Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма

„Милорд,

Знам, че ще ме разберете, когато научите, че ви освобождавам от брака ни. След като обмислих ситуацията, осъзнах, че постъпихме прибързано. Връщам се в Англия. Не смятам да ви търся, нито да предявявам някакви претенции към вас. Не възнамерявам да казвам на никого за брака ни. Тъй като той не бе сключен според християнските обичаи, съмнявам се, че ще бъде валиден в Англия. Разбрах, че сте прекарал тежка болест и се надявам бързо да се възстановите. Винаги ще ви желая само доброто.

Малори Станхоуп“

Майкъл препрочете писмото, опитвайки се го проумее. Какво искаше да каже тя с това, че бракът им не е валиден? И как така се връщаше в Англия без него?

— Майко! — смутено извика той. — Майко, би ли дошла тук?

Касиди дотича в стаята.

— Какво има? Боли ли те?

— Дай ми, моля те, дрехите. Трябва да настигна жена си.

Касиди застана до леглото с решително изражение на лицето.

— Никъде няма да тръгваш, докато не се почувстваш достатъчно добре! Когато реша, че си готов, тогава ще тръгнем. Не по-рано. Освен това, ще се върнем заедно в Англия.

Майкъл изпъшка и внимателно се отпусна в леглото. Беше по-слаб, отколкото си мислеше.

— Ако изчакам дотогава, може да стане прекалено късно. Малори вече ще си е тръгнала.

— Обърни се, за да намажа гърба ти. Междувременно можеш да ми разказваш за жена си — каза му тя с такъв тон, който не му позволи да й възрази.

Херцогинята намаза с успокояващия мехлем тръпнещия от болка Майкъл.

— Раните ти започват да зарастват, но все още не си достатъчно добре, за да яздиш, сине.

— Трябва да стигна в Кайро. Малори възнамерява да се върне в Англия, а аз искам да поговоря с нея, преди да е тръгнала.

Касиди му подаде чаша студена вода и седна в края на леглото.

— Искам да науча нещо повече за нея. Признавам, че не съм чувала много за фамилията Станхоуп.

Майкъл жадно отпи от водата.

— Всъщност самият аз познавам слабо Малори.

— Къде се запозна с нея?

— По пътя насам. Всъщност, първата ни среща беше малко преди това. Оказа се, че каретата ми я изпръскала с кал, докато пресичала улицата. Не беше особено доволна от това.

— О, Майкъл, не е възможно да си го направил!

— Не беше моя грешката, а и аз дори не знаех, че съм я изпръскал. Но не това беше най-лошото. Докато двама моряци миеха палубата на кораба, единият от тях не видя Малори и плисна вода върху нея. Грабнах кофата от ръцете му и всичко, което тя видя, бе моя милост с доказателството в ръката ми. Признавам, че изглеждах виновен — подсмихна се той.

Касиди се намръщи.

— Не виждам нищо забавно, Майкъл.

— Нито пък Малори. Мога да ти кажа, че тя доста време се отнасяше презрително с мен.

— Но все пак си преодолял всичко това и си се влюбил в нея, нали?

Майкъл разпери ръце в недоумение.

— Не знам какво точно чувствам към нея и със сигурност не знам какво изпитва тя към мен.

Касиди се опитваше да го разбере.

— Но щом не я обичаш, защо се ожени за нея?

— Дължах й го… Поне аз мисля, че това бе причината.

— Има нещо, което криеш от мен, Майкъл. Какво е то?

Той въздъхна. Още от дете никога не бе успявал да заблуди майка си.

— Освен това щях да тръгвам да търся татко и не знаех какво може да ми се случи — призна той. — Малори е от добро семейство и аз… Ами, фамилията ни имаше нужда от наследник, в случай, че не се върнех.

— А-ха, започвам да разбирам. Използвал си бедното момиче като резервоар за следващото поколение на Деуинтърови. Как можа, Майкъл? Не съм изненадана, че те напуска.

— Не е така просто, както изглежда, майко. Преди да започне войната, аз я изпратих в Кайро, така че да бъде извън опасност.

— Майкъл, струва ми се, че си злоупотребил с това момиче. Нищо чудно, че сега тя бяга от теб. Какво си мислеше, че правиш?

