Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и девета

Рано сутринта Малори се облече в семплата си сива пътна рокля. Преброи парите си и въздъхна с натежало сърце. Щяха да й стигнат за пътя до Англия, но се съмняваше, че ще има достатъчно, за да вземе дилижанса до къщата на Феб. Явно трябваше да забрави за всякаква гордост и да помоли баща си за пари.

Малори не очакваше да види родителите си станали толкова рано, но те вече закусваха в трапезарията, когато тя влезе.

— Добро утро, Малори — каза майка й, като й посочи стола до себе си. — Радвам се, че сме заедно. Ще закусиш ли с нас?

— Да, благодаря.

Лейди Джулия сипа гъста овесена каша в една купичка и я подаде на Малори.

— Роклята ти е ужасна! Предполагам, че Феб я е избирала. Никога не е имала представа от стил.

Вътрешно Малори се разлюля от гняв.

— Тя се справяше доста добре, като се имат предвид парите, които й отделяхте — саркастично отговори тя.

Лорд Тайлър отпи от кафето си и се обърна към жена си.

— Виждаш ли колко непочтителна е дъщеря ти? Навремето настоявах да я изпратим в пансион, но ти държеше братовчедка ти да се грижи за нея.

Малори се изправи, вдигна високо глава и безстрастно изрече:

— Заминавам днес. Но установих, че средствата ми са на привършване. Не ми е приятно да ви моля за пари, обаче нямам друг избор.

Баща й наведе глава, явно смутен. Когато погледна към нея, очите му бяха печални.

— Някои хора просто не трябва да имат деца, Малори. Знам, че не ти бяхме добри родители, но ние имахме живот, който обичахме, и ти просто не се вписваше в него.

Младата жена поклати глава.

— Не познавам нито един от вас и не държа и вие да ме познавате. Искам само да си отида. Ще помоля Сафат да ме откара до пристанището.

Баща й се изправи.

— Ще взема пари от кабинета си.

Когато той излезе, Малори погледна към майка си.

— Извинявам се за всички неудобства, които може би съм ви причинила. Мога да ви уверя, че наистина повече няма да ви досаждам.

Майка й стана и се приближи към Малори, но не я докосна.

— За много неща съм съжалявала в живота си и едно от тях е, че не познавам собствената си дъщеря. — Тя сви рамене. — Ако се беше родила син, както искаше баща ти, щеше да бъде различно. Не можеш да разбереш каква гордост е за един мъж да има син. Мъжете обичат да се хвалят със способностите на синовете си и…

— Разбирам. — Малори тръгна към вратата. — Винаги съм знаела какво разочарование съм за вас.

— Искаш ли да дойдем с теб до пристанището? — попита майка й, сякаш това щеше да запълни отчасти пропастта между тях.

— Ако не възразявате, предпочитам да отида сама.

— Ще ни упрекнат с баща ти, че сме ти позволили да пътуваш без компаньонка.

Малори погледна към непознатата, която по нещастно стечение на обстоятелствата й беше майка. Изглежда, че единствената грижа на тази жена бе какво ще кажат хората.

— Няма да общувам с никого и никой не ще има основание да ви обвини за поведението ми.

Лейди Джулия я погледна несигурно.

— Струва ми се, че нищо друго не можем да направим.

Баща й, който току-що се бе върнал, подаде на Малори затворен плик.

— Това ще покрие всичките ти разходи. Бях повече от щедър. Когато се прибереш у дома, си обнови гардероба.

— Благодаря. Трябва да побързам, защото Сафат чака да ме откара на пристанището.

Те отидоха с нея до вратата.

— Животът с нас нямаше да ти хареса, Малори — каза майка й. — Ние пътуваме непрекъснато и всъщност нямаме място, което бихме могли да наречем наш истински дом.

— Имате къща в Англия, която вече е съвсем занемарена — напомни им тя.

— Не сме привързани към Стоунридж, защото след смъртта на баща ти имението ще премине в ръцете на някакъв наш далечен братовчед.

Баща й я потупа по рамото, а майка й сковано я целуна по бузата.

Сафат помогна на Малори да се качи в двуколката и веднага потеглиха. Тя не погледна назад. Зад нея нямаше нищо. Нищо не я чакаше и в Англия.

Вече си представяше как ще се превърне в стара мома и ще завърши дните си самотна и без приятели. Но беше прекарала една прекрасна любовна нощ и никой не можеше да й отнеме спомена за нея.

