Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и пета

Лунният сърп хвърляше бледа светлина над Калдоя. Волската каруца, в която се возеха Малори и Фейзал, със скърцане влачеше напред товара си от сирене и козе мляко. Улиците бяха пълни с припрени хора, които разговаряха изплашено помежду си и трескаво се приготвяха за война.

Малори седеше с наведена глава и криеше белите си ръце под фереджето.

— Когато тръгвахме, забелязах, че леля ти и чичо ти опаковаха багажа си. Надявам се, че си ги предупредил да не остават в града.

— Те заминават за бедуинския лагер, където е родена леля ми. Сигурно вече са извън града.

Малори сдържа дъха си, щом ги наближиха неколцина въоръжени воини, и си пое въздух едва след като те отминаха.

— Не се бойте, милейди — каза Фейзал, — никой няма да се усъмни във вас.

Малори прехапа разтрепераната си долна устна.

— Не мислех, че толкова ще ме е страх.

— Мога да ви отведа обратно — обнадеждено предложи Фейзал.

— Продължаваме напред.

Каруцата скрибуцаше и се тътреше толкова бавно по издълбания на коловози път, че на Малори й се прииска да изкрещи от нерви. Сърцето й се качи в гърлото, щом ги приближи група войници.

— Битката с принц Халдун наближава — отбеляза Фейзал.

— И сега би искал да си с тях, нали?

— Ще се присъединя към тях, но първо ще ощипем Сиди за носа, като му измъкнем ингилизина. — Преминаха през пазара и Фейзал додаде с възбуден глас: — Ето там, милейди! Погледнете напред и ще видите кулата, където държат затворника.

Малори вдигна очи и изведнъж се паникьоса пред абсурдността на задачата, която им предстоеше.

— Изглежда толкова страховита! Как изобщо ще влезем?

— Доверете ми се, милейди. Ще ви въведа вътре и ако Аллах пожелае, ще ви изведа невредима навън.

 

 

Майкъл видя, че баща му е заспал. Обърна се и безпомощно се загледа навън, през прозореца. Започваше да губи надежда, но не искаше Рейли да заподозре това. Бяха изминали три дни, откакто беше в Калдоя. Ако Халдун възнамеряваше да нападне, досега щеше да го е сторил. Защо отлагаше? Предполагаше, че Халдун му даваше още време, за да изведе баща си извън кулата, в безопасност.

Майкъл се завъртя рязко и сякаш огън обхвана гърба му. Остана известно време неподвижен, като си поемаше въздух на пресекулки. Стисна юмруци и стегна тялото си, докато болката затихне малко.

След малко мислите му се насочиха към Малори. Познаваха се толкова от скоро, но тя бе извикала в него чувства, каквито не бе изпитвал преди. Знаеше, че двамата с баща му надали ще излязат живи от бърлогата на Сиди. Горещо се молеше Малори да е забременяла в онази пламенна нощ. Тогава родът Деуинтър щеше да продължи и той можеше да умре спокоен.

Затвори очи, но сънят не идваше. Да, беше се провалил в опита си да спаси баща си. Косеше се за много неща, но не изпитваше съжаление за едно — че е с баща си. Ако щяха да умрат, поне щяха да бъдат заедно. Но как щяха да скърбят майка му и сестра му… Не искаше дори да си помисли за това.

А Малори?

 

 

Фейзал спря каруцата пред задната врата на кулата, пъргаво скочи на земята и удари няколко пъти с юмрук по вратата.

Изведнъж тя се разтвори широко и на прага застана мъж в зелена униформа. Двамата с Фейзал размениха по няколко изречения. Беше очевидно, че спорят. Малори предположи, че това не е Джабал. Мрачният поглед на стража подсказваше, че той не е особено щастлив, загдето го безпокоят.

Най-накрая Фейзал се върна при каруцата и каза приглушено на спътничката си:

— Дръжте главата си наведена. — Той бутна една кошница в ръцете й. — Пазачът знае, че съм братовчед на Джабал, а вас ви представих като сестра му, която е дошла, за да му донесе вечерята.

