Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Слънцето се издигна високо в небето, но малката група не забави ход. Трябваше максимално да се отдалечат от Калдоя, преди Сиди да е изпратил войници по петите им.

В един момент Малори се събуди, но Майкъл я подкани да заспи отново. Тя затвори веднага очите си, защото най-сетне се чувстваше в безопасност. Не беше сигурна дали не сънува, но ако това беше сън, надяваше се никога да не свърши.

Майкъл я погледна и лицето му потъмня от гняв. Кожата й беше почервеняла и цялата бе станала на мехурчета. Косата й беше ужасно преплетена и навързана. Определено беше отслабнала и само можеше да се предполага какво бе изстрадала. Беше облечена в арабска дреха, на която от мръсотия, трудно можеше да се различи цветът. Къде беше отишло енергичното младо момиче от борда на „Иберия“? Майкъл бе обхванат от дива ярост, загдето я бяха довели до това състояние.

— Каза ли тя нещо за пленничеството си? — поинтересува се Халдун.

— Беше прекалено изморена, за да говори. Видя ли китките й? Разкървавили са се на местата, където са я стягали въжетата.

— Можем да спрем, щом се прехвърлим от другата страна на планините. Хората на Сиди няма да ни намерят там, защото само моят народ знае този проход. Тогава ще можеш да излекуваш китките на лейди Малори.

— Нужна й е по-дълга почивка.

— Може би трябва да я докараш в двореца, а аз ще избързам напред, за да съобщя на баща си какво се е случило. Хаким ще дойде с мен, защото трябва да довършим приготовленията за битката. Знам едно място, където можеш да направиш лагер. Там има извор и се намира от топлата страна на планината. Ще изпратя Фейзал да ви донесе провизии, а след като лейди Малори си почине, той ще ви доведе у дома.

— Добре — неохотно се съгласи Майкъл, мислейки за баща си. — Ще изчакам при лейди Малори, докато вие се приготвяте за война. — Раменете му увиснаха така явно, че дори Хаким го забеляза. — Ще се върна в града веднага, щом е възможно. Ще ме изчакате ли?

— Не се бой, приятелю, хората ми няма да влязат в Калдоя без теб.

Майкъл сведе очи към заспалата млада жена, която му бе причинила толкова неприятности. Ако не беше тя, вече щеше да е на път към Калдоя. Беше парадоксално, но факт — ако не му беше помогнала, тя никога нямаше да се превърне в пионка в тази смъртоносна игра.

 

 

Малори се събуди и се надигна припряно. Очите й се бяха окръглили от страх, докато се мъчеше да си спомни какво се бе случило. Погледна към ръцете си и видя, че въжето го няма, а вместо него китките й са превързани с бинт. Някъде в дъното на съзнанието й се въртеше споменът, че лорд Майкъл я бе спасил. Но това сигурно беше само сън…

Наоколо не се виждаше никой, но три коня, спънати наблизо, кротко хрупаха поникналата по склона трева.

Дочула стъпки, Малори се обърна рязко. Майкъл приближаваше към нея. Тя се изправи, но краката й се олюляха.

— Значи не съм сънувала. Наистина сте ме намерил.

Тъкмо в мига преди да изгуби равновесие, той я подхвана.

— Май трябва да внимавате известно време, докато възвърнете силите си. Доста сте преживяла.

— Колко време съм спала?

— Два дни.

— Онези мъже… Те постоянно казваха, че… — тя снижи глас, — че аз съм ваша жена и че вие ще тръгнете след мен.

— Не мислете за тях. — Той влезе в палатката и се върна с един вързоп. — Съпругата на Халдун, принцеса Ясмин, ви изпраща това. Вътре би трябвало да има всичко, което ще ви е нужно. Вероятно ще искате да се изкъпете в потока.

— О, да, с удоволствие. — Тя вдигна поглед към него. — В безопасност ли сме вече?

— Да. — Майкъл й показа накъде е потокът. — Стойте на плиткото. Водата тук е доста бърза.

Част от стария дух на Малори се бе възвърнал и тя тръсна опърничаво глава.

— Мога да плувам.

— Дори така да е, стойте на плиткото. Не ми се иска да скачам с дрехите, за да ви спасявам. Това подхожда повече на вас.

