Констанс О’Баниън
Песента на пустинята (7)

Глава шеста

Капитан Юстас Берим бе служил в Кралската флота повече от тридесет години, преди да излезе в пенсия и да отиде в една малка ферма заедно с жена си. След като бе изминала първата година, той бе открил, че работата във фермата е отегчителна, а жена му — прекалено взискателна. Ето защо бе станал капитан на пощенския кораб „Иберия“. Беше слаб, с обветрено лице, цялото набръчкано от слънцето и соления въздух. Винаги се бе радвал на добро отношение сред екипажа и пътниците, защото беше заразително весел и остроумен човек.

След вечерята, лорд Майкъл седна заедно с капитана и единствения друг англичанин на борда, мистър Алвин Фентън, банкер от Лондон.

Чашата с бренди, която капитанът му подаде, остана недокосната, подобно на незапалената пура. Младият мъж не преставаше да мисли за баща си и гореше от нетърпение час, по-скоро да стигне в Египет, за да започне да го търси. Министър-председателят, сър Робърт Нийл, му бе дал акредитивни писма до вицекраля на Египет, Мехмед Али, с надеждата, че той би могъл да помогне на Майкъл. Майкъл бръкна във вътрешния си джоб, за да се увери, че документите са все още там — дори за миг не искаше да ги изпуска от погледа си.

Изведнъж той усети, че е настъпило пълно мълчание, и като вдигна глава, установи, че капитанът и Алвин Фентън го гледат очаквателно.

— Моля за извинение, попитахте ли ме нещо?

Преди да заговори, капитан Берим наля още бренди в чашата си.

— Попитах само за фамилната ви яхта „Найтингейл“. Чувал съм, че била хубава.

— Да, така е. Нашето семейство притежава „Найтингейл“ откакто съм бил тригодишен. Капитан Норис обича да казва, че съм израснал на „Найтингейл“. Двамата със сестра ми сме прекарали доста време на яхтата.

Капитан Берим кимна одобрително.

— Самият аз също съм мореплавател до мозъка на костите си. Ще видите, че макар „Иберия“ да не е кой знае какъв кораб, е доста бърз.

— Вече забелязах това — любезно отговори Майкъл. Той се затрудняваше да води вежливи разговори, защото мислите му през цялото време бяха съсредоточени върху баща му.

— Откакто поставиха парните двигатели, преминаваме разстоянието за десет дни — гордо добави капитанът, — вместо за предишните две седмици.

— Чух колко е бърз корабът ви, въпреки че е трудно човек да си представи подобна скорост — намеси се Алвин Фентън. — Любопитен съм да хвърля едно око на двигателите.

— Бих бил доволен да ви разведа из кораба по всяко време, когато пожелаете. — Капитанът погледна към Майкъл. — С радост ще ви го покажа и на вас, милорд.

— Благодаря ви. С удоволствие ще приема.

Капитан Берим изглеждаше поласкан.

— В такъв случай какво ще кажете за утре?

— Колко пътници можете да приемете на борда, капитане? — запита Майкъл по-скоро, за да поддържа разговора, отколкото от любопитство.

— Има място за дванайсет души, но с този курс са само седем. Освен вас и мистър Фентън, на борда има още трима араби и две дами от Англия. Вече се познавате с мисис Уикет, която се е отправила при съпруга си — военен от гарнизона в Кайро. Другата дама е лейди Малори Станхоуп, която предполагам, че отива при родителите си.

— Лорд Майкъл, не мога да разбера, защо пътувате към Египет сам, след като сте се отправил на ловна експедиция? — вмъкна мистър Фентън. — Освен ако не възнамерявате да се присъедините към някоя по-голяма група?

Майкъл бе решил, че ще бъде благоразумно да запази в тайна изчезването на баща си, така че бе съчинил една ловна история, за да обясни отиването си в Египет.

— Да, ще се присъединя към останалата част от моята ловна група, след като пристигна на място.

— Сигурен съм, че Индия би била много по-удачно място за лов — продължи да упорства мъжът. — Там е обитавано от тигри и други големи животни, които не се срещат в Египет. Освен това там имаме гарнизони, които могат да ви снабдят с всичко необходимо. В Египет имаме само малки армейски постове.