Малори и Фейзал влязоха в кулата и се озоваха в просторна зала, осветена с факли. Мъжът им заповяда нещо с приглушен глас и отключи тежката дървена врата, която след това затвори зад тях. Малори чу как ключът се превърта в ключалката. Нямаше връщане назад!

Преминаха през лабиринт от коридори, след това изкачиха едно стълбище, докато най-сетне се озоваха в стая, където двама мъже играеха табла. Мъжете се изправиха и Малори видя на кръста на единия връзка ключове. Другият трябва да беше Джабал.

Фейзал завърза разговор с двамата мъже и Малори предположи, че той обяснява, че е братовчедът на Джабал, а тя е сестра му. След малко тъмничарят седна обратно на стола си, а Джабал се приближи към Малори.

— Ще отвлечете вниманието на стража, като му предложите храна от кошницата — прошепна й той. — Трябва само да му кажете „молохия“ — това е любимото му ястие с месо.

Малори кимна. Беше доволна, че е забулена с фереджето, защото така не се виждаше, че трепери от страх. Като събра малко смелост, тя тръгна напред, непрекъснато повтаряйки си непознатата арабска дума. Щом приближи до тъмничаря, той вдигна глава към нея и тя отмахна плътната кърпа, която покриваше кошницата.

— Молохия? — попита тя, като се надяваше, че мъжът няма да забележи колко силно трепери гласът й.

С широка усмивка пазачът надникна в кошницата и след миг лакомо нападаше месото с ориз.

С ъгълчето на окото си Малори видя, че Фейзал се приближава откъм гърба на стража. Замахна с дръжката на тежкия си меч и го удари по тила. Мъжът се строполи на пода.

— Имаме неприятности — обясни Фейзал, като бързо свали ключовете от колана на изпадналия в безсъзнание мъж и ги подаде на Джабал. — Братовчед ми каза, че в килията имало още един ингилизин.

— Изведете ги и двамата. Не ме интересува кой е другият, няма да оставя сънародника си тук — каза Малори.

— Това обаче ще затрудни бягството ни — отвърна Фейзал, като взе един от фенерите.

— Няма значение, доведи и двамата мъже.

— Трябва да побързаме — каза на арабски Джабал, като мушна ключа в ключалката и кимна на Фейзал да го последва.

— Стойте тук — предупреди Фейзал Малори. — Ако стражът се съвземе, викайте за помощ. Ще дойдем веднага.

 

 

Майкъл чу приглушени гласове и се надигна от нара. Отиде до решетките и видя двама мъже, които гледаха подред във всяка килия. Най-накрая те спряха пред него.

— Ингилизин? — попита единият от мъжете.

— Да, англичанин съм! — отвърна Майкъл с остър тон, като си мислеше, че вероятно са ги изпратили със заповед да отведат баща му при Сиди.

Фейзал вдигна фенера и се взря в Майкъл.

— Акдар’ем Акраба! Не знаех, че и вие сте тук. Дойдохме само да спасим баща ви.

Рейли вече се бе присъединил към сина си.

— Кой си ти? — подозрително попита Майкъл, чудейки се дали това не е едно от мъченията на Сиди.

— Човек съм на принц Халдун.

— Не те познавам.

Джабал опитваше подред ключовете, докато намери подходящия, и отвори с него вратата.

— Нямаме време за разговори — каза той настойчиво. — Трябва веднага да се махаме.

Рейли и Майкъл мълчаливо си размениха погледи. Рейли кимна утвърдително.

— По-лошо, отколкото е сега, не може да стане.

Щом Майкъл излезе от килията, той почти изгуби съзнание, но баща му го подхвана. Стигнаха в преддверието, където видяха поваления в несвяст страж и една арабка с покрито лице.

Малори зяпна втрещено към Майкъл. Той? Тук? Изглеждаше ранен. Беше и толкова блед… Тя премести поглед към мъжа, който го придържаше — баща му, херцога.

