Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Лейди Мери подаде на Касиди чаша горещ чай и я погледна обезпокоено.

— Скъпа, не е нужно да се безпокоиш, само защото Майкъл не се е обадил. Според мен той толкова усилено търси Рейли, че не му остава време да ти пише.

— Мили Боже, какво направих? Изпратих сина си на смъртна опасност. Рейли не би одобрил това. Трябваше аз да отида в Кайро.

Мери тъкмо бе отпила от чая си и насмалко не се задави. Когато успя да си поеме въздух, тя погледна невярващо измъчената от угризения жена.

— Нали не говориш сериозно? Ако можеше, Рейли би ти забранил дори да стъпиш в Египет! Само си помисли, колко ще се радваш, когато двамата се върнат заедно. — Тя наведе глава, за да не позволи на Касиди да забележи мъката в очите й. — Може би още утре ще получиш писмо от Майкъл.

Изведнъж вратата се отвори широко и Ариън се втурна към майка си. Двете се прегърнаха и Касиди се разрида на рамото на дъщеря си.

— Ариън, защо дойде? Не трябваше да ставаш от леглото толкова скоро след раждането.

— Тя е тук, защото е упорита като майка си — обясни нечий мъжки глас. Съпругът на дъщеря й притегли Касиди към себе си и я целуна леко по бузата. — И двамата искахме да бъдем при теб. Получихте ли някакво съобщение?

— Нищичко. О, Уорик, може би и Майкъл е изчезнал… Нямаме вести от него, откакто тръгна от Лондон. Грешката ще бъде само моя, ако, освен съпруга изгубя и сина си.

Уорик прегърна тъща си, опитвайки се да облекчи болката й.

— Кога тръгна Майкъл?

— Преди две седмици — обади се лейди Мери. — Казах на Касиди, че сигурно ще ни пише, щом му остане време. Един Бог знае колко време трябва на писмо, изпратено оттам, за да стигне до Англия.

Уорик кимна.

— Нека му дадем още една седмица и ако не получим съобщение от него, аз ще замина за Египет.

Касиди се вкопчи в ръкава му.

— Не, няма да позволя още един член на фамилията да се изгуби в тази прокълната страна! Уорик, обещай ми, че няма да отидеш там.

Ариън хвана майка си за ръката. Никога не я бе виждала толкова разстроена.

— Ела с мен на горния етаж, майко. Малкият Грант през цялото време бърбореше, че ще види баба си. Освен това имаш и внучка, с която трябва да се запознаеш. Разбра ли, че решихме да я кръстим на теб?

Касиди се усмихна през сълзи.

— О, да, трябва да видя децата. — Тя тръгна към стълбите.

Ариън отиде да прегърне леля си.

— Никога не съм виждала майка такава. Страх ме е, че ще рухне психически съвсем.

— Ситуацията наистина ли е така безнадеждна, както изглежда? — обърна се Уорик към лейди Мери.

— Боя се, че да. Опитвам се да поддържам духа на Касиди, но ми е трудно да се правя на весела след всичко, което се случи. Слава на Бога, че доведохте децата! Това поне малко ще й помогне.

 

 

Майкъл бавно излизаше от съня. Слънцето, което грееше през една пролука в завесите го накара да примигне. С мъка се повдигна на лакти и се обърна настрана, за да разгледа стаята. В главата му изплуваха неясни спомени, но не успя да възстанови случилото се. Преди да успее да се замисли по-дълбоко над ситуацията, врата безшумно се отвори и в стаята влезе… лейди Малори.

— Вие? — възкликна той, като придърпа завивката над голите си гърди. — Как се озовах тук?

Тя остави таблата, която носеше на масичката край леглото и се усмихна на смущението му.

— Не е нужно да скромничите пред мен, защото необходимостта ме направи ваша медицинска сестра. Що се отнася до това как сте се озовал тук, вие сте този, който трябва да ми каже. Намерих ви пред вратата на градината си. При това прободен с нож в гърба.

Майкъл разтърси глава, за да я проясни.

— Ранен с нож ли? Но кой би могъл…

— Не се движите в добра компания, лорд Майкъл. Трябва да помислите дали не е нужно да смените приятелите си.