Тя се усмихна леко. Колко променен бе той от времето, когато го видя за първи път. Тогава беше високомерен, студен и някак си далечен. Сега се държеше и действаше с увереността на човек, предопределен за величие, човек с много кураж, човек, който никога не би позволил нещо или някой да застане на пътя му. Лицето му се бе изменило и изглеждаше някак по-старо, а стойката му беше по-изправена. Беше добил гордата походка на воин-ветеран и от цялото му присъствие се излъчваше някаква груба енергия. Черната му роба се спускаше чак до върховете на пустинните му ботуши, а косата му беше покрита с бурнус, небрежно преметнат върху рамото.

— Благодарих ли ви, че ме спасихте?

Чертите на Майкъл се смекчиха.

— Спомням си как лекувахте раната ми и се грижихте за мен, без да задавате въпроси. Не е нужно да ми благодарите, лейди Малори.

— Винаги ще ви бъда признателна, и не би могло да бъде иначе. Боя си да си помисля какво щеше да се случи, ако не бяхте ме открили.

— Сега трябва да се изкъпете — нежно я подкани той. — Когато слънцето залезе, тук става доста студено. — Обърна се и влезе в палатката.

Малори въздъхна мислено и се отправи към потока.

Скоро вече търкаше с парфюмирания сапун косата си. Колко чудесно бе да се потопиш цялата в хладната вода! С неохота излезе на брега и изсуши тялото си с мека кърпа. През цялото време безмълвно благодареше на принцеса Ясмин, загдето така чисто по женски се бе сетила за всичко.

Накрая Малори облече тюркоазната роба и я пристегна с колан на кръста си. След това седна на тревистия бряг на потока и започна да реше косата си. Нужни й бяха само няколко минути, за да се справи с възлите, и скоро косата се къдреше около лицето й и се спускаше на спирали надолу по гърба й.

Майкъл я чакаше в лагера. Той мълчаливо я остави да дойде до него. На фона на залязващото слънце червената й коса сякаш се къпеше в огнен ореол. Колко млада изглеждаше Малори в тази роба, която по-скоро подчертаваше, вместо да скрива нежно заоблените форми на тялото й.

Възможно ли бе всеки път, когато я видеше, да става по-хубава?

— Прекрасно е да се чувстваш чист! — заяви тя, като разпери ръце, сякаш искаше да прегърне света.

Майкъл извърна очи. От доста седмици не бе стоял в компанията на жени и не харесваше начина, по който започваше да гледа Малори.

— Гладна ли сте?

— Всъщност да. — Тя седна на килимчето и му се усмихна. — Какво ли не бих дала за пудинга на братовчедка ми Феб! Като си помисля само, че никога досега не съм го харесвала…

Майкъл отвори чантата, в която беше храната.

— Какво е това? — попита Малори, като сбърчи нос при вида на сушеното месо.

— Пъдпъдък. Имаме още бадеми, смокини и фурми. Цяло пиршество.

Тя се усмихна и кокетно предложи на сътрапезника си:

— Да си представим, че ни очаква добре приготвен английски обяд, а след това можем да се разходим на хладния вечерен ветрец.

Очите на Майкъл станаха замислени.

— От доста време не си бях спомнял за Рейвънуърт. Преди ми харесваше да живея в Лондон. Сега откривам, че ме влече природата. Чудя се дали някога отново ще мога да понасям живота в този многолюден град?

Малори отхапа късче от пъдпъдъка, който се оказа доста вкусен.

— Винаги съм предпочитала живота в провинцията. Затова и знам толкова малко за Лондон.

— Може да се предположи.

— Майкъл, хората, които ме отвлякоха, ви наричаха Зеленоокия скорпион. Преди това още веднъж чух да ви назовават с това име. Защо?

Той сви рамене.

— Тук, в пустинята, всичко е преувеличено.

— Може би египтяните украсяват историите, защото животът им е така безинтересен?

— Ако мислите така, значи не познавате тези хора. В тях има някакво спокойствие, някаква вътрешна хармония, която ние, англичаните, никога няма да постигнем. Те се смеят лесно и също толкова лесно могат да заплачат за приятел.

— Харесвате ги, нали?

— Да, харесвам ги. Принц Халдун е най-добрия приятел, който някога съм имал. Би рискувал живота си за мен и вече го е правил.

— Е, на мен арабите не ми допадат. Особено след като ме отвлякоха.

