и потъна в сън, без дори да си събуе обувките. Сънищата му бяха изпълнени със спомени за баща му, но изведнъж мястото им бе заето от старата циганка-врачка. Думите й отекваха в главата му отново и отново, като в кошмар: „Някой ваш близък е в смъртна опасност“.

Майкъл се пробуди, облян в студена пот. По гаснещата светлина в прозорците разбра, че минава залез-слънце. Беше спал часове, но не се чувстваше отпочинал. Изморено се изправи и се протегна. Трябваше да се върне в консулството и да провери дали имаше някакъв напредък, въпреки че не очакваше нищо ново.

Щом излезе от хотела и тръгна надолу по тясната уличка, мислите му се насочиха към майка му. Ако за него това очакване беше трудно, то за нея то беше сто пъти по-мъчително.

Луната грееше ярко, но не достигаше до стените на къщите край тясната улица, така че Майкъл не забеляза мъжа, който се промъкваше зад него. Навлязоха в една още по-тъмна улица, която беше съвсем пуста.

При обичайни условия Майкъл щеше да бъде нащрек, но сега бе обезпокоен и потънал в мисли. Чу зад себе си бързи прокрадващи се стъпки и погледна назад, но не видя нападателя, който заби ножа си в гърба му. Почувствал разкъсваща болка, младият мъж бавно се свлече на колене.

Трябваше му доста време, за да събере всичките си сили и да се изправи на крака. Успя да се измъкне от уличката и да прекоси площада пред Британското консулство. Почука слабо на вратата, но никой не отговори. Очевидно всички си бяха отишли след края на работния ден.

Започна да се чувства все по-замаян и разбра, че скоро ще изгуби съзнание. Изведнъж си спомни как сержант Уикет обясняваше на лейди Малори къде живеят родителите й. Помоли се силите да му стигнат дотам, преди да е изпаднал в несвяст.

 

 

Цяла седмица бе изминала, откакто Малори бе пристигнала в дома на родителите си. От тях нямаше никаква вест, така че тя прекарваше дните си като четеше в прохладната градина. Тази вечер се чувстваше неспокойна, затова тръгна да се поразходи край езерцето, което проблясваше на лунната светлина. Почти бе стигнала края на градината, когато чу някакво драскане.

Приближи се до вратата и се ослуша по-внимателно. Ето, отново. Някой пъшкаше като от силна болка. После немощен глас прошепна в тъмното:

— Пуснете ме да вляза. Ранен съм.

Без да се замисли, тя превъртя тежката ключалка и отвори вратата. Пред нея един мъж се бе свлякъл на земята. Малори се наведе към него, обърна лицето му към лунната светлина и разпозна лорд Майкъл. Явно бе изпаднал в безсъзнание. Прекара ръка по гърба му и почувства нещо топло и лепкаво. Кръв!

Миг след това тя летеше като вятър по пътеката, като викаше Сафат. Трябваше веднага да намери помощ!

Със задружни усилия Малори и слугата успяха да пренесат лорд Майкъл през градината, до къщичката за гости в отсрещния край. Сложиха отпуснатото му тяло на леглото по очи, заради раната на гърба, и Малори изпрати Сафат да извика доктор.

На трепкащата светлина на свещта тя се вгледа в бледото лице на лорд Майкъл. Искаше й се да има нужните умения, за да му помогне. Със затворени очи той не изглеждаше толкова едър и величествен, напротив — имаше уязвим и почти момчешки вид.

Когато най-сетне докторът пристигна, той се оказа мърляв дребосък, облечен в роба, която някога е била бяла, но сега от мръсотия бе посивяла. Малори го заговори, но лекарят само поклати глава, давайки знак, че не разбира английски. Прегледа набързо ранения и каза на Сафат да попита дамата за повече информация.

Малори само поклати глава.

— Не знам как се е случило. Не може ли да му помогне?

— Така казва, милейди. Първо обаче ще трябва да свалим дрехите му.