— Макар бракът ни да започна по този начин, нямах намерение да я оставя да си иде. Повярвай ми, майко.

— Предполагам. Е, сега не ти остава нищо друго, освен да я убедиш да се върне при теб.

Той й подаде писмото.

— Прочети сама.

— Не чета чужда кореспонденция.

— В текста няма нищо, което да представлява някаква тайна.

Касиди прегледа набързо писмото и го връчи на Майкъл.

— Струва ми се, че тя ти връща свободата, защото мисли, че ти искаш това. Единственото нещо, което ме безпокои в това писмо, е, че тя е знаела, че си ранен, но не е дошла да те види.

— Не знам… Нещо странно се случи през първата нощ, когато ме доведоха в тази къща. Разбира се, това беше сън, но мога да се закълна, че тя беше при мен. Видях я — тя ми говореше и се грижеше за мен. Преди това, когато бях ранен, тя пак се грижеше за мен. Предполагам, че съм объркал двата случая.

— В крайна сметка какво смяташ да правиш, след като откриеш съпругата си, Майкъл?

— Няма да я оставя да си иде.

— Значи трябва само да я убедиш, че искаш тя да остане?

— Знам ли? Тя е такава, че лесно може да ме вбеси. Никога не съм наясно с това какво мисли и дори нямам представа какви са чувствата й към мен. Честно казано, не съм предполагал, че една жена може толкова да усложни живота на мъжа.

Касиди го изгледа продължително.

— Винаги съм смятала, че ще се ожениш за лейди Саманта.

— Бях решил да й предложа брак, след като се върна в Англия. По онова време тя ми се струваше приемлив избор.

Херцогинята се усмихна.

— О, Майкъл, приличаш на баща си повече, отколкото предполагаш. Горя от нетърпение да се запозная със снаха си. Може да се окаже, че тя просто те е спасила от самия тебе.

— Какво имаш предвид?

Тя се наведе и топло го целуна по бузата.

— Няма значение, защото няма да ме разбереш. А сега почивай. Колкото по-бързо оздравееш, толкова по-бързо ще намериш жена си. Може би ще пристигнем в Кайро, преди тя да е тръгнала за Англия.

 

 

Рейли влезе в бившия дворец на Сиди и принц Халдун го посрещна с широка усмивка.

— Благодаря ви, че дойдохте, Ваша светлост. Има много неща, които бих искал да обсъдя с вас. Но, преди всичко, позволете ми да ви представя бащата на съпругата ми, шейх Хаким.

Рейли и шейхът си стиснаха ръцете.

— Синът ви ми хареса много, милорд — каза му Хаким. — Не бих се срамувал да го нарека свой син.

— Майкъл очевидно много ви уважава — отвърна му Рейли и насочи вниманието си към Халдун. — Искам да ви благодаря за приятелството ви към сина ми.

— Всъщност той пръв се сприятели с мен. Разказа ли ви как ми спаси живота?

— Не, не е.

— Такъв е Майкъл. Ще поседнете ли с мен?

Рейли се настани в креслото, което му посочи Халдун.

— Дворецът изглежда доста променен от последния път, когато го видях.

— Това е така, защото тъстът ми не харесва нищо турско, а отсега нататък той ще живее в двореца — обясни Халдун.

— Тази перспектива не ме блазни особено, милорд — промърмори Хаким. — Съпругът на дъщеря ми иска да ме направи градски жител, а аз обичам простия живот. Твърде дълго съм живял, бродейки из пустинята, за да мога да се затворя в този палат.

Халдун се разсмя, защото знаеше, че старият шейх говори искрено.

— Не знам друг, който по-бързо би могъл да върне на Калдоя някогашната й слава. Ти си честен човек и ще управляваш мъдро хората си.

Шейх Хаким се ухили.

— Онова, което той всъщност иска да каже, милорд, е, че твърде дълго съм живял с помощта на хитростите си и сега, след като съм се свързал със семейството му, трябва да стана почтен. А аз съм прекалено стар, за да се променям. Без да ме пита, зет ми ме прави отговорен за съкровищата, когато знае, че по-скоро бих освободил хората от тези богатства, отколкото да ги пазя. Да си почтен е товар, който човек с моите наклонности не би могъл дълго да издържи.

