Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (14)

Глава тринадесета

Майкъл опита още веднъж да се срещне с консула, но той все още не се бе завърнал от Англия, така че се принуди пак да говори с Абрамс. Тръгна си, разгневен от некомпетентността на чиновника. Чудеше се към кого би могъл да се обърне за помощ.

Когато се върна в хотела си, отново прерови писмата и документите на баща си, но не откри нищо, което да намекваше къде или с кого бе тръгнал. Чувстваше се обезкуражен, защото наистина не знаеше какво да прави по-нататък.

„Съжалявам, майко — каза той, като седна на края на леглото и зарови лице в дланите си. — Ти ми вярваше, а аз се провалих.“

На вратата се почука. Майкъл отиде до нея и я отвори със замах. Пред него стоеше мъж, облечен в широка черна роба и с превръзка на едното око. Видът му накара Майкъл да излее цялото си разочарование върху непознатия.

— Какво искаш, по дяволите?

— Ефенди, идвам като приятел.

— Нямам приятели в тази проклета страна!

— Грешите, ефенди. Господарят ми ви кани в стана си. Помоли ме да ви кажа, че ви кани да вечеряте с него и с баща ви.

Майкъл сграбчи мъжа за дрехата и го дръпна към себе си.

— За глупак ли ме вземаш? Ако баща ми беше при господаря ти, щеше да ми напише бележка или щеше сам да дойде.

— Той беше болен, ефенди. Хвана го пустинната треска — стоял е твърде много на слънце. Сега тъкмо започна да сяда в леглото. Ще уважите ли поканата?

Майкъл изгледа подозрително мъжа.

— От кое племе си?

— От бедуините мутулиб, ефенди.

— Знам малко за пустинните ви племена, но ми е известно, че „ефенди“ е турска дума, с която се изразява уважение, нали?

Мъжът извърна нагоре единственото си здраво око.

— Толкова сте проницателен, ефенди. Майка ми е туркиня и аз съм наследил много от навиците и езика й.

— Как изглежда баща ми?

— Като вас, ефенди, слаб и висок.

Майкъл стисна по-здраво човека пред себе си.

— Какъв цвят са очите му?

— Не са зелени като вашите. Очите му са тъмни, ефенди — тъмни като на арабин.

Майкъл пусна непознатия. Страх го бе да даде път на надеждата. Сигурно обаче това беше възможността, която очакваше.

— Кога тръгваме?

— Веднага, ефенди. Приготвил съм всички необходими провизии и кон за вас.

Майкъл кимна.

— Колко дни е пътят до лагера на господаря ти?

— Шест дни, не повече.

— Тогава да вървим.

Едноокият се ухили и го подкани с жест.

— С най-голяма охота, ефенди. След мен, след мен.

 

 

Три дни Майкъл и неговите водачи яздеха през пустинята. Палещите пясъци, носени от непрестанния вятър, жилеха кожата му, докато слънцето изгаряше лицето и караше устните му да се пукат.

Яздеха безспир. Майкъл трябваше да признае, че пустинните понита са издържлива порода — носеха хората с лекота през пясъците.

Само най-устойчивите растения, здраво вкопчени в живота, нарушаваха еднообразието на пустошта пред очите му. Преминаха покрай колосални варовикови фигури, останали като спомен от някой отдавна забравен фараон. Сега те просто хвърляха назъбените си сенки върху безжизнената песъчлива долина.

Същата вечер, след като построиха бивака, Майкъл седна край огъня и задъвка жилавото парче месо, подадено му от единия от мъжете. Не можа да различи от какво животно е месото. Май че беше най-добре да не пита.

— Кога ще се видя с баща си? — обърна се Майкъл към едноокия, който единствен от мъжете говореше английски.

— Още два дни, ефенди. Не се очертава да има пясъчна буря, така че ще стигнем бързо.

Майкъл вдигна глава към пълната луна и стана да се поразтъпче извън бивака. Застана на една пясъчна дюна, от която имаше изглед към заобикалящата го пустиня. Над следващата дюна се виждаше друга, а зад нея още и още… Човек би могъл вечно да се скита из този пясъчен кошмар.