— Те не бяха египтяни — сухо рече той, — а турци. Египтяните ви спасиха, запомнете това.

— О! Не исках да се покажа непризнателна.

Майкъл се облегна назад и се загледа в Малори, която късаше парченца месо и с апетит го дъвчеше.

— Просто искам да си отида у дома, където и да е това — продължи младата жена.

— Ще тръгнете веднага, щом успея да го уредя. За вас наистина е опасно да оставате тук. Родителите ви сигурно ще се съгласят с мен.

Малори му хвърли кос поглед.

— Кога се връщате в Англия?

— Не преди да намеря баща си.

— Има ли някаква надежда за това?

— Сега вече щях да съм в Калдоя, ако не се бе наложило да тръгна след вас. Изглежда, че постоянно се забърквате в неприятности.

Тя долови нотка на обвинение в гласа му.

— Не съм ви молила да ме следвате. Разбира се, признателна съм ви, че го направихте. Ако не бяхте дошъл, сега щях да съм затворена при баща ви.

Майкъл сграбчи ръката й и я накара да погледне към него.

— Какво казахте? Те откриха ли ви къде го държат?

Тя се замисли, опитвайки се да си спомни точните думи на мъжа.

— Да, мъжът, който ме плени, спомена, че ще ме затворят в килия в западната кула, където държали „големия ингилизин“.

В гласа на Майкъл прозвуча настойчивост.

— Сигурна ли сте, че са казали „западната кула“?

— Да. Толкова ли е важно?

— Така мисля. Как обаче разбрахте, че говорят именно за баща ми?

— Защото споменаха, че той е бащата на Зеленоокия скорпион.

Майкъл скочи на крака, със светнало от надежда лице.

— Най-сетне знам къде да го намеря! — Той я повдигна към себе си и силно я прегърна. — Вие сте чудесна! Току-що ми казахте онова, което исках да зная. — При вида на белозъбата му усмивка сърцето й спря да бие. — Сега остава само да се добера до западната кула.

Малори го погледна така, сякаш бе изгубил ума си.

— Не мисля, че това ще бъде лесна задача. Със същия успех можехте да кажете, че ще се разходите по луната.

Очите му станаха пронизващи.

— Никой не може да ме спре. Ще измъкна баща си от онова място!

Тя докосна ръката му.

— О, Майкъл, боя се! Онзи мъж се хвалеше, че гласят някаква клопка за вас. Не влизайте безразсъдно в този град на злото.

— Разбира се, че ще се опитат да ме хванат, но това няма да бъде толкова лесно.

— Но тези хора нямат представа кое е добро и кое — лошо. За тях човешкият живот не струва нищо. Няма да отделят повече време да размишляват дали да ви убият, отколкото, когато са пленили баща ви.

Той я накара да седне на одеялото и сам се настани до нея.

— Нека сега не говорим за това. Има нещо друго, което бих искал да обсъдя с вас. Докато спяхте, имах доста време за размисъл.

— За връщането ми обратно в Кайро ли?

— Не, не е това. Мисля, че трябва да се оженим възможно най-скоро.

Тя го изгледа втрещено. Той бе изгубил ума си!

— Нали не говорите сериозно?

— Напълно съм сериозен. А вие не оценявате последиците от факта, че сте била отвлечена.

— Какво искате да кажете?

— Сигурно вече е вдигнала тревога и всички са наясно, че сте била отведена насила. Докато следващият кораб хвърли котва в Англия, сума народ ще знае за отвличането ви.

— Не мога да разбера…

— Изслушайте ме, Малори! Репутацията ви ще бъде разрушена. Знаете ли какво означава това?

— Не ме интересува. Нищо лошо не съм сторила.

Той извърна очи настрани, докато й задаваше следващия въпрос.

— Онези мъже, те… направиха ли ви…

— Ако се опитвате да ме попитате дали са ме изнасилили, отговорът е „не“. И не го направиха, само защото се бояха много от някой, когото наричаха Сиди.

— Слава Богу! Въпреки това репутацията ви ще бъде съсипана. Хората ще повярват на това, на което искат да вярват. Мисля, че не знаете какви размери може да вземе една масова психоза, Малори — каза той. — Безумни разкази за отвличането ви ще се появят във всички вестници.

Тя сведе глава, най-сетне разбрала какво има предвид Майкъл.