Майкъл разклати кехлибарената течност в чашата си, преди да отговори.

— Но, виждате ли, ловът в Индия не ме интересува.

— Защо? — подкани го Фентън.

Майкъл отпи от брендито си, след това остави чашата на масата и отправи студен поглед към любопиткото.

— Това, което търся, може да бъде намерено само в Египет. — Той стана с намерението да си върви. — Капитане, мистър Фентън — кимна той към всеки от тях. — Бихте ли ме извинили, но денят беше дълъг.

Двамата мъже го проследиха с поглед до вратата.

— И какво смятате да ловувате? — настоя отново мистър Фентън, готов да премине границите на учтивостта, за да задоволи любопитството си.

Зелените очи на Майкъл го пронизаха.

— Ловувам не за удоволствие, а по необходимост — отговори той.

След това излезе от каютата, като остави спътниците си да гледат след него.

— Лорд Майкъл е доста потаен — изрече на глас мисълта си капитан Берим.

— Бих казал, че не отива в Египет на сафари, както се опита да ни убеди — заяви мистър Фентън. — Човек с неговото положение никога не би тръгнал в чужбина без камериер, който да му прислужва. Не, захванал се е с нещо загадъчно. Интересно с какво ли?

Капитанът потри брадата си.

— Кой знае? Във всички случаи му желая успех. Боя се обаче, че в Египет лорд Майкъл ще намери подозрително множество, което храни малко любов към нас, англичаните.

Фентън кимна утвърдително.

— Обърнахте ли внимание, каква мрачна групичка са онези трима араби на борда? Само фиксират другите и мълчат под наметките си. Опитах се да завържа разговор с тях, но те просто ме изгледаха с черните си очи и се престориха, че не разбират английски.

Капитан Берим отиде към вратата с надеждата да прекъсне разсъжденията на мистър Фентън.

— Те не ми досаждат и аз не им досаждам. Плащат си като всички други и следователно имат право на същото отношение. — Той погледна събеседника си многозначително. — Сигурен съм, че на лорд Майкъл не би му допаднало някой да му се меси в работите.

Но не беше лесно да се възпре този човек.

— Не намирате ли, че аристократите са странна пасмина?

Капитанът спря рязко.

— В какъв смисъл, мистър Фентън?

— Вземете например лорд Майкъл. Имам усещането, че той ме смята недостоен за вниманието му.

— Вижте какво ще ви кажа, мистър Фентън. Ако бяхте заобиколен с хора, чиято единствена задача е да се грижат за удобствата ви, и ако семейството ви бе едно от най-старите и почитани семейства в Англия, подозирам, че вие също щяхте да се държите гордо.

— Може би е така, но лордът не беше откровен с нас. Познавам човешката природа достатъчно добре, за да мога да преценя кога някой крие нещо.

Капитан Берим отвори вратата на каютата и направи път на госта си.

— Бихте ли ме извинили, мистър Фентън, но застъпвам на вахта.

 

 

Малори се събуди рано и побърза да се облече, за да може да се разходи из кораба, преди да са станали другите пътници.

Когато стъпи на палубата, слънцето току-що бе изгряло на хоризонта. Единствените хора, освен нея в този ранен час бяха двама членове на екипажа, които миеха палубата. Тя ги заобиколи и тръгна бавно, наслаждавайки се на свежестта на бриза.

Застана до самия релинг^[1] и се загледа във вълните, които се разбиваха в кораба. Продължи разходката си и спря отново при спасителните лодки, които бяха здраво завързани с въжета и покрити с брезент. Вече беше направила пълен кръг, така че можеше да се завърне в каютата си.

Изведнъж някой плисна солена вода право в лицето на Малори. Тя ахна и се закашля, почти изгуби равновесие и се хвана за релинга, за да не падне. Очите я засмъдяха от солта и известно време не можа да види нищо.

Морякът, който миеше палубата, не бе видял Малори и бе ливнал водата върху дъските, за да отмие сапунената пяна. Мъжът тъкмо се чудеше какво обяснение да даде, когато лорд Майкъл се появи зад него и издърпа кофата от ръката му.

— Човече, защо не гледаш какво правиш? — укори го той.