 

 

През пустинята се точеше дълга върволица от ездачи. Колоната водеха Майкъл и семейството му, придружени от принц Халдун, а британските войници яздеха назад заедно с бедуините. Когато стигнаха до Нил, се спуснаха по течението надолу, към Кайро. Точно преди да навлязат в покрайнините на града, принц Халдун даде знак за почивка.

— Аз съм дотук — вдигна ръка той. Двамата с Майкъл слязоха от конете и се прегърнаха. Очите на принца бяха пълни с тъга. — Когато се разделят приятели, човек сякаш губи част от самия себе си, но когато тези приятели са като братя, тогава те никога няма да изгубят дружбата си.

Майкъл знаеше, че никога няма да срещне по-добър приятел.

— Ще се видим пак, Халдун.

— Да, дано скоро се срещнем отново. Добрите приятели не трябва да остават разделени задълго.

Майкъл възседна коня си и обходи с очи дългата редица воини от джебелия. Познаваше мнозина от тези мъже. Беше ял храната им и се бе бил на тяхна страна. Част от него винаги щеше да остане Акдар’ем Акраба. Той вдигна ръка в мълчалив поздрав, после се обърна и пришпори коня си към Кайро.

Когато стигна до върха на една висока пясъчна дюна, Майкъл спря и обърна коня си. Халдун и войниците му бяха изчезнали. Вечно движещият се пясък бе заличил следите им.

 

 

Лорд Тайлър и лейди Джулия тъкмо опаковаха в сандъци находките си, които щяха да бъдат изпратени в Британския музей, когато в стаята влезе Сафат.

— Едни много важни хора искат да ви видят — каза той, като се поклони. — Много важни.

Лорд Тайлър остави настрана абаносовата статуетка, която държеше, и го изгледа раздразнено.

— Кой ли пък може да е по това време?

Жена му се помъчи да оправи прическата си.

— Изморена съм вече, Тайлър. Нека видим кои са, но не им предлагай чай. Не искам да закъснеем за вечерята у лейди Менгръм. При нея винаги има много интересни гости.

 

 

Майкъл огледа малката дневна, която приличаше повече на музей. Нямаше нищо, което да му подскаже присъствието на Малори тук.

Рейли вдигна една малка египетска статуя на Озирис, повъртя я в ръцете си и я подаде на Касиди.

— Фалшификат — с антипатия рече той.

— Имате набито око за антиките — каза лорд Тайлър, който тъкмо влизаше в стаята с жена си. — Тази статуя може да излъже повечето хора.

— Изненадам съм, че е възможно да заблуди някого, тъй като е направена от черен мрамор, а той е бил непознат на древните египтяни.

— Точно така е — заяви лейди Джулия, — но малцина знаят това. — Тя огледа с хладно любопитно четиримата гости в стаята. Жената носеше изумруденозелен костюм за езда, чиято кройка подсказваше парижкия му произход. Тримата мъже очевидно бяха богати и високопоставени личности.

— Слугата ми пропусна да ми каже имената ви — каза вместо извинение лейди Джулия.

Майкъл пристъпи напред.

— Това са родителите ми, херцогът и херцогинята на Рейвънуърт, а това е зет ми, лорд Гленкерин. Сигурен съм, че дъщеря ви ви е говорила за мен — аз съм Майкъл.

Семейство Станхоуп определено беше впечатлено от гостите си. Но освен това те бяха подразнили и любопитството им.

— Е — каза лорд Тайлър, — определено съм чувал за вас. Фамилията Деуинтър е много известна. Но Малори не ни е споменавала, че се е запознала с вас.

Майкъл го погледна изумен. Миг след това изумлението му премина в раздразнение.

— Може би, ако помолите Малори да се присъедини към нас, бихме изяснили всичко. Къде е тя?

Домакинята им предложи да седнат.

— Желаете ли чай?

Касиди забеляза недоволството на Майкъл от това, че Малори не беше уведомила родителите си за сватбата. И понеже се страхуваше синът й да не каже нещо рязко, реши да се намеси.

— Би било добре, благодаря ви. Но все пак не можем да останем дълго, защото капитанът на яхтата ни предупреди, че трябва да отплаваме преди залез. Дойдохме само заради дъщеря ви.

— Какво искате от Малори? — Смущението на лорд Тайлър премина в подозрение. Хора като тези Деуинтър не биха проявили и най-слаб интерес към дъщеря му, освен ако не ги бе подразнила с нещо. — Ние, англичаните, трябва да се държим по начин, който прави чест на кралицата и страната — рече лорд Тайлър. — Не е нужно повече да се безпокоите за действията на Малори. Тя вече е на път към Англия.