— Мисля, че не сте длъжен да спасявате честта ми.

— Вие все още не ме разбирате — аз се чувствам отговорен. Онези хора са ви смятали за моя жена, иначе никога не биха ви отвлекли.

— Но аз не ви държа отговорен за техните постъпки. — Малори с учудване установи, че й се иска да заплаче. — Вие не сте длъжен да се жените за мен.

— Точно обратното, по дяволите! Ако не бях дошъл при вас, когато ме раниха, вие никога нямаше да бъдете компрометирана.

Тя го погледна изпод вежди. Да, Майкъл наистина беше всичко, което една жена би могла да желае. Чувстваше се така странно, когато той я докосваше… Но имаше прекалено много гордост, за да сключи брак с него при тези обстоятелства.

— Няма да се омъжа за вас.

Той я изгледа раздразнено.

— Не е нужно това да бъде истински брак. Винаги съм знаел, че все някога трябва да се оженя, и на вашето място би могла да бъде всяка друга.

— Колко великодушно! Коя ли жена би устояла на подобно прочувствено предложение за женитба?

Майкъл скочи прав и гневно я издърпа да се изправи срещу него.

— Майка ми и баща ми са се оженили без любов, а сега бракът им предизвиква завист у всеки, който ги познава. Именно от този брак е израснала една голяма любов. Двамата се харесваме… поне аз ви харесвам.

Тя го погледна право в очите.

— Искате да кажете, че ако се ожените за мен, може някой ден да ме обикнете?

Майкъл трябваше да бъде честен с нея.

— Не, не казвам това. Не съм сигурен дали въобще съм способен да обичам някоя жена. — Той докосна бузата й. — Но ако ми окажете честта да станете моя съпруга, аз ще ви бъда добър съпруг.

О, тя толкова силно искаше да каже „да“, защото започваше да разбира, че този човек значи много за нея. А и надали някой би предположил, че тя би могла да сключи такъв престижен брак. Дори майка й и баща й щяха да се впечатлят, ако се омъжеше за един Деуинтър.

— Съжалявам, Майкъл, но трябва да ви откажа.

— Нямате друг избор. Ако не искате да мислите за своята репутация, помислете за моята. Всички англичани скоро ще знаят, че сме прекарали няколко нощи заедно.

— По кой начин?

— О, те ще узнаят, повярвайте ми. Отново ви питам: ще се омъжите ли за мен? И не забравяйте принц Халдун и народа му. Те имат много силно чувство за морал и ще очакват от нас да се оженим. — Той й се усмихна. — Халдун вече счита, че вие сте моята дама.

— И защо, ако смея да попитам?

— Защото си беше въобразил, че е влюбен във вас. Наложи се да го убедя, че ми принадлежите.

— Така ли? Никога не съм предполагала, че е имал чувства към мен.

— Нима не го знаехте?

Притеснена, Малори се извърна настрана.

— Съжалявам, ако съм го подвела тогава, на кораба.

Майкъл се приближи зад нея.

— Халдун е щастлив сега. Но не съм сигурен дали някога ще ви забрави напълно.

— Той ми харесва. Изглежда почтен мъж. Между другото… чака ли ви ли в Англия жена, която обичате?

— Не.

Тя се обърна с лице към него.

— Сигурна съм все пак, че в Лондон има някоя дама, която би ви била по-подходяща съпруга от мен.

Образът на лейди Саманта за миг се появи в главата му, но той побърза да го прогони. Откакто бе напуснал Англия, почти не се бе сещал за нея. Помисли си за приключенския дух на Малори и за това колко смело посрещаше опасностите. Познаваше ли друга жена с такъв кураж?

— Няма такава. Не ви ли се струва обаче, че двамата с вас доста си подхождаме?

Малори усещаше, че започва да предава фронта.

— И къде в пустинята би се намерим някой, който да извърши церемонията?

— Оставете това на мен.

— Но аз не съм се съгласила още…

— Ще се съгласите, Малори. Трябва.

— Ще поразмисля. А в момента искам само да спя.

Тя тръгна към палатката и Майкъл се загледа в лекото полюляване на бедрата й. Почувства как кръвта се нагорещява във вените му и разбра, че я желае.

Но имаше още една причина да я иска, причина, която никога не би споделил с нея. Тя щеше да го презре, ако бе й казал истината.