В далечината се чу протяжния вой на чакал. Може би в края на краищата пустинята не беше безжизнена. В нея имаше живот за онези, които знаеха как да го потърсят.

Тръгна обратно към лагера, а краката му потъваха във вечно движещия се пясък. Изпитваше неприятното чувство, че човек може буквално да бъде погълнат от тези земи и другите никога вече нямаше да го видят. Това ли се беше случило с баща му? И дали същата участ нямаше да сполети и него?

Щом влезе в палатката си, Майкъл се отпусна изтощен върху постелката от овчи кожи. Тази вечер реши да сложи пистолета си така, че да му е под ръка. Все още не вярваше на тези мъже с потайно поведение. Те често се събираха на групичка, разговаряха и го наблюдаваха скришом.

Майкъл заспа, но само за да изплуват в съзнанието му мъчителни картини. Присъни му се, че отново е в Лондон и старата циганка му предсказва бъдещето. Предупреждава го, че някой негов близък е в опасност; че трябва да се пази… от едноок мъж. Майкъл скочи изведнъж и трескаво обходи с поглед тъмната палатка. Али Хитин! Майкъл недоверчиво поклати глава сам на себе си.

Не, никой не може да предскаже бъдещето. Но как тогава се бе случило така, че много от нещата, които старицата бе казала, се бяха превърнали в действителност? Отново заспа, но сънят му беше все така неспокоен и прекъсван от всеки шум. Категорично си забрани да мисли повече за циганката. Али Хитин щеше да го заведе при баща му. Така, както му бе обещал.

Майкъл все още беше унесен в дрямка, когато чу смразяващи кръвта писъци. Сграбчи пистолета си и изскочи навън. На входа на палатката се сблъска с неколцина облечени в черно бедуини.

Вдигна пистолета с намерението да се защитава, но преди да успее да стреля, четиримата му водачи един след друг паднаха простреляни. Али Хитин се строполи по лице върху пясъка, метна се конвулсивно и замря. Без съмнение — бяха мъртви.

В суматохата двама мъже сграбчиха ръцете му. Майкъл осъзна, че няма смисъл да се съпротивлява — противниците му бяха безнадеждно повече.

Изправи се срещу мъжа, който явно им беше водач, очаквайки всеки момент да получи куршум в главата. Но бедуинът просто посочи с поглед коня, показвайки, че пленникът трябва да го възседне.

Майкъл стъпи в стремето и преметна дългия си крак над коня. Погледна отново към водачите си. Горките… Не бяха имали никакъв шанс. Почуди се, защо го бяха пощадили. Може би го чакаше нещо много по-ужасно от смъртта.

— Защо направихте това? — обърна се той към мъжа, който явно беше техен водач.

Мъжът само изкрещя някаква заповед. Един от бедуините издърпа юздите от ръцете на Майкъл и поведе коня му напред. Значи — беше пленник. Нямаше представа къде го водеха, а и очевидно не възнамеряваха да му кажат.

Като си помислеше, че само след два дни щеше да види баща си… Разочарованието му прерасна в безсилен гняв. Кои бяха хората, които така безмилостно избиха водачите му?

Луната беше слязла ниско над хоризонта, докато конете продължаваха неуморно да изкачват пясъчни хълмове с височината на планини. Тук човек нямаше по какво да се ориентира — никаква забележителност, нищо, по което да прецени разстоянията. Как ли тези мъже се оправяха в пустинята?

Слънцето тъкмо бе започнало да обагря небето със златист оттенък, когато на Майкъл му се стори, че наближават края на пустинята. Теренът стана скалист. Навлязоха в долина, над която бяха надвиснали огромни гранитни канари. След около час наближиха някакъв оазис. За изненада на Майкъл, насред оазиса имаше езеро, подхранвано от река и заобиколено от палмова горичка.

В далечината, точно край най-високата скала, беше разположено доста голямо градче. Неколцина мъже стояха на масивните стени. Като видяха приближаващите, започнаха да размахват с радостни възгласи пушките си. Широката порта се разтвори, за да ги приеме, и групичката навлезе по павираните улици.