Малори разтърка очи и се обърна свирепо към мъжа, който държеше кофата в ръка. Щом зрението й се проясни, тя позна същите подигравателни зелени очи, които вече бе виждала веднъж.

— Милорд — рече тя с леден тон, — нямате ли друга работа, освен да правите живота ми нещастен? Наистина ли ви доставя удоволствие да разваляте роклите ми?

Той изпусна кофата и тя издрънча на палубата.

— Но… — Лордът никога не бе виждал толкова сини очи, при това искрящи от гняв. Влажната червена коса на тази красавица бе залепнала за лицето й, а мокрият корсаж съблазнително прилепваше към тялото й и правеше роклята й прозрачна. — Аз…

— Спестете ми извиненията си. Мисля, че вие сте жалък и с извратено чувство за хумор. Защо просто не ме оставите на мира, а?

Лорд Майкъл не можа да обели и дума. Не можеше да се защити, защото ако го направеше, морякът щеше да получи мъмрене от капитана. Така че просто остана загледан в тази разгневена фурия, която се завъртя на пети и гневно забърза надолу по стъпалата към каютата си.

Майкъл стисна устни в мрачна гримаса. Какво му ставаше на това смешно момиче? Нима наистина смяташе, че той е способен на подобна идиотщина? Хвърли поглед към моряка, който беше истинския извършител.

— Ще кажа на госпожицата, че аз го направих, милорд.

— Не си прави труда, момче. Имам чувството, че тя едва ли ще ти повярва.

Когато Малори се прибра в каютата си, тя смъкна мократа си рокля и я метна върху куфара. После грабна една хавлия и се зае да подсушава косата си. Зачуди се, дали този човек изобщо имаше някакво чувство на уважение. Трябваше да съобщи за поведението му, но се съмняваше, че капитанът можеше да стори каквото и да е на човек с такава власт като лорд Майкъл. Мразеше този мъж. В мислите й той не беше по-добър от оня негодник — Джералд. Защо му доставяше такова удоволствие да я унижава?

 

 

Мисис Уикет се оплакваше от главоболие и спътничката й, убедена в освежаващото въздействие на свежия въздух, я уговори да се разходят из кораба.

Щом излязоха на палубата, Малори пое дълбоко дъх, оставяйки соления въздух да изпълни дробовете й. Мисис Уикет избърса лицето си с влажна кърпичка, макар цветът на лицето й да не беше вече толкова блед.

Морето беше съвършено равно, а слънцето се криеше зад гъсти облаци. Изглежда, че щеше да вали.

Малори подпъхна под шапката си една непокорна къдрица и спря до релинга, за да наблюдава как стадо игриви делфини се носят по вълните. Красивото зрелище я накара да ахне.

— Завладяващо е, нали? — обади се зад нея дълбок мъжки глас. — Морето е като жена. Ликът му никога не се повтаря. Винаги е интригуващо и загадъчно.

Преди още да се обърне, Малори бе познала по тембъра, че мъжът е лорд Майкъл. Вирна гордо брадичката си и саркастично попита:

— Сър, на мене ли говорехте?

Майкъл се втренчи в студените й сини очи. Не беше свикнал жените да се дразнят от него. Всъщност не възнамеряваше да повежда разговор с тази хлапачка, но щеше да бъде някак неучтиво да мине край нея, без да установят някакъв контакт.

— Простете ми, ако ви се струвам нахален, но би било глупаво на борда на кораб, особено малък като този, да спазваме някакви официалности. Казвам се Майкъл Деуинтър. — Той се поклони леко. — Струва ми се, милейди, че имате погрешно мнение за мен.

— Досегашните ни срещи ми донесоха единствено неприятни емоции — сряза го Малори. — Така че не държа да се познавам с вас.

— Знам, че тази сутрин ме сметнахте за виновен. Мога само да ви помоля да ми простите.

Мисис Уикет просия.

— Винаги е приятно човек да ви срещне, милорд. Казах на лейди Малори, че не вярвам човек като вас да я полее с вода.

Той се поклони леко на дребната женица, от което лицето й грейна в още по-широка усмивка.

— Доверието ви в мен ми вдъхва кураж.