Той огледа по-внимателно Малори. Тя беше облечена в тъмнозелена рокля, а сякаш пламтящата й коса се спускаше на къдри до кръста. Дори богинята Диана да бе слязла на земята, не би изглеждала по-красива!

— Вие сте се грижила за раната ми? — попита той, мислейки за това, че е почти гол.

— Нямах избор. Докторът, който дойде, за да ви лекува не беше особено чистоплътен, затова го отпратих. Забелязах, че на мишницата имате друг белег. Раната е зараснала, но не е много стара. Защо хората се опитват да ви навредят?

— Предпочитам да оставя отговора за друг път. — Той раздвижи ръката си и се намръщи от болка. — От колко време съм тук?

Малори му подаде салфетка, която той взе, без да задава въпроси.

— От две денонощия и съм сигурна, че вече сте огладнял.

— Бих пийнал нещо.

Тя му подаде чаша лимонада, която той взе с признателност и незабавно пресуши.

— Благодаря. — Майкъл лакомо погледна към подноса. — Какви други вкуснотии сте ми приготвила? Май наистина съм гладен.

— Направих пиле с ориз по рецептата на братовчедката ми Феб. Тя се кълне, че това ястие може да изцели всеки.

Майкъл взе купичката, която Малори му подаде, и поднесе лъжицата към устата си.

— Ммм, мирише вкусно. Значи така, готвите? Какво друго можете да правите?

— Да си играя на доктор с непознати мъже, които се търкалят пред прага ми.

Майкъл вдигна глава и видя засмените й сини очи. Не бе забелязал, че Малори има чувство за хумор. Проследи я с любопитен поглед, докато тя подреждаше стаята — оправи абажура, дръпна настрана пердетата и отвори прозореца, за да влезе хладен въздух.

— Лейди Малори, защо не седнете до мен и не ми поговорите, докато се храня? Бих искал да науча нещо повече за вас.

Тя застана до леглото със стеснително скръстени ръце.

— Нямам много за разказване. Живях в провинцията с моята братовчедка. Тя ме изпрати тук, при родителите ми.

— Но къде са те?

— Както може би сте предположил, не са тук. Сама съм.

— Значи сте израснала в провинцията? Така си и мислех. Имате здрав вид.

Тя го изгледа сърдито.

— Какво искате да кажете с тази забележка?

— Нищо, освен че ви липсват блясъкът и отраканият вид, които се изискват в лондонското общество. — Майкъл забеляза, че очите й искрят от гняв, и побърза да добави: — Не съм голям привърженик на изтънчеността у жените. С нещо ми напомняте сестра ми.

Малори се зачуди дали този човек умишлено е жесток с нея. Нима за него тя беше само недодяланото селско момиче, което той можеше на воля да осмива?

— Ако искате да кажете, че не намирам удоволствие в това да пръскам с кал невинните пешеходци с каретата си — да, напълно сте прав. Аз не съм изтънчена и съм доволна от това.

— Каква карета? Обърквате ме. Трябва ли да знам за какво говорите сега?

Малори тръгна към вратата.

— Не преяждайте. Ще изпратя Сафат да вземе подноса. Оправяйте се бързо, така че той да може да смени превръзката ви и да се погрижи за вас.

— Почакайте, аз…

— Приятен ден, милорд.

Вратата се хлопна след нея. Майкъл остана озадачен. Защо му беше толкова сърдита? Е, никога не бе разбирал много жените, особено пък тази. Може би трябваше да се държи по-любезно с нея? В края на краищата тя вероятно му бе спасила живота.

„Червената коса и лошият нрав — промърмори той вътрешно, като отхапа от крехкото пилешко, явно вървят заедно.“ Не, съвсем не разбираше как тази жена може да се държи толкова нелогично и винаги да посреща на нож мъжете. Не беше срещал чешит като нея.

Малори тръгна през градината, като вдъхваше дълбоко благоуханията, носещи се от десетките екзотични растения. Някакъв момичешки подтик я накара да откъсне едно яркожълто цвете и да го затъкне зад ухото си. След това отиде до брега на голямото езеро и погледна отражението си в блестящата повърхност на водата. Така мразеше семплата си шоколадова рокля! Само майка й да се върнеше… Тя на часа щеше да й купи по-прилични дрехи.

