Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деуинтър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2009)
Разпознаване и корекция
Kukumicin (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Констанс О’Баниън. Песента на пустинята

ИК „Бард“, София, 1995

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Стаменова

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Малори накъса на малки парченца писмото от лорд Майкъл. Нямаше ли край нахалството на този мъж? Как смееше да се опитва да извини мистър Шемза? Никога не пропускаше възможността да я убоде. Извинението беше само повод да й покаже, че той е бил прав, а тя е грешала.

— Не мога повече — изохка Малори, като затръшна капака на куфара. Е, поне най-сетне щяха да слязат от кораба.

След известно време тя отиде заедно с мисис Уикет на палубата, за да наблюдават как „Иберия“ спира двигателите си и остава да се движи само с платна, докато навлиза в залива Абукир.

— Безцветна страна — отбеляза по-възрастната жена, като посочи с ръка към малкото рибарско село, сгушено в сянката на Александрия. — Навсякъде кафяво, кафяво, кафяво… Липсва цвят, липсва индивидуалност.

Малори не беше съгласна с нея. Тя съзерцаваше в захлас високите джамии и сградите, покрити с куполи. Съжаляваше само, че няма да има достатъчно време да разгледа древната столица на Египет, преди да се качи на лодката, която щеше да я откара надолу по Нил до Кайро.

— Вижте само колко синьо е Средиземно море — с притаен дъх отвърна тя. — Човек започва да копнее да поплува във водите му.

Мисис Уикет изгледа Малори така, сякаш бе изгубила разума си.

— В никакъв случай! Немислимо е едно възпитано английско момиче дори да помисли за подобно нещо. Да се къпете в Средиземно море? В никакъв случай!

Малори си спести отговора, понеже двама моряци започнаха да свалят платната и „Иберия“ се насочи към пристанището. След още малко бе спусната и котвата. Най-после щяха да стъпят на твърда земя!

Когато спуснаха мостчето към пристана и екипажът се засуети около привършването на последните си задължения, Малори почувства, че я обзема вълнение, примесено със страх от непознатото. Моряците заизваждаха товара от трюма и започнаха да го товарят на колите, с които той щеше да стигне до крайното си местоназначение.

— Ето… ето го съпруга ми! — засия мисис Уикет. — Олеле, пуснал си е брада! — възбудено възкликна тя. — Отива му, нали?

— Наистина — съгласи се Малори, опитвайки се да погледне на сержант Уикет с очите на жена му, а не да вижда пред себе си единствено набития мъж в червена униформа.

— Хайде, милейди, той ще иска да си тръгнем бързо. Нека не си губим времето.

Девойката направи крачка напред и се блъсна в нечие слабо, жилаво тяло. Лорд Майкъл я подхвана, за да й помогне да запази равновесие.

— Извинявайте, лейди Малори.

Тя срещна студения му поглед и разбра, че мислите му всъщност бяха заети не с нея, а с целта, която го бе довела в Египет. Имаше нещо загадъчно в този човек, нещо, което я вълнуваше и привличаше. Отстъпи назад и осъзна, че никога няма да узнае каква загадка крие той зад изразителните си очи. Въпреки предположението му, че ще се срещнат пак в Кайро, Малори се съмняваше дали ще го види някога отново. Но сигурно щеше да мине доста време, преди да го забрави.

— Надявам се престоят ви в Египет да оправдае вашите надежди, милорд — пожела на лорд Майкъл мисис Уикет, след което хвана Малори за ръката и я поведе надолу по мостчето. Наведе глава към нея и й прошепна: — Той щеше да бъде идеален партньор за вас, мила, само да не бяхте толкова млада. — Дребната англичанка се засмя добродушно, защото не криеше никакви лоши помисли. — Вие сте така представителна! И ще си позволя да кажа, че ако двамата се бяхте срещнали в Лондон, познанството ви може би щеше да бъде с по-добра перспектива.

Първата стъпка на Малори върху твърда земя беше изненадваща. След дългия престой на кораба изглежда, че краката не искаха да й се подчиняват. Мисис Уикет, която бе видяла проблема й, се усмихна с разбиране.

— Усещането ще отмине веднага, щом си възвърнете сухоземната походка. Когато човек се сблъска с това усещане за първи път, винаги изпитва нещо като шок.

Когато съпрузите Уикет се срещнаха, те се прегърнаха прекалено официално и Малори щеше да ги помисли за безразлични един към друг, ако не беше нежността в очите им.

След като бе представена на сержант Уикет, Малори откри, че той е също тъй дружелюбен, както съпругата си. С намерението да ги остави за малко насаме, младата жена отстъпи няколко крачки встрани и се загледа в суматохата, която цареше по брега.

Ярката светлина, която се отразяваше от сините води на Средиземно море я накара да присвие очи. В далечината се чуваше как призовават мюсюлманите на утринна молитва. Изведнъж долови някакво движение вляво от себе си, обърна се и видя как Халдун Шемза подтичва след някаква талига. Действията му бяха загадъчни, почти потайни. Когато тя отиде към каруцата, мъжът вече беше изчезнал. Божичко, всичко ли в Египет беше толкова объркано?

