Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (2)

Глава първа

Сред мрака на стаята, пламъкът на една самотна свещ трепкаше и хвърляше отблясъци върху полираната повърхност на кръглата махагонова маса. Облечени по последната дума на модата, дванайсет души седяха край масата и пазеха абсолютна тишина. Дванайсет чифта очи се бяха приковали в старата циганка, облечена в черна рокля. Кърпата на главата й беше украсена с нанизи от златни монети. Изпаднала в транс, циганката люлееше с едната си ръка напред-назад кристално кълбо, а с другата описваше кръгове над него.

Седнал накрая на осветения кръг, лорд Майкъл Деуинтър наблюдаваше сцената със скептично циничен израз върху лицето си. Усмихна се леко, щом врачката предсказа богатство и щастие на лейди Линора Рийвс. Но Линора вече беше богата и винаги сияеше от щастие. И как не? Родителите й я глезеха и й угаждаха. Цяло множество млади джентълмени се опитваше да спечели вниманието на тази красавица. Но лорд Майкъл не беше сред обожателите й. Намираше я за твърде неопитна, а разговорите, които тя водеше му се струваха направо глупави.

Лейди Саманта, която беше по-близка до вкуса на лорд Майкъл, стана от стола си и се приближи до него с усмивка.

— Ела, Майкъл — подкани го тя, като взе ръката му и го придърпа по-близо към масата. — Присъедини се към нас. Всичко е само за развлечение. Позволи на циганката да предскаже съдбата ти.

Тъмната коса на лейди Саманта беше силно опъната и прихваната с перлена игла под воалетката. Очите й бяха наситенокафяви, а кожата — гладка и свежа.

— Трудно бих могъл да нарека това „развлечение“ — мрачно изрече Майкъл. — Тази жена може да познава бъдещето не повече, отколкото ти или аз. Направила е цяло състояние, като предсказва това, което наивните глупаци искат да чуят. — Той кимна презрително към масата. — Виж само как гостите ти попиват всяка нейна дума. Трябва да те поздравя за успеха на партито ти — иронично добави младият мъж.

Тези думи съкрушиха лейди Саманта, която беше организирала цялата вечер, само заради лорд Майкъл. Безумно влюбена в него, тя беше сигурна, че би го обичала дори ако не беше единствения син на една от най-могъщите фамилии в Британия. Лорд Майкъл беше строен и широкоплещест, с тъмна почти черна коса. Самото му присъствие излъчваше някаква заплашителна, вълнуваща мощ. Когато влезеше в някоя стая, фокусираше всички погледи върху себе си. А щом излезеше от стаята, тя странно опустяваше.

Сега, като гледаше в студените му зелени очи, лейди Саманта не видя дори следа от обичта, която така желаеше. Отдавна бе разбрала, че ще трябва да пробие дебела стена, за да се добере до сърцето на този мъж. Ревнуваше го от всяка жена, която флиртуваше или просто любезничеше с него. Вече се виждаше като негова съпруга и нямаше да позволи на никоя да застане на пътя й.

Поне засега лорд Майкъл не се бе обвързал с нито една жена и лейди Саманта беше твърдо решена, когато това се случи, щастливката да бъде самата тя.

Майкъл обърна поглед към масата, където ясновидката държеше публиката си като омагьосана, и почти завидя на всеобщото настроение. От дълго време нищо не бе привличало вниманието му, а и това парти започваше да става отегчително.

— Майкъл! — умолително каза лейди Саманта. — Организирах тази вечер, само за да те развеселя. Не знаеш какво ми струваше да накарам мадам Замбана да дойде на приема ми. — Тя потрепери. — Аз лично отидох в дома й на улица „Суинтън“, за да я наема за тази вечер. Мадам Замбана стана истинска сензация, откакто лейди Уилхелмина я покани за развлечение на гостите си на миналогодишния си пролетен бал.

Младият лорд въздъхна стана и с вид на обречен тръгна към масата. Настанил се до лейди Саманта, той се загледа в старата циганка, която правеше вълнообразни движения над кристалното кълбо и се взираше в дълбините му, сякаш виждаше неща, за които другите бяха слепи.

Врачката се усмихна на лейди Гарнет, която й отвърна с ококорено невинен поглед.

— Ще получите онова, което сърцето ви желае. Мъжът, когото обичате, също е влюбен във вас. Бракът ви ще бъде благословен, ще имате много деца и ще доживеете заедно до дълбока старост.

— Чарлс ли се казва той? — попита момичето, като погледна срамежливо мъжа до себе си.

Циганката посочи с костеливия си пръст лорд Чарлс Бонъм.

— Ето, този е мъжът, който ще стане ваш съпруг — рече тя със загадъчен глас.

Лорд Майкъл изсумтя, щом забеляза сияйния поглед, който лейди Гарнет отправи към човека, с когото бяха сгодени от две години. Всички знаеха, че Гарнет и Чарлс ще се женят през юни. Старата врачка определено не беше направила кой знае какво откритие, като бе предсказала сватбата им.