Денят едва се пробуждаше, така че Майкъл почти не обръщаше внимание на изсушените от слънцето тухлени къщи, край които преминаваха.

— Къде се намираме? — запита той мъжа, който яздеше до него, но в отговор получи само свиване на рамене.

Огромният дворец от варовик и гранит, издигащ се над останалите постройки, го свари напълно неподготвен. Построена в гръцки стил, сградата се различаваше напълно от къщите, които Майкъл бе видял досега в Египет.

Нямаше нужда да му казват, че този град не бе отбелязан на нито една карта.

Докато се приближаваха към двореца, много от мъжете изчезнаха. Вероятно се бяха запътили към домовете си. Щом стигнаха до стъпалата пред двореца, с Майкъл бе останал само един от стражите му. Той слезе от коня си и направи знак на Майкъл да стори същото.

Пред богато украсените врати стояха двама пазачи и след като придружителят му поговори с тях, Майкъл бързо бе пропуснат вътре.

— Чакайте тук — каза водачът му, като за първи път заговори на английски.

Пленникът остана сам в огромното преддверие. Приближи се де прозореца, изработен от сложно преплетена резбована решетка, и погледна навън. По улиците радостно крещяха играещи деца, жените ситнеха грациозно, крепейки върху главите си стомни с вода, а мъжете тръгваха към нивите си. Всички тези хора не приличаха на насилници.

Майкъл огледа залата и забеляза, че огромните тежки врати са украсени с полускъпоценни камъни. Който и да беше повелителят на тази долина, той беше невероятно богат.

Най-накрая стражът му се появи.

— Господарят ми ще ви приеме сега.

Младият мъж мълчаливо тръгна по пода от розов мрамор към зелените нефритени врати, които се разтвориха при приближаването му. Човекът, който го бе придружавал, не влезе с него, а ниско се поклони и си тръгна.

В другия край на огромната зала, увенчана с куполест таван, Майкъл видя принца, застанал в сянката на един сводест прозорец. Мъжът мълчаливо му махна да се приближи. Дебелият червен персийски килим погълна звука от стъпките на Майкъл.

Принцът продължаваше да стои в сянката. Единственото, което Майкъл виждаше от него, бяха красива бяла роба и грижливо поддържана ръка, украсена с пръстен с огромен рубин.

— Защо ме доведохте тук? — запита Майкъл.

— За да спася живота ти, приятелю.

Майкъл застина, щом видя от сянката да излиза Халдун.

— Но ти… не може ти да си…

Халдун кимна и с усмивка стисна ръката на Майкъл в дланите си.

— Братко, наредих да те наблюдават още със слизането ти от ладията. Съжалявам, че хората ми са закъснели, когато си бил нападнат в онази уличка. Но те са останали, докато не са се убедили, че си в безопасност при лейди Малори.

— Нищо не разбирам.

— Когато ми докладваха, че си тръгнал на кон в пустинята с хора от племето мутулиб, разбрах, че животът ти е в опасност.

— Но как…

— Мутулибите се управляват от чичо ми, шейх Сиди Ахмед. Те не обичат много ингилизите… ъъъ… англичаните. Сиди е брат на майка ми, макар тя да счита този факт за незначителен. За нея брат й е мъртъв, тъй като е на страната на враговете на Египет.

— Той турчин ли е?

— Както и майка ми — кимна утвърдително Халдун. — Но тя уважава баща ми и неговите убеждения. А чичо ми отдаде верността си на радикалите, които искат да разцепят страната. Те биха искали да видят падането на Египет.

— Но хората, които ме отведоха в пустинята, ме увериха, че ще се срещна с баща си.

— Нямам информация за това. Възможно е те да са знаели къде се намира баща ти. Но съм сигурен в едно — нямаше да си тръгнеш жив от града на чичо ми.

— Възможно ли е чичо ти да държи като пленник баща ми?

— Не знам, но заради теб ще се заинтересувам.