Изведнъж до нейното отражение се появи нечие друго. Лорд Майкъл! Бе я последвал. Малори се извърна прекалено бързо, изгуби равновесие и цамбурна във водата. Изправи се, клатушкайки се, като плюеше и кашляше. С прилепнала към тялото мокра рокля и вадички вода, стичащи се по лицето й, тя изгледа свирепо причината за злополучното си падане.

Майкъл не успя да скрие веселото си изражение. Най-безцеремонно той се пресегна и издърпа цветето иззад ухото й.

— Сигурен съм, че има по-лесен начин да се поливат цветята. Забелязала ли сте, че в половината от случаите, когато съм ви виждал, сте била мокра?

— И защо мислите, че е било така, лорд Майкъл? — запита го с убийствен тон Малори.

— Не можете да вините мен за това, че постоянно сте наквасена.

Тя отказа да се хване за ръката му и излезе сама от езерото.

— Не трябваше ли да останете в леглото? — попита го гневно.

— И да изпусна спектакъла с падането ви във водата? В никакъв случай.

Тя застана пред него, раздърпана и с подгизнали дрехи, от които капеше вода, и ледено заяви:

— Ако заради неблагоразумието ви раната отново започне да кърви, обещавам ви, че няма да се грижа за вас, а ще повикам египетския лекар и ще го оставя да се учи на медицина върху тялото ви. Дори сама ще му подавам ръждясалите инструменти.

Устните му се изкривиха иронично.

— Ставате кръвожадна, когато сте мокра, нали?

— Майка ви никога ли не ви е учила на добри обноски?

— Уви, да, но слава Богу, аз не обръщах внимание на всичко, което ми казваше. Позволете да ви отведа в къщата, преди да ви е сполетяла нова злополука — галантно й предложи ръката си Майкъл.

Очите на Малори изпускаха мълнии.

— Не, благодаря. Напълно съм способна да се справя сама.

Майкъл я проследи с поглед, докато тя отиваше към къщата с цялото онова достойнство, което бе успяла да извади на сухо. Разсмя се и изведнъж установи, че не се беше смял от доста време. Несъмнено това момиче беше изключително забавно.

Бавно обиколи с поглед защитената със стена градина, която му беше станала убежище в това трудно време. Малори го бе скрила и беше излекувала раните му — без да му зададе нито един въпрос! Това определено я отличаваше от повечето жени, които познаваше, и наистина му напомняше за сестра му Ариън.

 

 

Сафат отведе младия мъж в неофициалната столова, където друг слуга подреждаше на масата прибори за двама.

— Къде е лейди Малори?

— Ще дойде след малко и ви моли да извините мудността й.

Майкъл се усмихна мислено. Вероятно домакинята се бавеше, защото трябваше да изсуши косата си след „злополуката“ в езерото.

Тя се появи неочаквано до него, ухаеща на свежи цветя. Този аромат му напомни за Англия.

— Милорд, моля да ме извините за закъснението ми.

Той й помогна да седне, настани се срещу нея и й заяви искрено:

— Искам да ви благодаря за грижите ви за раната ми, а също и за гостоприемството ви.

— Убедена съм, че бихте сторил същото на мое място — отбранително рече тя. — Освен това знам какво си мислите — че не е редно една неомъжена девойка от Англия да прави компания за вечеря на джентълмен, докато родителите й отсъстват от дома. Но трябва да признаете, че обстоятелствата са доста необичайни.

— Съгласен съм с вас и разбирам в какво положение се намирате. Тук обаче не е Англия, нали?

Тя го изгледа подозрително, сякаш търсеше някакъв скрит смисъл в невинната му забележка.

Очите на Майкъл се спряха върху дългата, изящна шия на Малори. Тази вечер в нея имаше нещо различно. Потрябва му известно време, за да открие какво е то. Беше вдигнала косата си на кок по такъв начин, че да изглежда по-възрастна.

Само ако знаеше, че в простата си сива памучна рокля изглежда по-хубава, отколкото повечето жени, които носеха дрехи от най-фин атлаз и коприна. Сигурно истински я бе наранил, когато й бе споменал, че не е изтънчена, но го бе казал единствено като комплимент.

— Благодарностите ми са напълно искрени, лейди Малори. Ако някога мога да ви помогна с нещо, само ме повикайте.