Малори с ужас видя как докторът отваря лекарската си чанта и започва да вади оттам мръсни и ръждясали инструменти.

Тя бързо пристъпи и застана пред лорд Майкъл.

— Сафат, кажи му, че не се нуждаем от услугите му. Искам незабавно да си тръгне!

Слугата я погледна смутено.

— Но, той е опитен специалист, който може да помогне на приятеля ви.

— Няма ли английски лекар в Кайро?

— Не знам да има такъв, милейди.

Малори се извърна към лекаря, който я наблюдаваше с начумерено изражение. Погледът й се спря на ръцете му. Под неизрязаните му нокти имаше мръсотия.

— Кажи му, че сама ще се заема с пациента — твърдо отсече младата жена. — Попитай го какво точно трябва да правя.

Двамата мъже разгорещено заспориха на арабски. Накрая докторът си тръгна с горди крачки, подхвърляйки нещо през рамо към високомерната англичанка.

Малори не му обърна никакво внимание.

— Сафат, искам да доведеш човека, който се грижи за англичаните тук. Къде е лекарят на баща ми? — настоятелно попита тя.

Египтянинът се замисли за миг.

— Лекарят на лорда е военен. Казармата е на много часове път оттук.

Малори беше на път да се отчае.

— Можете ли с Инна да ми помогнете?

— Нищо не разбирам от болести, милейди. А на жена ми не е позволено да лекува мъж.

И така, нямаше кой, освен нея, да помогне на лорд Майкъл… Погледна го за миг, чудейки се с какво да започне.

Май че първото нещо, с което трябваше да се пребори, бе да спре кръвотечението.

— Донеси преварена вода, чисти превръзки… и остър нож. Бързо! — нареди тя на слугата.

Сафат на секундата се втурна да изпълнява инструкциите й. През това време Малори нави високо ръкавите си. Чувстваше, че й призлява. Не беше сигурна каква трябва да бъде следващата й стъпка, но каквото и да направеше, щеше да е по-добро от онова, което би сторил египтянинът с мръсните си инструменти.

След малко Сафат се върна с медицинската чанта на лорд Тайлър и остана до Малори, докато тя нервно разпаряше с нож ризата на Майкъл.

От гледката на сълзящата кръв направо я втресе. Постара се съвсем внимателно да почисти раната. Видя, че е дълбока и се надяваше, че няма да се наложи да я шие. Намаза я с мехлем и я превърза стегнато с бинт. После, като не знаеше какво друго да прави, седна край леглото на Майкъл, за да сменя превръзката, щом стане нужда. След известно време със задоволство отбеляза, че кървенето е спряло. Издърпа чаршафа над гърба на ранения и се обърна към Сафат, който не я бе напускал за миг.

— Нищо повече не можем да сторим за него. — Гласът й глъхнеше от умора. — Само мога да се надявам, че съм направила достатъчно.

— Всичко е в ръцете на Аллах — каза със сериозно изражение слугата. — Милейди желае ли да остана при ранения англичанин?

— Не, върви да поспиш, Сафат — отвърна Малори, като вдигна потната къдрица, паднала върху челото й. — Ще остана при него в случай, че му потрябва нещо.

Беше готова да направи всичко по силите си, за да запази жив този мъж.

 

 

Майкъл се събуди в непозната стая и се учуди, защо лежи по корем. Опита се да се размърда, но го проряза жестока болка и главата му безсилно падна върху възглавницата. Облиза сухите си устни, мъчейки се да си спомни какво се бе случило. Премигна и огледа стаята — да, мястото беше непознато.

Извърна глава и видя, че до леглото му седи някаква жена, но погледът му беше замъглен и можа да види само силуета й. Явно бе заспала, защото не му казваше нищо.

Майкъл пак се опита да се обърне по гръб, но болката бе непоносима. Простена и затвори очи. Какво се бе случило? Главата му се въртеше и се чувстваше така, сякаш върху рамото му гореше огън. Точно преди да се отпусне отново, Майкъл усети върху челото си студена длан и чу женски глас да му говори успокоително.