Най-сетне циганката насочи вниманието си към лейди Саманта. Взря се за миг в нея, после сведе очи към кристалното кълбо. Златната гривна на китката й издрънча, щом съсухрената й ръка се раздвижи над блестящата топка. Миг преди да направи следващото си разкритие, старицата се поколеба.

— Желанието ви не ще се сбъдне. Мъжът, за когото ще се омъжите, няма да притежава сърцето ви, а онзи, когото обичате, никога не ще стане ваш съпруг.

Лейди Саманта ахна и видимо посърна.

— Не ви вярвам — промълви тя с разтреперан глас. — Не е възможно да видиш какво ще се случи, само като гледаш в тази глупава малка стъклена топка!

Старата жена вдигна към нея тъмните си очи и поклати глава.

— Виждам доста неща, които не казвам, защото не е хубаво да се знае прекалено много за бъдещето. Всичко, което ви предрекох тази вечер, ще се сбъдне.

Лейди Саманта нацупи устни.

— Кажете сега на лорд Майкъл какво го чака. Да се надяваме, че за него ще намерите по-благоприятно предсказание.

Мадам Замбана срещна презрителния поглед на зелените очи. Тя остана взряна в лорд Майкъл толкова дълго, че останалите край масата започнаха неспокойно да помръдват в столовете си, но младият мъж просто издържа погледа й, без да трепне.

— Вие сте хубав — рече циганката с беззъба усмивка. — Много жени — и с високо, и с ниско потекло си съперничат за вниманието ви. Но, красиви ми господине, всички техни усилия са станали банални за вас.

— Кажете ни нещо, което не знаем — подигравателно вметна лорд Грусъм. — Ако зависеше от лорд Майкъл, той би взел за себе си всички жени, а на нас не би оставил нито една.

Циганката продължи, сякаш не беше чула репликата:

— Скоро ще срещнете жена, която не ще спечелите толкова лесно. Ще страдате много, преди да се предадете, хубавецо мой. Особено внимавайте с жените, чиито коси са като пламък.

Лорд Майкъл леко повдигна тъмните си вежди.

— След по-малко от две седмици ще предприемете дълго пътуване по море — продължи циганката.

Мъжът срещу нея прикри прозявката си с длан.

— Уверявам ви, че нямам никакво намерение да напускам Англия преди пролетта. Майка ми ми предложи да прекарам зимата в Рейвънуърт. — Той погледна към лейди Саманта. — Както знаете, предложенията на майка ми са по-скоро команди.

Старицата поклати глава.

— Въпреки това ще се впуснете в дълго морско пътуване. Пазете се, защото ще срещнете не само голямото приятелство, но и предателството. Не вярвайте на еднооки мъже и освен това се пазете от турчин с висок сан.

Лорд Майкъл се усмихна. В края на краищата, тази жена беше доста забавна.

— Едно пътуване по това време на годината би било наистина добре дошло за мен. Така ще избягна необходимостта да прекарам зимните месеци в провинцията.

Циганката направи кръгово движение над кристалното кълбо и се вгледа в мътните му дълбини. Тъмните й очи изведнъж станаха безцветни като мъгла.

— Черното перо на нещастието е паднало в краката ви, мой лорде. Чакат ви много нещастия… Ваш близък е в смъртна опасност, може би дори вече не е между живите.

Някоя от дамите ахна силно, а останалите смутено зашушукаха. Вече не беше никак весело.

Мадам Замбана хвана ръката на Майкъл и продължи с настойчив глас:

— Тази година няма да почувствате зимата, защото ще отпътувате към една страна, където има жега и пясъци. Най-добре ще е да обърнете внимание на думите ми, лорде, защото има някой, който се нуждае от вас. — Тя впи пронизващ поглед в очите на Майкъл. — Трябва да си отидете у дома. Незабавно.

Майкъл издърпа ръката си от костеливата длан на циганката и погледна дълбоко в очите й, които блестяха от искреност. Очевидно ясновидката играеше заучена роля и цялата история беше само едно представление. Защо тогава чувстваше как безпокойството свива на топка стомаха му? Защо предсказанията й бяха накарали сърцето му да потръпне в неясен страх?

Без нито дума повече той се изправи и хвърли няколко монети на циганката.

— Вие сте изключително забавна, мадам, но сте сбъркала призванието си. Трябвало е да излезете на сцената.

Циганката събра монетите и ги стисна в шепата си.

— Не вярвате на онова, което ви казах, но скоро ще разберете, че съм говорила истината.

Той се разсмя и се поклони сковано.

— Ще имам предвид предупреждението ви.

— Необходимо е. Това е всичко, което искам от вас.

Лорд Майкъл се обърна към останалите.

— Ще си тръгвам. — После погледна лейди Саманта и добави: — Това наистина бе една вечер на откровението.

— Трябва ли да ни напускаш? — попита тя с изписано на лицето разочарование.

— Да, налага се. Напоследък съдбата беше благосклонна към мен. Имам среща с лорд Уолгърс в моя клуб. Обещах да му дам шанс, да спечели обратно парите си.

Лейди Саманта придружи гостенина си до вратата и изчака иконома да му донесе шапката.