Тя сведе очи и замълча, докато Сафат сервираше основното ястие.

— Загрижена съм за вас, милорд. Надявам се, че ще бъдете по-внимателен към себе си, след като си тръгнете оттук.

— И аз съм загрижен за вас, повярвайте ми. В наши дни Египет е опасно място. Знаете ли кога се връща баща ви?

Долната устна на Малори потрепери, сякаш тя се мъчеше да се сдържи и да не заплаче.

— Не. Нямам вести от родителите си.

— Ще си позволя да ви предложа, ако той не си дойде скоро, да отидете в Британското консулство и да помолите да ви намерят подходящ придружител, с когото да се върнете в Англия.

— Нямам къде да се върна, милорд. — Тя вдигна очи към него. — Сигурен ли сте, че се чувствате добре?

— Да, вие сте прекрасна милосърдна сестра. След вечеря ще си тръгвам.

Тя го погледна. Само ако можеше да поостане още…

— Не бих искала раната ви да се отвори отново.

— Уверявам ви, че съвършено съм се възстановил. — За да й покаже, той вдигна ръка. — Виждате ли, не ме боли.

— Не ми казахте как сте получил другата рана.

— Нека просто предположим, че веднъж на „Иберия“ се сблъсках с един нож — усмихна се той.

Тя се пресегна и докосна ръката му.

— Не знам каква е истината, но съм сигурна, че имате врагове. Обещайте ми, че в бъдеще ще бъдете предпазлив.

Той се усмихна, хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Обещавам, че отсега нататък ще бъда нащрек, мой ангел-пазителю.

Малори издърпа ръката си.

— Повечето хора биха казали, че по-скоро съм дявол, отколкото ангел.

— И защо?

— Защото съм имала дяволски нрав — отвърна тя.

— Ха, точно така е!

Тя го погледна ядосано и очите й блеснаха предупредително, но смехът му охлади гнева й.

— Все пак ще ви наричам „ангел“.

Изражението й стана сериозно.

— Една нощ, докато имахте треска, бълнувахте нещо за баща си.

— Какво казах? — настойчиво попита Майкъл.

— От думите ви заключих, че баща ви е изчезнал тук, в Египет.

— Така е — призна той с неохота, тъй като не искаше да обсъжда този въпрос с нея.

— Вие несъмнено смятате да го търсите без чужда помощ. На два пъти обаче попаднахте в беда.

Изражението му стана сурово.

— Както вече ви казах, повече няма да се оставя да ме сварят неподготвен.

— Не можете ли да изчакате, докато баща ми се върне? Може би ще успее да ви помогне. Той познава Египет.

— Не, не мога повече да чакам.

Малори замълча за миг, после вдигна очи към него.

— Какво ще правите?

Майкъл избърса устата си и остави салфетката настрана.

— Не знам, но трябва да тръгна незабавно. — Той се изправи и погледа надолу към нея. — Как изобщо някога бих могъл да ви се отблагодаря?

— Като се пазите — отвърна простичко тя и стана.

— Ще ме изпратите ли до градинската врата? Ако някой ме следи, не искам да ме видят, че си тръгвам.

Малори кимна утвърдително. Минаха по пътеката и спряха до вратата. Майкъл се обърна към нея.

— Обещайте ми, че няма да напускате този дом сама.

— Няма. Един от слугите винаги е с мен, когато излизам от къщата. Дали враговете ви знаят, че сте тук?

— Не съм сигурен. Враговете ми нямат нито лице, нито име — те могат да бъдат всеки и навсякъде. Но се надявам, че не съм ви изложил на опасност.

Малори почувства как болезнена пустота притиска сърцето й.

— Ще се видим ли отново?

Без да каже дума, той я притегли в прегръдката си и жадно притисна устни към нейните. Малори буквално се разтопи. Почувства се така, сякаш не можеше да си поеме дъх. Майкъл поривисто я пусна и продължително се вгледа в очите й.

— Трябва да се срещнем отново, ангеле мой.

Преди тя да успее да му отвърне, той излезе през вратата и се смеси с вечерните сенки. Прииска й се да извика след него, но вместо това просто затвори вратата.

Дълго стоя, опряла гръб в стената и с тръпнещо сърце.

После, без да разбере как и защо, се разплака.