Малори забрави за странното поведение на арабина и се потопи в гледката около себе си. В далечината се виждаше голям път, по който се движеха тълпи хора. Имаше и камили, овце и двуколки, теглени от магарета. Не, Египет не приличаше по никакъв начин на онова, което Малори си бе представяла. Що за хора бяха тези, които криеха лицата си и живееха в тайна, с изключение на времето, което прекарваха в домовете си? Щеше да й бъде интересно да научи повече за тях.

Скоро Малори се настани с мисис Уикет в една кола, докато хамалите товареха куфарите им под наблюдението на сержант Уикет. Най-сетне тръгнаха по улиците от утъпкана глина. Каруцарят с мъка си пробиваше път през натовареното движение.

След доста време, когато каруцата зави зад един ъгъл, срещу тях се появи Нил — кална, криволичеща река, блеснала под слънчевите лъчи.

Сержант Уикет помогна на Малори да слезе от колата и тримата се качиха на борда на малка ладия, която щеше да ги превози до Кайро. Ладията беше претъпкана с хора, а в единия й край, преграден с въжета, имаше кози и овце. Зловонието, което се носеше от тях, накара Малори да обърне лице срещу вятъра.

Щом отплаваха, девойката почувства как жегата ляга върху нея като тежка длан. Горещината, в комбинация с неприятната миризма на животните, накара стомаха й да се свие. С разтреперана ръка тя развърза панделката на шапката си, наклони глава над борда на лодката и започна да повръща.

— Тази част е най-трудната — успокои я сержант Уикет. — Боя се обаче, че ни очакват още неудобства. Ще ни се наложи да спим на палубата, но ще се постарая да ви настаня колкото е възможно по-удобно. Нося със себе си храна и постелки.

— Вече съм по-добре — усмихна му се тя. — Това е от топлината.

— Египетският климат не е подходящ за една изискана английска дама — изсумтя мисис Уикет. — Не ви ли казах точно това, милейди?

Когато следобедът започна да преваля, те бяха оставили зад себе си крайбрежните рибарски селца и се отправиха нагоре, по извиващата като змия река. Нил ги водеше през плодородното крайречие към същинската вътрешност на Египет. Предстоеше срещата на Малори с родителите й и тя само можеше да гадае за тяхната реакция.

Представи си, че майка й брои часовете до пристигането й. Срамежливо се бе надявала, че най-близките й роднини ще я посрещнат още със слизането й от „Иберия“. Разбира се, те бяха твърде заети, за да изминат целия този път до Абукир. Но затова пък може би щяха да се зарадват, след като я видят…

Лордът, който стоеше на отсрещната страна на ладията, кимна на мисис Уикет. Един внезапен порив на вятъра вдигна сламената шапка от главата на лейди Малори и като по чудо я пусна в краката му. Майкъл я вдигна и се приближи до Малори.

— По-добре завържете панделката под брадичката си — каза той, като й подаде шапката, която въртеше на върха на пръста си.

— Благодаря — отговори тя, като се почувства притеснена да не би Майкъл да сметне, че нарочно бе изтървала шапката си, за да привлече вниманието му. — Веднага ще я завържа.

За един миг Майкъл се загледа очарован в косата й. Слънцето се отразяваше в огненокестенявите й къдрици, спускащи се свободно по гърба й, почти до кръста. Защо досега не бе забелязал колко красива е Малори? Няколкото лунички, които изпъстряха носа й, подсказваха, че тя е едно будно, младо момиче, което не отдава голямо внимание на външността си. Колко различна беше от Саманта, винаги педантично нагласена.

Майкъл обърна поглед към хоризонта и мислите му се насочиха към предстоящата среща с британския консул в Кайро. Може би вече бяха получили някаква вест за баща му, може би дори го бяха открили.

— Лорд Майкъл, бих искала да ви представя съпруга си, сержант Уикет — прекъсна мислите му мисис Уикет, доволна от възможността да покаже на мъжа си видния благородник, с когото се бе запознала.

Двамата мъже се поздравиха.

— Сержант, може би бихте могъл да ми разясните някои неща за тази страна. Интересува ме вашата гледна точка.

— Защо не се присъедините към нас за обяд? Така двамата ще можете спокойно да поговорите — предложи мисис Уикет, която не искаше да остава настрана от нито един разговор, воден с известния благородник. — Съпругът ми е донесъл цяла кошница с храна и ще има достатъчно за всички ни.

Майкъл се усмихна на жената, която с нещо му напомняше за леля му Мери.

— С удоволствие ще се присъединя към вас, мисис Уикет.

Находчивата англичанка откри уединено място между бъчвите със зърно и дървените щайги. С помощта на Малори тя импровизира маса от една щайга. След това подреди върху нея провизиите — сирене, хляб, портокали и фурми.