Първият й порив бе да се хвърли към мъжа си, но в този миг външната врата се отвори широко. Мъжът, застанал на прага, гръмогласно се разсмя. Зад гърба му се виждаха двама стражи.

— Значи моите птичета са решили да излетят от гнездото. Мислех, че няма да е днес — рече на английски с мазен глас.

— Сиди, копеле такова! — гневно извика Рейли. — Значи все пак това е било клопка!

Шейхът влезе и тръгна бавно сред тях, като се взираше в лицата на всеки един. Спря поглед на Малори и след това се върна обратно при херцога.

— Приписвах си заслугата за залавянето ти, Твоя светлост, но явно имаш приятели, които са готови да жертват жалкия си живот, за да те спасят — първо синът ти, а сега и тези нещастници.

Сиди отиде при неподвижния страж и го срита, но той не помръдна.

— Можехте все пак да успеете, ако не беше раздвижването пред вратите на града. Виждаш ли, твоите приятели решиха да нападнат моя град и аз дойдох да си разчистя сметките с вас.

Малори чу навън да се стреля и разбра, че принц Халдун наистина е нападнал. Мъчително сведе глава, осъзнала, че бе докарала още неприятности на Майкъл и баща му. После видя, че Сиди издърпа пушката от ръцете на единия страж.

— Ваша светлост, как да те нараня най-силно? — подразни го той. — Дали просто като те прострелям в сърцето? Или… като те оставя да гледаш как умира синът ти, преди да дойде твоят ред?

Майкъл вдигна глава.

— Прави, каквото ще правиш, и свършвай. Не очаквай да те молим.

— О, да — процеди през стиснати зъби Сиди. — Един Деуинтър никога не моли, нали? Във всеки случай тази нощ ще умрете и двамата, но преди това искам да ви кажа, че вашият приятел, принц Халдун, е обречен. Докато ние с вас си разговаряме, конниците му ще попаднат в капан между стените на града и моите войници, които ще ги ударят в гръб.

Шейхът вдигна пушката и я насочи към сърцето ни Майкъл.

— Мисля, все пак, че синът трябва да умре пръв.

Никой не обръщаше ни най-малко внимание на Малори. Молейки се да не я забележат, тя бавно се наведе към неподвижния страж, взе пушката му и я насочи към турчина. Не знаеше дали оръжието е заредено. Със сигурност не знаеше и как да се цели, но се надяваше да улучи. Като насън насочи оръжието към гърдите на Сиди и дръпна спусъка.

Върху лицето на турчина се изписа изненада. След това той залитна назад и се вкопчи в облегалката на стола, търсейки опора. Очите му бавно се обърнаха към облечената в черно жена, която все още стискаше в ръце димящата пушка.

— Убийте… я — изломоти той, след което се строполи назад, а главата му издрънча в каменния под. Сиди бе мъртъв.

Малори пусна оръжието и потрепери. „Господи, току-що отнех човешки живот! Но трябваше да го направя! Той щеше да застреля Майкъл!“

Когато стражите се насочиха към Малори, тя като в несвяст отстъпи няколко крачки назад. Фейзал и Джабал се хвърлиха към нея, като им преградиха пътя.

Миг след това четиримата мъже преплетоха тела в безмилостен бой. Малори напрегнато наблюдаваше схватката. Най-накрая стражите бяха обезоръжени и вързани.

Фейзал хвана Малори за ръка и я повлече към вратата, докато братовчед му поведе след себе си двамата доскорошни пленника. Когато излязоха, Джабал заключи вратата и хвърли ключовете надалеч в тъмното.

Малори бързо прошепна на Фейзал:

— Не трябва съпругът ми да знае коя съм. Не искам да знае какво съм направила.

Той й помогна да се качи в каруцата.

— Но, милейди, той ще бъде горд със стореното от вас!

Фейзал беше донесъл само една роба и кърпа за глава и Рейли настоя синът му да се дегизира с тях. Двамата се изкатериха в каруцата, но Майкъл го направи трудно — явно изпитваше непоносими болки. Джабал сложи голям кош със сирене пред тях, така че да не се виждат.