Рейли с удоволствие изслуша тази тирада. Знаеше, че Майкъл е много привързан към стария шейх. Принц Халдун се изправи.

— Ваша светлост, ще поговорите ли с мен? Искам да обсъдя няколко лични въпроса с вас.

Хаким вече бе излязъл навън и ругаеше мъжете, които постилаха един килим.

— Не, овчи глави такива! Не искам червено в коридора! Не ви ли казах, че тук искам син килим?

— Да сте чували такъв цветист език? — сърцато произнесе Халдун. — Но Хаким е честен мъж, макар да се мъчеше да ви убеди в обратното.

— Значи сте направил мъдър избор.

Рейли и Халдун влязоха в една просторна зала. Херцогът огледа помещението и замислено каза:

— Трябва да призная, че с удоволствие ще напусна този град. Нямам приятни спомени, свързани с него.

— Разбирам ви. Ще отидете ли в Кайро, преди да отплавате?

— Да. Корабът ми, „Найтингейл“, е закотвен на пристанището в Кайро.

— Това, което ще ви помоля сега, може да ви се стори странно. Аз имам много уши в пустинята и до мен достигна нещо, което бих искал да споделя с вас. Вие ще решите какво да правите с тази информация.

Рейли, който разглеждаше високия купол на тавана, свали заинтригуван погледа си към Халдун.

— Ще ми бъде интересно да чуя?

— Какво знаете за съпругата на Майкъл?

— Само това, което той ми е казал. А то не е много.

— Как ще ви прозвучи, ако ви съобщя, че лейди Малори е била с Майкъл в Калдоя от самото начало?

— Какво имате предвид?

— Случайно узнах, че лейди Малори е тази, която е уредила бягството ви от затвора на Сиди. Тя е същата жена, която е застреляла Сиди само миг преди той да стреля по Майкъл. И още от първия ден на болестта на Майкъл, тя е била край него.

Рейли кимна и продължи започнатия разказ:

— Една нощ отидох в стаята на Майкъл и я видях без фереджето й. Разбрах, че тази жена, която се преструваше на арабка, всъщност е съпругата на сина ми. Не съм казвал това на никого, особено на Майкъл. Не мога да си обясня, защо тя е скрила самоличността си от всички нас?

— Да, отговорът е известен само на лейди Малори… Но тя много обича сина ви и той също е влюбен в нея. Тогава няма ли да бъде справедливо да бъдат заедно?

— Разбрах, че Майкъл на всяка цена иска да стигне в Кайро, преди тя да е заминала за Англия. Горещо се надявам той да бъде в състояние да пътува след по-малко от две седмици.

Двамата мъже сърдечно си стиснаха ръцете.

— Смятах днес да тръгвам за дома — каза Халдун, — но реших да остана, докато Майкъл бъде в състояние да пътува. Бих искал да ви изпратя донякъде. Денят, в който ще трябва да се разделя с приятеля си, за мен ще бъде най-тъжния ден в живота ми.

— Радвам се, че решихте да споделите с мен това, което знаете за лейди Малори, Ваше височество. Ще го обсъдя с майката на Майкъл, за да вземем някакво решение.

— Те започнаха брака си при трудни условия. Дано Аллах да им помогне да се съберат.

 

 

Малори застана на прага на бащината си къща, но преди да почука, се обърна към Фейзал.

— Не е нужно да оставаш. Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Ще ми липсваш.

— Ако някога попаднете в беда или имате нужда от мен, без значение колко години са минали, ще дойда веднага при вас, милейди.

Тя му подаде ръка.

— Ще запомня това.

Малори изчака Фейзал да се отдалечи, чувствайки как я обзема самота.

Почука тихо на вратата и Сафат скоро се появи.

— Милейди, толкова се безпокоях за вас. Слава Богу, че сте невредима!

— Върнаха ли се родителите ми?

— Последвайте ме, ще ви отведа при тях.

Сафат я въведе в един малък кабинет и Малори се загледа в мъжа и жената, които опаковаха в кутии археологическите си находки. Двамата вдигнаха глави, едва когато Сафат се изкашля.

Лорд Тайлър погледна неразбиращо към Малори и след това се обърна гневно към слугата си:

— Мисля, че ти казах: тази вечер ни няма в къщи за никого!