Двамата мъже потънаха в разговор, така че Малори успя незабелязано да разгледа лорд Майкъл. Поради голямата жега той бе свалил сакото си и го бе преметнал върху една бъчва. Широките му рамене изпъваха бялата риза. Под сивите панталони се очертаваха дългите му мускулести крака. Тъмната му коса се къдреше над яката и падаше небрежно над челото му. Гъстите му вежди се извиваха в дъга над дълги мигли. Кожата му беше загоряла от слънцето и подчертаваше още повече зеления цвят на очите му.

Внезапно лорд Майкъл погледна към Малори и тя бързо сведе очи. Почувства как вълна от срам залива лицето й, загдето я бе хванал да го наблюдава.

— А вие, милейди — попита той, — какво ще кажете? Египет оправда ли очакванията ви?

Тя вдигна глава и срещна отново насмешка в очите му.

— Ще оставя преценката си за по-късно, когато стигнем в Кайро.

— Сигурен съм, че родителите ви с нетърпение очакват вашето пристигане — ободри я сержант Уикет. — Няколко пъти съм бил в резиденцията на лорд Тайлър. Там ще можете да се настаните наистина удобно. Лесно ще я намерите, тъй като се намира точно срещу университета „Ел-Азхар“. Имението е с високи стени, които заграждат една великолепна градина с цитрусови дървета и финикови палми.

— Баща ми или майка ми споменавали ли са нещо за моето пристигане?

Той се усмихна извинително.

— Надявам се да разберете, че нямам социални контакти с тях. Посещенията ми в резиденцията им имат само официален характер.

Малори замълча сконфузено и сержант Уикет насочи вниманието си обратно към лорд Майкъл. Изведнъж я обхвана носталгия по дома и копнеж по хладния климат в родината й.

Англичаните не обръщаха никакво внимание на тримата мъже, загърнати в черни наметала. Три чифта враждебни очи следяха всяко движение. Мъжете видяха с какъв интерес Майкъл гледа червенокосата и решиха, че тя също трябва да бъде поставена под наблюдение, щом стигнат в Кайро. Знаеха, че нямаше да постъпят мъдро, ако се приближаха до плячката си, докато сержантът ингилизин беше на борда. Все някога лордът щеше да остане сам — тогава щяха да ударят.

Слънцето отдавна бе потънало зад калния бряг на Нил, когато Майкъл си взе довиждане със сержант Уикет. Жена му така умело бе преградила една част от палубата, че двете с Малори имаха възможност да подремнат на спокойствие.

Беше станало по-хладно и момичето заспа веднага, щом се отпусна на постелята си.

В неспокойния сън на Малори постоянно я преследваха чифт зелени очи, които сякаш я пронизваха до дъното на душата й. Нямаше значение, че между нея и лорда никога нямаше да има нищо… Сънят си беше неин, нали? И никой нямаше да узнае как сърцето й се разтуптяваше бързо-бързо при спомена за красивия аристократ.

Мисис Уикет събуди Малори преди зазоряване.

— Скъпа, помислих, че може би ще искате да се освежите. Навлизаме в Кайро.

Докато се миеше с вода от една стомна, Малори почувства как лодката с глух удар се опря в кея. Тя припряно среса косата си и я прибра на тила си. Дрехите й бяха безнадеждно измачкани, тъй като й се бе наложило да спи с тях, но нямаше никаква възможност да се преоблече с нова рокля.

Докато беше зад завесата, Малори тайно се надяваше да види лорд Майкъл още веднъж, но той не беше сред другите пътници. Вероятно вече беше слязъл на брега.

 

 

Докато магарешката каруца се клатушкаше по неравната улица, сержант Уикет посочи на Малори някои забележителности.

— Погледнете ето там — каза той, доволен от възможността да демонстрира познанията си за града. — Виждате ли високата джамия във византийски стил, която се издига точно над голямата цитадела? Онази, която е по-висока от другите?

Малори погледна към сребърните куполи, които светеха на дневната светлина.

— Да, виждам я.

— Това е цитаделата на Кайро. Била е построена от самия Саладин. Вие без съмнение сте чувала за великия Саладин, който победил Ричард Лъвското сърце по време Кръстоносните походи?

Малори кимна енергично, погълната от разказа на сержанта.

— Разбира се.

— Саладин затворил много кръстоносци в тъмниците си и ги накарал да работят, за да направят Кайро непревземаем. Донякъде това е било справедливо, нали?

Мисис Уикет не беше толкова великодушна.

— Ако нашите войници бяха хванали този човек, сигурна съм, че той е щял да бъде затворен в „Тауър“ и там да изгуби главата си.

Малори очарована наблюдаваше разкриващите се пред нея гледки. Очите й проследиха висок мъж, облечен в черна дреха и бял тюрбан, който носеше през рамо няколко сплитки чесън. Със силния си глас той хвалеше своята стока, която египетските жени използваха за подправка на гозбите си.

Улиците бяха така претъпкани с хора и животни, че тримата напредваха едва-едва. Но Малори не се безпокоеше — тя се наслаждаваше на всяка нова гледка и на всеки звук. Чувстваше се истински жива и се радваше на свобода, каквато никога преди не бе изпитвала. Щеше да обикне Египет, беше сигурна в това.