Майкъл вече започваше да разбира някои неща — например, защо онези мъже на кораба се бяха опитали да убият Халдун.

— Излиза, че ти дължа живота си.

— Дума не може да става за формалностите между нас, защото за мен ти си като брат. Нима брат не помага на брата?

— Извадил съм голям късмет, че си наредил да ме следят. Предполагам, че от нетърпение да открия баща си съм забравил да бъда предпазлив.

— Моите шпиони не престават да търсят баща ти, приятелю. Пустинните пясъци казват много неща на хората ми. Ще го открием. Но за това ще говорим след закуската. Сигурно умираш от глад.

Малко по-късно Майкъл и принц Халдун седяха от двете страни на ниска масичка. Майкъл отпи от силното черно кафе и се усмихна на приятеля си.

— Защо по-рано не ми каза кой си всъщност?

— Такава беше волята на баща ми — да крия самоличността си, защото ще има такива, които ще опитат да ми попречат да се добера до дома. Както сам видя, враговете ми все пак ме откриха.

Майкъл забеляза тъга в очите на Халдун.

— Как е баща ти?

— Беше тежко ранен по време на една ловна експедиция. Не можахме да разберем дали е било нещастен случай или опит за убийство. Човекът, който е стрелял, се самоубил, преди хората на баща ми да го хванат. Лекарите дават на баща ми малък шанс да оживее, тъй като раната е много сериозна.

— Възможно ли е това да е било покушение, нагласено от чичо ти?

— Почти съм сигурен в това, но засега нямам доказателства.

— Защо просто не отидем при чичо ти и не потърсим отговорите на тези въпроси?

— Търпение, приятелю. Трябва да те предупредя, че чичо ми се е укрепил в една голяма крепост. Ако баща ти е затворен там, няма да бъде лесно да го спасим.

— Откакто съм в тази страна, нищо не е било лесно.

Принцът се усмихна леко.

— Не е напълно вярно. Съдбата те събра отново с красивата лейди Малори.

— Но при нещастни обстоятелства.

— Нима тя не ти е по сърце?

— Ако ме питаш дали я обичам, отговорът е — не.

— Тогава аз съм свободен да се срещна с нея, нали?

Майкъл се замисли за миг. Изпитваше странна неохота да лъже този благороден човек, но се налагаше — Халдун не трябваше да храни илюзии, че би могло да има нещо между него и Малори.

— Не бих искал да говоря за едно чувство, което е така ново за мен. Но все още не съм изразил любовта си към лейди Малори.

За момент принцът доби разочарован вид, но после лицето му се разведри.

— На вас, ингилизите, ви липсва огън в кръвта. Може би защото страната ви е студена и е далеч от пустинната жега.

— Може би — кимна утвърдително Майкъл.

— Приятелю, ако искаш пустинята да ти разкрие тайните си, трябва да се слееш с нея.

— Ще направя всичко, което сметнеш за нужно, за да намеря баща си. Ще ми помогнеш ли?

— Мога и ще го направя. Първо, трябва да се наспиш. След това ще се погрижа да получиш подходящо облекло. Ще е необходимо да се предрешиш като бедуин. Освен това, трябва да възприемеш светогледа на бедуините и да не вярваш на другите.

— Разбирам какво имаш предвид. Последвах онези убийци доверчиво, като малко агне, което го водят при касапина.

— Ще ти трябва време и търпение, за да научиш нашите навици, приятелю мой. Имам хора, които горят от желание да се заемат с теб.

Най-сетне Майкъл доби някаква осезаема надежда, че ще открие баща си.

— Ще бъда добър ученик, Халдун. Сега вече съм наясно, че съм дошъл зле подготвен в страната ти.

— Хубаво е, че разбираш това. Но пустинята разкрива бавно тайните си. Ако баща ти е все още жив, той ще бъде жив и тогава, когато ще си по-подготвен да го спасиш. — Принцът потупа Майкъл по гърба. — Всичко ще се оправи, скъпи мой гостенино. Нека оставим нещата в ръцете на Аллаха.