Стрелбата при градските врати бе станала по-силна. Водеше се яростна битка.

Фейзал се качи на колата и подкара воловете, а Джабал скочи отзад.

— Къде отиваме? — попита Рейли.

— Ще ви отведа в къщата на леля ми — отвърна му Фейзал. — Там ще бъдете в безопасност, докато успеем да ви измъкнем от града.

От скритото си място Рейли наблюдаваше как мъжът умело насочва каруцата през уличната суматоха.

— Как мога да ти се отблагодаря за това, което направихте с приятелите ти за нас?

— Не са нужни благодарности. За мен беше чест да помогна.

— Жена ти говори ли английски? — попита Майкъл.

— Не — побърза да излъже Фейзал, макар и с неудоволствие. — Не говори ингилизки.

— Би ли й благодарил от мое име, загдето ми спаси живота?

— О, тя не се нуждае от това, милорд.

— Не знам, защо вие тримата рискувахте живота си, за да ни спасите, но баща ми и аз ще се погрижим да бъдете възнаградени.

Малори сведе глава. Призляваше й при мисълта какво щеше да се случи, ако не бяха отишли в кулата тази нощ. Същевременно кършеше пръсти, като се чудеше как изобщо ще живее с факта, че бе отнела човешки живот.

Докато каруцата напредваше, Майкъл се надигна и седна.

— Трябва да отворя градската врата, татко. Чу какво каза Сиди — Халдун и хората му са хванати в капан под кръстосан обстрел. Не мога да ги изоставя.

— Аз ще го направя — рече Рейли.

Майкъл скочи от колата и се преви от болка, преди отново да успее да се изправи.

— Не можеш, защото не знаеш как да стигнеш до главната врата.

Рейли извика на Фейзал да спре и щом воловете се заковаха на едно място, той припряно слезе и се върна при сина си.

— Майкъл, бъди разумен. Не си в състояние да стоиш на краката си, камо ли да стигнеш до вратата.

— Трябва да го направя. Животът на приятелите ми зависи от мен.

— Тогава ще дойда с теб! — заяви Рейли.

— Недей. Няма да успееш да стигнеш до вратата. Всички ще разберат, че си англичанин. А ако ще трябва да се безпокоя и за теб, няма да мога да си свърша работата. Моля те, разбери, че приятелите ми умират от другата страна на тази проклета врата!

Рейли погледна сина си в очите и отстъпи назад. Бащата в него искаше да отиде с Майкъл и да се погрижи за безопасността му, но мъжът в него знаеше, че трябва да го остави сам да си свърши работата.

— Къде ще се срещнем след това? — попита херцогът.

Джабал застана до Майкъл и му каза нещо на арабски.

— Братовчед ми настоява да дойде с вас, милорд — преведе Фейзал. — Той може да се слее с враговете, без да извиква подозрение. След това ще ви придружи до къщата на родителите си, където сега водя баща ви.

Малори искаше да извика на Майкъл да не отива, но не посмя. При тази жестока болка как обаче щеше да стигне до градските врати?

Майкъл махна с ръка на Фейзал да тръгва.

Воловете потеглиха бавно напред. Малори се обърна и остана загледана в самотния му силует, докато не се стопи сред сенките. Щом стигнаха до завоя, мъжът й се бе скрил от погледа й напълно.

Малори погледна към херцога и видя загрижеността, изписана на лицето му. Като знаеше колко силно самата тя се страхува за Майкъл, можеше само да си представи какви мъчителни мисли бродят в ума му.

Нощното небе се осветяваше от изстрелите на пушките. Избумтя оръдие, поставено на върха на крепостта. Гърмът болезнено отекна в ушите на младата жена. Тя си помисли за принц Халдун и се натъжи. Той и най-смелите джебелиански воини бяха изправени лице в лице с това оръдие. А Майкъл беше единствената им надежда.

Тази нощ щеше да бъде най-дългата в живота на Малори.