— Нали не повярва на тази старица?

— Не — твърдо отвърна лорд Майкъл, — а и ти не трябва да се доверяваш на думите й.

— Ще се видим ли утре вечер на партито у лейди Майлън?

— Разбира се. — Изведнъж той се разбърза да си ходи.

Икономът затвори вратата след лорд Майкъл и Саманта почувства някаква пустота в себе си. Само ако можеше да му каже колко много го обича! Знаеше обаче, че ако разкриеше любовта си, Майкъл щеше да й обърне гръб, както го бе сторил с толкова други жени. Не, трябваше да бъде по-хитра от съперничките си, които се хвърляха на шията му. Трябваше да запази търпение и да го изчака той сам да дойде при нея.

 

 

Майкъл тъкмо се настани удобно в каретата си, когато предупреждението на циганката отново прозвуча в ушите му. Не, не й беше повярвал — та тя беше само една старица, която хитро използваше хорските надежди и страхове в своя полза.

Почука с позлатеното си бастунче по покрива на каретата и подвикна на кочияша:

— Карай към клуба.

Докато конете топуркаха по пустите улици, мислите му се насочиха към Саманта. Вероятно един ден щеше да поиска ръката й. „Сигурно добре ще си поживеем заедно“, помисли си той без особено въодушевление. Все някога трябваше да се ожени, а тя беше сравнително приемлив избор. Поне не го отегчаваше — за разлика от повечето останали жени.

Мислите на Майкъл отскочиха към семейството му. Може би почивката в провинцията нямаше да бъде чак толкова досадна. Към Коледа баща му щеше да се завърне от Египет и щяха да ходят заедно на лов. Не обожаваше никого повече от баща си и не обичаше никого повече от майка си. Сестра му Ариън, която се бе омъжила за шотландски благородник, нямаше да може да дойде в Рейвънуърт тази зима, тъй като в момента чакаше второто си дете. Но това нямаше значение — може би двамата с баща му можеха да отидат за малко на лов в Шотландия.

Отпусна се назад и притвори очи. Всички завиждаха на брака на майка му и баща му. Ариън и Уорик бяха силно и трайно привързани един към друг. А той? Май беше по-различен от тях. Имаше ли жена, която би могла да накара погледа му да се смекчи, както този на баща му, когато гледаше към майка му? Може би Майкъл беше неспособен да обича… Определено не му допадаха жените, които се вкопчваха в него с всички сили. Винаги потреперваше при мисълта да прекара живота си с някоя, която да изисква цялото му внимание.

Отново си помисли за Саманта. Тя никога не бе предявявала претенции към него. Може би напролет щеше да я помоли да се омъжи за него.

Каретата спря пред клуба на Майкъл и той влезе вътре с надеждата да намери развлечение в игрите с връстниците си. Но дълбоко в него продължаваше да го гложди предупреждението на старата циганка.

 

 

След като прекара нощта в игра на карти, лорд Майкъл се качи в каретата си и нареди на кочияша да го откара у дома.

Топлото слънце вече къпеше влажния паваж на улиците в нежно златисто, когато каретата спря пред една триетажна къща. Четирите буйни коня чаткаха с копита и нетърпеливо тръскаха гриви, удържани от здравата ръка на кочияша.

Уличните търговци вече бяха плъзнали навсякъде и предлагаха стоката си.

— Лавандула, купете си от моята благоуханна лавандула — припяваше мелодично една жена, надявайки се да продаде стоката си в по-модерната част на Лондон. — Лавандула за вашата дама, господа, лавандула.

Помощникът на кочияша скочи ловко от високата капра, бързо свали стъпенката и отвори вратата.

— Ще желаете ли още нещо, милорд?

— Не, върви да спиш, Симънс.

Лорд Майкъл се прозя сънливо, докато слизаше от каретата. „Още една дълга досадна вечер“, помисли си той, копнеейки вече да си е в леглото.

Входната врата се отвори рязко и камериерът му, Уилям, се хвърли към него, забравил обичайните си сдържани маниери.

— Нейна светлост е тук, милорд! Дойде още в полунощ. Изглежда извънредно разстроена. Леля ви, лейди Мери, е с нея.

— Майка ми и леля Мери са тук, в този час?

— Да, милорд, и цяла нощ ви чакат. Изпратих Хорас у лейди Саманта, като мислех, че сте още там, но му казали, че сте си тръгнали.

Изведнъж на пътя му се изпречи жената, която продаваше лавандула. Без да се замисли, Майкъл й подхвърли един шилинг и несъзнателно пое цветята, които тя набута в ръката му.

— Благодаря ви, сър, много сте любезен — рече тя, като стисна със зъби монетата, за да се увери, че е истинска, и се усмихна доволно от щедростта на господина.

Младият мъж избута жената встрани и припряно изкачи входните стъпала. Майка му никога не би дошла тук посред нощ, ако нямаше сериозна причина за това. Първата му мисъл беше, че нещо се е случило със сестра му, Ариън. Може би раждането не беше преминало добре?

Влезе бързо вътре и разтревожен повика майка си.