— Кога тръгна тя? — рязко запита Майкъл.

— О, съвсем скоро. Не се притеснявайте — продължи археологът. — Моля ви да разберете, че лошото поведение на това момиче няма нищо общо с мен или с майка й. Тя бе отгледана от една наша роднина и наистина сме я виждали рядко. Ако постъпките й са ви се сторили необичайни, надявам се да го отдадете на младостта и на липсата й на възпитание, и да не вините нас.

Уорик погледна въпросително към Касиди. Какви ги приказваше този човек?

Рейли сложи ръка върху рамото на жена си, с надеждата да я успокои. Тя обаче се дръпна от него, вече достатъчно разгневена.

— Лорд Тайлър, повече не мога да ви позволявам да злепоставяте дъщеря си! — блеснаха гневно очите й. — Макар да не я познавам лично, отскоро започнах да я ценя високо. Тя има смелост и характер, каквито липсват на мнозина. Вместо непрекъснато да я порицавате, вие би трябвало да благодарите на Бога, че сте благословени с такава дъщеря. Мога да ви уверя, че всички от семейството ни имаме достатъчно основания да сме й е признателни и сме готови да й дадем обичта, от която вие явно сте я лишили.

Стресната, лейди Джулия отстъпи, за да се подпре на съпруга си.

— Но… но какво точно е направила дъщеря ми, за да я считате за толкова чудесна?

Рейли се намеси, преди Касиди отново да е взела думата.

— Може би синът ми ще ви разкаже — рече той и погледна многозначително към херцогинята.

Антипатията на Майкъл към тези хора все повече се засилваше.

— Вашата дъщеря не само спаси живота на мен и на баща ми, но оказа и голяма услуга на страната ни. Баща ми възнамерява да предложи на Нейно величество да възнагради Малори за направеното.

Той погледна към майката на Малори, която втрещено и безмълвно го зяпаше. Следващите му думи я накараха да седне.

— Очевидно Малори не ви е казала, че стана моя жена.

Домакините се спогледаха зашеметени. Миг по-късно казаното от Майкъл достигна до съзнанието им. О, Господи…

— Ваша светлост! — Джулия сияеща се обърна към Касиди. — Само като си помисля — нашите семейства са свързани с брак. Не мога да изразя с думи колко съм щастлива! Трябва да настигнем Малори и да я върнем. Ще организираме голямо парти. Може би ще дойде дори самият вицекрал.

Рейли отново реши, че е по-добре да се намеси, преди жена му да си е отворила устата.

— Моля да ни извините, ако ви се струваме припрени, но веднага заминаваме за Англия.

Лейди Джулия видя как се стапят грандиозните й планове.

— Но сигурно бихте могли да останете още няколко дни. Ще изпратя Сафат да доведе дъщеря ми. Може би шлепът още не е отплавал.

— Не, благодаря — натъртено рече Майкъл. — Ще открия съпругата си и без вашата помощ. — Пламтящ от гняв, той се обърна към вратата, а Касиди и Рейли го последваха безмълвно.

Уорик, истински развеселен от случката, спря на прага и се усмихна любезно.

— Мисля, че няма да останем за чая.

След като гостите им си тръгнаха, съпрузите се спогледаха. Разстроен, бащата на Малори пръв наруши мълчанието:

— Сами си го заслужихме, Джулия. Откъснахме Малори от себе си и сега тя си има ново семейство. Мога само да гадая колко студени и безсърдечни сме се сторили на херцога и херцогинята.

— О, Тайлър, май се държахме зле с дъщеря ни. Не бих я винила, ако не поиска повече да ни види.

— Странно, но откривам сходство в поведението си с това на Хенри Осми. Подобно на него аз отчаяно исках син. И също като него, когато ми се роди дъщеря, аз я отхвърлих. Неговата дъщеря, Елизабет, станала най-великия владетел, когото Англия познавала. Подобно на нея, Малори се е отличила без наша помощ. Един ден тя ще носи титлата херцогиня на Рейвънуърт. И ние няма да бъдем част от живота й.

— Нито пък заслужаваме да бъдем. За първи път ме е срам от самата себе си. Тя се нуждаеше от мен като майка, а аз само я критикувах. Нищо чудно, че не ни е казала за брака си.

— Знаеш ли, дори не изпитвам гняв от факта, че лорд Майкъл не ми е искал разрешение да се ожени за дъщеря ми. И защо би трябвало да го прави? Аз никога не съм й бил баща.

— О, Тайлър, какво направихме?