Макар и облечен неглиже, с кафяв панталон и бяла мъхеста риза, Малори си помисли, че лордът отговаря точно на представата й за това, как би трябвало да изглежда един син на херцог. Беше строен и спретнат. Лицето му имаше класическите черти на аристократ. И несъмнено беше красив.

— Знам много добре какво направихте — каза Малори, след което демонстративно се извърна.

— Позволете да ви обясня… — Майкъл смутено спря, защото осъзна, че не би могъл да даде обяснение, без да въвлече в беда бедния моряк.

Тя тръсна глава и го изгледа ядосано.

— Не можете да обясните, нали? Знаете, че ви видях с кофата в ръка. Вие бяхте!

Малори беше облечена в проста виненочервена рокля и с черна шапка, украсена със сухи сини цветя. „Хубава е“, помисли си той. Познаваше много хубави момичета, но това, за разлика от другите, не изглеждаше привлечено от него. Изпод периферията на шапката надничаха непокорни кичури червена коса. Майкъл обаче никога не си бе падал по рижавите.

— Страхувам се, че не мога да ви дам обяснение, милейди. Само ако можех…

— Аз и не желая да чувам нищо от вас, милорд.

Той я изгледа раздразнено, като си помисли, че тя не заслужава вниманието му. Никога не бе срещал по-вироглава и своенравна особа.

— В такъв случай моля да ме извините, че ви се натрапих, лейди Малори. Желая ви приятен ден.

Тя му обърна гръб и се загледа в морето. Все пак той се бе опитал да се извини за постъпките си, нали? Изведнъж Малори се почувства виновна, задето се бе държала така нелюбезно. Какво значение имаше всичко това? След сегашното пътуване, никога повече двамата нямаше да се срещнат, а междувременно тя възнамеряваше да отбягва този човек, доколкото беше възможно.

— Милейди — намеси се шокираната мисис Уикет, — как можете да говорите така с лорда? Той се опитваше да ви се извини.

Малори вдъхна дълбоко соления въздух.

— Не ме интересува какво има да казва той. — Въпреки това тя се обърна и го погледна. Гърбът му беше изправен, а гордо вдигнатата глава — леко наклонена. Зачуди се, дали този мъж изобщо някога се усмихваше. Ако започнеше да го прави, сигурно щеше да спечели сърцата на момичетата.

Отново се обърна и мълчаливо зарея поглед в хоризонта. След известно време почувства, че някой я наблюдава. Вдигна очи и срещна черноокия поглед на единия от мъжете, облечени в бели роби и бурнуси в същия цвят.

Мъжът й се поклони леко, без да откъсва очи от лицето й. Явно беше пътник, може би египтянин, който се завръщаше у дома. Но защо я наблюдаваше така упорито?

Малори се бърна към релинга, но все още чувстваше натрапчивия поглед върху себе си и това я правеше толкова нервна, че изпусна чадърчето си.

Щом то тупна на палубата, непознатият се втурна напред, за да й го подаде.

— Ще имате нужда от сянка при вашата нежна кожа, лейди Малори — каза той на изискан английски.

От по-близко разстояния момичето откри, че мъжът беше по-млад, отколкото й се бе сторило. Миг след това той се поклони и се отдалечи, преди тя да успее да изрече нещо.

— Какво нахалство! — възмутено възкликна мисис Уикет. — Как смее този човек да ви заговаря! Той се държа прекалено фамилиарно — каза името ви.

Малори обаче не бе видяла нищо неучтиво в поведението на странника.

— Предполагам, че всички знаят имената ни.

— Нямам никакво намерение да търпя компанията на натрапници като него! Мисля, че той ви се възхищаваше. Не можем да оставим това просто така. Ще поговоря с капитана по този въпрос.

Малори докосна ръката на по-възрастната жена.

— Не е чак толкова голям проблем. Освен това поведението му не заслужава укор. Няма да казвате нищо на капитана. Това само ще му причини излишни неприятности.

Мисис Уикет се опита да настои, но решителният поглед на лейди Малори я накара да отстъпи с неохота.

— Сега няма да предприемам нищо. Но ако този непознат отново ви заговори, със сигурност, ще уведомя капитана.

Малори се облегна на релинга се загледа в пенестата диря, която се разпростираше като ветрило зад кораба. Вече беше забравила за случката.