Малори почувства думите му като плесник върху лицето си. Собственият й баща не я позна!

— Не винете Сафат — каза тя, като се вгледа безстрастно в лицето на баща си, а след това погледна към майка си, която я наблюдаваше хладно. — Той предположи, че ще искате да ме видите, тъй като аз съм вашата дъщеря.

— Малори? — попита майка й.

— Значи се върна — рече баща й. — Не знаехме какво да мислим, когато открихме, че си била тук и след това си заминала. Постъпила си лекомислено, като не си оставила съобщение къде отиваш.

Но тя беше отвлечена и Сафат го знаеше. Защо той не бе казал на никого? Малори погледна двамата непознати пред себе си? Как е могла да очаква по-топло отношение? Трябваше да предположи след всичките тези години, какво посрещане ще й устроят.

— Представях си те като малко момиче, докато не влязох в стаята ти и не видях дрехите ти — каза майка й. — Станала си доста хубава.

Баща й я огледа от главата до петите.

— Тази червена коса! Толкова често се явява от страна на твоя род, Джулия! — Той дори не се опита да докосне дъщеря си или да симулира някаква обич.

На Малори й се прииска да се обърне и да избяга от тези хора. В този момент разбра, че през целия й живот братовчедката Феб я бе предпазвала от безразличието им. Те бяха далеч по-безчувствени, отколкото си бе представяла.

Но имаше ли някакво значение? Малори вече бе минала през много по-големи трудности. Щеше да понесе и тази.

— Сафат не ви ли каза, че бях отвлечена?

Трябваше да предположи отговора.

— Разказа ни някаква абсурдна история за отвличане и за араби, които се промъквали в имението. Но той винаги е бил склонен да преувеличава, така че не му повярвахме — с раздразнение изкоментира лейди Тайлър.

Гласът на лорда обаче беше суров и носеше скрита закана.

— Не разказвай на никого тази щурава история за отвличането, Малори! Никой няма да ти повярва. Работата ни тук е много важна, но ще ни отзоват обратно, ако с нещо се компрометираме пред правителството.

Майка й се опита да бъде по-дипломатична.

— Местните хора не биха посмели да докоснат една англичанка. По-разумно ще е да кажем на всички, че си се почувствала самотна и си се върнала в Англия.

Малори беше прекалено ядосана, за да заплаче. Тези хора бяха чужденци за нея. Не ги познаваше и беше явно, че и те не искаха да я опознаят.

— Нямам никакво намерение да остана тук — каза тя. — Връщам се в Англия.

— Мъдро решение — съгласи се баща й, кимайки одобрително. — Тук не е място за една млада жена на възраст за омъжване. Не бихме могли да ти намерим подходящ съпруг в Египет.

Малори беше изморена и се чувстваше така, сякаш през гърлото й бе преминала половината пустиня.

— Бихте ли ме извинили, но мисля да се прибера в стаята си. Искам да се изкъпя и да си легна.

Майка й пристъпи зад нея.

— Изумително! Малори, ти беше такова грозно малко нещо… Кой би помислил, че ще станеш истинска красавица?

— Очите е взела по линия на моето семейство — отбеляза баща й, като се приближи към нея.

— Бихте ли ме извинили, но ще ви пожелая лека нощ. Не искам да се натрапвам в живота ви повече от необходимото.

След като Малори излезе от стаята, родителите й се спогледаха и баща й учудено подхвърли:

— Изглежда, че по природа е доста студена, не мислиш ли?

 

 

Кроейки планове за заминаването си, Малори се изкъпа и се мушна в леглото. На следващия ден щеше да се спусне надолу по Нил и да вземе първия кораб за Англия. Щеше да отиде при братовчедката Феб и да я помоли да остане при нея. Това е. Просто и ясно.

Да, бе допуснала непростима грешка, като дойде в Египет. Помисли си за Майкъл и като зарови лице във възглавницата, заплака с горчиви сълзи. Ако си беше останала в Англия, не би се влюбила в мъж, който никога нямаше да отвърне на чувствата й.

Заспа, стиснала пръстена, който Майкъл й бе подарил за сватбата. Само това й бе останало за спомен от лорд Майкъл Деуинтър.