Малори загрижено наблюдаваше своя пациент. Той изгаряше в треска и това я безпокоеше повече от всичко. Отпусна се назад в креслото, без да откъсва очи от лицето му. Наистина беше хубав мъж, но толкова неразбираем за нея… Кой му бе сторил това ужасно нещо? И защо бе потърсил помощта й?

Пресегна се и докосна бузата му. Майкъл изведнъж сграбчи ръката й.

— Коя сте вие? — попита той със слаб глас.

— Лейди Малори. — Тя сложи другата си ръка върху неговата. — Дойдохте при мен, не помните ли? Тук не ви грози опасност.

— Лейди Малори… Трябва да стигна до нея… само нея познавам в Кайро. Толкова съм отпаднал. Дали ще успея…

Той издърпа ръката си и съвсем изнемощял се отпусна на възглавницата. Малори побърза да сложи студен компрес на челото му, но след половин час раненият все още гореше. Явно трябваше да го измие целия, за да охлади треската му. Помисли си да помоли Сафат за помощ, но бързо се отказа от тази идея. Слугата бе показал, че не е компетентен.

С решителна въздишка младата болногледачка отметна чаршафа. Отначало отбягваше да гледа към Майкъл, но знаеше, че ще трябва да изостави всякаква скромност, ако искаше да се пребори с треската му.

Натопи кърпата в ледена вода и изми лицето му. След това грижливо избърса гърба му, като внимаваше да не докосва превръзката. Изпита странно усещане, докато кърпата се плъзгаше по голата му кожа. Никога не бе обръщала внимание на това, че мъжете имат толкова много мускули. Отново навлажни кърпата и я притисна към челото му.

Когато привърши със задачата си, Малори отстъпи назад и погледна към лорда. Почувства как в нея отеква болка. Той беше толкова красив! И поне за момента принадлежеше само на нея…

Изведнъж болният отвори очи и обикновено живите му зелени очи добиха стъклен вид.

— Майко, ще го намеря… Даже да умра, докато го търся, пак ще върна татко при тебе. — Майкъл простена и затвори очи, но мъчителното му бълнуване продължи. — Тъмно е… Никой не ми помага. Татко… ти не си мъртъв… Кой излиза от сенките. Ранен съм… Не мога да умра, преди да те намеря. Трябва да открия… лейди Малори… Тя ще съобщи на майка…

Малори тихичко се разплака. Сега вече разбираше, защо Майкъл бе дошъл в Египет. Причината беше в баща му. Докосна бузата му и му заговори бързо и успокоително:

— Ще се оправите, милорд. Ще намерите баща си.

— Аз съм мъртъв — простена Майкъл. — Провалих се…

— Не, не сте. Ще го откриете. Няма да ви оставя да умрете.

През нощта Майкъл спа неспокойно. Буди се на няколко пъти и отчаяно се опитваше да стане от леглото, но беше толкова немощен, че Малори успяваше да го задържи. Изми го още два пъти и точно преди изгрев треската му спадна. Най-после Майкъл потъна в спокоен сън. До него, изтощена, Малори отпусна глава върху облегалката на стола и също заспа.

 

 

Никой в къщата не чу мъжа, който се прехвърли през високата ограда и скочи в градината. Там намести превръзката над сляпото си око и крадешком тръгна към единствената светлина, която се виждаше. Мълчаливо притиснал тяло до стената на къщата, той се промъкна до прозореца и надникна вътре. Ингилизинът не беше мъртъв! Лежеше на леглото, а за него се грижеше жената, която бяха поставили под наблюдение.

Мъжът се взря продължително в нея. Очите му попиваха изящната й красота. Несъмнено тя принадлежеше на англичанина. Никога преди мъжът не бе виждал такава коса — с цвят на пустинен залез.

Помисли си, дали да не влезе във вилата и да доубие врага си. После се отказа, защото щеше да се наложи да убие и хубавата болногледачка.

Ако англичанинът оживееше, все някой ден щеше да излезе. Али Хитин ще го чака…